КЪПАЛО -

глава от книгата на Будимир "Последната жертва на епохата" (П.Ж.Е)

Събудих се от звънкия глас на Леля. Тя стоеше пред входа на моята землянка и високо ме викаше:
- Хей, сънльо, събуди се, слънцето отдавна изгря. Днес е Къпало* (*празника на лятното дългоденствие).
- Буден съм вече, - сънно й отговорих аз.
- Хайде излизай! Няма какво като мечка в бърлога да седиш.
Протягайки се и триейки очи, станах и излязох от землянката.
Леля не ми даде да си дойда на себе си. Хвана ме за ръката и на бегом ме завлече в тайгата.
След около двадесет минути бягане дойдохме до една поляна, смеейки се и падайки на тревата  потя мевали и мен.
Легнахме по гръб, без да пускаме ръце.
- Погледай слънцето, - каза Леля.
Насочих погледа си към слънцето и присвих очи от силната светлина.
Леля се разсмя, - не се бой слънцето няма да ти направи нищо лошо. Гледай го, и очите ти ще свикнат. Това не е опасно, а е полезно.
Същото беше казал и Славед, но тогава, когато той ми показваше обряда, слънцето залязваше, а сега беше обедно слънце. Действително, след известно време очите ми свикнаха със силната светлина, и аз можех спокойно да гледам слънцето.

- Днес слънцето е най-силно, прониквай се с неговата Жива, - каза Леля, - и Земята днес е силна. Съедини в себе си живата на Земята и Слънцето.
Лежех, и ми беше добре. Очите ми се затвориха, тялото се отпусна и аз потънах в блаженство. Природните звуци затихнаха, усещах все по-ясно токовете на Земята, потъвах в тревата, която ме обгръщаше и изпълваше със свежест.
И когато бях напълно под влияние на Земната жива, започнах да се концентрирам на живата на слънцето, опитвайки се напълно да се отворя за нейното възприятие. След известно време успях, и лъчите на слънцето влязоха в моето тяло, изпълвайки ме със светлина и радост.
Когато усещането за изпълване със жива започнаха да слабеят, отворих очи. Ние дълго лежахме, държейки един друг за ръце. Беше добре, просто се наслаждавахме на това, с което ни е одарила природата.
- Да тръгваме, - Леля стана и дръпна ръката си, повдигайки ме.
Разхождахме се из гората, по пътя Леля късаше треви и цветя, и плетеше венец.
- В деня Къпало празнуваме деня на слънцето, - каза Леля, - то е дало живота на Земята. И то продължава да ни храни. Ние не се молим на боговете. Ние се молим на слънцето. Молим се на "Ра". Боговете не могат да дадат свобода. Да, с боговете е уютно, и мнозина са отишли при тях, но ние, тези, които тук живеят, самите ние искаме да бъдем богове, и нашият път минава през възприемане на натурална ЖИВА, а не през жива, преработена от боговете. Ние живеем, получавайки сила от слънцето, земята, вятъра, водата, планините, растенията, от всичко, което ни обкръжава, Радва ни и ни дава живот. Поради тази причина ние, живеейки тук, се стараем да минаваме с възможно най-малко вещи. А ако без тях е невъзможно, произвеждаме тези вещи ние лично. Дрехи, обувки всеки си прави сам. Нещо повече, стараем се никого да не цитираме, изкуствените мисли също водят до зависимост. Ако искаш да пееш - измисли си песен. Ако искаш да танцуваш - измисли си танц и танцувай.
- Чакай, Леля, нали вие следвате традициите на древните? А традициите са знания!

- Традициите? О! Те поробяват! Ние нямаме традиции! Ако ти е нужен ритуал, създай си го сам, и не трябва да бъде винаги еднакъв.

- Ами обряда разкръстване, който ми показа Славед?

- Той ти е показал направлението. Това не значи, че всичко трябва да се прави точно така, както той ти е показал. Старай се да внесеш в обряда нещо свое. Обрядът се ражда отвътре, трябва само той да бъде почувстван. Ти сам себе си трябва да научиш. Забрави указанията на Славед. Впрочем ако имаш около себе си кръг от еднакво мислещи, то не е задължително всичко да правиш сам. Може да се разпределят задълженията вътре в кръга. Така например, в семейството съпрузите може да правят някои неща един за друг. Жената готви храна, която ще ядат децата и мъжа. Днес за нас е празник. Но ние нямаме определени правила за празнуване. Стараем се да провеждаме тържеството така, като че за първи път го правим. Само така може да се живее, а не да се подражава на някакви действия.

Излязохме с Леля на поляната, където стоеше четиристранния стълб. 

Слънцето има много имена, едно от тях е Хорс. Той носи мъжкото начало. Той е осеменителя на живота на вестата* – Земя (вестта* - ведаща жена, бел.прев.). 

Почакай! – Леля се приближи до мен, и застанала на пръсти ми сложи на главата току що сплетения венец. Като ток ме прониза вълна на възбуда от близостта на тази жена, от нейното докосване.

- Този венец си го направила за мене? – попитах аз.

- Това ти е дар от мен! Давайки на друг човек нещо, направено със своите ръце, ти му предаваш и своята жива. Ние имаме цел, която ни обединява нас двамата.

- Каква цел имаме?

- Не се ли досещаш?

- Не!

- Не мога да ти Кажа. Ти сам трябва да разбереш къде и за какво отиваш, за какво живееш. Сега те влачат налево-надесно като сляпо коте. Но скоро ще ти се отворят очите. Ние само помагаме да ти се върне зрението, а това което се намира пред очите ти, сам трябва да го видиш.

На поляната се бяха вече събрали хора. Всеки се занимаваше със своя работа. Някои носеха към мястото на огньовете дърва. Други слагаха сухите дърва в голям коптор. Момичетата плетяха венци от цветя и треви. Жените донесоха горещи палачинки и мед.

- За нас Купава, освен повод за веселие и игри, носи и практически, и символически характер. Астрономите наричат този ден летно слънцестоене. В северното полукълбо по това време е най-продължителния светлинен ден. Северният полюс е максимално обърнат към Слънцето. На Къпало Земята е разположена към Слънцето горе долу така, както е било в момента на зачатието на живота на нашата планета. Говоря горе-долу, тъй като по това време магнитната ос на Земята е била разположена в равнината на нейната орбита и в момента на слънцестоянето е била насочена точно към Слънцето. Магнитните полета на Земята образуват на полюсите магнитни фунии. Това са местата, където Земята е най-възприемчива към външните прояви на космоса. Северният полюс е като че вход в матката на Земята. Именно през северния полюс от Хорс е заченат живота.

Постепенно магнитните полюси и оста на въртене на Земята са се изместили. Хорс е оплодотворил Земята, но като баща до ден днешен я пази, дарявайки я със сила, топлина и жива. Интересно е, че в дните на силна възбуда на Хорс (учените наричат това слънчеви изригвания), на полюсите на Земята може да се види северно сияние. На Къпало, във връзка с особеното разположение на нашата планета относно Слънцето, всички живи същества заедно със Земята могат да получат от Хорс особена благодат.

Не боговете, а Хорс е нашият баща и на нас, като негови деца, точно неговата благодат ни е особено необходима. Хорс може да помогне на всеки да си намери пътя и предназначението. Той няма да натрапва свои задачи. Хорс е безличен. Неговата жива е най-чиста. Той помага без корист. Той е наш бог. Хорс олицетворява мъжкото начало. На Къпало частичка от силата на Хорс се намира у всеки мъж. Затова жените открай време са желали да бъдат осеменени именно по това време! И децата, които са се раждали от такова зачатие, за тях самият Хорс е бил баща. Те са имали поради това необикновени способности. Разбира се, не всяка жена е могла да забременее на Къпало, Хорс избира майки за своите деца, не всяка му подхожда. Къпало подхожда не само за зачатие на деца. В този ден и нощ много добре се получава сътворяването на образи, разкриването на пътя, преразглеждане на своя живот. Затова и аз съм била инициирана на Къпало. И аз теб ще инициирам днес. Леля се усмихан, застана на пръстите на краката си и ме целуна в устните. Това беше толкова неочаквано, че нейната нежна и почти без докосване целувка, ме въведе в състояние на пълно объркване.

Леля още веднъж се изкиска и продължи:

Но на първо място Къпало е празник на любовта! Момичетата търсят и си намират съпрузи. Хорс помага да се намерят любящите сърца. Слепи в обикновените дни, младите хора си намират съдбата. А сега нека да се готвим за празника, - и Леля с жест ме покани да се присъединя към мъжете, а тя побягна да помага на жените.

Почти до вечерта продължиха приготовленията, носехме сухи клони правехме огньовете - къпалци. Един от тях се отличаваше с големия си размер и с мертек в средата. Както ми обясни Ратибор към този мертек ще бъде прикрепена голяма кукла Мара, олицетворяваща всичко отминало, което трябва да си отиде, и  трябва да изгори.
Слънцето клонеше към хоризонта, когато мъжете започнаха да палят огньовете.
Хванати за ръце, ние се въртяхме хороводно около огньовете и четириликия стълб. Усещах себе си неотменна част на някакво въртящо се колело. Нещо прииждаше в мен от ръцете на момичетата, за които се бях хванал, това беше някаква опияняваща, неведома сила.
Беше вече тъмно, само светли стаи от огньовете осветяваше част от пространството. Ние кръжехме без да гледаме под краката си, като че някой направляваше нашия хоровод. Нямаше ръководители, които да дават команди.  Всичко беше ясно от само себе си, какво да се прави.  И ето, хороводът се разпадна в един момент на няколко малки хоровода и всеки от тях около свой огън. Дори и не съм помислял да си избирам огън. Аз като мушица на светлина полетях към най-далечния. И отново в моите ръце се оказаха топли, женски ръчички. Но сега чувствах твърдост. Пръстена на малкия хоровод като че ме скова, можех като преди да бягам, не чувствайки земя под краката, но като че железна воля ме правеше малък и подвластен на хоровода. Но това не ми беше неприятно. Скоро в ръката ми остана една ръчичка, хоровода отново се разпадна.  Продължавах, обаче, да бягам. Хваната за ръка до мен бягаше Леля.  Неочаквано пред себе си видях пламтящ огън, и той ми се стори огромен. В следващия миг ние с Леля се издигнахме във въздуха и се понесохме над пламъка. Меко кацайки на Земята, си отворих ръката, и Леля се скри в тъмнината. Неочаквано ме обхвана страшна самота. Като че никой нямаше наоколо. Тази пустота се изтръгна навън под формата на вик:
- Леля, Леля!

Като отговор чух нейният звънък смех. Той се отдалечаваше. Затичах се в гората след нейния смях. Без да се замислям, че мога да се загубя. Бягах, непрестанно променяйки направлението, Леля явно си играеше с мен, дълго време не можех да я догоня. Тя очевидно се криеше, чакаше докато аз мина покрай нея, а след това показваше къде се намира със смеха  си, от неочаквано за  мен място. На мен ми се струваше, че сме избягали далеч от мястото на празнуването. Аз като че бях загубил разсъдък. Беше ми нужна Леля. И ето че видях нейния силует на фона на оредялите дървета. Изтичахме на открито място.
- Ето тук вече тя няма да ми избяга, - помислих си аз.
Леля изскочи на голям камък и скочи долу. По плясъка на водата разбрах, че сме излезли на брега на езерото.
Със засилване, от същата скала се гмурнах в нощната водна равнина.   Разгорещеното от тичането тяло попадна в прегръдките на водния дух. 
За известно време забравих за Леля. За първи път почувствах любов към водата. Обърнах се по гръб, и бавно плувах, гледайки звездното небе. Беше ми много добре. Езерото беше спокойно, донасяха се далечни звуци от бреговете му. Във водата бях не само аз, отвсякъде се чуваха плясъци и смех. Огнената част на Къпало беше преминала във водна. Когато се обърнах пак по корем, видях огънчета да плуват по езерото. Те бяха разположени върху малки колкото две длани салчета.

 - Този обряд значи ли нещо? - попитах аз.
- Това не е специален обряд, но може да бъде наречен и обряд - има за цел да се използва тази нощ за зачатие със своите мисли на нови образи. Огънят е семе, водата е среда за раждане. Ако искаш да създадеш свой образ - запали огънче и го пусни по водата. Едва сега разбрах, че не съм готов за създаване на образи. И въобще, какво е това - образ?
- Леля, а какъв образ мога аз да създам? - реших да си облегча задачата.
Леля се разсмя и се гмурна под водата. Като поплува два-три метра към брега, тя се подаде над водата и, след като завъртя глава, ме покани да плувам след нея.
Внимателно, за да не повредим краката си в камъните, излязохме от езерото.
- Имам направено салче. Ние с теб сега ще създадем образ, който ще живее много дълго, той ще може да ти помага в тежки положения. На някои хора им се удава да си създадат такъв образ интуитивно. И той им помага. Ние сега ще създадем за теб пътеводна звезда, която ще те направлява в посока на придобиване на свой път. И когато го придобиеш, ще продължиш по-нататък вече сам със своето съзнание. 
- Хайде да тръгваме, - Леля ме хвана за ръка и побягна, увличайки ме към огньовете.
Там, около дървото се намираше нейният малък сал и няколко кедрови факелчета. Тя си взе едно и даде едно факелче на мен. Приближихме се до огъня и ги запалихме, а после ги забодохме в салчето. Леля взе салчето, пусна го във водата и леко го тласна. 
Две малки огънчета, леко поклащайки се, бавно плуваха към центъра на езерото. А ние стояхме на големия камък, държейки се за ръце, и ги изпращахме с поглед. 
- Да тръгваме, - каза Леля, увличайки ме отново в тайгата.
Излязохме на поляната, сред която стоеше огромен дъб.
- Това е мъжко дърво, - гледайки го, каза Леля.
Приближавайки се до дъба, действително усетих някаква мощ, свързана с първобитна мъжка сила. Обърнах се към Леля, но не се наложи да я търся, тя стоеше съвсем близко до мен. Обгърнах Леля за талията с двете ръце, и я притиснах до себе си. Неудържима сила ни завъртя в пространството. Ние се сляхме в едно цяло. Преизпълваха ме чувства. Но когато влязох в Леля, то се случи нещо грандиозно за моето съзнание, можех в този миг всичко. Аз бях бог! Толкова явно си представях това нещо, че то така си и беше!
- Аз съм бог, а ти си богиня, - казах аз на ухото на Леля.
- Ние можем всичко! - потвърди тя.
- Но боговете нищо не искат, - разбрах аз, - те всичко си имат!
- Това е тайна!
- Разгадах тази тайна! Сега имам всичко, и нищо повече не ми е нужно! Навлязох напълно в божествеността на това състояние, и то не сам, а с богинята Леля. Да опиша чувствата, които ни обхванаха е невъзможно! 

Върна ни в обикновения свят някакъв ЗОВ, ние се докоснахме до божественото, но не можехме да противостоим на зава. Зовът вещаеше за незавършени пътища, и те трябваше да се извървят докрай! Бавно се връщахме на Земята, и ето, оказахме се в тревата. Ласкаейки един другиго, ние се прощавахме като богове, за да се върнем на своя път като човеци. 

Хванати за ръце, отидохме при огньовете. Нито аз, нито пък още повече Леля, не се учудихме, че се оказахме не около дъба, а около един смърч. Мълчахме, нямаше повече за какво да се говори, разбирахме се без думи.

Огньовете догаряха. Мъжете разгребваха и разстилаха въглените, правеха пътека от жар, дълга около пет метра. Когато тя беше готова, жените и мъжете започнаха боси да ходят по нея. Както бяхме хванати за ръце, ние с Леля тръгнахме по жарта, без да се забързваме, пътеката свърши, когато аз разбрах, че съм извършил нещо невъзможно, но тогава и това не ми се стори чудно. Еми, нали  преди една минута бях бог. 

Продължение следва

Оригинален текст

КУПАЛА

Я проснулся от звонкого Лелиного голоса. Она стояла у входа в мою землянку и громко звала меня:

- Эй, соня, проснись, всё солнышко проспишь. Купала сегодня.

- Да проснулся я, - сонно ответил ей я.

- Так выходи же! Нечего, словно медведь, в берлоге сидеть.

Потянувшись и протерев глаза, я встал и вышел из землянки.

Леля не дала мне прийти в себя. Она схватила меня за руку и бегом увлекла за собой в тайгу.

Минут через двадцать мы выбежали на поляну и со смехом, упав сама в траву, повалила и меня.

Мы легли на спины, не разнимая рук.

- Посмотри на солнышко, - произнесла Леля.

Я перевёл взгляд на солнце и зажмурился от сильного света.

Леля рассмеялась, - да не жмурься, не бойся, солнышко тебя не обидит. Смотри на него, глаза привыкнут. Это не опасно. А даже полезно.

Тоже говорил мне и Славед, но тогда, когда он показывал обряд раскрещивания, солнце уже подходило к закату, сейчас же оно было почти в зените. Действительно, через некоторое время глаза привыкли к сильному свету, и я мог спокойно смотреть на солнце.

- Сегодня самое сильное солнце, впитывай его живу, - сказала Леля, - и Земля сегодня тоже сильная. Соедини в себе живу Земли и солнца.

Я лежал, и мне было просто хорошо. Глаза закрылись, тело расслабилось, я погрузился в негу. Звуки природы становились тише, а ощущения силы Земли возрастали, я словно проваливался в травяной покров, который укутывал меня, вскармливая своей свежестью. И когда я был полностью во власти Земной живы, стал концентрироваться на живе солнца, пытаясь полностью раскрыться для её восприятия. Через некоторое время мне это удалось, и лучи солнца вошли в моё тело, наполнив меня светом и радостью.

Когда ощущения переполнения живой стали ослабевать, я открыл глаза.

Мы долго лежали, держа друг друга за руки. Было хорошо, и мы просто наслаждались тем, что нам даровала природа.

- Пойдём, - Леля встала и потянула свою руку, подымая меня.

Мы гуляли по лесу, на ходу Леля срывала траву и цветы и плела венок.

- В Купалу мы празднуем солнышко, - сказала Леля, - солнышко дало жизнь на Земле. И оно продолжает питать нас. Мы не молимся богам. Мы молимся солнцу. Мы молимся «Ра». Боги не могут дать свободу. Да, с богами уютно, и многие ушли к ним, но мы, те, кто здесь живёт, сами хотим быть богами, и наш путь лежит через восприятие натуральной живы, а не живы, переработанной богами. Мы живем, получая силу от солнца, земли, ветра, воды, гор, растений, от всего, что нас окружает, Радует и даёт жизнь. Всё искусственное приводит нас к зависимости. Именно поэтому мы, живя здесь, стараемся обходиться минимумом вещей. А если без вещей невозможно, то по возможности изготавливаем их сами. Одежду, обувь каждый делает себе сам. Более того, мы стараемся никого не цитировать, искусственные мысли тоже приводят к зависимости. Чужие песни не поём. Хочешь петь? - придумай себе песню! Хочешь танцевать? – придумай себе танец и танцуй!

- Подожди, Леля, вы же следуете традициям древних? А традиции это уже знания!

-  Традиции? О! Традиции порабощают! У нас нет традиций! Нужен ритуал? – создай его себе сам, и не должен он быть всегда одинаков.

- А как же обряд раскрещивания, который мне показал Славед?

- Он указал тебе направление. Это не значит, что надо делать всё в точности как он. Старайся внести в обряд что-нибудь своё. Обряд рождается изнутри, надо лишь его почувствовать. Ты сам себя должен научить. Забудь Славеда! Впрочем, если у тебя будет круг единомышленников, то не обязательно всё делать самому. Можно распределить обязанности внутри круга. Так, например, в семье супруги могут друг для друга что-то делать. Жена готовить еду, которую будут есть и дети и муж.

Сегодня у нас праздник. Но у нас нет определённых правил празднования. Мы стараемся отмечать торжество так, будто это происходит впервые. Только так можно жить, а не подражать чьим-то действиям.

Мы с Лелей вышли на поляну, где стоял каменный четырёхгранный столб.

- У солнышка много имён, одно из них Хорс. Он несёт мужское начало. Он зачинатель жизни на весте - Земле.

- Подожди! – Леля подошла ко мне и, встав на цыпочки надела мне на голову только что сплетённый венок.

Словно током волна возбуждения прошлась по моему телу от близости этой женщины, от её прикосновения ко мне.

- Это ты сделала для меня? – спросил я.

- Это тебе дар от меня! Передавая другому человеку вещь, сделанную своими руками, передаёшь и свою живу. У нас есть цель, которая объединяет тебя и меня.

- Что это за цель?

- А ты не видишь?

- Нет!

- Я не могу тебе сказать. Ты сам должен понять, куда и зачем ты идёшь, зачем живёшь. Сейчас тебя таскают, словно слепого котёнка. Но вскоре глаза у тебя откроются. Мы лишь помогаем вернуть тебе зрение, а то, что перед глазами, ты должен увидеть сам.

На поляне уже собрались люди. Каждый занимался своим делом. Кто-то подтаскивал к месту кострищ хворост. Кто-то этот хворост складывал в большой шалаш. Девушки плели из цветов и трав венки. Женщины принесли горячие блины и мёд.

- Для нас Купава, помимо повода для веселья и гуляния, носит и практический, и символический характер. Астрономы называют такой день летним солнцестоянием. На северном полушарии в это время самый продолжительный световой день. Северный полюс максимально повёрнут к Солнцу. На Купалу Земля расположена к Солнцу примерно так, как это было в момент зачатия жизни на нашей планете. Я говорю примерно, так как в те времена магнитная ось Земли располагалась в плоскости её орбиты и в момент солнцестояния была направлена на Солнце. Магнитные поля Земли образуют на полюсах магнитные воронки. Это места наибольшего восприятия Землёй внешних проявлений космоса. Северный полюс, как бы, является входом в матку Земли. Именно через северный полюс и была Хорсом зачата жизнь. Именно в том положении, в котором северный полюс был ближе к Солнцу. Постепенно магнитные полюса и ось вращения Земли сместились. Хорс оплодотворил Землю, но как отец  до сих пор оберегает её, даря силу, тепло и свою живу. Интересно, что в дни сильного возбуждения Хорса (учёные называют это солнечными магнитными бурями), на полюсах Земли можно увидеть северное сияние. На Купалу, в связи с особенным расположением нашей планеты относительно Солнца, все живые существа вместе с Землёй в это время могут получить особенную благодать от Хорса. Не боги, а Хорс наш отец и нам, как детям, именно его благодать необходима. Именно Хорс может помочь найти каждому свою стезю. Он не станет навязывать свои задачи. Хорс безличен. Его жива самая чистая. Он помогает без корысти. Ему ничего не надо от нас. Он просто дарует жизнь! Он наш бог, если слово «бог» рассматривать как «большой огонь». Хорс олицетворяет собой мужское начало. На Купалу частица непосредственной силы Хорса находится в каждом мужчине. Поэтому испокон веков женщины желали быть зачатыми именно в этот день! И если рождались дети от такого зачатия, они в отцах имели непосредственно самого Хорса. Соответственно они имели и незаурядные способности. Но, конечно, не каждая женщина могла забеременеть на Купалу, Хорс выбирает матерей своим детям, не каждая подходит ему в невесты.

Купала подходит не только для зачатия детей. В этот день и ночь очень хорошо получается творить образы, открывать стезю, пересматривать свою жизнь. Поэтому меня инициировали на Купалу. И тебя я инициирую сегодня.

Леля улыбнулась, встала на цыпочки и поцеловала меня в губы. Это было до того неожиданно, что меня её нежный и почти неприкасаемый поцелуй ввёл в состояние полного замешательства.

Леля ещё раз хихикнула и продолжила:

- Но, в первую очередь, Купала – торжество любви! Девушки ищут и обретают себе суженых. Хорс помогает найтись любящим сердцам. Слепые в обычные дни, молодые люди находят свою судьбу. А сейчас давай готовиться к празднику, - и Леля жестом пригласила меня присоединиться к мужчинам, а сама она побежала помогать женщинам.

Почти до вечера длились приготовления, мы таскали сухие ветки и складывали из них костры  - купальцы. Но один костёр выделялся большим размером и шестом, который торчал у него по центру. Как мне сказал Ратибор, к этому шесту будет прикреплена большая кукла Мара, олицетворяющая собой всё прошлое, что должно было уйти, которой суждено сгореть.

Солнце клонилось к горизонту, когда мужчины стали зажигать костры.

Взявшись за руки, мы кружили хороводом вокруг костров и четырёхликого столба. Я ощущал себя неотъемлемой частью некоего вращающегося кольца. Что-то передавалось от рук державших меня девушек, это была какая-то опьяняющая, неведомая сила. Было уже темно, только свет от костров всполохами выхватывал из темноты куски пространства. Мы кружили, не глядя под ноги, словно кто-то направлял наш хоровод. Не было распорядителей, кто давал команды. Всё было и так ясно, что делать.  И вот хоровод распался в одно мгновение на несколько маленьких хороводов, каждый образовался возле своего костра. У меня даже в мыслях не было выбирать себе костёр. Я словно мотылёк на свет полетел к самому дальнему. И вновь в моих руках оказались тёплые, женские ладошки. Но сейчас я чувствовал жёсткость. Кольцо маленького хоровода словно сковало меня, я мог по-прежнему бежать, не чувствуя земли под ногами, но словно железная внешняя воля делала меня маленьким и подвластным хороводу. Тем не менее, это не было неприятно. Вскоре в моей руке осталась одна ладошка, хоровод вновь распался. Я же продолжал бежать. За руку со мной бежала Леля. Неожиданно перед собой я увидел полыхающий костёр, мне он показался огромным. В следующий миг мы с Лелей поднялись в воздух и понеслись над пламенем. Мягко коснувшись ногами земли, я разжал руку, и Леля скрылась в темноте. Неожиданное ужасное одиночество охватило меня. Словно не было вокруг никого. Пустота вырвалась из меня наружу криком:

- Леля, Леля!

В ответ услышал её звонкий смех. Он удалялся. Я бросился бежать вглубь тайги за её смехом. Не думая, что могу заплутать. Я бежал, постоянно меняя направление, Леля явно со мной играла, я долго не мог её догнать. Она видимо пряталась, ждала, пока я пробегу мимо, а затем вновь давала знать о себе смехом, в неожиданном для меня месте. Мне казалось, что мы убежали далеко от места празднования. Я словно потерял рассудок. Мне нужна была Леля. И вот я увидел её силуэт на фоне поредевших деревьев. Мы выбегали на открытое место.

- Вот здесь она от меня никуда не денется, - подумал я.

Леля вскочила на большой валун и прыгнула. По всплеску воды я понял, мы выскочили на берег озера. С разбегу я с того же валуна нырнул в ночную водную гладь. Распаренное бегом тело попало в объятье водного духа.

На некоторое время я забыл о Леле. Я впервые ощутил любовь к воде. Повернувшись на спину, я медленно плыл, глядя на звёздное небо. Мне было очень хорошо. Озеро было спокойным, оно доносило отдалённые звуки, что издавались на его берегах. В воде был не только я, отовсюду были слышны всплески и смех. Огненная часть Купалы перешла в водную. Когда я вновь повернулся, то увидел огонёчки на глади озера. Они плыли на маленьких, размером в две ладошки плотиках.

- Ты хочешь зажечь свой огонь? – неожиданно рядом со мной появилась Леля.

- Этот обряд что-то значит? – спросил я.

- Опять ты за своё. Конечно, можно это назвать обрядом, но каждый его проводит не как обряд, а как внутренний зов воспользоваться сегодняшней ночью, для зачатия своими мыслями новых образов. Огонь семя, вода среда для рождения. Хочешь создать свой образ – зажги огонёк и пусти по воде.

Только сейчас я понял, что не готов создавать образы. И вообще что такое образ?

- Леля, а какой образ я могу создать? – решил облегчить себе задачу я.

Леля рассмеялась и нырнула под воду. Проплыв пару метров по направлению к берегу, она вынырнула и, мотнув головой, пригласила меня следовать за ней.

Аккуратно, чтобы не повредить ноги об камни, мы вышли из озера.

- Я приготовила плотик. Мы с тобой сейчас создадим образ, который будет жить очень долго, он сможет помогать тебе в сложную минуту. Некоторым людям удаётся создать себе такой образ по наитию. Они  думают, что кто-то им помогает, и называют такой образ «ангелом хранителем». Мы сейчас создадим тебе путеводную звезду, что будет тебя направлять в направлении обретения своей стези. И обретя её, пойдёшь далее уже осмысленно.

- Пойдём же, - Леля взяла меня за руку и побежала, увлекая меня за собой к кострам. Там, возле дерева лежал её небольшой плотик и несколько кедровых лучин. Она взяла себе одну и дала мне лучину.

Мы подошли к костру и запалили их, а затем воткнули в плотик. Леля взяла плотик,  мы пошли к озеру, где она опустила его на воду и слегка толкнула. Два маленьких огонька, слегка покачиваясь, медленно поплыли к центру озера. А мы стояли на большом валуне, держась за руки, и провожали их взглядом.

- Пойдём, - сказала Леля, увлекая меня вновь в тайгу.

Мы вышли на поляну, посреди которой стоял огромный дуб.

- Это мужское дерево, - глядя на него, сказала Леля.

Подойдя ближе к дубу, я действительно ощутил в себе некую мощь, связанную с первобытной мужской силой. Я развернулся к Леле, но искать её не пришлось, она стояла почти вплотную ко мне. Обхватив Лелю за талию обеими руками, я прижал её к себе. Неудержимая сила закружила нас в пространстве.  Мы слились в единое целое.  Чувства переполняли меня. Но когда я вошёл в Лелю, то произошло нечто грандиозное для моего сознания, я мог в это мгновение всё. Я был богом! До того явственно я это себе представлял, что так оно и было!

- Я бог, а ты богиня, - сказал я на ухо Леле.

- Мы можем всё! – подтвердила она.

- Но боги нечего не хотят, - понял я, - у них всё есть!

- Это тайна!

- Я разгадал эту тайну! У меня сейчас есть всё, мне ничего больше не надо!

Я полностью ушёл в божественность состояния, ушёл не один, а с богиней Лелей. Описать чувства, охватившие нас, невозможно! Нас вернул в обычный мир зов, мы прикоснулись к божественному, но зову сопротивляться были не в силах. Зов вещал о незавершённых путях, и их следовало пройти! Медленно мы спускались на Землю, и вот мы в траве. Лаская друг друга, мы прощались как боги, чтобы вернуться на свой путь людьми.

Взявшись за руки, мы пошли к кострам. Ни я, ни тем более Леля, не удивились, что очутились в другом месте, не возле дуба, а возле ели. Мы молчали, сейчас незачем было говорить, мы понимали друг друга и без слов.

Костры догорали. Мужчины разгребали и выравнивали угли, делая из них раскалённую дорожку примерно пяти метров. Когда она была готова, женщины и мужчины босиком стали ходить по ней. Не выпуская рук, я и Леля зашли на угли и пошли, не убыстряя шаг, дорожка уже была пройдена, когда я понял, что совершил невозможное, но тогда и это не было для меня удивительным. Ведь я буквально минуты назад был богом.