30.04.2019 г., 21:21 ч.  

4_П.Ж.Е. (Преди селището; Селище в планината) 

  Преводи » Проза, от Руски
1052 0 0
36 мин за четене

ПРЕДИ СЕЛИЩЕТО

 

(глава от книгата на Будимир "Последната жертва на епохата" - П.Ж.Е.)

Ние се наспахме. Добриня не ме събуди веднага, а ми позволи да си полежа в топлия спален чувал. Когато излязох от палатката, беше готова закуската: на примуса се пареше кашата от елда. Дървета, а следователно и дърва тук нямаше. Както и вечерта пръскаше дъжд. Обличайки се по-топло и замотан с целофан, седнах на импровизираната маса, която представляваше един плосък камък. Добриня насипа каша в паниците. И започнахме да ядем.

- Така, къде изгуби палката си? - попита Добриня, - не е лошо с нея да поработиш, че някак си е влажно и студеничко.

- Падна, когато се изкачвах по скалите вчера. Нали знаеш, че и аз за малко след нея да замина надолу.

- След известна пауза Добриня продължи:

Ще ти разкажа една приказка. "В една далечна страна имало училище за вълшебници. В него приемали не всички, а само този, който може да извърши нещо вълшебно. Чули в това училище, че в едно село живее момче, което можело да гони облаците. Изпратили в селото един известен вълшебник, преподавател в училището, да доведе това момче на обучение.
Отишъл вълшебникът при момчето, проверил неговите способности и му предложил да изучава вълшебство.
Родителите и момчето се съгласили. Те тръгнали и завалял дъжд. Момчето мислело, че вълшебникът с едно движение на ръката ще спре дъжда, той е такъв могъщ. А вълшебникът намерил дърво с по-гъста корона и седнал под него.  Момчето попитало: "Учителю, защо не спреш дъжда, щом аз мога да развейвам облаците, за теб това въобще нищо не е."  Усмихнал се вълшебникът и отговорил: "Защо? Нали има дърво, и под него може да се скрием." 
- Защо ми разказваш тази приказка? - попитах аз.
- За много неща трябва да плащаме. Например, за това, че нарушаваме естеството на природата. Ето, и ти едва ли не заплати с живота си за това, че размахваше палката и разсейваше облаците. Дъждът, разбирате ли, не му харесва! Нали има целофан, който да ни предпазва от дъжда - перифразира Добриня последното изречение от приказката.

- Ами че нали ти ме посъветва да си изготвя пръчица. 

- Аз ти преподадох урок. На свой гръб винаги е по-разбираемо. А какъв е урокът? Първо, дозирано предавай ЖИВАТА (*жива – жизнена енергия) си на предметите. Само при необходимост. Вчера ти се беше лишил от своята жива, която беше прехвърлил в палката, и това за малко да ти коства живота. Второ, ти безразсъдно се намеси в приРОДните процеси, и резултатът беше същия. Всяко действие трябва да има смисъл. Ти развейваше облаците без всякъкъв смисъл.Теб те спаси това, че смисъл в твоето необмислено действие внесох аз. Ако ти беше изготвил палката си без моя осмислен съвет, сега нямаше да разговаряме тук. А смисъла беше – да ти преподам урок. В резултат на което ти се оказа на крачка от смъртта. В действителност аз дори не предполагах, че всичко ще стане толкова великолепно! И именно сега, когато почти пристигнахме, ти почувства дъха на смъртта. Планинският Алтай е място, където човек се чувства незащитен. Тук разбираш, че човешкия живот ще се свърши, а света ще си остане. Човешкият живот не е чак толкова важен, колкото си мисли човекът. Когато се оказа на края на живота, ти разбра своята незначителност, ти не се самосъжаляваше. Ти разбра, че си се оказал тук благодарение на ред обстоятелства. И тези обстоятелства не са случайни.

В този момент аз си помислих, че в моя живот това беше втори случай, когато се намирах на ръба на гибелта. Първия път беше в Крим, когато аз с Рада плувах към скалата, и за малко да се удавя. Ситуациите бяха подобни и там, и тук, аз се намирах на прага на мъдростта, с която ми предстоеше да вляза в съприкосновение. Възможно, усещането за смъртта ми придаваше острота на възприятието. А възможно е, усещането за смъртта беше някакво превъплащение, но без физическа смърт и раждане, а нещо като опростена схема на прераждането. Този който съм бил аз – умира, а друг се е родил, човек с променени качества.

- Учи се да се отнасяш към обкръжаващия свят с уважение, - продължи след известно мълчание Добриня.

- А какво да уважавам? – не разбрах аз.

- Всичко, което те обкръжава! Уважението ни обединява с природата!

- Съвременните системи се опитват всекиго да вградят в пашкул, изолирайки го по този начин от обкръжаващия свят, потапяйки го в един изкуствен свят, създаден от системата. У човека се създава илюзия за сигурност, той си мисли, че е цар и бог, а всичко, което го обкръжава е създадено само заради него. Повярвал в това, човекът постепенно се превръща в неудържим потребител, който не само че не моли, или просто не взема, а изисква от обкръжаващия го свят всичко, което може да поласкае неговото създадено от системата себелюбие. Той забравя, че всъщност е само една малка песъчинка от този огромен свят. И че животът му зависи от множество фактори, неподвластни на контрола на човека и даже на контрола на системата. Този пашкул* (*като на бубата пашкула) може да го защитава само до известно време. Такива пашкули има вече милиарди на Земята, и от всеки се чува глас: -„дай“!  Системата обгрижва всекиго, пораждайки гордост, и човекът достига до такова положение, когато започва да вярва в своята ненадминатост, в своята божественост, оставайки си в същото време паразит, не създаващ нищо, а точно обратното, жадно изисквайки за себе си блага в ущърб на обкръжаващия го свят, без да осъзнава, че по този начин той разрушава и себе си. Това е изгодно за системата. Тя отглежда всекиго за да го използва за своите цели. Тя го изхранва, топли го, защитава го, и човек действително за известно време е в безопасност. Като някой фермер, угояващ свине за клане, държейки ги при идеални условия за натрупване на килограми, така и системата си отглежда стадо покорни същества, не способни на нищо друго, освен да служат на нея.

- Тази изолираност от света е именно основното оръжие на системата. Така се поражда отчуждението на човека от света. Човекът губи чувството си за уважение. Докато в по-ранни времена войнът се е отнасял с уважение към врага си, то сега не се появява уважение към най-близкия кръг хора, даже и към самия себе си. Уважението е свързващата нишка на човека с околния свят. Не страха, не знанията, а трепетното чувство, което не позволява на човека да покаже с пръст някого или нещо и да каже: -„Това е мое“ Ние сме част от този свят! Светът това сме ние! Светът ни е създал, и ние създаваме света. Отделяйки се от света, човек се саморазрушава, и руши човечеството, не разбирайки при това, че той все пак трябва да изпълнява някаква роля. А сега изпълнява ролята на лайно, което, след храносмилане, се отделя от организма като нещо ненужно! Щом не чувстваш единение със света – вън от червата!

- Много грубо сравнение, - пожелах да не се съглася аз.
- За сметка на това нагледно
- Да, действително, твоите думи рисуват във въображението ми нашия свят разгащен в тоалетната. Много е нагледно!
- Нещо повече, я си представи, че след отделянето му, лайното ликува, че уж е придобило свобода!
- Какво значи това? Отделяйки се напълно от нашия свят, хората няма ли да загинат?
- Нищо не може да изчезне безследно, но това ще бъдат вече не тези хора, които сега живеят на Земята.
- А какви ще станат?
Добриня ме погледна лукаво, и след известна пауза, попита:
- Хм. Съдейки по твоя въпрос, ти се разграничаваш от хората?
- Не, но все пак аз не бих искал да бъда от тези, които...
- Ти не би желал да си от лайната ли? - уточни Добриня.

- Да!
- Тогава не трябва да се свързваш с тях, - каза Добриня, после помълча малко, и смени темата, - остана ни малко ходене, само да се спуснем до езерото и сме на мястото. 
- Отговори ми още на един въпрос.
- Питай!
- Кой в действителност разгонваше облаците, аз или учителите на рьориховците?
- А ти как мислиш?
- Мисля, че аз!
- Правилно мислиш, облаците гонеше именно ти, и никой друг. Затова и получи урока, за който аз ти говорих!

Извадих фотоапарата и започнах да сменям в него лентата. Преди тръгване бях купил цветна лента "kodak". Току-що се бяха появили тези ленти.
 Стори ми се, че Добриня ме гледа и се усмихва. Рязко се обърнах, той действително се усмихваше. 
На мълчаливия ми въпрос, Добриня отговори:
- Няма смисъл да зареждаш тази скъпа лента.
- Защо?
- Тук снимките не се получават.
- Какво, осветлението ли е лошо?
- Осветлението е добро, а снимките не стават.
Разбрах, че ясен отговор от Добриня няма да получа, и замълчах. Независимо от това продължих да снимам това, което ме интересуваше. Пътят надолу беше по-лек. Скоро се появи растителност. Вървяхме мълчешком, тишината ме напрягаше, и аз попитах.
- Вярно ли е, че на превала е сложена защита 
- Разбира се!
- За какво да виновни алпинистите, които са загинали там?
- Превалът пуска мнозина. Не мисли, че погубва всички, които не трябва да минават тук. Има просто туристи, просто алпинисти, идващи тук заради природата, заради спорта, заради отдиха. Те безпрепятствено ще преминат превала. Слизайки долу, те няма да видят никакво селище, тъй като има и други начини за защита. А тези, които целенасочено идват, за да навредят на тук живущите, тях на превала може да ги очаква смърт. Алпинистът, чието име е изписано на табелката, е имал несъмнено агресивни намерения. Агресивната енергията могат да чувстват не само мухите...  

След три часа ходене дойдохме до борова гора, провираки се през паднали дървета, тъй като тук пътека нямаше.
- Тези, които тук живеят, не оставят следи подир себе си, - каза Добриня, като че предвиждаше моя въпрос, - те разбира се, излизат при хората, но много внимателно, винаги по нови пътеки.
Дойдохме до неголямо горско езеро.
- Ще отпочинем малко и ще продължим. Почти пристигнахме, остана да се изкачим 1-2 километра нагоре по ручея и... сме там.
Дъждът се прекрати, водата в езерото беше необикновено спокойна, и като огледало отразяваше околните планини и дървета. Стоеше изключителна тишина.
Съблякохме се и скочихме във водата.

СЕЛИЩЕ В ПЛАНИНАТА

- Ето сега вече пристигнахме, - произнесе Добриня.

Първоначално аз нищо не забележих, което да ми направи впечатление. Обикновена иглолистна гора, но като се поогледах видях следи от човешко обитание – едва забележими пътечки, малки хълмчета.

- Какво е това? – попитах аз, не разбирайки, къде ме беше довел Добриня.

- Може да бъде наречено селище на ведуни.

- А къде са къщите?

- Тук няма къщи.

- А къде живеят хората? – не преставах да питам аз.

- В землянките под тези хълмчета.

И като че потвърждавайки думите на Добриня из под едно от хълмчетата излезе млада жена. Тя беше облечена в прост, сив сукман, едва закриващ коленете. Дългата й коса беше прихваната с брястова преплетена лента, обхващаша главата на нивото на челото. Жената се приближи до нас.

- Бъди здрав, страннико, - поздрави тя Добриня.

- Бъди и ти здрава, Полина, - отговори Добриня, и те се прегърнаха като стари приятели, здраво и дълго.

- Здрав бъди, пътнико, - се обърна тя после към мен,

- Здравейте, - отвърнах аз.

В селището почти нямаше хора. В течение на пет минути около нас се събраха едва шест човека. Те изникваха отнякъде, като че от никъде, и също бяха облечени в ленени прости дрехи: жените в сукмани, мъжете в рубашки и панталони. Добриня тук го познаваха добре и го поздравяваха като близък човек. От мен не се интересуваха, но всеки от тях ме поздрави, наричайки ме пътник.

Когато срещата свърши, Добриня каза:

- Ела ще ти покажа нашето жилище.

Ние се движехме по необикновеното селение, скрито в гъстата иглолистна тайга.

- Как може да се живее тук? – чудех се аз, - тук няма даже най-необходими неща.

- Ами че, тук особено и не живеят хора, те идват само отвреме навреме...

Изминахме стотина метра. Добриня показа едно от хълмчетата:

- Ето тук ние с теб ще спим.

В издълбана падинка под хълмчето имаше отвор. Свалих си раницата и пролазих вътре. Нищо особено. Това беше малка дървена стаичка, зарита в земята. Имаше подстилка от сено, която заменяше леглото, печка без отходен комин и повече нищо!

- Това е помещение само за спане, - каза Добриня, промъквайки в землянката своята раница, - и ние също само ще спим тук. Ела, аз с Ратибор ще те запозная.

Излязохме, и аз почувствах облекчение. Да се намирам под земята беше неуютно. Добриня забеляза това и каза:

- Тези хора правят землянки, и живеят в тях не само, за да не бъдат открити, а още и затова, че никой освен майката Земя не може да даде повече жизнени сили. Сънят пази спящия, и сънят прави спящия възприемчив към ЖИВАТА на Земята. Човекът, спящ в землянка, при всяко свое събуждане, като че отново се ражда. Образно може да сравни землянката с матката на Земята. Ти самият ще почувстваш това, когато се събудиш след сън. Ето го и Ратибор!

Към нас се приближи мъж на вид около тридесет и пет години. Като ни видя той се усмихна, и приближавайки се към Добриня го прегърна.
- Ето, доведох ти пътник, - след приветствието каза Добрин на Ратибор.
- Е, здравей пътнико, - Ратибор ми стисна ръката, - да тръгваме, да се поразходим, - без да ми даде да се опомня, заяви той.
- Къде? - попитах аз.
- Какво, това има ли значение за теб? Да тръгваме, не се бой! Няма да те изям.
- Добриня ще дойде ли с нас? - не исках да се лишавам от подкрепата на приятеля.
- А той да не ти е, майка?
Добриня се разсмя:
- Не, Ратиборе, аз не мога да му бъда майка. По-скоро татко. Тръгвай, тръгвай! - обърна се вече към мен Добриня, - Ратибор може да ти покаже и разкаже много неща.

Продължението следва

 

 

 

ПЕРЕД ПОСЁЛКОМ

 

Мы выспались. Добрыня не стал будить меня, позволил понежиться в тёплом спальнике. Когда я вылез из палатки, уже был готов завтрак: на примусе томилась гречневая каша. Деревьев, а, следовательно, и дров здесь не было. Как и вечером моросил дождь. Одевшись потеплее и окутавшись целлофаном, я сел за импровизированный стол, который заменял плоский камень. Добрыня насыпал каши в миски. Мы принялись за еду.

- Так, где ты свою палочку оставил? - спросил Добрыня, - надо бы ею поработать, а то как-то сыро и зябко.

- Упала она у меня, когда я по скале карабкался. Я сам чуть следом за ней не отправился.

Выдержав паузу, Добрыня продолжил:

- Послушай одну сказку. «В одной далёкой стране была школа волшебников. Брали туда не каждого, а лишь того, кто может сделать какое-нибудь волшебство. Прослышали в этой школе, что в одной деревне живёт мальчик, который может облака разгонять. Отправили они в эту деревню знаменитого волшебника, что в школе преподавал, чтобы он привёл  этого мальчика на обучение.

Пришёл волшебник к мальчику, проверил его способности и предложил учиться волшебству. Родители и мальчик согласились. Вот идут они, и начался дождик. Мальчик думал, что волшебник взмахнёт рукой и дождь прекратится, ведь он такой могущественный. А волшебник нашёл дерево с кроной погуще и сел под него. Мальчик спрашивает: «Учитель, почему ты дождь не останавливаешь, ведь если даже я могу облака разгонять, то для тебя это и вовсе не представляет никакого труда?» Улыбнулся волшебник и ответил: «Зачем? Ведь есть дерево, где мы можем дождик переждать».

- Это ты к чему? - спросил я.

- За многое мы должны платить. В частности за то, что влезаем в естество природы. Вот и ты чуть не поплатился жизнью, за то, что махал палкой и разгонял облака. Дождик ему, понимаете ли, не понравился! Ведь есть целлофан, где мы можем от дождика спрятаться, - перефразировал последнюю фразу сказки Добрыня.

 

- Да ты сам мне посоветовал палочку вырезать!

- Это я тебе урок преподал. На своей шкуре оно всегда понятнее. А урок вот в чём заключается. Во-первых, очень аккуратно передавай свою живу предметам. Только при необходимости. Вчера ты лишился своей живы, которую перекачал в палку, это тебе чуть не стоило жизни. Во-вторых, ты неосмотрительно вторгся в процесс приРОДы, и результат тот же. Любое действие должно иметь смысл. Ты разгонял облака безо всякого смысла. Но тебя спасло то, что смысл в твоё неосмотрительное действие внёс я. Если ты смастерил бы палочку без моего осмысленного совета, то не разговаривали бы мы сейчас здесь. А смысл - преподать тебе урок. В результате чего ты оказался на краю смерти. На самом деле я даже и не предполагал, что так всё чудно получится! И именно сейчас, когда мы уже почти пришли, ты почувствуешь дыхание смерти.

Горный Алтай, место, где человек чувствует себя незащищённым. Здесь понимаешь, что человеческая жизнь кончится, а мир останется. Человеческая жизнь не так важна, как думает человек. Когда ты оказался на краю жизни, ты понял всю свою незначимость, тебе было не жаль себя. Ты понял, что очутился здесь благодаря целому ряду обстоятельств. Эти обстоятельства были не случайны.

Тут я  подумал, что в моей жизни это уже второй раз, когда я находился на краю гибели.  Первый раз  в Крыму, когда я с Радой плыл к скале, и чуть не утонул. Ситуации были где-то схожи и там и здесь, я находился на пороге мудрости, с которой мне предстояло соприкоснуться. Возможно, ощущение смерти давало остроту восприятия. А возможно, ощущение смерти есть некое перевоплощение, но без физической смерти и рождения, а что-то вроде упрощённой схемы. Тот, кем я был - умер, а родился другой, с несколько другими качествами человек.

- Учись относиться к окружающему миру с уважением, - продолжал после некоторого молчания Добрыня.

- А что надо уважать? – не понял я.

- Всё, что окружает тебя! Уважение объединяет нас с природой! Современные системы пытаются каждого заткать в кокон, изолируя его тем самым от окружающего мира, погружая в мир искусственный, системой созданный. У человека при этом создаётся иллюзия защищённости, он думает, что он царь и бог, а всё что его окружает, создано только ради него. Поверив в это, человек постепенно превращается в безудержного потребителя, который даже не то что просит или даже берёт, а требует от окружающего его мира всё, что может ублажить его взращенное системой самолюбие. Человек забывает, что он сам лишь маленькая песчинка этого огромного мира. Что его жизнь зависит от множества факторов, которые не подвластны контролю человека и даже контролю системы. Что кокон может защищать только до поры до времени. Таких коконов уже миллиарды, и из каждого вырывается: - «дай»! Система обхаживает каждого, инкубируя гордыню, добиваясь того, что человек начинает верить в свою непревзойдённость, в свою божественность, при этом оставаясь, по сути, паразитом, не создающим ничего, а напротив, жадно требуя себе благ в ущерб окружающему миру, не понимая, что тем самым разрушает и себя. Системе это выгодно. Она взращивает каждого для своих целей. Она вскармливает, обогревает, защищает и человек действительно некоторое время в безопасности. Словно фермер откармливает свиней для убоя, держа их в идеальных для нагуливания веса условиях, так и система выпестывает себе стадо покорных существ, ни на что не способных, кроме как службы самой системе. Оторванность от мира человека основное оружие системы. Брезгливое отношение людей к окружающей среде тому результат. Человек теряет чувство уважения. Если раньше воин с уважением к своему врагу шёл в бой, то сейчас уважение пропадает к самому близкому кругу общения, и даже к самому себе! Именно уважение есть связующая нить, которая удерживает человека с окружающим миром. Ни страх, ни знания, а трепетное чувство восхищения, не позволяющее указать на кого-то или чего-то пальцем и заявить: - «Моё! Мы часть этого мира! Мир это мы! Мир создал нас, и мы создаём мир». Отделяя себя от мира, человек разрушает себя самого и всё человечество в целом, не понимая при этом, что он всё же выполняет некую роль. Это роль дерьма, которое, переварившись, удаляется из организма за ненадобностью! Не чувствуешь единения с миром – прочь из его кишечника!

- Очень грубое сравнение, - хотел было не согласиться я.

- Зато наглядное! Не так ли?

- Да,  действительно,  твои слова рисуют у меня в воображении наш мир со спущенными штанами  на унитазе. Очень наглядно!

- Более того, представь, что, отделившись, дерьмо ликует, якобы обретя свободу!

- Что это значит? Отделившись полностью от нашего мира, люди не погибнут?

- Ничто не может просто так исчезнуть, но это уже будут не те люди, которые населяют сейчас нашу Землю.

- А кем они станут?

Добрыня лукаво взглянул на меня и, выдержав небольшую паузу, спросил:

- Хм. Судя по твоему вопросу, ты отделяешь себя от людей?

- Нет, но мне не хотелось бы быть в числе тех, кто…

- Ты не хотел бы быть дерьмом? – уточнил Добрыня.

- Да!

-  Тогда тебе до них не должно быть дела, - помолчав немного, Добрыня резко поменял тему, - нам осталось идти недолго. Спуститься до озера, и мы на месте, - тем самым  дал понять, что ответа на свой вопрос я не получу.

- Ответь мне ещё на один вопрос.

- Задавай!

- Кто на самом деле разгонял облака, я или учителя рериховцев?

- А ты как думаешь?

- Думаю, что я!

- Правильно думаешь, облака разгонял именно ты, и никто иной. Поэтому и получил урок, о чём я тебе и толкую!

Я достал фотоаппарат и стал менять в нём плёнку. Перед поездкой я успел купить цветную слайдовскую фотоплёнку «kodak». В то время только появилась такая плёнка. Мне показалось, что Добрыня смотрит на меня и усмехается. Я резко повернул голову, действительно усмешка присутствовала на лице Добрыни.

На мой немой вопрос, Добрыня ответил:

- Напрасно ты такую дорогую плёнку в фотоаппарат вставляешь.

- Это почему?

- Здесь фотографии не получателя.

- Что освещение плохое?

- Освещение хорошее, а вот фотографии не получаются.

Я понял, что вразумительного ответа от Добрыни не дождусь, и перестал его спрашивать. Тем не менее фотографировал всё то, что считал нужным для себя.

Дорога вниз была легче. Вскоре появилась растительность.

Мы шли молча, тишина меня напрягала, и я задал вопрос:

- А на перевале действительно стоит защита?

- Стоит, конечно!

- Так, а в чём повинны альпинисты, что погибли на нём?

- Перевал пропускает многих. Не думай, что он губит всех, кто не должен пройти сюда. Есть просто туристы, просто альпинисты, приехавшие сюда ради природы, ради спорта, ради отдыха. Они беспрепятственно пройдут этот перевал. Спустившись вниз, они не найдут никакого поселения, так как есть и другие способы защиты. А тех, кто преднамеренно идёт, чтобы навредить тем, кто здесь живёт, тех на перевале может ожидать смерть. Тот альпинист, имя которого начертано на траурной табличке, имел явные агрессивные намерения. И таких здесь хватает, их опасаются! Поверь, энергию агрессии могут чувствовать не только мухи.

Через три часа пути мы шли по хвойному лесу, пробираясь сквозь буреломы, здесь не было тропы.

- Тот кто здесь живёт, не оставляет за собой следы, - сказал Добрыня словно предвидел мой вопрос, - они конечно выходят к людям, но с особой осторожностью, каждый раз новыми путями.

Мы вышли к небольшому лесному озеру.

- Немного передохнём и дальше пойдём. Мы уже почти пришли, осталось подняться пару километров по ручью и… мы на месте.

Дождь кончился, и вода в озере была необычайно спокойной, словно зеркало отражало окружающие горы и деревья. А какая тишина.

Мы разделись и прыгнули в воду.

ПОСЁЛОК В ГОРАХ

- Вот мы и на месте, - произнёс Добрыня.

Сначала я ничего не заметил, что могло обратить на себя внимание. Обычный хвойный лес, но, приглядевшись, я увидел следы человеческого обитания -  еле заметные тропинки,  небольшие холмики.

- Что это? – спросил я, не понимая, куда привёл меня Добрыня.

- Можно назвать это поселением ведунов.

- А где избы?

- Здесь нет изб.

- А где же живут люди? – не унимался я.

- В землянках, под этими холмиками.

И как бы в подтверждение слов Добрыни из-под одного холмика появилась девушка. Она была одета в простенький, серый льняной сарафан, чуть закрывающйй ей колени. Длинные волосы  держала берестяная переплетенная лента, опоясывающая голову на уровне лба. Девушка подошла к нам.

- Здрав будь, странник, - приветствовала она Добрыню.

- Будь здрава, Полина, - ответил Добрыня, и они обнялись как давние друзья, крепко и долго.

- Здрав будь, путник, - обратилась она уже ко мне.

- Здравствуйте, - ответил я.

В поселении почти никого не было. И в течение пяти минут возле нас собралось всего человек шесть. Все они появлялись будто из ниоткуда, и тоже были одеты в льняные одежды простого покроя: женщины в сарафаны, мужчины в рубахи и штаны. Добрыню здесь хорошо знали и приветствовали как  родного человека. Ко мне не было проявлено никакого интереса, но каждый поздоровался со мной, называя меня путником.

Когда встреча закончилась, Добрыня сказал:

- Пойдём, покажу тебе наш кров.

Мы шли по необычной деревне, спрятанной в густой хвойной тайге.

- Как же здесь можно жить? - удивился я, - здесь нет даже самого необходимого.

- Да здесь особо никто и не живёт, так, бывает, приходят иногда…

Мы прошли метров сто. Добрыня указал на один из холмиков:

- Вот здесь мы с тобой будем спать.

В углублении под холмиком был лаз. Я скинул рюкзак и пролез внутрь. Убранство землянки меня не впечатлило. Это был маленький сруб, зарытый в землю. Подстилка из сена заменяла кровать, печь, которая топилась по-чёрному и больше ничего!

- Здесь только спят, - сказал Добрыня, притащив в землянку свой и мой рюкзак, - да и мы здесь только будем ночь проводить. Пойдём, я тебя с Ратибором познакомлю.

Мы вылезли, и я почувствовал облегчение. Находиться под землёй мне было неуютно. Добрыня увидел это и сказал:

- Эти люди делают землянки, и живут в них не только из-за того, чтобы их никто не обнаружил, а ещё и потому, что никто кроме как матери Земли не может дать столько силы для жизни. Сон хранит спящего, сон делает спящего восприимчивым к живе Земли. Человек, спящий в землянке, в каждое своё пробуждение словно заново рождается. Образно можно сравнить землянку с маткой Земли. Ты сам это почувствуешь, когда пробудишься после сна. А вот и Ратибор!

К нам приближался мужчина на вид лет тридцати пяти. Увидев нас, он улыбнулся и, подойдя к Добрыне, обнял его.

- Вот, привёл тебе путника, - после приветствия сказал Добрыня Ратибору.

- Ну, здорово путник, - Ратибор пожал мне предплечье, - пойдем, прогуляемся, - не дав мне опомниться, заявил он.

- Куда? – спросил я.

- А что, это имеет для тебя значение? Пойдём, не бойся! Не загрызу.

- А Добрыня с нами? – мне не хотелось лишаться поддержки своего друга.

- Да что он, мамка тебе?

Добрыня рассмеялся:

- Нет, Ратибор, я не могу быть ему мамкой. Разве что папкой. Иди, иди! – обратился Добрыня уже ко мне, - Ратибор тебе много может интересного показать и рассказать.

 

© Леснич Велесов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??