ВМЕСТО  Ч. Р. Д.

О, чуй ме, докторе, ти, който...

            Ти, докторе, наскоро си имал рожден ден. Разбрах това от баща ми, чух го да ти  се обажда за поздрав. Тогава толкова исках и аз да направя това, но просто не посмях да поискам слушалката. И реших да потърся друг начин да ти честитя рождения ден.

*   *   *

            Сигурно можеш да си представиш какво ми е било, когато разбрах за тежката операция, която е трябвало да му направиш. Бях направо потресена. Боже мой, защо точно на него трябваше се случи всичко това? И защо точно сега! Само при мисълта, че можех да го загубя... Господи! Та той ми е толкова необходим... Не, Господи, молех се горещо аз, не ми го вземай! Нужен ми е!

*   *   *

            Не те познавах!

            А баща ми да разправяше, че бил сигурен в тебе. "На деветдесет и пет процента съм сигурен в него, казваше той, останалите пет процента са в рамките на статистическата грешка." Той беше сигурен, но аз не бях. И то точно заради този негов черен хумор. Представях си как ти си се навел над упоеното му тяло с огромен нож и го транжираш безжалостно като стар касапин. И че всеки момент можеш да направиш онази фатална "статистическа грешка", след която той може би никога нямаше да се събуди.

            Още не те познавах!

            Затова и в онзи изключително тежък момент на повърхността ме държеше подкрепата на хората, на които страшно много държах. На моите близки и най-вече на майка ми. И без чиято помощ, признавам, никога нямаше да мога да изляза от депресията, в чийто ужасен капан бях попаднала.

*   *   *           

            Тогава се запознах с тебе!

            Първото нещо, което ме впечатли, беше усмивката ти. Това беше усмивка на един много добър, много снажен и много сигурен в себе си човек. Усмивка, която може би лекуваше повече от всичко друго.

            Запомних и очите ти. Те гледаха спокойно и уверено, открито и честно. Те ме гледаха и ми говореха и аз чувах техния успокояващ шепот: „Не бой се, момиче! Баща ти ще живее! Пак ще е до теб и пак ще е онова рамо, на което ще можеш отново да се опреш!"

            Усетих сигурността на усмивката ти, чух шепота на очите ти и ти повярвах!

            И за първи път от доста време насам се почувствах сигурна. Толкова сигурна, колкото и баща ми е бил сигурен в теб. Без онези черни "пет процента". Честно и открито, точно с тази съща усмивка и със същия този поглед си му обяснил степента на риска за изхода от операцията. Че можело да мине и съвсем леко, можело да има и неприятни усложнения, но можело да има и фатални последици. И че никой уважаващ себе си лекар не трябва да ги изключва, колкото и велик хирург да е той.

            И баща ми, с цялото спокойствие на човек, който е трябвало да вземе най-съдбоносното решение в своя живот, е тръгнал към операционната маса.

*   *   *

            Не посмях тогава да взема слушалката и да те поздравя за този твой празник. Затова взех листа и споделих всичко това с тебе.

            На патерица вместо  Ч. Р. Д.!