3 min reading
Ти знаеше, че аз не пия...
И навярно не разбра защо тогава го сторих.
Защото не можеш да погледнеш в женската душа и да видиш как сатенът може да е мокър и омърсен. Как може сред величествената прохлада на дълбоките лесове да запаля остатъка от дрехите си. И да остана напълно безпогледна за теб. Защото не можеш да почустваш, че когато те отминавам без да отроня дума, без да притихна с поглед, без да оставя въздишка да ме издаде, в мен започва да вали. Валят дъждове носещи само разруха. Дъждове от който вехне цялата красота и безпределност на моето щастие. И как когато отмине този миг, когато си вече зад мен и аз с гръб към теб, цялото ми същество се опитва да спре неистовия порив да те догоня, да извикам с целия си трепет по теб.
Онази нощ, когато с най нежните се женски сетива аз рисувах в душата ти. Когато бях по-истинска от слънцето и от земята, по-сияйна от умираща звезда на небосвода, по-топла от есенния полъх из поля от неокосени треви. Онази нощ аз трябваше да залича всичко, кое ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up