Ти знаеше, че аз не пия...

И навярно не разбра защо тогава го сторих.

Защото не можеш да погледнеш в женската душа и да видиш как сатенът може да е мокър и омърсен. Как може сред величествената прохлада на дълбоките лесове да запаля остатъка от дрехите си. И да остана напълно безпогледна за теб. Защото не можеш да почустваш, че когато те отминавам без да отроня дума, без да притихна с поглед, без да оставя въздишка да ме издаде, в мен започва да вали. Валят дъждове носещи само разруха. Дъждове от който вехне цялата красота и безпределност на моето щастие. И как когато отмине този миг, когато си вече зад мен и аз с гръб към теб, цялото ми същество се опитва да спре неистовия порив да те догоня, да извикам с целия си трепет по теб.

Онази нощ, когато с най нежните се женски сетива аз рисувах в душата ти. Когато бях по-истинска от слънцето и от земята, по-сияйна от умираща звезда на небосвода, по-топла от есенния полъх из поля от неокосени треви. Онази нощ аз трябваше да залича всичко, което бе нарисувал за мен. Да потопя дланите си, не в твоята божествена дъга, описваща цветни съзнания, а в стъкленица изпълнена с черното на зеницата си. За да ослепея за всичко твое. И трябваше да го направя преди да съм видяла с очите си, причината за палежа в душата ми, за безумието, което трябваше да пусна да вилнее из мен.

Да видя колко съм закъсняла, само защото времето бързаше към своята невъзможна любов.

Запалени бяха толкова свещи пред олтара на съдбата и сега тя сияеше написала в очите си, че понякога не ни е дадено правото да бъдем повече от хора. И толкова затворена в клетка се почуства душата ми, понесла се в порива си към твоята, когато капакът на човешката ни природа се затвори над нея. В онази стая, с онези хора... там далеч от теб, който в този миг си заличавал последните светлини от очите си, за да не вижда душата ти, колко много грешиш.

И само сълзите ми можеше да минат отвъд. Само неизречените ми думи можеха да те достигнат. Но нима вече нещо имаше значение, когато безсилието на моята отдаденост бе изписано по стените на тялото ми? Ръцете ми в търсене на теб, знаеха, че ще открият само онази стъкленица, в която утехата бе наситена с безсмисленост. Но празнотата им в този миг би била кинжал във все още живото ми сърце.

Онази картина... да гася цялото си неземно, нечовешко, невъзможно за никоя друга сияние с течността в стъклената безименност. Нима някога ще има опрощение за слабостта и на двама ни, когато се добави на стената на болката ни и тази, в която ти палиш с кибрит, обикновен и всеизвестен, балдахиновите кули, които бе обкичил с бисерите от очите ми, с звездите, които се бяха родили в тях за теб, единствения техен смисъл.

Да видя колко съм закъсняла, само защото времето бързаше към своята невъзможна любов.

Нима не бе безумие да повярваме, че на нас, две обичащи се с кристалните отблясъци на душите си и с безкрайността на своята всеотдайност деца, би било позволено да имат цяла вселена, своя недокосната и непонятна за човешкия ум и същество...  вселена?  Времето  - единствената условност, за да се случи тя, единственото слабо място, което имаше необоримата сила да я отнеме от нас, онази нощ ни раздели, за да достигне целта, към която се бе устремило...

То я превърна  в невъзможна, за да я има за себе си  - една толкова истинска и толкова съвършена  любов...

То се сля с нея и се роди безсмъртието, което задава в душите ни единствения не намерил отговор и опрощение въпрос... защо?