Всяка сутрин, когато вървя за работа срещам едно момиченце.
Възрастта е трудна за определяне, защото детенцето е болно,
може би около 15 - 20 години максимум, не зная, не искам да гадая...
Това дете всяка сутрин тръгва нанякъде с баба си, но винаги е усмихнато!!!
Радостта не слиза от лицето на болното малко момиченце !
В началото ми беше мъчно, когато го срещах. Мислех си “Господи, помогни му”...
Но вече го срещам повече от година и сега си мисля, че ние сме тези,
на които Той трябва да помага...
В тези момичешки невинни очички има повече живец отколкото в 20% и повече
от децата на нейната възраст...
Искреността, любовта и щастието, което блика от тях са неизмерими...
А живота му е отнел най-скъпото - здравето...
На нас, хората ни е дадено толкова много - очи, с които да видим красотата
на природата, но ние гледаме с тях имущества, материалните критерии
са ни обсебили и измерваме ценността на всичко според сумата
и цената на финикийските знаци....
За цветята, красотата или чистотата на улицата сме късогледи отдавна...
Дадено ни е сърце, с което да чувстваме и усещаме любовта и симпатиите на хората...
А ние отдавна усещаме само злоба, завист, озвереност, алчност и омраза...
Тук сме ослепели много отдавна... А може би и ние това излъчваме?...
Дали пък сърцето не възприема като огледало собствените мисли?...
Даден ни е и ум, който да развиваме, усъвършенстваме и да използваме,
превръщайки в знания всичко научено...
Ние превръщаме всичко в отрова за собствените си същности,
излъчвайки словесни порои, основани на злобарството,
завистчийството и усвоена от битието ни жажда за сила – финансова,
физическа, материална...
Самите ние не сме ли вече медийно обучени биороботи,
лишени от основните човешки ценности?
Простотата и сърдечността в лицето на едно дете и безкористната
саможертва на неговата баба всеки ден ми дават сили и ми напомнят,
че проблемите, които аз имам не са нищо повече от временна спънка по пътя на съдбата.
Всяка сутрин си мисля, че това дете и неговата усмивка помагат на мен
да приема по–лесно несгодите...
Казват, че не е важно какво ти се случва,
а твоето лично отношение към него... Може би е така...
Може би, ако от всяка неудача извличаме само поука и я приемаме като стъпка
към по-добри времена, наистина ще сме с една крачка по-близо до щастието
и ще отворим сетивата си за съществените неща в живота...
И все пак, защо едно такова добро и невинно същество
е лишено от нормалния начин на съществуване, а милиони,
които не поглеждат по-далече от собственото си аз са надарени с толкова
много и пътят им е много по-лек ?
Казват, че доброто трябва да се изстрада, но защо има толкова
изоставени малки деца, ще видят ли те доброто, когато са лишени от всичко?...
Не е ли насаждане на робска психика търпението, с което ни принуждават да живеем?...
Несправедливо е, ужасно е и много, много тъжно...
През по-голямата част от живота си
ние сме в една вътрешна борба!
Когато правим избор, когато взимаме решения,
когато търсим правилния път...
Търсим отговори...
Къде е щастието?...
Какво е щастие?
Как да намерим щастието?...
А понякога отговорът е толкова лесен...

Всяка сутрин, когато вървя за работа срещам едно момиченце.
Радостта не слиза от лицето му, като символ на Доброта, Чистота, Безкористност!...
Искреността, любовта и щастието, което блика от тях са неизмерими...
Дали самият живот не е щастие?...
Какъвто и да е той, ние сме тук и сега!...
Утре просто е непредвидимо...

Е, аз намерих своя отговор!  А Вие?...