24.01.2023 г., 14:02 ч.

Синьо 

  Есета » Философски, Лични
355 1 2

 

Небето е синьо-зелено, покривало от облаци тешат душата. Свеждам поглед, а после-очите. Роптая наум срещу несгодите. Преминавам пред ада на чувствата. Мълчи часовникът, като замръзнала пътека. Гледам към отсрещната къща. Там мина детството ми. Мама вече я няма.Тихо е, някак протяжно. Стоножката до мен ме плаши. Притаявам се. Кротко сякаш. Стонове на мъртви звезди. Огън от изпепелени длани. Хор на не дишащи, сред живите тук. Заплаквам с ридания, ала кой ще ме утеши? Въображаема пътека, а после-пропаст. Извиквам : Любов, но ме посреща потънала . Загадка като безкрай, но и след нея е пак същото. Мото и плащ, събрани сълзи, поточета от изкривени страсти. Висока е забравата, а ледено кънти небето. Гънки от надежди, тривиални вълни от погледи, някак отчуждени. Пътувам мислено, снова из края на забравата. Полягам уморена от падналата вяра.

Очите се затварят, тежат.

Само още миг, за да поспя…

Само миг…

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много, много е хубаво, Младене! Благодаря за стиха, връхлита те и те сграбчва, едновременно мечтаеш и умираш от любов, от осъзнатото неосъзнато!....
  • Толкова искрено и вълнуващо е обрисувано едно състояние на душата, което ми е до болка познато. Поздравление, Ана!

    "Живея сам в безсънието на мечтите.
    Преди да съмне някъде нощта.
    Преди небето грохнало в калта
    да се превърне в под
    под безразличния керван на дните..."
Предложения
: ??:??