ГЛАВА 12
ПОСВЕЩЕНИЕ_1
Дана стана, приближи се до мен и, протягайки ръка, рече:
- Хайде, скъпи, ела с мен!
Станах, тя ме хвана за ръката и ме заведе на втория етаж.
Дана не запали лампата. Минахме през малък коридор и влязохме в напълно тъмна стая.
- Постой малко. - Дана запали с кибритената клечка осем свещи, стоящи на пода по периметъра. - Това е нашата ритуална стая - светилището.
Огледах се, свиквайки с полумрака. Стаята имаше осмоъгълна форма. В средата имаше стълб, който достигаше до най-високата точка на тавана. От центра към стените таванът се спускаше, образувайки нещо като шатра.
- Този стълб - това е нашият идол. Той е окопан в земята, пронизва цялото здание и излиза над покрива. Идолът усилива образите, които творим тук и ни помога да черпим сила от обкръжаващата среда.
— Но как обикновен стълб може да усилва образи?
— Това не е обикновен стълб. Той е зареден с мъжка енергия и, между нас казано, - Дана снижи глас, - идолът символизира пенис.
- Дървото за идола ни се наложи да докараме чак от Алтай. Там той беше осветен от влъхвите. Те вдъхнаха в него мъжката си сила.
— Устремен в небето, идолът оплодотворява пространството над себе си с идеите, които се създават тук. В далечните дохристиянски времена славяните са имали в своите селения капища и светилища, където непременно се е намирал такъв родов стълб, или дори няколко родови стълба. В някои страни и до ден днешен са се сохранилили ведическите символи на мъжкия член, които служат за извършване на тайнства. Особено това се отнася до Източните страни - от Индия до Япония. Там християнската религия няма тази сила, като в Европа и Америка. Местното население е успяло да сохрани своето културно наследство.
Управниците на Русия, които насилствено са въдворявали християнството, беспощадно са изгаряли родовите стълбове, разорявали са светилищата преустройвали са ведическите храмове в християнски. Но и у християните механизма за създаване на образи прилича на ведическия. За това свидетелствуват фалосообразните куполи над техните храмове. Обърни внимание на кремълския храм Иван Велики, и ще разбереш. По времето на Сталин, когато повсеместно са били разрушавани церквите, храмът Иван Велики е изпълнявал функцията на изразител волята на Кремъл, волята на тези, които са се намирали в него.
Разходих се около стълба, той беше оцветен в различни цветове, и със странна дърворезба. Докоснах се до идола с ръка, и почувствах леко вибриране, което тръгна по тялото ми. Той като че беше жив.
- От какво дърво е?
- От кедър. Кедърът съдържа най-силна енергетика.
Дана погали стълба с ръце, като че поздравявайки го, а когато отмести ръката си рече:
- Добре, да започваме? Предстои ти обред посвещение. - След малка пауза, добави:
- Събличай се!
- Защо?
- Постарай се да не питаш! Нужно е. Срамуваш ли се?
Без да бързам започнах да се събличам. През това време Дана донесе малък леген с вода и сушени снопове трева.
- Това е специална отвара от треви за твоето посвещение. Прегърни идола!
Приближих се до идола и го обхванах с ръце. Вибрацията от идола отново ме обхвана, но с удвоена сила.
Дана топваше тревния сноп в отварата и потупваше с него по моето тяло, започвайки от главата и завършвайки с петите.
- Обърни се, прилепи се плътно до идола с гръб и допри главата си, хвани се с ръцете отстрани.
Обърнах се. Дана повтори процедурата отпред. После взе друго снопче, сухо, и го запали от свещта. Замахна с него три пъти, гасейки пламъка.
- Това е пелин, - обясни Дана, - прегърни идола пак. Тя ме опуши с пелина отпред и отзад.
- Сега отново се допри с глава и гръб до идола, и се притисни с дланите отстрани.
Дана показа къде да застана. Получаваше се така, че аз не можех да бъда видян от входа.
- В тази стая ще се наложи да преминеш обреда с всичките седем вЕсти* (*вЕста - ведаща жена - жена, притежаваща способност да знае нещата отвътре, бел. прев.), които се намират в тази къща, и с мен накрая. Аз ще те изпитам.
- Но вие сте шест?!
- Не! Има още една вЕста тук. Ти не си я видял, но ще ти се наложи да се срещнеш с нея в най-скоро бъдеще
Дана ме целуна по бузата и излезе от стаята.
* * *
Възцари се тишина. Опитах се с цялото си тяло да почувствам вибрациите на идола. Стори ми се, че нещо влиза в мен. В този момент вибрациите изчезнаха, и аз преминах в друго състояние. Тялото ми стана леко и безплътно. Все едно се реех във въздуха, не чувствайки себе си.
Пламъците на свещите затрептяха. В стаята влезе някой.
- Кой е тук? - стреснато попитах аз.
- Не се бой Малък, аз съм, Рада.
- Стой си на мястото, и не се върти! Не се бой, тук нищо няма да се случи с теб, което не трябва да се случи. Затова, постарай се да не нервничиш.
Рада дойде пред мен. Беше гола.
В ръцете си държеше поднос с белоснежна чашка от най-фин порцелан. Тя го сложи на пода и приближавайки се почти плътно до мен, произнесе:
- Аз ще започна обреда, другите ще го продължат и Дана ще го завърши. Всяка от нас ще дойде и ще ти даде част от своята ЖИВА* (*жива - индивидуална жизнена енергия, бел. прев). След това ти ще станеш по-малко уязвим, по-мъдър, но ще ти се увеличи и твоята отговорност. Идолът ти дава сили. Ти си просмукан сега с тези сили, но ако те са ти в повече, можеш да си навредиш, изразходвайки ги за удовлетворяване на своите желания. И отсъствието на сила също разрушава човешката същност. Силата дава възможност да се действа. Тя осигурява напредъка към целта на твоето съществуване. Ако нямаш сила, не може да имаш цел. А ако нямаш цел, съответно, не можеш да получиш сила. Прави си извода!
Силата може да бъде призована и тя ще дойде. Но трябва да можеш да я използваш, изпълнявайки с нея действия, чрез които да се движиш по твоя път.
Ако имаш стремеж към целта, ако се движиш към нея, ще ти бъде необходима сила, и тя рано или късно ще се появи, тогава ще можеш да я използваш по предназначение. В противен случай тя ще те смачка.
Сега силата влиза в теб, и ние вЕстите, ще я контролираме, настройвайки твоето съзнание на преустройство на твоята същност за постигане на хармония със себе си и обкръжаващия свят. Ще ти вдъхнем образ, който ще ти служи като ръководна светлина в живота в продължение на няколко години. След посвещението ще можеш да използваш силата в съответствие с образа, заложен от нас.
Моето име е Рада. Във ведическото общество имената се дават с някаква идея. Името носи смисъл и засяга съдбата на човека. Името трябва да се заслужи, и само в този случай може да бъде наречено. Това е третото ми име, преди името ми беше друго. Името Рада е съкратено от думата „радост“, „ра“ е слънцето, „давам“ означава да даваш, тоест дадена от слънцето. Животът на Земята е възникнал изключително благодарение на Слънцето. Земята е вЕста, Слънцето женихът. Земята е заченала от Слънчевия лъч живот. Лъчът е дар от Слънцето. Дори и от научна гледна точка слънчевата енергия е единствената енергия, която е дала и поддържа живота на Земята.
Водата и минералите са мъртви - те не са органични, и само благодарение на светлината е възникнало чудото фотосинтеза. Под въздействие на слънчевия лъч е възникнало веществото хлорофил, от което са изградени растителните организми. Въглищата, нефтът, газта - всичко това е концентрираната енергия на слънчевата светлина. Слънчевият лъч носи информация за развитието на живота. Той е нещо като семе. В семето също е налице енергия под формата на хранителни вещества и информация за развитието на плода, за раждането и живота.
Името Рада символизира лъч, зачатие, първоизточник. В нашия кръг (или, пръстен) аз нося тази функция, не съм главна, среди нас няма главна, но съм първа, от мен започва пръстена, тъй като съм приела лъча и съм била от него зачената.
В моята глава от преизобилие на неразбрана информация се беше образувала каша, мозъкът ми като че потече от прегряване. Възникнаха множество въпроси, които срочно трябваше да задам, за да съхраня същността на казаното от Рада. Бях вече отворил уста, когато Рада беше разбрала моето желание. Тя поднесе пръста си към моите устни и каза:
— Тсс… Много неща няма да разбереш, но настоятелно те моля - не задавай въпроси. Те разсейват силата. Слушай ме и не се старай да разбираш. Разбирането сега не е важно. Слушай внимателно, а след време, ще разбереш. След като помълча и видя, че аз си върнах спокойствието, Рада продължи:
— Ние, вЕстите имаме сила, която е настроена за решаване на определени задачи, и този настрой заедно с част от ЖИВАТА всяка една от нас ще ти предаде через разговор, докосване, поглед, мирис, вкус. Ще влизаме тук голи. Дрехите скриват истинската същност на човека, преграждат потокът на силата. Когато сме съблечени, по-добре чувстваме един другиго по-леко се четат мислите, чувствата, настроенията. Тогава е възможно разбирането без думи. Думите лъжат. Чувствата - не. Ти може да не се съгласиш, но сега ми повярвай. Правилно настроените чувства, не обременени от желания, водят до истината. Ти ще почувстваш това, не веднага, но след известно време ще се убедиш, че съм права. Чрез чувствата човек възприема жИвата. Така, например, тялото излъчва определен мирис, то излъчва топлина. Това е свойство на жИвата, която човек съдържа. Топлината и мирисът в такъв случай са транспорт на жИвата, те са от нея модулирани. Ти ги чувстваш и се настройваш към човека, с когото общуваш. Една част от нас я има вече в теб. Дадохме ти тази част в Крим. Мина време и ти успя да свикнеш с тази сила, сега е време за по-голяма порция. Образно казано, в Крим беше дегустацията, а сега е голямото ядене. Добър апетит, скъпи! Яж ни, и се наслаждавай! - Рада се разсмя. След това, лицето й започна да се променя. Стори ми се, че то стана мъртво, каменно. Погледът й замръзна, очите й придобиха невероятна дълбочина, която засмука цялото ми внимание. Рада приседна и прехвърли в дясната си ръка чашката. С лявата я захлупи отгоре.
- Тук съм се постарала да концентрирам своята жИва. Сега ще изпиеш тази течност. Тя поднесе към устните ми чашката и я наклони. Изпих съдържанието й. Вкусът на гъстата, горчива отвара ми се стори ужасен и едва не повърнах, изкривих лицето си и се обърнах настрани. Рада отдръпна чашката от моята уста.
- Не трябва да мислиш за вкуса на отварата. Пий силата, която тя съдържа. Трябва да почувстваш качеството на силата, а горчивината в такъв случай ще си отиде. Рада сложи своята ръка на челото ми и си затвори очите. Нещо незнайно за мен започна да струи от нейната длан в моята глава и да се разлива по цялото ми тяло. Очите ми се затвориха. И ето, отново почувствах до устните си чашката. Нещо започна да се излива в устата ми, но не чувствах този път вкуса на течността. Имах усещането, че това беше друга чашка. Струваше ми се, че гъст, тежък, сив газ се стичаше вътре в моето тяло и го запълваше от петите до върха на главата.
Провалих се в едно нереално състояние, където аз бях лъч светлина, стремителен, праволинеен, пълен с колосална, нереализирана енергия. Носех се с космическа скорост, пронизвайки със себе си вселенското пространство, в търсене на това същество, на което е нужна моята сила. И ето, на моя път видях огромно красиво кълбо. Нахлух в него, и кълбото избухна с невообразимо количество цветови нюанси. Стана чудо, чието име е зачеване, лъчът предаде своята сила на Земята. Преживяването беше толкова грандиозно, че моето тяло беше обхванато от конвулсии. Силно се притиснах към стълба, и моето физическо напрежение ми помогна да си дойда на себе си.
***
Отворих очи, Рада я нямаше вече. Чувствах обаче, че зад стълба имаше някой. Първоначално помислих, че Рада не си е отишла още. Почувствах ръце на моето лице, те затвориха очите ми. Топлината на дланите ми се стори позната. Това не бяха ръцете на Рада. Моето съзнание като куршум изстреля – Лада. Повторих името на Лада на глас.
- Браво Малък! Позна ме! Значи, част от мен живее в теб. Чувстваш и различаваш моята сила, Казвам се Лада. Наречена съм така в чест на богинята на майчината любов. Пръстенът (или, колелото) започва с зачеването, тоест с Рада, продължава с майчинството – с Лада, аз съм второто звено във веригата на пръстена.
Лада направи кръг около стълба, застана на половин метър от мен и каза:
- Гледай ме в очите и се опитай да видиш това, което се намира вътре в мен. Постарай се да разпознаеш моята същност.
Очите й ставаха големи, те нарастваха и след известно време запълниха целия свят. Сините огромни очи привличаха с магическа сила. Не пожелах да се боря със съблазънта да се гмурна в зениците й. Като че по невъобразим коридор се понесох към тях и се разтворих в тъмнината. Чувство на безгрижие ме обхвана, бях в утробата на майка ми. Усещането се оказа близко и познато. Започнах да преживявам отново своя утробен период. Но този път можех да мисля и да се отдавам на своите чувства. И поради това много неща ми станаха ясни, като например защо в детството често боледувах. Оказа се, че моята майка не е искала да се родя, и в този период е била нарушена хармонията на силите в моята енергетична система. За нейното възстановяване са били нужни няколко години.
Кулминация на моето преживяване стана моето раждане. Излязох на белия свят с усещането за непоносима болка, пукане на кости, шум от гласове, студ и самота. Сега съм сам. Нещо студено влезе в мен, и това беше страшно, така с първия дъх влезе в мен живота, който започваше извън утробата на майка ми. Започнах да викам и самия аз се изплаших от своя вик, той беше чужд. Лада с длани държеше моята глава за бузите ми. Аз продължавах да я гледам в очите, и нямах сили да се откъсна от тях. Състоянието ми беше угнетяващо. Лада затвори очите си, и нишката, която ме свързваше с далечното минало се прекъсна.
- Ти възприемаш своето раждане през призмата на своето сегашно състояние. В действителност то не е протекло така. Бъди този, който си бил тогава, дете. Не са ти известни чувствата болка, самота, студ, светлина. Тези чувства са се появили по-късно. Заедно с възпитанието и образованието.
- Хайде, овладей се, Малък. Нека опитаме още един път.
Отново като вихър влязох в нейните очи, и отново се оказах в утробата на майка ми, топло блаженство ме обхвана. Преживях всичко отново, и бях готов на всичко. Този път се наслаждавах и черпех сили от всичко и даже от пукането на костите, от студа, от въздуха, който нахлу в белите ми дробове, и от своя рев.
Преживях същото, но с друго настроение, с радост. И с радост погледнах Лада. Тя се усмихна.
- Седни, Малък! Почини си. Но не се отдръпвай от идола, иначе може да умреш. Не се шегувам. Време е да тръгвам.
Лада излезе, а аз се смъкнах по стълба и се отпуснах в приятна отмала.
Оригинален текст
ГЛАВА 12
ПОСВЯЩЕНИЕ
Дана встала, подошла ко мне и, протянув руку, сказала:
— Пойдём, милый!
Я поднялся, она взяла меня за руку и повела на второй этаж.
Дана не включала свет. Мы прошли небольшой коридор и вошли в абсолютно тёмное помещение.
— Подожди, — Дана спичкой зажгла восемь свечек, стоящих на полу по периметру. — Это наша обрядовая комната — святилище.
Я огляделся, привыкая к полумраку. Комната имела форму восьмиугольника. Посреди неё находился столб, который упирался в самую высокую точку потолка. От центра к стенам потолок спускался, образуя собой подобие шатра.
— Этот столб — наш идол. Он врыт в землю, проходит сквозь всё здание и устремлён своим концом в небо. Идол усиливает наши создаваемые образы и помогает черпать силу из окружающей среды.
— Но как обычный столб может усиливать образы?
— Это не обычный столб. Он заряжен мужским началом и, между нами говоря, — Дана понизила голос, — идол символизирует пенис.
— Бревно для идола нам пришлось везти с Алтая. Там его освятили волхвы. Они вдохнули в него свою мужскую силу. Устремлённый в небо, идол оплодотворяет пространство над собой теми идеями, которые создаются здесь. В далёкие дохристианские времена славяне в своих селениях имели капища, святилища, где непременно должен был быть родовой столб, а то и несколько родовых столбов. Сейчас в некоторых странах до сих пор сохранились ведические символы мужского члена, которые служили и служат поныне для исполнения таинств. Особо это развито в станах Востока — от Индии до Японии. Там христианская религия не сумела обрести той силы, что обрела в Европе. Поэтому местному населению удалось сохранить своё культурное наследие.
Правители Руси, которые пытались насадить своему населению христианство, беспощадно жгли родовые столбы, разоряли святилища, перестраивали ведические храмы в христианские. Но и у христиан механизм создания образа схож с ведическим. Об этом свидетельствуют фаллообразные купола над их храмами. Обрати внимание на кремлёвский храм Ивана Великого, и ты всё поймёшь. Даже тогда, когда Россией правил Сталин и когда повсеместно сносили церкви, Храм Ивана Великого нёс функцию волеизъявления Кремля, того, кто в нём сидел.
Я прошёлся вокруг столба, он был расписан и украшен причудливой резьбой. Коснувшись поверхности идола рукой, я ощутил мелкую вибрацию, передавшуюся моему телу. Он был словно живой.
— А из какого дерева он сделан?
— Из кедра. Кедр сам по себе обладает наисильнейшей энергетикой.
Дана погладила столб руками, словно поздоровалась с ним, а когда она отпустила его, сказала мне:
— Ну что? Начнём? Тебе предстоит пройти обряд посвящения. — И сделав паузу, добавила: — Раздевайся!
— Зачем?
— Постарайся не задавать вопросов! Так надо. Или ты стесняешься?
Я стал не спеша раздеваться. Тем временем Дана принесла небольшой тазик с водой и сушёные травяные веники.
— Это специальный отвар из трав, приготовленный для твоего посвящения. Обними идола!
Я подошёл к столбу и обхватил его руками. Вибрация от столба вновь охватила меня, но уже с удвоенной силой.
Дана макала травяной веник в отвар и слегка похлопывала им по моему телу, начиная с головы, заканчивая пятками.
— Поворачивайся, прислонись плотнее спиной и коснись затылком идола, ладонями обхвати его по бокам.
Я повернулся. Дана повторила процедуру спереди. Затем она взяла другой веник, сухой, и зажгла его от свечи. Когда он разгорелся, она три раза взмахнула им, сбив пламя.
— Это полынь, — прокомментировала Дана, — обними идола еще раз.
Она обкурила меня полынью спереди и сзади.
— Теперь вновь прижмись спиной и затылком к идолу, ладони прижми сбоку.
Дана показала, где я должен встать. Получалось, что мне не было видно входа.
— В этой комнате тебе придётся пройти обряд со всеми семью вестами, что находятся в доме, со мной в последнюю очередь. Я у тебя приму экзамен.
— Но вас шесть?!
Нет! В доме есть ещё одна веста. Ты её не видел и, надеюсь, не скоро увидишь, но встретиться тебе с ней придётся в самом ближайшем будущем.
Дана поцеловала меня в щёку и вышла из комнаты.
* * *
Воцарилась тишина. Я попытался всем телом прочувствовать вибрацию идола. И мне показалось, как нечто стало входить в меня. И тут вибрация пропала, перейдя в другое состояние. Тело стало невесомым. Я будто парил над землёй, не чувствуя себя.
Свет от свечей задрожал. В комнату кто-то вошёл.
— Кто здесь? — испугано спросил я.
— Не бойся, Малыш, это я, Рада. Стой, как стоишь, не вертись! Твоё спокойствие сейчас очень важно. Не переживай, здесь с тобой ничего не может случиться, чего не должно случиться. Поэтому постарайся не нервничать.
Рада вышла в поле моего зрения. Она была обнажённой. В руках держала поднос с белоснежной чашечкой из тончайшего фарфора. Поставив его на пол и подойдя ко мне почти вплотную, она произнесла:
— Я начну обряд посвящения, остальные его продолжат и завершит Дана. Каждая из нас представится тебе и даст часть своей живы. После чего ты станешь менее уязвимым, более мудрым, но и ответственности у тебя прибавится. Идол даёт тебе силу. Ты пропитан сейчас ею, но если у тебя будет излишек силы, то можешь навредить себе, тратя её на свои желания. И отсутствие силы тоже разрушает человеческую сущность. Сила даёт возможность для деятельности, которая позволяет продвигаться к цели твоего существования. Нет силы — нет цели. Нет цели — соответственно нет силы. Делай вывод! Силу можно призывать и она придёт. Но ей надо уметь пользоваться, выполняя с её помощью действия, позволяющие идти по твоему пути. Если есть стремление к цели, если ты движешься к ней, сила тебе необходима и рано или поздно она появится, тогда ты сможешь использовать её по назначению. В противном случае она тебя сомнёт. Сейчас сила входит в тебя, и мы, весты, будем контролировать её в тебе, настраивая твоё сознание на перестройку твоей сущности для гармонии с самим собой и окружающим миром.
Мы сейчас вдохнём в тебя образ, который будет несколько лет служить путеводной нитью в твоей жизни. После посвящения, ты сможешь пользоваться силой в соответствии с образом, заложенным нами.
— Меня зовут Рада. В ведическом обществе имена даются не просто так. Имя несёт смысл и влияет на судьбу человека. Своё имя надо заслужить и только в этом случае можно быть наречённым. Это уже моё третье имя, раньше меня звали иначе. Имя Рада — сокращенное от слова «радость», «ра» — солнце, «дасть» — давать, то есть данная солнцем. Жизнь на Земле зародилась только благодаря солнцу. Земля — веста, Солнце — жених. Земля зачала от луча Солнца жизнью. Луч и есть дар Солнца. Даже если посмотреть с точки зрения современной науки, то солнечная энергия является единственной энергией, давшей и поддерживающей жизнь на Земле. Вода и минералы мертвы — они не органичны, только благодаря свету возникло такое чудо, как фотосинтез. Под воздействием солнечного луча возникло вещество хлорофилл, которое стало творить растительные организмы. Уголь, нефть, газ — всё это есть концентрированная энергия солнечного света. Солнечный луч также несёт в себе информацию о развитии жизни. Он подобен семени. Ведь в семени есть также энергия в виде питательных веществ и информация о развитии плода, рождении и жизни.
Имя Рада символизирует луч, зачатие, первоисток. В нашем кольце я несу эту функцию, я не главная, среди нас нет главной, но я первая, с меня образовалось кольцо, так как я приняла луч и была им зачата.
В моей голове от переизбытка непонятой мною информации была каша, мозги словно потекли от перегрева. Возникло множество вопросов, которые нужно было срочно задать, чтобы удержать суть сказанного Радой. Я уже было открыл рот, как Рада всё поняла. Она поднесла палец к моим губам и сказала:
— Тсс… Многое мною сказанное будет тебе непонятно, но я настоятельно прошу тебя не задавать вопросы. Они рассеивают силу. Слушай меня и не старайся понять. Понимание сейчас неважно. Слушай внимательно и потом, возможно, всё поймёшь.
Немного помолчав, наблюдая, как я прихожу в состояние спокойствия, Рада продолжила:
— В нас, в вестах, есть сила, которая настроена на определённые задачи, эту настойку вместе с частью живы каждая из нас передаст тебе через разговор, касание, взгляд, запах, вкус.
Мы все будем заходить сюда обнажёнными. Одежда скрывает истинную сущность человека, преграждает непосредственный поток силы, создаёт её суррогат. Когда мы раздеты, мы чувствуем друг друга острее, тогда легче читать мысли, чувства, настроения. Общение в таком случае возможно без слов. Слова могут обмануть. Чувства не обманывают. Ты с этим можешь не согласиться, но сейчас поверь мне. Правильно настроенные чувства, не обременённые желаниями, приводят к истине. Ты это ощутишь, не сразу, но всё же через некоторое время убедишься в моей правоте. Через чувства человек воспринимает живу. Так, например, тело пахнет, оно излучает тепло. Это свойство живы, находящейся в человеке. Тепло и запах в таком случае — транспорт живы, они ею модулированы. Ты чувствуешь их и настраиваешься на того человека, с которым общаешься.
Ты уже имеешь какую-то часть нас в себе. Мы передали эту часть тебе в Крыму. Прошло время, и ты смог привыкнуть к этой силе, теперь настало время для более большой порции. Говоря языком образов, там, в Крыму, была дегустация, а сейчас — пир. Приятного аппетита тебе, Малыш! Кушай нас, наслаждайся! — Рада рассмеялась. Затем её лицо стало меняться. Мне показалось, оно стало неживым, каменным. Взгляд застыл, глаза приобрели немыслимую глубину, которая засосала всё моё внимание. Рада присела и взяла в правую руку чашку. Левой она закрыла чашку сверху.
— Здесь я постаралась сконцентрировать свою живу. Сейчас ты это выпьешь.
Она поднесла к моим губам чашку и наклонила её. Я глотнул содержимое. Вкус густого, горького отвара показался мне ужасным, меня чуть не вырвало, я скривил лицо и отвернулся. Рада отняла чашку от моего рта.
— Не надо ощущать вкус жидкости. Пей силу, что находится в ней. Ты должен ощутить качество силы, а горечь в таком случае уйдёт.
Рада положила свою ладонь на мой лоб и закрыла свои глаза. Нечто неведомое стало струиться от её ладони в мою голову и растекаться по всему телу. Глаза у меня закрылись. И вот я вновь почувствовал у своих губ чашку. Что-то стало вливаться в мой рот, но я не ощущал на этот раз вкуса жидкости. Было впечатление, будто чашку подменили. Мне виделось, как густой, тяжёлый, бурый газ стекал внутрь моего тела и заполнял его от пяток до макушки. Я провалился в состояние нереальности, где я был лучом света, таким же стремительным, прямолинейным, полным колоссальной нереализованной энергии. Я нёсся с космической скоростью, пронизывая собою пространство вселенной, в поисках того, кому нужна была моя сила. И вот на моём пути оказался огромный красивый шар. Я врываюсь в него, и шар вспыхивает невообразимым количеством цветовых оттенков. Произошло чудо, имя которому зачатие, луч передал свою силу Земле. Переживание было столь грандиозно, что моё тело стало биться в конвульсиях. Я сильнее прижался к столбу, и моё физическое напряжение помогло взять себя в руки.
* * *
Я открыл глаза, Рады уже не было. Но я чувствовал, что позади столба кто-то есть. Вначале мне показалось, будто ещё Рада не ушла. Я почувствовал руки на моём лице, они закрыли мои глаза. Тепло ладоней показалось мне знакомым. Это не руки Рады. Моё сознание пулей выстрелило — Лада. Я повторил имя Лады вслух.
— Молодец, Малыш! Узнал! Значит, часть меня живёт в тебе. Ты чувствуешь и различаешь мою силу. Меня зовут Лада. Нарекли меня так в честь богини материнской любви. Кольцо начинается с зачатия, то есть с Рады, продолжается материнством — Ладой, я второе звено в цепи кольца.
Лада обошла вокруг столба, встала в полуметре от меня и сказала:
— Смотри мне в глаза и постарайся увидеть, что скрыто во мне. Постарайся распознать мою сущность.
Её глаза становились больше, они росли и через некоторое время заполнили собой весь мир. Синие огромные глаза манили к себе магической силой. Я не стал бороться с соблазном нырнуть в её зрачки. Словно по невообразимому коридору я понёсся к ним и растворился в темноте. Чувство безмятежности охватило меня, я был в лоне матери. Ощущение оказалось близким и знакомым. Я стал переживать заново свой зародышевый период. Но на этот раз я мог мыслить и отдаваться своим чувствам. Отсюда многое становилось понятно, к примеру, почему я так часто болел в детстве. Оказывается, моя мать не хотела моего рождения и в тот период была нарушена гармония сил в моей энергетической системе. Для восстановления её потребовалось несколько лет.
Кульминацией моего переживания стало рождение. Я вышел на свет, ощущая невыносимую боль, хруст костей, гул голосов, холод и одиночество. Теперь я один. Что-то холодное ворвалось в меня, это было страшно, так с первым вздохом вошла в меня жизнь, которая началась вне лона матери. Я закричал и сам испугался своего крика, он был чужой.
Лада ладонями держала мою голову за щёки. Я всё глядел ей в глаза, не в силах от них оторваться. Состояние у меня было гнетущее. Лада закрыла свои глаза, и нить, связывающая меня с далёким прошлым, порвалась.
— Ты воспринимаешь своё рождение через призму своего теперешнего состояния. Всё было не так. Отбрось свою личность, будь тем, кем ты был тогда — ребёнком. Тебе не знакомо чувство боли, одиночества, холода, света. Это всё пришло намного позже. Вместе с воспитанием и образованием.
— Возьми себя в руки, Малыш. Давай попробуем ещё раз.
И вновь я вихрем ворвался в её глаза, и вновь лоно матери и тёплое блаженство поглотило меня. Я пережил все снова, и был готов ко всему. На этот раз я наслаждался и черпал силу отовсюду и даже от хруста костей, от холода, от воздуха, ворвавшегося в мои лёгкие, и от своего крика. Я пережил то же самое, но с другим настроением, с радостью. И с радостью я взглянул на Ладу. Она улыбнулась.
— Сядь, Малыш! Отдохни. Но не отходи от идола, иначе ты можешь умереть. Я не шучу. Мне пора.
Лада ушла, а я сполз по столбу и расслабился в приятной истоме.
© Леснич Велесов Всички права запазени