Старобългарската литература има хилядолетна история. Нейното начало е свързано с дейността на Кирил и Методий, а свещеното ѝ развитие започва, когато учениците на двамата братя се настаняват в България. Те обединяват усилията си с книжовниците и полагат основите на една литература, която достига забележителен разцвет през IX – X век. Тя се развива паралелно с останалите европейски литератури. Превеждат се и се създават творби от най-разнообразни жанрове. Голямо значение има византийското влияние – българските книжовници познават добре византийската литература, учат се от нея,  използват я като образец, разработват свои собствени теми и литературата бързо придобива свой облик.
         Старобългарската литература подпомага изграждането и утвърждаването на феодалната култура. Оказва влияние върху другите славянски и неславянски литератури. Навлизат думи от философски и богословски характер, запознава българина през Средновековието с античната литература. С оригиналните си произведения, но и с преводите, тя се превръща в посредник между големите византийски културни центрове и славянските народи. Съчиненията на българските писатели свидетелстват за разностранна образованост и големи духови интереси на българското общество. Старобългарската литература е подчинена на свои закономерности. Елементите в съдържанието и формата непрекъснато нарастват. Тя е апокрифна и богомилска. В произведенията се чувстват патриотични настроения на народа и своеобразната, идеологическа съпротива срещу чуждоземния гнет. Старата литература е била свързана с историческата действителност, с класовата борба, която се води през различни периоди. Създават се и нови стилове, които са резултат на непрекъснатата борба между старото и новото. Навлизат все повече народни елементи, които движат нейното развитие напред. Тя придобива все повече прогресивни, народни и реалистични черти.
         Старобългарската литература се издига като едно от най-ценните постижения на нашата средновековна култура. Тя повече от всички изкуства предоставя за творческите способности на нашия народ, показва развитието на образоваността, разкрива идейния свят на българското средновековно общество. Нейното значение е голямо. Тя създава свой художествен свят. Паметниците на старобългарската литература предоставят една съкровищница на българския език в неговото историческо развитие. Тя е национална гордост за българския народ.