-Вдъхновено от творчеството на Христо Смирненски

       Очи търсещи надежда, търсещи живот. Души в преследване на добро и любов. Мечти, сърца, умове, оставени в хладни улици да търсят свойта топлина. Всички ние сме прашинки разпиляни по чудната повръхност на своята съдба “ ний всички сме деца на майката земя „! Всяка прашинка, раздухана от тих ветрец, лети надалеч, надалеч докато не се приземи и сплоти се със животите на свои единосъдбеници.

        Попаднала в недрата на Витоша, една прашинка ще последва смело вече обречения си път. Този миг още една душа ще бъде част от не толкова красивата страна на големия празничен град. Но и това раждане ще донесе полъх от красива надежда, че студените пазви на булевардите ще затоплят и нейното сърце. Приземяването ѝ ще бъде поетично красиво, разкошния вечерен град ще посрещне поредната си жертва, давайки ѝ щастлив миг, който в последствие ще се превърне в единствения желан спомен. Но и той ще е красив за сметка на чуждата болка. „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.“

       Осъдени на мъка, бедните деца, заживяват живот изпълнен с болка и нещастие, с жажди за по-хубавия утрешен ден, с желания за равноправност, с мечти за едно хубаво детство и сънища за още по-хубав живот. Но минава тяхното време. Колкото и да са различни историите им, и колко свои единствени, непознати за другиго болки всеки един от тях да изживява, всички се стапят в тъжното изоставено дете сираче, не познало кръмящата гръд на майката Земя, затихнало сред ехото на своите безнадежни и нечути писъци „И ние сме деца на майката земя“. Но незагасващата вяра на тези деца ще ги поддържа живи, докато сънищата ги кърмят, неопетнените лъчи на далечната луна ще ги повиват, и унасят в кротък сън. Но няма дълго те да спят, нямат какво много да сънуват. След като черен облак прекрие небето, лъчите вече спокойно ще се губят в тъмните мъгли и тихо ще загасват. А те ще молят тъй горещо „Да бъде ден! Да бъде ден!“. И ден ще дойде, но какъв? Дали справедливост тогава ще възтържествува? Дали светлината ще огрее техните мрачни съдби? Дали съд ще накаже бездушните демони завладяли студения град? Дали нечия огнена ръка ще стопли безкръвните клетки на друга, нечии топли сълзи ще сгреят ли самотното, вледенено, но не каменно сърце? Или пък едни искрено щастливи очи не могат да съзрят чуждата болка?! Или пък ушите на едни велики хора не чуват писъците на вечно мъчещите се долу дрипльовци? А може би изпълнените с топлина сърца не разбират, че в нечии не грейва златно слънце, може би за някои щастливи души не съществува друг тъжен и печален свят! Така че, деня им залязва с първия си изгрев.  А света безсърдечен с кротка усмивка ги съзерцава. Те отново заспиват в тъжната и безразлична тишина на града, докато в умовете им безкрайно и хаотично се въртят мислите,  които изсъхналите им усни едвам прошепват, а безжизнените насреща очи насълзват в знак на съгласие на споделената тъга. „Братя мои, бедни мои братя — пленници на орис вечна, зла —ледно тегне и души мъглата, —на живота сивата мъгла.“

    Тяхните животи – без да нарушават веселите волнокрили акорди на външния свят – минават. И изморени наблюдавайки безмълвно, как кротко се сипе зловещия сняг, разтъркват си ръцете за да стоплят своите души. В пролет изсъхват наново мечтите им, зощото те не могат да цъфтят, но в пролет раните им ухаят на алени цветя. „А вън, пред прозорчето, с празничен крясък минават бездушни тълпи, а вън, посребрени от лунния блясък,  лъхтят ароматни липи.“ Живота отехва, разнася плачущи звукове, и загасва сред тихия крясък на печални, безнадежни стонове.

       Но съдбите им оставят следи. Болката им не умира в забрава. Храбростта не познава гибел. Със открития смисъл на живота осигуряват своето съзнателно и пълноценно съществуване, въпреки печалната си съдба. „Без да питам защо съм на тоз свят роден, аз ще знам за какво да умра.“ И точно такива думи ще рикошетират във времето. Ще подтикват нечии тъжни сърца, ще премахват страха на самотните деца, и най-накрая ще дадът смисъл на всеки един живот отминал в безкрайно търсене на честност и намерил я в себе си.