ЗА или ПРОТИВ „единствените  приятели”?

            Една мъдра мисъл гласи: „Приятел е този, който остава с теб до края”. Добре, ама в този живот – преизпълнен с лъжи, лицемерие и гнусотия, колко неща остават с теб? Че и до края? Когато вървиш напред и се бориш за оцеляване /защото днес, ако не се бориш за себе си, си просто загубен/ получаваш много удари – в носа, в гърба... навсякъде. Повечето от тях са нанесени не от някой друг, а от този, който свято си наричал „приятел”... Тъжно е, ама си е така. Сигурно и на вас ви се е случвало? Как няма – то на всеки човек по света, рано или късно, му се случва да бъде предаден от „най-добрия” си приятел... Като заразна епидемия е... Като че ли днес приятелството не значи да има на кого да разчиташ и да се доверяваш, а просто... да има кого да използваш, да стъпчеш, да смачкаш, да нараниш, да прецакаш... ето такива – все „приятни”, „възвишени” неща.... Да, днес нещата не са такива, каквито изглеждат... Да, знам, че ви се иска да греша, ама... Положението е такова – приятелства между хората няма...

            На колко човека можете да се обадите в 2 часа посреднощ? На колко можете да споделите болките и мечтите си? На колко можете да разчитате – винаги и по всяко време? На десетима?! Да, бе – вярвате ли си? На двама – трима?! Как пък не – поне един от тях въобще, ама въобще не ви е приятел, а прикрит враг! Я се опомнете!... И какво сега – ще ми кажете, че имате един добър и истински приятел, изпитан с времето, доказал своята вярност... Да, да – за малко да ви повярвам... Ами ако този, дето за вас е „Единственият”, е изправен пред лицето на смъртта с опрян в гърлото нож, дали няма да предпочете да накисне вас и да си отърве кожата? Нещо май се позамислихте – ми то не е лесно да изстреляш веднага отговора на подобен въпрос. Да, знам, че искате, изгаряте от желание да ми креснете в очите „Няма! Той ми е приятел и аз му вярвам!”, ама... дълбоко в сърцето ви живее едно съмнение, което не можете да оспорите... Сега навярно си мислите: „Ти грешиш! Той, моят приятел, е доказал предаността си и животът ми неведнъж е бил в неговите ръце.” Може и така да е било, няма да споря – но, драги, не аз греша, а вие. Ако и да е имало подобна ситуация, то тогава положението не е било достатъчно напечено и онзи просто, между другото, се е позамислил и за човека до себе си – случва се тоооолкова рядко, особено между приятели... Нима не знаете – за приятели важи приказката – „Първо спасяваш собствена си кожа, а после – и каквото може...”

            Приятелството между хората прилича на наниз от красиви думи, изгубили истинския си смисъл, които наподобават на маска, фасада, прикриваща нисшите човешки постъпки. Предполагам, че вече ме мразите от дъното на сърцето си, задето ви говоря така и убивам красивите ви розови представи, ама... Трябва да прогледнете... В този живот нещата, които могат да се нарекат „единствени приятели” са Собствената Съвест, Самотата и Смъртта. Само на тези спътнички през пътуването ви из света можете да имате доверие, защото никога няма да ви изоставят, дори и да искате...

            Тежко е да имаш Съвест. Тя носи тревога, безсъние, неспокойност – досущ като истински приятел, от плът и кръв /въпреки, че е безплътна/... Знае всичко за вас – мисли, постъпки, грехове... Не лъже – винаги е откровена и осъдителна. Кой друг приятел може да бъде толкова честен с вас? Плюс това е максимално обективна – не защитава интересите на някой друг, не мисли само за себе си. Е, да, сега ще ми кажете, че да имаш Съвест почти винаги означава да имаш и Гузна Съвест, която да не ти дава покой... Това, мога да ви отговоря аз, зависи от самите вас. Съвестта е съд в самите нас и присъдата, която ще издаде е изцяло обвързана с постъпките, които сме извършили. Тя е съвсем безплатна – повечето хора се раждат със Съвест, само че някой предпочитат въобще да не я използват, ей-така – защото е по-лесно... Тя може с правото да носи титлата „Приятел”, защото остава до края на живота ни – и да я гоним, и да я проклинаме, да ненавиждаме ежедневно това, което правим заради нея, онова малко и тънко гласче, което шепти в съзнанието ни никога няма да ни изостави. Съвестта е единствената приятелка, коята не се нуждае от никакви средсва за подръжка – просто миг за размисъл и ясна преценка за дайствията ни. Тя е и единственият приятел, с когото само и единствено, ама единствено, от нас зависи до каква степен ще се разбираме добре...

            Не по-малко близка другарка е и Самотата. Тя може да изглежда както си решим ние – с дълга руса коса до кръста и зелени очи, може да е преобразена като висок и снажен мъж – може да изглежда всякак. Вярно, че не можем да излезем с нея на кафе и всички да ни видят колко добре изглеждаме заедно... ама нищо. Самотата е винаги с нас – всеки миг, всеки час. Смея да твърдя, че всички ние се раждаме едни самотници. Дори и да сме обградени от хора, една част от нас се чувства изолирана от света, вглъбена в себе си. В минутите на тишина Самотата е единсвеният път към самопознанието. Само когато човек остане сам със себе си, може да открие кой е той всъщност. Не е нужно да се оправдаваш пред Самотата, тя просто си е... Самота... Не можеш да я излъжеш, нито да я измамиш. Пък и, когато си самотник, поне винаги знаеш, че общуваш със един достоен човек – със самия себе си... Самотата изгражда чувството, че не е необходимо да се обвързвате с някой друг, да се оковавате в едно „вечно и неразрушимо” приятелсво, за да оцелеете. Само благодарение на нея може да изградите мир и хармония в себе си... Нима тя не е „единствена” в това отношение.?!

            Ще ви дам и един напълно безплатен съвет – когато дойде часът да напуснете този свят и да погледнете Смъртта в очите, е по-добре да си мислите, че сте приятели, при това много близки... Може би така болката ще бъде по-неусетна, а страхът – по-малък... Ами то, като се позамисли малко човек и като напрегне сериозно сивото вещество, стига до извода, че ние сме си обречени от мига на раждането още... Тогава какъв е смисълът да се противим – тя, Смъртта наднича зад рамото ни, а пък ние да се боим от нея ли?! Не, в никакъв случай! Тя е единствената приятелка, която ще остане с нас до края, до самият край, до последния ни миг. Тя ще отнесе и съхрани душата ни във вечността...

            Да, така е, уважаеми! Това са истинските приятели, вечните приятели, едни от малкото сигурни неща в живота. Всичко друго е мираж – като привиденията в пустинята – изглеждат толкова истински, почти можете да ги докоснете... до момента, в който не се превърнат в обикновена пара... И сега какво – искате да ви отговоря ЗА или ПРОТИВ?! Хм, това не е ли малко нечестно – в Парламента, доколкото знам, има и опция ВЪЗДЪРЖАЛ СЕ?! Да речем, че ще гласувам ЗА /че нали уж живеем в демокрация/. ЗА „Единствените приятели”... защото какво друго имаме в този живот?!...