Тихо, „Ноктюрно”

 Тихо, „Ноктюрно”, някое си.

 Безмълвно пръстите бягат по клавишите, настигайки, прескачайки, задминавайки се, мечтаейки в бледност...

 Вечност, закована в рамка на стената, завършваща със завой.

 Обратен!

 Оттичам се – по-сговорчив от вода.

 Пясъкът на времето тихо се сипе през пръсти – по обувките, полирайки ги до блясък.

 Понякога е тъжно, безгранично много. Толкова тъжно, чак безразлично е, когато есента не дава повече право на лятото...

 Над хоризонтите издигат се стени с бодлива тел по краищата.

 Залези разполовени на парчета.

 Лепени усмивки!

 От первазите на живота хиляди погледи разстрелват гърба ми.

 Половинки няма.

 Цялото е в теб!

 Вселената тихомълком се изсели, оставяйки ме висящ в тъпа, глуха орбита...

 Така съм устроен – все падам.

 Падам и горя, привлечен от гравитацията на  съществуването си....

 После се раждам от останките си. Като оня – бутащия камъка нагоре по склона.

 Разбира се, че животът е сега!

 Утихващите акорди на отлива ме повличат назад... когато времето имаше смисъл...

 А сега – тихо, ноктюрно, отшумявам в себе си...