Samadhi (Гюлсер Мазлум) 7 февруари 2018 г., 10:06 ч.

За орбитите и свободата 

404 4 4

 

 

        Не знам дали и с други пишещи  е така, но понякога при завършена вече творба за момента не осъзнавам напълно какво точно съм изразила в емоционално-мисловното й съдържание като светоусещане и житейска философия. Вчера поместих стихотворението „Триумфът над тъгата“ в *** /виж под текста на есето/. В двата отзива под творбата  прочетох:  "Оставам замислена над думите ти..."; "Последният куплет буди много мисли." Не за първи път стигнах до констатацията, че поезията е преди всичко пътуване към истини и себепознание. Несъмнено и начин за общуване, възможност за наблюдение и анализ на проекциите на собствената ни душа и нравственост  по емоционално-мисловния барометър на другите. Няма да дешифрирам посланията в текста на „Триумфът е цъфтеж“, не това е целта на това изложение! Осъзнах, че всъщност на подсъзнателно ниво все още доосъзнавам същността и съдържанието на понятията „красота“ и „свобода“ и "любов" и сама за себе си търся смислен отговор на екзистенциалния  въпрос: Защо живея? Грамотно ли живея?

 

       Заглавието на творбата ми маркира състояние на надмогване на емоция с ниска вибрационна честота  - скръб, тъга, неудовлетвореност. Причината за преминаване в това състояние не е загатната пряко, но е подсказана в двустишието:

 

          Как мога да знам дали реални са те? 

          Или рисува ги по платна духът мой? 

 

         Именно усещането за изместените реалии на духа и настоящето земно битие на лирическата героиня  поражда  дисхармонията в душата й. Но липсват осъждането и протестът, защото  съвършенството и пълната хармония могат да са само идея, родена от нелокализиран  разум, т.е. от Бог /„стихнала тъга“/. Не зная доколко е вярно разбирането ми, че осъзнатостта е майка на смирението.  Не отричам необходимостта от прояви на протест и бунт в личен и обществен план, но съм против всякакви форми на насилие.

 

         С какво се припокрива моята представа за красота и хармония?  Несъмнено,  с усещането за лична свобода и с грамотно  защитеното мое право да бъда себе си.  Да живея  според  повелите на сърцето си, без да наранявам или отнемам нещо от другите, най-вече от близките си. Смятам, че най-коварният разрушител на всяка хармония, на постигнатия от нас душевен баланс  и покой  /най-красивото, според мен, преживяване /  е посегателството към личната ни свобода. Това може да са  подмолни, прикрито насилствени опити за манипулация, които целят   да ни накарат  да живеем  по нечия  рецепта.  Може да е и опит  да ни бъде вменена  неоснователно вина за наличен  проблем  в живота на някого или за нечия неспособност да реализира нещо желано със собствени усилия. В такива случаи манипулиращият трансформира собствената си инфантилност и слабоволие в упреци за липсващо внимание, грижи и отговорност от отсрещната страна.  Всичко това, колкото и изтънчено и префинено да е замислено и осъществено, без съмнение е форма на емоционално и психическо насилие. Уважението и обичта към другите  се проявяват в актовете на емпатия  и споделяне, но има ситуации, в които в мисловното пространство на отсрещната страна лампичката не светва - тъмно е. Тогава?!

 

         Какво правя аз ли? Трябва да проявя любов и разбиране, нали?! Да, ако психиката ми е достатъчно тренирана и на мига  разпозная безпогрешно и овладея  проектираната груба вибрация, нещата са в ред.  В никакъв случай не би трябвало да позволя да ми бъде занижена вибрационната честота и настроението ми да бъде запокитено в дебрите на скалата от емоции. Трябва да приложа  умения от  Техниката за емоционална свобода и да акумулирам емоция с високо вибрационно ниво, и  да остана закотвена там.  Да проявим  човечност към някого, който осъзнато нарушава границите на  нашата лична свобода, за това наистина е необходимо  много:  осъзнатост, изключителен емоционален самоконтрол,  търпение, сканиране  в детайли на опита за манипулация,  дълбоко вникване в предхождащите я предпоставки и мотиви. Лесно е да съдим, но е трудно да разберем. А още по трудно -  да простим. Дори и убиецът не е склонен да признае вината си, нали? А ние, хората, всеки божи ден убиваме, покосяваме с кинжала на грубостта и невежеството си  плодотворните лъчи на духовната светлина в душите си.

 

        Добре, че ги има законите! Някой е казал, че законът е шествието на Бог по земята. Законът е ред, отрекъл хаоса, точно и договорено очертаване на границите на личната и обществената свобода. Но с морала нещата не стоят така? Красивото, доброто, разумното и полезното за мен  за друг твърде вероятно е да е точно обратното. Трагедията се случва тогава, когато една от двете страни се опитва напористо и на всяка цена да наложи собствената си правота. Тогава?!

 

         Ясно е, читателю, нали!  Става въпрос за пълно разминаване на морални убеждения и ценности. Как постъпвам аз ли? Опазил ме Бог, не бих се опитала да подложа на преоценка ничий светоглед, житейски убеждения и ценностна система. Това е антилюбов. Това е посегателство към  правото на свобода на мисълта и на свободен избор. Но ако той/тя  не уважава моята свобода на мисъл и действие и се опитва да ми наложи собствената си правота, тогава си казвам наум:  „Не си от моя отбор, не си и от моя свят, нито пък аз съм от твоя. Аз харесвам рози и зюмбюли и тях отглеждам в градината си. Не харесвам нарциси и петунии, не се опитвай да ми пробутваш семена и грудки от тях. И продължавам пътя си с изконното си право в джоба, стиснато в шепичка  -  да бъда себе си.

 

       Вървя и си представям слънчевата система и как планетите се движат  по свои орбити и никога не се сблъскват помежду си. Как в тази огромна вселена за всяка небесно тяло  е отредено точно  място и време за съществуване в определена форма! И смисъл, разбира се! И тъгувам, да тъгувам за мига, когато слънцето ще угасне. Мисля какво ще се случи с планетите, но не мисля  изобщо къде ще вибрира енергията на моя дух тогава. Наистина не мисля за това. Искам свободата си тук и сега! Мога да я имам, имам я и мога да я опазя. Затова Господ ми е дал сетива и ум: да отличавам мрак и светлина,  груба дума или изтънчена ирония от топлинката в една банално, но мило изречена  фраза, да доловя и различа ухание от задушлив мирис.  

 

         На върха на айсбера от непреходни ценности, за мен, стои Свободата. Тя игнорира  и прави безполезен спора за Истината. Свободата е Истина. Лъжата - несвобода, страх от нея, липса на убеденост и вяра, че заслужаваме този свят дар. Свободни сме, доколкото се обичаме. Можем да даряваме свобода, доколкото може да обичаме. Там където са Свободата и Истината, там е и Любовта. Тя е дете на Свободата и Истината. Май и обратното съждение - „Свободата и Истината са деца на Любовта“ -  е също толкова вярно.  Да, затова лирическата ми героиня  по светлото полива, а  по тъмното рисува. И все върви, върви… Накъде ли?  Ще ви призная  - към детството си.  И е обзета от един единствен копнеж - с пълно основание да може да възкликне като ОШО :

 

„Що се отнася до мен, аз никога нищо не планирам; аз просто живея, в учудване какво е следващото, което ще се случи. Аз запазих живи своите учудени очи, като малко дете.“

                                                                                                                   Ошо  

                                                                                                               

             Е, аз пък бих могла да добавя: - И аз съм дете на Вселената.

          А смисълът ли? За мен смисълът е в завишаването на вибрационната честота на моя дух - квантите приземена енергия /любов/ в моето тяло. Духът вибрира с най-висока честота не когато сме щастливи, а когато е в покой и преживява блаженството да "е" сред всичко останало, което "Е". Това е познатото за него  състояние преди да се е въплътил в определено човешко тяло.

 

 

 

Триумфът над тъгата

 

Не заменям за шумна радост

и фоейрверки стихнала тъга.

Не очаквам клетва за вярност

за дарената прегръдка топла.

 

Не пея по залез песен горестна,

нито копнея звезди да докосна.

По тъмното колосвам си платна,

рисувам лик и позната картина.

 

Необходимото е неизбежно, нали?  

Защо за вдругиден да се тревожа?

Не зная още колко път ме очаква

и колко утрини със ухания свежи.

 

Зората утрешна е само моят дар.

Мисъл "повече" за мене е грешна.

Мигът за мене е и стряха, и дом,

в шепичка сбрал вселена светла.

 

И вървя край дворове с кокичета,

със зюмбюли, здравец  и с лалета,

с незабравки, с калии и хортензии,

с петунии, с иглики и с бегонии…

 

Как мога да знам дали реални са те? 

Или рисува ги по платна духът мой?  

И тъй да е! Утре пак ще ги поливам!

Но знайте! Цвете нивга не откъсвам!

 

Питате защо ли?

Помня - триумф над тъгата е цъфтежът!

 

 

Samadhi

© Гюлсер Мазлум Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Samadhi (Гюлсер Мазлум) Благодаря, Петър! Помирение със себе си! Разбирам го като надмогване двойнствеността на човешкото ни битие, като състояние на дълбока осъзнатост и овладяност на емоциите ни без усилията на волята, т.е. безгрижие.
  • Петър1 (Петър Димитров) Благодаря ти за прекрасното четиво, Гюлсер!
    В това е разковничето на живота ни според мен - да се помириш със себе си. И да живееш. С радост. Бъди здрава!
  • Samadhi (Гюлсер Мазлум) Благодаря Ви, г-н Станев!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Благодаря,Гюлсер,че показа цялата красота на незазовимото!

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.