Тихо, „Ноктюрно”
Тихо, „Ноктюрно”
Тихо, „Ноктюрно”, някое си.
Безмълвно пръстите бягат по клавишите, настигайки, прескачайки, задминавайки се, мечтаейки в бледност...
Вечност, закована в рамка на стената, завършваща със завой.
Обратен!
Оттичам се – по-сговорчив от вода.
Пясъкът на времето тихо се сипе през пръсти – по обувките, полирайки ги до блясък.
Понякога е тъжно, безгранично много. Толкова тъжно, чак безразлично е, когато есента не дава повече право на лятото...
Над хоризонтите издигат се стени с бодлива тел по краищата.
Залези разполовени на парчета.
Лепени усмивки!
От первазите на живота хиляди погледи разстрелват гърба ми.
Половинки няма.
Цялото е в теб!
Вселената тихомълком се изсели, оставяйки ме висящ в тъпа, глуха орбита...
Така съм устроен – все падам.
Падам и горя, привлечен от гравитацията на съществуването си....
После се раждам от останките си. Като оня – бутащия камъка нагоре по склона.
Разбира се, че животът е сега!
Утихващите акорди на отлива ме повличат назад... когато времето имаше смисъл...
А сега – тихо, ноктюрно, отшумявам в себе си...
© Филип Филипов All rights reserved.
