12.03.2014 г., 0:32 ч.

Тъжни, празни мисли 

  Есета » Лични
1247 0 1

Главата ми е празна. Няма никой. Няма мисли. Ни добри. Ни лоши. Просто ей така. Едно тихо пространство. Едно балонче, което чака да се спука. Но аз добре се пазя. Вардя си балончето. Спука ли се, в главата ми нахлуват хиляди емоции. Красиви, грозни, розови, черни. Много, твърде много. И не мога да ги контролирам. А стане ли така, издивявам. Чупя, хапя, блъскам, хвърлям, викам, крещя ала уви, тогава го задържам в себе си с идеята, че така предпазвам другите. От какво ги предпазвам и аз не знам. Предпазвам себе си, да не ме намразят.

         Понякога се случва така, че някой достатъчно прецизно ми пробожда балончето и емоцииките ми започват  една по една да излизат и докато се усетя, те вече почти са ме завзели. Тогава стоя сам в леглото си, студено е и единственото, което мога да направя е да стискам очи и да се мъча да отида отново в онова спокойно и тихо пространство. Там, където няма емоции.

© Йордан Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??