Ти знаеше, че аз не пия...
И навярно не разбра защо тогава го сторих.
Защото не можеш да погледнеш в женската душа и да видиш как сатенът може да е мокър и омърсен. Как може сред величествената прохлада на дълбоките лесове да запаля остатъка от дрехите си. И да остана напълно безпогледна за теб. Защото не можеш да почустваш, че когато те отминавам без да отроня дума, без да притихна с поглед, без да оставя въздишка да ме издаде, в мен започва да вали. Валят дъждове носещи само разруха. Дъждове от който вехне цялата красота и безпределност на моето щастие. И как когато отмине този миг, когато си вече зад мен и аз с гръб към теб, цялото ми същество се опитва да спре неистовия порив да те догоня, да извикам с целия си трепет по теб.
Онази нощ, когато с най нежните се женски сетива аз рисувах в душата ти. Когато бях по-истинска от слънцето и от земята, по-сияйна от умираща звезда на небосвода, по-топла от есенния полъх из поля от неокосени треви. Онази нощ аз трябваше да залича всичко, кое ...