Човешкият живот може да се нарече измислена реалност, която ние, човеците, преживяваме по свой собствен начин. Ако искаме тази измислена реалност да даде отражение или поне малък отпечатък на човешкото ни битие би било добре да положим усилия, които да дадат някакъв добър резултат. И макар да е пределно ясно, че резултатите невинаги могат да бъдат добри, то нашето постоянство и стремежи могат да създадат онази благоприятна и добра среда, която да бъде нужното условия те да стават по-добри и по-стойностни. Но дали на практика е така и дали нашите въжделения винаги са свързани с постигането на по-добър и по-смислен живот? Относителността на всичко това ни води по различни пътища и ни кара да преминаваме през различни препятствия, за да достигаме своите върхове. Дали искаме или не, ние вървим по своята пътека и най-важното, а може би и най-смисленото в този несъвсем дълъг път, е да направим така, че доброто да ни съпътства. Различията между нас ни карат да го оценяваме и приемаме по свой начин и да търсим обяснение за нещата, събитията и процесите с особен поглед. Безспорно е, че ако нашето действие се приема одобрително от по-голямата част от обществото, то може би е добро, но не винаги зрелостта на обществото дава ясни сигнали и обективна оценка. Нека си припомним великите откриватели, които са били отхвърляни, линчувани и много често дълго време дори забравяни, преди тяхното знамение да достигне до еманацията на своето утвърждаване.

Най-трудните делници и празници са тогава, когато живеем в трудно и тежко време, а времената са толкова бързопроменящи се със своята екстравагантност, предизвикателства и непредсказуемост. Дали са интересни или не е също съвсем относително виждане, но те са такива, каквито именно ние им помогнем да бъдат и такива, каквито ги усещаме.

Народът прост,
животът – тежък, скучен. –
Живот без маска и без грим –
озъбено, свирепо куче.

Никола Вапцаров, „Завод“

Думите на великия ни поет са страшно описание на нашата човешка действителност и някак си „озъбено“ ни показват по един особен начин действителността на нашето съществуване. Споделените мисли „без маска и без грим“ ни стоварват в една доста тежка ситуация, от която трябва да намерим изход. Как и по какъв начин търсим и намираме този изход са своеобразно продължение на мислите за пътищата, които определят нашето съществуване и изборите, които правим в нашия си живот. Безспорно много избори сме направили и още много предстои да направим. Как намираме и кои точно са правилните за нас, е доста трудно да се каже, защото критериите за това са съхранени в нашето индивидуално и конкретно усещане за справедлив избор. Важна част от този сложен процес е нашата подготвеност да правим изборите смислено и още по-важно е те да постигат своя резултат.

Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.

Никола Вапцаров, „Земя”

Не знам какви точно са били личните усещания и мисли на поета, за да изпише тези послания, но той нито е бил сам, нито е бил или е единствен. Някъде там, в метежите, предизвикани от яростта на личното отмъщение чрез лостовете на държавността, друг един неповторим наш поет пише:

„Отечеството
е в опасност!“
Прекрасно:
но – що е отечество? –
И яростно лаят
картечници. . .

Гео Милев, „Септември“

Дали е резултат от безпросветното ни и раболепно поведение и отношение към света и нас самите, но дори и в днешните ни превратни времена все така имаме странното усещане за това, че „тази земя“ е чужда. И не за това, че някой е заграбил част от нея, а поради факта, че българската идентичност и усещането ни за Родина се е позагубило във времето и пространството. Натрапват ни постоянно чужди мисли и послания, които ни дават напътствия как и с кого да съпреживяваме нашето съществуване. Но, простете, то съществуването си е само наше и изборът с кого и как да го споделим и изживеем също е само и единствено наш избор. И отговорът е толкова логично последователен и точен:

Имам си родина и над нея
денем грее синьото небе.
Вечер светят звездни полилеи
и гаси ги сутрин светъл ден.

………………………………..

Учеше ме, майко, ти със притчи
да обичам всички като теб.
Бих обичал, майко, бих обичал,
но ми трябва свобода и хлеб.

Никола Вапцаров, „Родина”

Все си мисля, че особено важно и ценно в човешкото ни съществуване е нашата собствена оценка за самите нас и за околните. Доста често изкривената ни представа в тази посока ни кара да правим грешни избори и да отстояваме пагубни каузи. Нали уж той животът ни учи на правилни решения, а знанието – да сме подготвени за всеки избор. Грешните посоки и погрешните избори неизменно са част от всичко това, но пък някак е предизвикателно да проявим известно старание и доста смелост, за да определим вярната посока и направим правилния избор. Много от нас отново и отново ще кажат, че те са различни за всеки и ще имат известно право, но ние, хората, живеем заедно и това прави важно проявлението на нашата човешка същност да бъде споделено и с тези около нас. Невъздържаната агресивност в това ни поведение води към неочаквани резултати, които няма как да бъдат полезни единствено и само за нас самите, а безполезни за околните.

Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам…

Никола Вапцаров, „Огняроинтелигентска”

Ний спориме
двама със дама
на тема

„Човекът на новото време.”

…

Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате
сякаш
като че там сте били!”
Какъв ти тук ужас?!
Той пеел човекът. –
Това е прекрасно, нали?

Никола Вапцаров, „Песен за човека”

Защото е достатъчно важен въпросът как, с кого и по-какъв начин го вървим този наш път и какво ще остане след нашето безразсъдно съществуване. Философските съждения винаги ще бъдат многолики и разнопосочни, но някак особено значимо е то да бъде смислено.

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

…

Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.

…

Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

Никола Вапцаров, „История”

Химията е велика наука, която дава не само онзи изразителен и общ поглед на нещата от живота. Навярно за това хората, изкушени от нейното изучаване, изследване и прилагане, са по-силни в своя изказ и очертания на случващите се събития и процеси. Професор Асен Златаров е един от тях. Точно преди 100 години, през 1922 г., той ни завещава едно от своите послания: „Ние сме в период на нравствен упадък: всичко, което даваше духовен смисъл и красота на човешките деяния, е в залез. Една вълна на корист, егоизъм, жестокост и нравствена тъпота залива човечеството и то се извива в спазмите на някакъв сатанински танц, дето се чува кикота на гения на злото. Под измамните блясъци на разкоша и разточителството, в шемета на един живот, пиян от спекула и сласт, душата гине; тя няма устои, от които да задържи стойностите, които ù даваха вяра и красота и правеха човека наистина да стои по-горе от звяра! Без морал, без нравствено верую, човека губи светостта на своето име и става фермент на разложение. И ние го виждаме това разложение: то обхвана не само семейството, професионала, но покруси партията, зарази администрацията, пропълзя в масата – в народа: едно общо тлеене, което само гибел предвещава“.

Все пак си мисля, че очакванията ни винаги трябва да бъда прогресивно добри, действията ни адекватно реални към времето и пространството, а целите ни – прагматично реални, за да могат де се осъществят в този ни човешки живот. Колкото и стремежите ни да бъдат оптимистични или песимистично-реалистични, то победите и загубите предстоят, но важното е изходът от всички тези препятствия да бъде нашето добруване и смислено съществуване.

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него
доколкото мога.

…

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
животът по-хубав,
животът по мъдър?

…

Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Никола Вапцаров, „Вяра”

Никола Вапцаров е роден на 24 ноември – нов стил 7 декември 1909 година в град Банско. Учи в Разложката гимназия (1924-1926). След това по волята на баща си учи в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), като е на практика, първо на кораба „Дръзки”, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас” посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид. Мечтата му е да учи литература, но материалното положение на родителите му налага друго. Постъпва във фабриката на „Българска горска индустрия” АД в село Кочериново – като огняр и после механик. Уволнен е през 1936 година, след тежка безработица постъпва като техник във фабриката на братя Бугарчеви в София. После работи като огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. През 1940 г. събира подписи из Пиринско, по т. нар. „Соболева акция”. Заловен за това, съден, интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски. Арестуван, заради тази работа, през март 1942 г., на 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер – разстрелян.

Единствената му стихосбирка „Моторни песни” излиза през 1940 г.

През 1952 година получава посмъртно почетна Международна награда за мир.

проф. д.н. Венелин Терзиев