Казаков Юрий Павлович

Мечокът ТЕДИ

1

Големият кафяв мечок се казваше Теди. Другите животни в цирка също имаха имена, но Теди никак не можеше да ги запомни и постоянно ги объркваше и само своето прозвище знаеше твърдо, винаги се отзоваваше и се приближаваше, когато го викаха, и правеше това, което му казваха.

Животът му беше еднообразен. Теди работеше в цирка отдавна толкова отдавна, че беше загубил вече броя на дните. Държеха го по навик в клетка, макар че той се беше вече смирил, и нямаше нужда от клетката. Беще станал равнодушен към всичко, от нищо не се интересуваше и искаше само да го оставят на мира. Вечер го пускаха на осветения манеж, в средата на който без да бърза се разхождаше висок човек с бледо лице. Той носеше бели панталони, меки черни ботуши и лилаво яке с закрепена в средата златна лента. И панталоните, и якето и бледото равнодушно лице правеха силно впечатление на Теди, той обаче се боеше преди всичко от неговия поглед.

Едно време, много отдавна Теди беше вдигал няколко пъти страшен мечи бунт. Тъжно ревеше, късаше пръчките на клетката, и с никакви, дори най-строги мерки не можеше да бъде усмирен. Идваше тогава човека с бледното лице, заставаше до клетката, гледаше на Теди, и всеки път под неговия поглед мечокът покорно затихваше и след час позволяваше да бъде изведен на репетиция.

Сега вече Теди не се бунтуваше и послушно изпълняваше всевъзможните неудобни и ненужни, а често пъти и неприятни номера, а човекът с белите панталони отдавна вече не го заплашваше с погледа си, и когато говореше за мечока, наричеше го не по друг начин, а „старият добър Теди“, - и в гласа му се чувстваше ласка.

С кожен оглавник излизаше Теди на манежа, кланяше се на зрителите, които го посрещаха с радостен шум. Даваха му колело, той премяташе през седлото крак, оттласкваше се и силно натискайки педали, държейки здраво кормилото, правеше кръгове по манежа. Високо свиреше музика, а зрителите се смееха и пляскаха с ръце.

Той можеше да изпълнява няколко забавни номера: премествайки бързо лапи да се вози на кръгли дървени блокчета, да се качва и да удържа равновесие на метални летви, да се бие с ръкавици, сложени на предните лапи с друга мечка черна и малка. Теди беше лишен от чувство за хумор, или по-точно, неговия хумор беше друг, диво-животински, и не разбираше защо толкова се веселят всичките тези хора на тези неудобни, неприятни и отвратителни изпълнения.

Нощем мечокът често не спеше. В коридора мътно светеше малка лампичка, силно хъркаше стареца-охранител, който винаги апетитно миришеше. Другите диви животни ръмжеха и квичеха в съня си, от клетките се носеше смрад. В ъглите беше тъмно, по пода претичваха нагли плъхове, заставаха на задните лапи, и от тях се носеха дълги сенки.

След като поразмислеше и посумтеше известно време, Теди решаваше да се заеме с хигиена. Дълго и равномерно излизваше лапите и корема, а когато лапите и корема ставаха напълно мокри се заемаше с хълбоците и гърба. Но да се лиже гърба беше неудобно, той се уморяваше бързо и тогава се предаваше на скръбни размишления.

Спомняше си своето детство и майка си – красивата мечка с меките лапи и широкия горещ език. Детството обаче Теди не си спомняше почти, помнеше само неголямо ручейче с жълти песъчливи брегове; пясъкът беше ситен и горещ. Помнеше също и кисело-сладкия аромат на мравките, които от това време не беше ял.

Спомняше си също и вкусните гозби, с които го хранеха понякога в цирка. Един път заболя едно магаренце, цяла нощ сумтеше на одъра, а сутринта затихна. Дойдоха намръщени хора и изнесоха някъде мъртвото магаре. А вечерта на Теди му дадоха не обикновената овесена супа, а цял леген варено ароматно месо, и този ден за него беше празник.

Мислеше той и още за много други неща: някакви образи го посещаваха, злоба и горчивина изпълваха гърдите му, искаше да реве, да отиде някъде и да прави там свои си, зверински неща, и високо въздишаше той цяла нощ, а на другия ден беше вял и намръщен и без желание излизаше на репетиция.

2 
Случи се така, че циркът се отправи някъде надалеч по железопътната линия. Отправи се и Теди. Той беше пътувал толкова много пъти, че на нищо не се очудваше вече и само не обичаше миризмата на бензин, която се носеше от колите. Пак се повтори старата процедура на пътуването: слагаха клетките със зверовете във вагони, викаха, караха се, нещо заковаваха, въобще вдигаше се голям шум. Накрая затвориха вратата на вагона, и затрептя, олюля се света наоколо, и на Теди му се приспа. Тресеше се, люлееше се околната действителност известно време, но в един момент утихна. Когато отвориха вратата и започнаха да разтоварват клетките от вагоните и да ги товарят на камиони, всичко наоколо беше друго, и миришеше по друг начин, но Теди не се очуди на това. 
Беше решено да бъдат нахранени дивите животни, преди да ги карат по-нататък. Дойде служителя, изчисти клетките, после донесе ядене. Служителят сложи в клетката на Теди малко варени картофи, хлеб и легенче с овес, отклони за миг вниманието си с нещо друго, и после си тръгна забравяйки да затвори клетката.

Мечокът, без да обръща внимание на отворената вратичка на клетката, лакомо ядеше картофите и овесената каша и даже лекичко сумтеше – беше огладнял здраво. След като изяде яденето и облизвайки се, той по навик започна да побутва съдовете към вратичката и едва сега забеляза, че тя не е затворена. Това беше за него доста странно, извади главата си навън, погледна наляво надясно, прозя се, отдръпна се назад и легна, притваряйки очички. Но след минута стана и пак си подаде главата навън. Помириса въздуха, погледа известно време, като че припомняйки си нещо, помисли известно време, още малко се подаде навън и скочи от каросерията долу на земята. Протегна се с наслаждение и започна с любопитство да обхожда камиона. В този момент към него се зададе шофьора на камиона. Държеше шапката си под мишката и дъвчеше нещо. Вятър се пронесе от него, Теди усети мирис на салам и тръгна срещу него. Шофьорът, като видя мечката престана да дъвче и замря. Теди се изправи на задни лапи и започна приятелски да сумти. В този момент шофьорът бързо се обърна, изпусна шапката си и се хвърли да бяга с всичките си сили към ниската дълга къща с някакъв надпис над вратата. 
- Помощ! – в ужас започна да вика той.

Теди приклекна и за всеки случай се отдръпна в страни. Даже беше решил вече да се връща, да си влезе пак в клетката, с която беше свикнал, но в този момент от къщата излязоха бързо хора и започнаха диво да викат към мечока. Теди се обърна изплашен, търсейки сред тези хора познато лице, но познати не видя, уплаши се още повече, и побегна. Прелетя покрай стоянката на конете; конете като го видяха отскочиха в страни и зацвилиха. Теди също изръмжа и усили своя ход. 

Той бягаше през градината, спъвайки се в лехите, прескочи плета и полетя през полето към далечната гора. Бягаше бързо, притиснал уши, сумтейки, изпитвайки силно непознато удоволствие, но като стигна първите храсти и запъхтян той се спря, със страх погледна назад: станцията не се виждаше, нямаше нито хора, нито камиони, само голо поле и тъмнеещи в далечината покриви. Мечокът затъгува, той искаше да се окаже пак в цирка, да живее в тъмния коридор, да слуша пак през нощта хъркането на апетитно миришещия страж. Но да тръгне обратно той се боеше и леко мърмореше, заставайки на задни лапи и клатейки се наляво надясно. После се обърна, погледна към гората, няколко пъти изсумтя, за да прочисти носа си, и започна да души. Миришеше приятно на смола, гъби, и имаше още много други вълнуващи миризми. 
Теди тръгна към гората.  Той бавно вървеше от храст на храст и всеки път, се оглеждаше назад с надежда да види служителя или човека с белите панталони, които биха му казали ласкаво: „Теди!“. Но никого не виждаше, никой не го зовеше, беше тихо, а от гората все по-ясно се носеше могъщ зов. И Теди със смесено чувство на страх и любопитство влезе в гората. 

3 
Теди нямаше късмет. Той попадна в тази част на гората, където живееха хора. Тук се намираше гатера, големи площи от гората бяха изсечени, и се виждаха често неприятни за гората предмети: жп линия на влакчето, части от телени въжета, омаслени парцали, разбити пътища и др. Птици и диви животни почти нямаше в това място, а нощем се чуваха враждебни за гората и тишината звуци, ръмженето на мотори, удари по метал, пискливи изсвирквания на влака.
 
Дива и необичайна беше за Теди гората, и той в началото само за това мислеше - да срещне хора в гората, но в същото време нещо му пречеше да се приближава към бучащите коли. Всичко го дразнеше, не ядеше, почти не спеше и отслабна доста. Няколко пъти той се опитваше да прави своите усвоени за цял живот фокуси с надеждата, че ще дойде при него човек да го нахрани. Правеше стойка на предните крака, уморително движеше задните крака и по този начин обхождаше поляната. После се премяташе през глава, пляскаше с лапи, „умираше“ и, оживяваше, и доволен от себе си, се оглеждаше настрани, чакайки наградата. Никой обаче не се радваше, не го хвалеше, не се появяваше вълшебната овесена супа, и в малките очички на мечока се раждаше тъжно очудване. В края на караищата той, доведен до отчаяние от неясната гора, отиде при хората, но тук стана нещо, което утвърди в него страха, който се беше появил към тях.

Една сутрин, целият измокрен от росата, Теди мрачно се клатушкаше на дъното на дерето, изкопаваше си някакви тревички и ги ядеше.
Като повдигна глава неговият поглед срещна погледа на един човек, който стоеше горе. Теди се очуди и започна да се изправя на задните лапи, даже леко изгруха от радост. Но човекът не се зарадва и не каза нищо от рода на „Теди“, както очакваше мечката, - човекът пребледня, бързо свали от рамото си пушка, вдигна я, блесна пламък, чу се гръм, нещо болезнено удари Теди по ухото, той изрева, легна на тревата и задвижи четирите лапи. Мечокът ревеше от болка, обида и очудване, а човекът, извършил своето зло дело, се хвърли да бяга, и даже през рева Теди чуваше, как бързо се движеха неговите крака и как всичко трещеше на неговия път. 
След една минута Теди се разяри силно и се хвърли напреко към човека, но той успя да се скрие някъде или да избяга, и Теди не го намери. От този момент нататък Теди започна да се страхува от хората и започна ревностно да търси необитаеми от хората места.
 Но за да отиде в пустинни места, в истинска гора, на мечката ѝ беше нужно да преплува реката, а тя не знаеше това, и положението ставаше безизходно. Няколко пъти тя излизаше на брега на реката, гледаше гредите, които плуваха по нея, тъгуваше и отново се връщаше в гората.

4 

Така се изминаха два дена и две нощи. На третата нощ Теди излезе пак при реката и се спря поразен: към брега беше прикрепен голям сал с колибка на средата. Луната беше пълна и ярка, на брега бяха разположени бели бараки с черни прозорци, нямаше наоколо жива душа, и не се чуваше нито един звук, само водата ромолеше тихо между гредите.

Теди се изправи на задните лапи и започна да души. От сала с колибката непоносимо апетитно миришеше на ръжен хлеб и картофи. Теди се облиза и се залюля на задните лапи. През това време напрегнато мислеше. Да отиде там, където миришеше вкусно, той се боеше, понеже знаеше че там има хора, които не го обичаха, и той не ги обичаше също. Ушите го болеха и му напомняха за това. Съблазънта обаче беше голяма, и мечокът след като походи по брега, се спря срещу колибата. Ах, как хубаво миришеше!  
 
Салът беше приближен не плътно до брега, и имаше малко мостче до него, но Теди от нетърпение не обърна внимание на него, внезапно и бързо влезе във водата и след миг вече се изкачваше на сала. Неуверено стъпвайки по гредите, мечокът се прближи към къщичката и я обиколи. Отвътре се чуваше силно хъркане, Теди си спомни цирка, и се поощри. Той погледна през прозореца вътре, но нищо не видя. Тогава той решително отвори вратата и, макар и трудно, но се вмъкна в къщичката, веднага преглътна слюнката, - толкова вкусно миришеше на партенки, хлеб и картофи. Хлябът и картофите бяха на масата. Теди се приближи до масата, свали от подставката топлата изпотена чиния, бутна подставката изсумтя, и веднага започна, бързайки и давейки се, да преглъща хлеба.

- Ей! – извика изведнъж човека от леглото, преставайки да хърка, - кой си ти? Ти ли се Федя?  
Мечката приседна от страх, но после се разяри, издаде звук и удари с лапа по масата. Подставката и чинията паднаха на пода. В този момент нещо никак не приличащо на човек слезе от  наровете, шмугна се към вратата на четири крака и побягна по сала. Теди осъзна, че е изпаднал в тежко положение, но продължаваше да яде, мляскайки, ръмжейки и изпускайки на пода лиги, знаейки че извършва престъпление срещу човека. След една минута, когато дояждаше последното парче хлеб, на брега се чу силен шум. Трябваше да тръгва, но той не се беше наял, вдигна от пода няколко картофа и после не можа да намери веднага вратата. Когато се измъкна от вратичката, видя наблизо много хора. Като видяха мечката, хората веднага започнаха всички да викат, като тогава на станцията, а Теди объркано се спря: пътят му към брега беше отрязан. Той се стрелна напреко, надявайки се да се изплъзне отстрани на сала, когато към него блесна дълга светкавица и гръмна изстрел.
 
Мечокът се изплаши и тръгна назад, обхождайки къщичката. Хората тръгнаха след него, образувайки полукръг и притискайки го към края на сала. Пак се чу гръм, коршумът драсна по гредите и отцепената кора удари мечока по корема. Той излая, скочи напред и се бухна във водата, вдигайки стълб от сребристи на лунната светлина пръски. Той никога не беше плувал, потъна с главата и, после подаде глава, не знаейки първоначално какво да прави, но лапите му сами се задвижиха, той пляскаше с тях със всички сили, протягайки нос нагоре към звездите. Водата меко го тласкаше надолу, хората останаха на сала и дълго още викаха, а мечката все по-силно движеше лапи, кихаше, пухтеше и повдигаше нос нагоре. 

След като поплува около половин час по топлата сребриста вода, той видя наблизо гора, плътна и черна. Това вече не беше гората, от която мечокът до преди час излезе – това беше гора без просеки и без човешки жилища.
Когато усети дъното, Теди тежко се измъкна на брега и спря. Вода течеше от неговата шуба на ручейчета. Като се огледа назад, той видя далеч нагоре слаби светлинки и нещо леко белеещо се в тъмнината, и разбра, че там останаха хората, бараките и плота, и още разбра, че там е опасно и шумно, а тук е тихо и спокойно. Като си спомни изстрелите и останалите в колибата картофи, той поропта малко, след това се изтърси няколко пъти и се заизкачва нагоре по стръмния сипей в посока на погромните неподвижни борове и смърчове.

5 

Това беше огромна гора, дълга десетки километри нагоре и надолу по реката. И не само това, тя се разпростираше на изток до Уралския хребет и на север – до самата тундра. Гората обхващаше хълмовете, обикаляше езерата и поляните, на които се виждаха тук таме села с двуетажни дървени къщи. Това беше затънтен край, рядко посещаван от хора, и точно тук се намираше свободния и щастлив живот на всеки звяр и птица.
Имаше в изобилие вълци и лисици, катерици и зайци, живееха тук лосове и рисове със загадъчен поглед на жълтите си очи. Имаше и съвсем девствени места, където не беше възможно да се мине, където падналите дървета лежеха там с години, гниейки и разстилайки се постепенно по земята.

Случваха се тук и пожари, възникващи по неизвестни причини, като че от самосебеси. Огънят бушуваше тогава на огромни пространства, изяждайки гора и треви, и гинеха в него хиляди горски животни. Огънят обхващаше ивици от гората, стесняващи се постепенно, и затихваше сам, оставяйки само черни въглени, пепел и стоящи тук-там овъглени стъбла. 
В скоро време на пожарищата започваше да расте червена твърда трева, после се появяваха черни и червени боровинки върху възвишенията, млади брезички и борчета; отстрани се показваха храсталаци от шипки и малини, и пожарището не плашеше вече дивите животни, а ставаше неизчерпаем източник на храна за тъмните глухари, страхливите лещарки и зайци. Лосовете също идваха тук и оставяха дълбоки ямки, следи от копитата, върху мекия беличък мъх. В гората кипеше живот не омрачен от човешкото присъствие. Разбира се, и тук кипеше вечна борба, цареше законът на зъбите и ноктите и много кости и пера гниеха в скрити места по този прекрасен край! Но тази опасна борба въобще не беше така безнадеждна, както с човека.               
Много рядко се чуваше в тези гори изстрел, и тогава дълго ехтеше ехото му по хълмовете, по високите борови гори, излиташе на реката, отразяваше се от отсрещния бряг и се връщаше отслабнало и удължено. Катериците изпускаха тогава шишарките и излитаха на върха на дървото, за се огледат с безмерно любопитство; зайците в леговищата си заставаха на задните си крачета; лосовете, с изправени уши, една минута слушаха и безшумно се придвижваха от едно място на друго; рисовете, дремещи в гъсталаците, приотваряха за миг дремещите си жълти очи и нервно разтърсваха четчиците на ушите си; и само вълците, най-добре запознати с човека, оставяха всичко, като сиви сенки се изкачваха на най-близкия хълм и дълго душеха, стремейки се и боейки се едновременно да уловят ненавистния мирис на човека. 

И имаше тук в изобилие тихо бълбукащи изворчета; около тях и в най-голямата горещина беше прохладно. Имаше на много места дълги оврази, отиващи към реката, прекъсвани от гъсталаци френско грозде и дребни трепетлики. В овразите лисиците и язовците риеха своите лабиринти под земята, и пак там, до ручеите си правеха леговища вълците. 

6 

Теди вървя през цялата нощ на север, придържайки се към брега на реката, както моряка се държи за компаса. Той се боеше да навлиза в гората, която беше пълна с неизвестност, докато реката му беше позната, тя го спаси един път и той ѝ се доверяваше. От всякъде към него прииждаха звуци и миризми, които той трябваше да проучи. Два пъти неговия път беше пресечен от следите на рис, и той си спомни веднага риса от цирка, макар че тя имаше по-силен мирис: несвободните диви животни винаги миришеха по-силно. После той изплаши две сокерици, които нощуваха на низките клони на една голяма елха, и самият той първоначално се изплаши, но после като видя че това са просто птици, се успокои. Следите на лисица той също узна веднага.

В края на краищата, обаче, изобилието от нови впечатления, каращи го да бъде постоянно нащрек, умориха мечока, така че той си избра едно сухо място в неголямото мочурище, защитено отвсякъде с елов подраст, легна и задряма до сутринта.
 
Странно, но такъв голям звяр беше съвършено безпомощен сега в гората. За многото изминали години той беше отвикнал от гората, всичко беше забравил от малкото неща, които беше успял да научи в детството. Всичките инстинкти, с които го беше наградила природата, бяха заспали сега в него, и той се объркваше по най-незначителни причини, изискващи някакво конкретно действие. През цялото време искаше да яде, стомахът му, свикнал към обилна и сита храна, сега беше пуст и страдаше. Служителят, който ежедневно го хранеше в цирка, го нямаше тук, налагаше се сам да си търси храна, а той не знаеше, как става това, не знаеше какво може да се яде.
 
Навярно, никой не чувства и не разбира така добре, какво означава майката, както дивите животни. Майката учи детето си как да се крие, да се бие, да бяга, обяснява му кой му е враг и кой приятел. Тя знае къде има боровинки и мравки, ягоди, вкусни и сочни корени, миши дупки, риба и жаби; тя знае, къде има пресна вода, диви места, мравуняци и слънчеви поляни с мека висока трева; знайни са за нея тайните на миризмите и пътеките. И още тя знае, че нито едно диво животно в гората не доживява до дълбока старост, всяко бива постигано от голямо нещастие, и се изисква доста ловкост, смелост и внимателност, за да живее колкото се може повече, да съхрани себе си и да остави потомство.

Ако беше расъл Теди не в зоопарка, а после в цирка, сред хората, ако учител в живота му беше майката-мечка, свирепа към всичко, но безкрайно добра към него, малкото мече, сега той щеше да бъде мощен звяр и щеше да знае всичко, което е нужно и възможно да знае дивия звяр. Но Теди се беше учил да живее от човека с белите панталони, и неговия неукротим зверски дух е бил подтиснат още от детството. Той беше успял да научи много неща, недостъпни и страшни за обитателя на гората. В града той беше несъмнено по-опитен, по-умен от всеки свой роднина, но всички тези негови знания не струваха нищо в света, където се намираше той сега! В гората той се превърна пак в безпомощно жалко малко животно, което нищо не знаеше и се страхуваше от всичко.  С тази разлика, че сега той не беше миниатюрно мече, огромна мечка с жълти зъби и изтрит от клетката задник и че не беше сега с него добрата и умна майка, която би могла да го защити и на много неща да го научи.

7 

Теди беше разбуден от птиците. Малки, те едва забележимо препърхваха в мокрите от роса клони. Далеч на изток отвъд хълмовете изгряваше слънцето. Между боровете висеше призрачна мъгла, блестеше роса, въздухът беше свеж и чист. Теди излезе от нощното си пристанище и се заклатушка по-нататък на север. Поради новото за него скитане по горите още на втория ден го поболваха лапите, но той вървеше упорито напред, тъй като нещо все не му харесваше тук. И той не мислеше за нищо, стремейки се на север, както не мислят птиците събирайки се на ята преди отлитане. Инстинктът, който беше вкоренен в него, го водеше в невижданата страна, където би трябвало да има много слънце, много храна, чиста вода и тишина. 
 
В зенита на слънцето мечокът минаваше по огряната от слънцето поляна, и усети в този момент необикновен мирис, който събуди в гърдите му рой спомени. Но къде е източника на този мил сладък аромат? Теди се обърна на изток, измина известно разстояние – мирисът изчезна! Той се върна обезспокоен, развълнуван назад – пак усети привлекателния мирис! Тогава Теди започна да обикаля, и му трябваше доста време, за да намери мравуняка. Мирисът беше мравешки, и той го позна веднага, макар и да не го бе усещал много години. Каква наслада са тези мравки! Има ли нещо друго на света по-вкусно от тях! Мазни, кисели, гъделичкащи, предизвикващи едновременно жажда и апетит и веднага утоляващи ги – могат да бъдат ядени безкрйно! 
 
Теди си сложи муцуната в мравуняка и даже изсумтя от наслаждение – толкова силен беше от близо този мирис. Още по-дълбоко зари своя нос и замляска, притвори очи, вадейки и прибирайки езика си. Мравките, едри, рижи за миг злобно бяха облепили муцуната му, завлизаха в ушите, но Теди само въртеше главта си, свиваше опашка и още по-интензивно мляскаше. Най-после се умори, и седна на задните лапи, за да си почине. В същото време той си спомни нещо отдавна забравено и започна да разрива мравуняка с лапа. Мравките веднага облепиха лапата, и той трябваше само да ги излизва. Това беше несравнимо по-удобно, - мравките не му влизаха вече в носа и ушите, в устата му не попадаше земя и иглички, и Теди се отдръпна едва тогава, когато от мравуняка не остана нищо. 

След разоряването на мравуняка, Теди тръгна по-нататък, премина през широкия хълм, обрасъл със суха смърчова гора с голи върхове, премина долината, и се натъкна на малинник и стоя в него до вечерта.

Първоначално, Теди го плашеха излитанията на лещарките и глухарите, плясъка на рибите в малките езерца, шума на гората, трясъка на минаващите покрай него лосове. Плашеха го непознати странни миризми, силни или едва усещани. Но той, побеждавайки страха, непрестанно изследваше всички звуци и мириси, за да може, като ги усети пак друг път, да ги търси, или да се отдалечава, или пък въобще да не им обръща внимание.
В неговия сегашен живот имаше едно щастливо обстоятелство, за което той първоначално не се досещаше: той не трябваше да се опасява от никой, освен от човека. За него не бяха страшни нито вълците, нито рисовете, нито малките бялки – всичките тези ужасни същества, от които се боят малките животни и птици. Нкой не го нападаше, и не му беше нужно да се крие, нито да бяга, усещайки след себе си лекия и страшен топот на преследването. Напротив, от него всички се боеха, тъй като тук, в гората, той, без да е знаел досега, беше най-големия и опасен звер.
 
Той разбра това много по-късно, когато един път се натъкна на труп на паднало лосче, което раздърпваха два големи вълка. Като видя вълците, мечокът объркан се спря. Вълците заръмжаха злобно и безсилно и веднага се отдръпнаха, отстъпвайки място на мечката. И през цялото време, докато Теди се наслаждаваше на лосчето, вълците обикаляха наоколо, без да посмеят да се приближат. Радостното съзнание за собственото си могъщество се събуди тогава в него, и, даже, след като се наяде до насита, той няколко пъти се повръща и всеки път с удоволствие констатираше, как веднага като го видеха гладните вълци отскачаха от мършата.
 

8 

Теди се спираше на някои места за по един ден, на други – за по два, и се придвижваше все по-нататък на север. Боровете ставаха все по-високи и по-дебели; малините, ягодите, боровинките се увеличаваха, а селата намаляваха. Безбрежна дива красота, недокосната природа и тишина цареше наоколо, и, като-че нищо повече не беше нужно! Но от почти забравеното детство у Теди бяха останали спомени толкова неясно-прекрасни, че на него все нещо не му харесваше и не му достигаше, - той се стремеше към някаква своя страна, към някакъв свой, мечи рай.
След като намереше добро, от негова гледна точка, място, Теди започваше своя обход. Вадеше стари туфи изгнили пънове, рушеше мишите и катерични гнезда, преобръщаше обраслите със сух бял мъх камъни, търсеше голи охлюви и червеи. 

Един път, излизайки на тесното дълго езеро, той се спря, поразен от силни плясъци. Щуки, греещи се в папурите на брега, изплашени от мечката, излизаха от тревата и навлизаха в студените дълбини на водата. Теди тръгна по брега, разглеждайки внимателно водата и папурите и често замираше абсолютно неподвижно.
Той не знаеше още вкуса на рибата, но нещо му подсказваше, че е нужно да улови едно от тези същества. Накрая, той забеляза тъмния гръб на една неподвижна щука и започна да се промъква, притискайки се към земята. Отстрани това изглеждаше смешно, тъй като снижени бяха само предните лапи и муцуната, а задната част изпъкваше и смешно се люшкаше. Но мечокът се промъкваше безшумно, а малките му очички злобно горяха.
С бърз къс замах той удари по това място, където се намираше щуката, зарева и се вдаде с предните си лапи във водата. Той не разбра първоначално, дали е улучил или не, и продължаваше да удря с двете лапи, изригвайки кал и създавайки вълни във водата. И в този момент видя белия, петнист корем на щуката, и той я изхвърли на брега. Той я изяде цялата без остатък и запомни за в бъдеще вкуса на рибата.
 
За две седмици Теди се научи на много неща. Той започна да спи винаги в тази посока, откъдето бе дошъл: той разбра, че освен плодовете и корените много са вкусни и гъбите. Сега Теди не дъвчеше безразборно всичко що му падне, като в първите дни; той разбра, че най-сочните корени се намират във влажните места; започна да пие само чиста проточна вода и се научи да използва вятъра; усетът му стана по-добър, и Теди можеше да усеща много леките и стари миризми; и узна също върху горчив опит, че не всичко в гората се яде, че има плодове и гъби, които е по-добре да не се ядат.
 
Той заякна, започна по-малко да се уморява, и ходилата на лапите му, които така го болеха в първите дни, сега загрубяха, а ноктите, които му изрязваха в цирка, сега бяха пораснали. Започна да ходи тихо, едва чуто. Само когато се увличаше по нещо, започваше да чупи всичко, което заставаше на пътя му, и тогава се чуваше страшен трясък из цялата гора.
 Първоначално Теди спеше през ноща, както беше свикнал в цирка. Но после забеляза, че през ноща животът в гората беше къде-къде по-интересен, отколкото през деня. Следите на бягащите през ноща белки, зайци, лисици бяха пресни, нещо мърдаше в тревата, промъкваше се в храстите, нещо пробягваше по долчинките и поляните, странни викове се раждаха в тишината... Освен това, през ноща нямаше мухи и комари, които толкова досаждаха на Теди през деня. И той започна все по-често да броди през ноща, а през деня да спи в скрити места.

Продължение следва

Оригинален текст

Юрий Павлович Казаков 
 ТЭДДИ 
 1 
Большого бурого медведя звали Тэдди. У других зверей тоже были имена, но Тэдди никак не мог запомнить их и постоянно путал и только свою кличку знал твердо, всегда откликался и шел, если его звали, и делал то, что ему говорили. 
 Жизнь его была однообразной. Работал он в цирке, работал так давно, что и счет потерял дням. Его по привычке держали в клетке, хоть он давно уже смирился и в клетке не было необходимости. Он стал ко всему, ничем не интересовался и хотел только, чтобы его оставили в покое. Но он был старым опытным артистом, и в покое его не оставляли. 
 Вечером его выпускали на ярко освещенный манеж, посередине которого не торопясь расхаживал высокий человек с бледным лицом. На человеке были белые панталоны, мягкие черные сапоги и лиловая куртка с нашитой спереди золотой тесьмой. И панталоны, и куртка, и бледное равнодушное лицо человека всегда производили на Тэдди сильное впечатление, но больше всего медведь боялся его глаз. 
 Когда-то давно несколько раз Тэдди поднимал свой страшный звериный бунт. Он тоскливо ревел, рвал прутья клетки, и никакими самыми жестокими мерами нельзя было его успокоить. Но приходил человек с бледным лицом, становился возле клетки, смотрел на Тэдди, и каждый раз под его взглядом медведь покорно стихал и через час уже позволял выводить себя на репетицию. 
 Теперь Тэдди уже не бунтовал и послушно проделывал всевозможные неловкие и ненужные, часто даже неприятные штуки, и человек в белых панталонах давно уже не грозил ему взглядом, а когда говорил о медведе, то называл его не иначе как "старый добрый Тэдди", - и в голосе его слышалась ласка. 
 В кожаном наморднике выходил Тэдди на манеж, кланялся зрителям, которые встречали его радостным шумом. Ему подавали велосипед, он задирал через седло ногу, отталкивался и, сильно нажимая на педали, крепко вцепившись в руль, ездил кругами по манежу. Громко играла музыка, а зрители смеялись и хлопали в ладоши. 
 Он умел делать еще несколько забавных штук: быстро перебирая лапами, катался на круглых чурбаках, подымался и балансировал на тонкой металлической планке, дрался в надетых на передние лапы перчатках с другим медведем, черным и маленьким. Тэдди был лишен чувства юмора, вернее, юмор его был другим, звериным, и он не понимал, почему так веселятся все эти люди, когда он с отвращением пределывает свои неудобные и неприятные штуки. 
 По ночам медведь часто не спал. В коридоре тускло горела маленькая лампочка, громко храпел сторож-старик, от которого всегда вкусно пахло. Звери рычали и повизгивали во сне, от клеток шел тяжелый звериный запах. В углах было темно, по полу перебегали наглые большие крысы, вставали на задние лапы, и от них тянулись тогда длинные тени. 
 Подумав и поворчав некоторое время, Тэдди решал заняться своим туалетом. Он долго и равномерно вылизывал лапы и живот, а когда лапы и живот становились совершенно мокрыми и липкими, принимался за бока и спину. Но спину лизать было неловко, он скоро уставал и предавался тогда печальным размышлениям. 
 Вспоминал он детство свое и мать - красивую медведицу с мягкими лапами и широким горячим языком. Но детства Тэдди почти не помнил, помнил только небольшой ручей с желтыми песчаными берегами; песок был мелкий и горячий. Помнил еще кисло-сладкий запах муравьев, которых ему с тех пор не доводилось попробовать. 
 Вспоминал он также вкусные обеды, которыми его иногда кормили в цирке. Один раз заболел небольшой ишачок, всю ночь кряхтел в стойле, а утром затих. Пришли хмурые люди и вынесли куда-то мертвого ишака. А вечером Тэдди дали не обычный суп-овсянку, а целый таз вареного пахучего мяса, и в этот день был у него праздник. 
 Думал он и еще о многом: какие-то образы посещали его, злость и горечь наполняли грудь, хотелось реветь, куда-то пойти и делать что-то свое, звериное, и громко вздыхал он всю ночь, а на другой день был особенно вялым и хмурым и неохотно выходил на репетицию. 

 2 
 Однажды цирк поехал куда-то далеко по железной дороге. Поехал и Тэдди. Он ездил так много на своем веку, что уже ничему не удивлялся и не любил только запаха бензина, которым пахли автомашины. 
 Все происходило так же, как и всегда: на станции клетки со зверями закатывали в вагоны, кричали, ругались, что-то приколачивали, вообще производили много шума. Наконец двери захлопнули, и скоро все равномерно задрожало и закачалось, и сильно захотелось спать. Дрожало и качалось два дня, потом стихло. Когда двери открыли и стали выгружать клетки из вагонов и грузить на автомашины, все кругом было другое и пахло иначе, но Тэдди не удивился этому. 
 Решено было накормить зверей, прежде чем везти их дальше. Пришел служитель, вычистил клетки, потом принес еду. Сунув в клетку Тэдди немного вареной картошки, хлеба и тазик с овсянкой, служитель отвлекся на секунду чем-то и ушел, позабыв запереть клетку. 
 Медведь, не обращая внимания на открытую дверцу, жадно ел картошку и овсянку и даже слегка поварчивал - так он проголодался. Съев обед и облизываясь, он по привычке стал подталкивать посуду к дверце и тут только заметил, что та не прикрыта. Он сильно удивился, высунул голову наружу, посмотрел туда-сюда, зевнул, подался назад и улегся, прикрыв глазки. Но через минуту он встал и опять высунулся. Понюхал воздух, поглядел, будто что-то припоминая, подумал, еще высунулся и спрыгнул с машины на землю. На земле он с наслаждением потянулся и стал с любопытством обходить машину. 
 К машине в этот момент подходил шофер. Он держал кепку под мышкой и что-то жевал. Ветер дул от него, Тэдди почуял запах колбасы и пошел навстречу. Увидев медведя, шофер перестал жевать и замер. Тздди поднялся на задние лапы и ласково заворчал. Тогда шофер быстро повернулся, уронил кепку и бросился бежать со всех ног к низкому длинному дому с какой-то вывеской над дверью. 
 - Помогите! - в ужасе закричал он. 
 Тэдди опустился и на всякий случай подался в сторону. Он даже повернул было назад, чтобы залезть обратно в привычную клетку, но тут из дома высыпали люди и закричали на медведя дикими голосами. Тэдди повернулся в испуге, ища среди всех этих людей знакомое лицо, но знакомых не было, Тэдди стало страшно, и он побежал. Он промчался мимо коновязи; лошади, увидев его, шарахнулись, заржали. Тэдди тоже рявкнул и наддал ходу. 
 Он пробежал огородом, запинаясь на грядках, перемахнул через плетень и помчался полем к далекому лесу. Бежал он быстро, прижав уши, фыркая, испытывая острое незнакомое удовольствие, но, добежав до первых кустов и запыхавшись, он остановился и с испугом посмотрел назад: станции не было видно, не было ни людей, ни машин, только голое поле и темнеющие вдали крыши. Медведь затосковал, ему очень захотелось попасть опять в цирк, жить в темном коридоре, слушать по ночам храп вкусно пахнувшего сторожа. Назад идти он боялся и тихонько ворчал, приподымаясь на задние лапы и раскачиваясь. Потом он обернулся, посмотрел на лес, несколько раз фыркнул, чтобы прочистить нос, и понюхал. Пахло сладко смолой, грибами, и еще было много будоражащих запахов. Тздди пошел к лесу. Он медленно шел кустами и каждый раз, выйдя на чистое место, оглядывался назад в надежде увидеть служителя или человека в белых панталонах, которые ласково сказали бы ему: "Тэдди!" Но никто не показывался, никто не звал его, было тихо, а из леса все более явственно доносился могучий зов. И Тэдди со смешанным чувством страха и любопытства вошел в лес. 
 3 
 Тэдди не повезло. Он попал в часть леса, обжитую людьми. Здесь расположен был леспромхоз, большие площади были вырублены, то и дело бросались в глаза неприятные в лесу предметы: линия узкоколейки, обрывки тросов, масленые тряпки, изъезженные дороги, гулкие бревенчатые гати. Птиц и зверей почти не было в этом месте, а по ночам были слышны враждебные лесу и тишине звуки, шум моторов, металлические удары, тонкие паровозные гудки. 
 Тэдди бьпо дико и непривычно в лесу, и он поначалу только и думал, как бы встретиться с людьми, но в то же время что-то мешало ему идти навстречу звукам машин. Все его раздражало, он не ел, почти не спал и сильно отощал. Несколько раз он принимался выделывать свои на всю жизнь заученные фокусы в надежде, что кто-нибудь выйдет к нему и накормит. Он делал стойку на передних лапах, уморительно дрыгал задними в воздухе и так обходил поляну. Потом он кувыркался через голову, плясал, "умирал" и, оживая, очень довольный собой, оглядывался по сторонам, ожидая подачки. Но никто не радовался, не хвалил его, не появлялся волшебный суп-овсянка, и в маленьких глазках медведя рождалось тоскливое изумление. В конце концов он, доведенный до отчаяния непонятностью леса, пришел бы к людям, но тут произошло событие, которое только утвердило в нем страх перед человеком. 
 Однажды утром, весь мокрый от росы, Тэдди угрюмо брел по дну оврага, выкапывал какие-то травки и ел их. 
 Подняв голову, он внезапно встретился взглядом с человеком, который стоял наверху. Тэдди удивился и стал подниматься на задние лапы, он даже хрюкнул от радости. Но человек не обрадовался и не сказал ничего похожего на "Тэдди", как ожидал медведь, - человек побледнел, быстро сорвал с плеча ружье, поднял его, сверкнул огонь, ударил резкий гром, что-то больно хлестнуло Тэдди по ушам, он рявкнул, повалился на траву и замахал всеми четырьмя лапами. Медведь ревел от боли, обиды и удивления, а человек, сделав свое злое дело, бросился бежать, и даже сквозь свой рев Тэдди слышал, как быстро топотали его ноги и как все трещало на его пути. 
 Еще через минуту Тэдди пришел в дикую ярость и бросился напролом за человеком, но тот успел куда-то спрятаться или убежать, и Тэдди так и не нашел его. С этого момента он стал бояться людей и еще усиленней начал искать глухих мест. 
 Но для того чтобы уйти в глушь, в настоящий лес, медведю надо было переплыть реку, а он этого не знал, и положение его становилось всё отчаяннее. Несколько раз он выходил к реке, глядел на плывущие по воде бревна, тосковал и снова уходил в лес. 
 4 
 Так прошло два дня и две ночи. На третью ночь Тэдди вышел опять к реке и остановился пораженный: к берегу был причален большой плот с избушкой на середине. Светила яркая луна, на берегу стояли белые бараки с черными окнами, вокруг не было ни души и ни звука не было слышно, только между бревнами плота сонно журчала вода. Тэдди привстал на задние лапы и повел носом. С плота от избушки невыносимо вкусно пахло ржаным хлебом и картошкой. Тэдди облизнулся и закачался на задних лапах. Качаясь, он напряженно размышлял. 
 Идти туда, откуда пахло, он боялся, так как знал, что там люди, ненавидящие его и ненавистные, в свою очередь, ему. Болевшие уши не давали ему забыть об этом. Но соблазн был так велик, что медведь, походив по берегу и попробовав лапой воду, остановился как раз напротив избушки. Ах, как замечательно пахло! 
 Плот был подогнан к берегу не вплотную, на берег были переброшены в одном месте сходни, но Тэдди в нетерпении не обратил на них внимания, вдруг сунулся в воду и через мгновение уже взбирался на плот. Неуверенно ступая по бревнам, медведь подошел к избушке и обошел ее кругом. Изнутри доносился громкий храп, Тэдди вспомнил цирк и приободрился. Он заглянул через окно внутрь, но ничего не увидел. Тогда он решительно отворил дверь и, протиснувшись в избушку, сразу сглотнул обильную слюну, - так вкусно пахло здесь портянками, хлебом и картошкой. Хлеб и картошка были на столе. Тэдди подошел к столу, свалил с чугунка теплую запотевшую тарелку, опрокинул чугунок и зарычал, сейчас же начиная, торопясь и давясь, глотать хлеб. 
 - Эй! - крикнул вдруг человек с полатей, перестав храпеть. - Кто это? Ты, Федя? 
 Медведь присел от испуга, но потом разъярился, рявкнул и ударил лапой по столу. Чугунок и тарелка упали на пол. Тотчас что-то никак не похожее на человека свалилось с полатей, на карачках юркнуло в дверь и побежало по плоту к берегу. 
 Тэдди понял, что дело плохо, но продолжал торопливо есть, чавкая, рыча, роняя на пол слюну, зная, что он совершает преступление против человека. 
 Через минуту, когда медведь доедал уже последний хлеб, на берегу послышался сильный шум. Нужно было уходить, но он еще не наелся окончательно, еще схватил с полу несколько картошек и потом не сразу попал в дверь. Когда же он вытиснулся из двери, то увидел близко много людей. Заметив медведя, люди разом закричали, как тогда на станции, а Тэдди растерянно остановился: путь к берегу был ему отрезан. Он сунулся было наискосок, надеясь проскочить краем плота, но наперерез ему блеснул длинный огонь и бахнул выстрел. Медведь испугался и завернул назад, вокруг избушки. Люди бежали за ним, окружая его полукольцом и прижимая к краю плота. Опять бахнуло сзади, ширкнуло по бревнам и отскочившей корой стегануло медведя по животу. Он рявкнул, прыгнул вперед и плюхнулся в воду, подняв столб серебристых в лунном свете брызг. Он никогда в жизни не плавал, окунулся с головой и, вынырнув, не знал сперва, что делать, но лапы его сами собой задвигались, он зашлепал ими что есть силы, вытягивая нос кверху, к звездам. Вода мягко сносила его на низ, люди остались на плоту и долго еще кричали, а медведь все сильнее двигал лапами, чихал, пыхтел и поднимал нос кверху. 
 Проплыв около получаса по теплой серебристой воде, он увидел вблизи лес сплошной и черный. Это был уже не тот лес, из которого медведь недавно вышел, - это был лес без просек и вырубок и без человеческого жилья. 
 Почуяв дно под собою, Тэдди тяжело выбрался на берег и остановился. Вода текла с его шубы ручьями. Оглянувшись, он увидел далеко наверху слабые огоньки и что-то еле белеющее в темноте и понял, что там остались люди и бараки и плот, и еще понял, что там было опасно и шумно, а здесь тихо и хорошо. Вспомнив выстрелы и оставшуюся в избушке на полу картошку, он поворчал немного, потом встряхнулся несколько раз и полез вверх по крутому обрыву навстречу огромным неподвижным соснам и елям. 
 5 
 Это был громадный лес, тянувшийся на десятки верст вверх и вниз по реке. Мало того, он уходил на восток до Уральского хребта и на север - до самой тундры. Лес взбирался на холмы, расступался иногда озерами или полями, на которых виднелись редкие деревни с двухэтажными избами. Это была глухая сторона, мало посещаемая людьми, и здесь-то и было настоящее раздолье для всякого зверя и птицы. 
 Много тут было волков и лисиц, белок и зайцев, водились тут лоси и рыси с загадочным взглядом желтых глаз. Здесь попадались совершенно глухие места, где и пройти-то было невозможно, где свалившиеся деревья так и оставались лежать годами, догнивая и оседая постепенно к земле. 
 Случались здесь пожары, возникавшие от неизвестных причин, как бы сами собой. Огонь бушевал тогда на огромных пространствах, пожирая лес и траву, и тысячами гибли в нем звери. Огонь проходил косяками и затихал постепенно, тоже как бы сам собой, оставляя после себя черные уголья и пепел и редкие обгорелые стволы. 
 Скоро на гари начинала расти буйная красная жесткая трава, потом появлялись черника и брусника на кочках и молодые березки и сосенки; по краям показывались заросли шиповника и малины, и гарь уже не казалось диким и страшным для зверя местом, а становилась неисчерпаемой кладовой, в которой кормились сумрачные глухари, робкие рябчики, тетерева и зайцы. Лоси тоже приходили сюда и оставляли глубокие ямки следов в мягком беловатом мху. 
 Жизнь кипела в лесу, не омраченная пришествием человека. Правда, и здесь шла вечная борьба, здесь царил закон клыка и когтя, и как много костей и перьев догнивало по укромным местам этого прекрасного края! Но опасная борьба здесь не была вовсе безнадежной, как с человеком. 
 Редко-редко раздавался в лесах этих выстрел, а когда раздавался, то долго и гулко раскатывался по холмам, по звонким борам, вылетал на реку, отдавался от другого берега и возвращался уже послабевшим и протяжным. Белки роняли тогда шишки и взлетали на верхушку дерева, чтобы оглянуться с безмерным любопытством; зайцы на лежках вставали столбиками; лоси, наставив уши, минуту слушали и беззвучно передвигались на другое место; рыси, дремлющие в чащобах, приоткрывали на мгновенье дремучие желтые глаза и нервно потряхивали кисточками на ушах; и только волки, лучше всех знакомые с человеком, бросали все, серыми тенями взбегали на ближний бугор и долго нюхали, стараясь и боясь одновременно поймать с ветерком ненавистный запах человека. 
 Еще было здесь много тихо звеневших родников; возле них в самую жару было прохладно. Овраги, незаметно возникающие тут и там, долго и запутанно тянулись к реке, прерываемые зарослями смородины и мелким осинником. В оврагах любили рыть сложные норы барсуки и лисы, и тут же, близ ручьев, селились в логовах волки. 
 6 
 Всю ночь шел Тэдди на север, держась берега реки, как моряк держится компаса. Углубляться в лес он боялся, лес был полон неизвестности, тогда как река была знакома, она уже выручила его раз, и он ей доверял. Со всех сторон подступали к нему звуки и запахи, в которых он должен был разобраться. Некоторые из них были ему хорошо знакомы. Два раза его путь пересекал след рыси, и он сразу вспомнил рысь из цирка, хоть та пахла резче: звери в неволе всегда пахнут сильнее. Потом он вспугнул рябчиков, которые ночевали на низком суку большой елки, и сам сначала испугался, но потом быстро успокоился, поняв, что это всего-навсего птицы. Следы лисицы он тоже сразу узнал. 
 Но в конце концов обилие новых впечатлений, заставлявших все время держаться настороже, так утомили медведя, что он выбрал сухое место в небольшом ложке, защищенном со всех сторон порослью елочек, лег и задремал до утра. 
 Странно, но этот большой зверь был совершенно беспомощным теперь в лесу. За долгие годы он отвык от леса, все перезабыл из того немногого, что успел узнать в детстве. Все инстинкты, которыми его наделила природа, уснули, и он терялся от самых незначительных причин, требующих какого-нибудь действия. Ему все время очень хотелось есть, желудок, привыкший к обильной, сытой пище, был теперь пуст и страдал. Но служителя, который ежедневно кормил его в цирке, здесь не было, приходилось самому искать еду, а он не знал, как это делается, не знал, что можно есть. 
 Пожалуй, никто так не чувствует и не понимает, как дикие звери, что значит мать. Мать учит детеныша прятаться, драться, убегать, она объясняет ему, кто враг и кто друг. Она знает, где есть черника и муравьи, земляника, вкусные сочные коренья, мышиные норы, рыбы и лягушки; она знает, где есть свежая вода, глухие места, муравейники и солнечные поляны с мягкой высокой травой; ей ведомы тайны запахов и перекочевок. И еще она знает, что ни один зверь в лесу не доживает до глубокой старости, каждого постигает страшная беда, и нужно быть очень ловким, смелым и осторожным, чтобы как можно дольше сохранить себя и оставить после себя потомство. 
 Если бы рос Тэдди не в зоопарке, а потом в цирке, среди людей, если бы учителем жизни была для него медведица, свирепая ко всему, но бесконечно добрая к нему, маленькому медвежонку, - он сейчас был бы могучим зверем и знал все, что нужно и возможно знать дикому зверю. Но Тэдди учился жизни у человека в белых панталонах, и неукротимый звериный дух его был задавлен еще с детства. Он успел узнать много вещей, которые недоступны и страшны жителю леса. В городе он был несомненно опытнее, умнее любого своего сородича, но что стоили все его знания в мире, куда он теперь попал! В лесу он превратился опять в беспомощного жалкого детеныша, ничего не знающего, боящегося всего. Вся разница была в том только, что он был теперь не крошечным медвежонком, а крупным медведем с желтыми клыками и вытертым клеткой задом и что не было теперь с ним доброй и умной матери, которая могла бы его защитить и многому научить.   

8 
 Останавливаясь в одних местах на день, в других - на два, Тэдди все дальше продвигался на север. Сосны становились выше и толще; малины, земляники и брусники было больше, деревень - меньше. Безбрежная дикая красота, нетронутая глушь и тишина простирались вокруг, и, казалось бы, что еще нужно! Но от забытого почти детства у Тэдди остались воспоминания настолько неясно-прекрасные, что ему все было не так и не то, - он стремился в какую-то свою страну, в какой-то свой медвежий рай. 
 Найдя особенно хорошее, с его точки зрения, место, Тэдди начинал свой обход. Он выдергивал старые трухлявые пни, разорял мышиные и беличьи гнезда, переворачивал заросшие сухим белым мхом камни, искал слизняков и червей. 
 Один раз, выйдя к узкому длинному озеру, он остановился, пораженный сильными всплесками. Щуки, греющиеся в осоке у берега, вспугнутые медведем, выдирались из травы и уходили в холодную глубину. Тэдди пошел по берегу, внимательно разглядывая воду и осоку и часто замирая совершенно неподвижно. 
 Он не знал еще вкуса рыбы, но что-то говорило ему, чтобы он поймал одно из этих существ. Наконец он заметил темную спину неподвижной щуки и стал подкрадываться, прижимаясь к земле. Со стороны это выглядело смешно, так как прижаты к земле были только передние лапы и морда, зад же оттопыривался и потешно колыхался. Но крался медведь беззвучно, я маленькие глазки его злобно горели. 
 Быстрым коротким взмахом он ударил по тому месту, где стояла щука, заревел и въехал передними лапами в воду. Он не понял сначала, попал или нет, и продолжал колотить обеими лапами, поднимая грязь и волны. Но тут перед ним мелькнуло беловатое, в крапинках, брюхо щуки, и он выкинул ее на берег. Он съел ее всю без остатка и запомнил вкус рыбы на будущее. 
 За две недели Тэдди многому научился. Он стал спать всегда головой в ту сторону, откуда пришел: он узнал, что помимо ягод и кореньев очень вкусны грибы. Теперь Тэдди не жевал без разбора все, что попадет, как в первые дни; он узнал, что самые сочные коренья растут в сырых местах; он стал пить только чистую проточную воду и научился пользоваться ветром; чутье его стало лучше, и Тэдди уже мог ощущать очень тонкие или старые запахи; и он узнал еще на горьком опыте, что не все в лесу съедобно, что есть ягоды и грибы, которые лучше не трогать. 
 Он окреп, стал меньше уставать, и подошвы лап, так болевшие в первые дни, теперь загрубели, а когти, которые подрезали в цирке, теперь отросли. Ходить он стал тихо, почти неслышно. Только увлекаясь, начинал ломать все, что попадалось на пути, и тогда треск шел по всему лесу. 
 Сперва Тэдди спал больше ночью, как привык в цирке. Но потом заметил, что ночью жизнь в лесу куда более интересна, чем днем. Следы бродивших ночью куниц, зайцев, лисиц были свежее, что-то шевелилось в траве, возилось в кустах, кто-то перебегал по оврагам и полянам, странные крики рождались в тишине... Кроме того, ночью исчезали все мухи и слепни, которые так досаждали Тэдди днем. И он все чаще стал бродить ночью, а днем спать в тайных местах.