11.02.2020 г., 12:14 ч.  

(7)_Залезът_Пръстенът на вещиците 

  Преводи » Проза, от Руски
1016 0 0
21 мин за четене

 

ГЛАВА 7
Залезът

Слънцето клонеше към хоризонта. Рада седеше близо до пътеката, обърната към залеза. Настаних се малко вдясно от нея.
Седях, гледайки към огромния златен диск на слънцето и усещах как в дланите ми, обърнати към Слънцето навлиза топлина.
Имах въпрос и той изплува. По-рано не можех ясно да го изразя, но сега, бидейки в обсега на златните слънчеви лъчи, мисълта ми стана ясна, и въпроса се облече в думи.
Защо хората продължават да водят начин на живот, който неизбежно ще доведе до унищожаване на човечеството?

Помнех думите на Добриня от казармата: Сатаната е създал нашия сегашен обществен свят, и ние, като уловени риби, безпомощно се блъскаме в неговите мрежи. И нищо не можем да направим, освен още повече да се заплитаме в тези мрежи. Прехвърляйки отговорността за нашия живот върху Сатаната (като създател на системите), ние сами се отказваме от избора да бъдем свободни.
Знаейки от Добриня устройството на нашето общество, и по принцип - пътищата за търсене на свободата, в продължение на вече една година не съм направил нищо за придобиване на свобода. Излиза, че една година съм убивал живота си, работейки на системите, на Сатаната, и нищо не можех да променя, независимо от всичките знания, получени от Добриня. И същото може да бъде казано за милиардите хора, които дори не се досещат в какъв свят са се оказали. Причината за това да започна да работя и да попадна в сатанинската система е проста: имах нужда от пари. А без тях, според мен, е невъзможно да се живее, аз се нуждаех от храна, дрехи и жилище. И макар Добриня да твърдеше, че без всичко това може да се преживее, но аз не си представях как. И едва като излязох в отпуск малко по малко започнах да се измъквам от поробяващите ме системи. Появи се възможност да натрупам поне малко жива. И благодарение на това, да погледна системите не отвътре, а отстрани. И това, навярно ми позволи да срещна трите вéсти* (*вéста - ведащи, т.е. знаещи отвътре, от само себе си, жени, бел. прев.) Е, това е резултат все пак. Но аз не виждах тук своя заслуга. По-скоро, обратно, мен, като котенце насила ме измъкват от ямата с помия. В помийната яма е добре: има много наядени парчета хлеб, няма да умра от глад. От ямата, обаче, не се вижда света. А и светът ме плаши със своята неизвестност, по-добре си е в ямата. Тук поне може да се живее, а там... в света? Не, не, по-добре да си остана тук! Как може да се стремим към нещо, за което нямаме дори представа? Дори и да можем да си поставим цел, ние не можем да предвидим последствията.

 

И тук като че ми просветна. Спомних си думите на Добриня за желанията, основани на думичката "искам". Почти всички такива желания водят към смъртта, те губят времето, разрушават здравето на хората и нанасят вреда на природата. Е, защо тогава у нас възникват такива желания? Ами поради това, че така сме възпитани, така сме дресирани да си поставяме цели, които ни правят лениви, алчни, изискващи удобства и лек живот.
Кои управлява сега обществото? Политиците, религиозните деятели и големите бизнесмени. Те са дошли в управлението от жажда за власт, Какво движи сега науката и техниката? Любопитството, мързела и стремежа към удобства. И по този начин сме се отпуснали, нямаме врагове в дивата природа, електричеството ни грее, парното и кожите на убитите животни. Ние сме нахранени, в магазините има за нас обезличена храна. Удобно ни е - няма нужда да убиваме лично. На нас ни е от добре по-добре! Но изведнъж ни става страшно по някаква причина! Не знаем защо живеем, и животът не ни стига, искаме безсмъртие. Изгубиха се някъде истинските чувства и усещания. Ние сме отградени от мисълта за жизнената цел! И също от мисълта за смъртта! Стараем се да подражаваме на кумирите. Но кои са те? Политиците, бизнесмените, артистите от киното и естрадата. Но и техния живот е също ад! И с кого тогава да се сравняваме? Нима няма с кого? А защо е нужно пък да се сравняваме с някого? Защо да вземаме за пример чуждия живот? Защо да възприемаме техните цели и стремежи? Не! Трябва да живеем само своя си живот, и със свои цели да вървим напред!

 

Има желание, основано на думата "искам" - и то води към пропастта, към смъртта. А има и устрем да станем щастливи. На всекиго пътя към щастието е различен, и никой не може да помогне нито с пример, нито със знания, нито с пари, но как да го изминем тогава?

Не ми беше, обаче, ясно с какво се отличават желанията, основани на думата "искам", от стремежите, които могат да изменят света към щастлив живот. И внезапно, като някакъв лъч ме прониза една мисъл.


Нещата всъщност са много прости, и аз се поразих как не съм се досетил по-рано? Ами че, де факто Добриня ми беше дал отговора на този въпрос. Цялата работа се свежда до целта, която човек си е поставил пред себе си, с други думи всичко опира до смисъла на живота.

 

Стремежът се появява когато има към какво да се стремим. А желанията възникват в повечето случаи от празнота, от скука. Животът без цел е пряк път към смъртта. Всички действия на тези, които нямат смисъл на живота, водят до бавно самоубийство. В този случай желанието е механизъм за самоликвидация - както на самия човек, така и на обществото, което в момента също няма обща творческа цел или идея, към които да се движи. Когато има смисъл на своето съществуване, обществото се развива и действията, извършени в името на такъв смисъл, го укрепват. Същото може да се каже и за отделния човек. Ако човек няма цел на съществуването си, тогава той живее по чужда програма, и той нарича тази програма съдба.
"Такава е моята съдба" - казва той, когато се случва нещо, и по този начин сваля от себе си отговорността за живота си.

Милиарди хора на Земята се раждат, възпитават, обучават и като достигнат осемнадесет-двадесет години се превръщат в оформени личности, сковават се в своите форми, и през целия останал живот продължават да съществуват без никакви промени в тях. Липсата на усъвършенстване разлагащо действа на човека. Откъде да се яви тогава творчество и осмисляне? Има само "искам" и желание за удовлетворяване на своите потребности. След три-четири десетилетия живот настъпва за такъв човек периодът на умирането. Тялото старее, то се покрива с печатите на смъртта: брадавици, мазнини, бръчки, най-различни болести. По друг начин стоят нещата ако човек постави цел пред себе си. Тогава се случва чудо: съдбата става подвластна на волята. Устременият човек започва да се променя. Той живее в съответствие със стремежа си, на него му е интересно. Животът става пълен, желанията са под контрол. Състоянието на самодостатъчност прави желанията ненужни. Устремът движи човека в живота, но препятствията  по пътя не могат да бъдат много леки за преодоляване. Препятствията закаляват, дават опит, а процесът на преодоляването им дава сили и радост. Препятствията раждат също така и творчество, което е винаги радостно. Творчеството окрилява и носи човека към набелязаната цел. Човек става щастлив.  Препятствията ни помагат да се променяме. Ако ги нямаше, бихме се движили към целта с целия багаж от достойнства и недостатъци, без да ги губим, но и без да придобиваме нови.

Към целта трябва да се движим приготвени за нея, превъплатени, други! Това е пътя. В този процес не светът трябва да се променя за нас, а обратно - ние трябва да се хармонизираме с него.  Само така ще ни се разкрият нови хоризонти на битието. И, в съответствие с нашия стремеж ще се промени светогледът ни, навиците, чувствата. Естествено, това няма да стане от раз. Ако някой застане на нашия път и пречи,  ще го отстраним с добро в душата и ненавист на лицето. Той ще ни помогне да се изменим. Ако не се появят промени, на неговото място ще застане друг, и така до момента докато не се предадем или в нас не се осъществят необходимите качествено нови изменения, които съответстват на целта. Ако предположим, че една жена е имала трима мъже, и всеки един от тях я е бил по лицето, то, очевидно работата не е в мъжете, за които се е омъжила, а в лицето, в нейното невярно поведение с мъжете.  Достатъчно е да се промени жената ще се променят и мъжете. 

 

Не е нужно да се страхуваме от трудностите, напротив, те трябва да се посрещат с готовност и разбиране - ако няма препятствия, няма да има движение и дори стремеж към целта. Препятствията не трябва да се чакат, а трябва  едва ли не да се търсят и преодоляват - така ще си осигурим бързи изменения и достигане на целта. 

 

Слънчевите лъчи се скриха зад хоризонта. Отворих очи. Червените облаци бяха оплетени в мрежа от червени линии. "Колко е красиво!" - помислих си аз и вдишах дълбоко вечерен чист въздух от летния Крим.

Бавно тръгнахме надолу към брега. Бях шокиран от ведането* (*вéдане - способност за получаване на знание отвътре, бел. прев.) си. Всичко се оказа много просто, но колко трудно се постига истината.
- Мисля, че играта може да приключи. - Рада прекъсна хода на моите мисли.
За мен това твърдение беше много неочаквано. Спрях, чудейки се какво се е случило. Това е нов преломен момент в моя живот. Вече бях станал приятел, не бях за тях вече този човек от преди два часа. Играта беше свършила. Тя бе изпълнила своята задача. Тя ме промени. Но играта беше красива и изобщо не исках да я оставям.
Рада виждаше моите переживявания, и приятелски се разсмя:
— Не се вълнувай, Малък! В действителност играта продължава.  Та нали целият ни живот е игра! Аз така се изразих, защото играта променя правилата си. И това е в реда на нещата. Ако правилата са неизменни, това би било математика. Тогава би липсвало живото общуване. И играта би умряла! В твоята игра ние скоро няма да  фигурираме.
Отново се почувствах отхвърлен. Няколко дена вéстите* (*вéста - ведаща жена, бел. прев.) ме бяха водили. Тя бяха поели моята съдба в своите ръце. В мен се беше появила надежда, за която толкова бях мечтал - ето го вълшебното клъбце, което ще ме доведе до вътрешната свобода. А сега отново се боя, че ще се заблудя. Клъбцето се беше размотало напълно, а аз съм едва в началото на пътя.   
За да разведри някакси обстановка, и да ме изведе от меланхолията, Рада рече:
- Ако искаш задавай въпроси, но имай предвид: никой не може да ти отговори така точно както ти самия на себе си. Помни това и никога не бързай да питаш. Опитвай се сам да ведаш, без опити няма на нищо да се научиш, само практиката и опитът могат да те направят истински ведащ.


- Какво означава думичката "вéста"?
- Веста от думата "вест". Вестта е веда, облечена в думи. Затова ние можем да бъдем наречени още и вещици (рус. ведьма, бел. прев.) - носителки на вéдите.
Но думата "вещица" сега е компрометирана, и носи отрицателен смисъл. Затова и ние я употребяваме по-рядко, отколкото думата "веста".

- Как може да се научим да ведаме?
- Не е възможно някой да те научи да ведаш. Самата дума "уча" се разделя на две части: "у" и "ча" - при учителя. Процесът на обучение предполага подчинение на ученика на учителя. А това е недопустимо, вéдането идва само отвътре като истина.
Само непоколебимия стремеж към ведането може да те доведе до установената цел.
- Не знам откъде да започна?
- Ами нали ти казах по-рано, трябва да задаваш тези въпроси на себе си. Как мога аз да отговоря? Ако отговоря уверено на тях, тогава поемам отговорност за твоята съдба върху себе си, и съответно снемайки я от теб. Това е твоят живот, Малък!  Е,  между нас казано, аз съм поела вече отговорност за теб, всичките тези дни захранвайки те с жѝвата на вестите. Затова ще отговоря на твоя въпрос. И ето ти моя съвет - най-напред напусни работата си.
- Но аз не знам как да живея без пари?
- Ако това е толкова важно за тебе, намери си нещо по-интересно, където да получаваш удоволствие от своя труд. Смятай, че това е преходна степен към свободата. А аз ще ти помогна да напуснеш работата. Ще направя твоето пребиваване в автодепото непоносимо и икономически неизгодно. Очаква те изненада още в първия работен ден след отпуската.

 

- Състоянието ми в работата е и така непоносимо, къде повече?
- Не се притеснявай, ще бъде по-лошо!
- Ти ме плашиш.
- И ти не ми оставяш избор, трябва да те побутвам. Освен това сега всяко твое действие ще бъде контролирано от нас. Тъй като даваш отговорността за съдбата си на нас, сега не принадлежиш на себе си и нямаш право постоянно да хвърляш на  живота боклука своя живот, това ни излиза твърде скъпо. Ще ти бъде трудно, много трудно, но това беше твой  избор, и път назад няма. Само напред! 

Почувствах се неловко.
Тъмнината настъпи внезапно. Оказах се в тъмното и се спрях, не знаейки накъде да тръгна.
- Защо се спря Малък? - с иронична загриженост ме попита Рада.
- Не виждам върху какво стъпвам.
- Върху камъни Малък. Твърди камъни!

 

 

Оригинален текст

 

ГЛАВА 7
ЗАКАТ

 

Солнце подходило к горизонту. Рада села возле самого спуска, лицом к закату. Я расположился чуть сзади, справа от неё.
Я сидел, повернувшись к огромному золотому диску солнца, и чувствовал через подставленные лучам ладони разливающееся тепло, постепенно заполняющее моё существо.
У меня был вопрос и он всплыл на поверхность. Чуть ранее я не мог его чётко сформулировать, но сейчас, находясь в золотых лучах солнца, мысль стала легка и мне не составило большого труда обратить свой вопрос в слова.
Почему люди, несмотря на всю пагубность своих действий, продолжают вести такой образ жизни, который неминуемо приведёт к уничтожению человечества?
Я помнил то, о чём мне рассказывал в армии Добрыня: Сатана создал наш теперешний, общественный мир, и мы, как пойманные рыбы, бьёмся беспомощно в его сетях. И ничего не можем сделать, разве что ещё больше запутаться в коварных нитях снасти. Но, перебросив ответственность на Сатану, мы тем самым откажемся от выбора стать свободными.
Зная от Добрыни устройство нашего общества и зная, в принципе, пути поиска свободы, я вот уже в течение года ничего не делал для обретения этой свободы. Выходит, я год убивал свою жизнь, работая на системы, на Сатану, и ничего не мог с этим поделать, несмотря на все полученные от Добрыни знания. Что же можно сказать о миллиардах людей, которые даже и не догадываются, в каком мире они очутились. Мотивировка того, что я стал работать и попал в сатанинскую систему, проста: я чувствовал нехватку денег. А без них, по-моему, невозможно жить, ведь я нуждался в еде, одежде, жилье. И хотя Добрыня утверждал, что без всего этого можно обойтись, я не представлял себе, как. И только вырвавшись в отпуск, немного стал выходить из-под системы своего порабощения. Я получил возможность накопить хоть сколько-нибудь живы. И благодаря этому взглянуть на системы не изнутри, а со стороны. Видимо, это позволило мне встретить трех вед. Что же, это неплохо. Но я не видел здесь своей заслуги. Скорее наоборот, меня, как котёнка, насильно вытаскивают из помойной ямы, а я сопротивляюсь. В помойной яме хорошо: много объедков, не умрёшь с голоду. Но яма не позволяет видеть остальной мир. И остальной мир пугает своей неизвестностью, лучше сидеть в яме. Здесь хоть можно жить, а там… в мире?.. Нет, останусь здесь! Как мы можем стремиться к тому, о чём даже не имеем представления? Даже если мы можем перед собой поставить цель, то не можем её предвидеть.
Тут меня словно осенило. Я вспомнил слова Добрыни о желаниях, основанных на слове «хочу». Почти все такие желания ведут к смерти, они убивают время, губят здоровье людей и приносят непоправимый вред природе. Так почему у нас возникают такие желания? Да потому, что нас воспитали, приучили, выучили ставить перед собой цели, развивающие в нас чувства лени, жадности, власти, комфортности. Кто управляет сейчас обществом? Политики, религиозные деятели и крупные бизнесмены. Их и привела к управлению человеческим обществом жажда беспредельной власти, жадность и агрессия. Что движет сейчас наукой и техникой? Любопытство, лень и стремление к комфорту. И вот мы расслаблены, у нас нет врагов в дикой природе, нас греет электричество, паровое отопление и шкуры убитых нами животных. Мы сыты, в магазинах лежат в упаковках обезличенная пища. Нам удобно — никого не надо убивать. Нам очень, очень хорошо! Но вдруг нам становиться отчего-то страшно! Мы не знаем, для чего существуем, нам не хватает жизни, мы хотим быть бессмертными. Пропали истинные чувства и ощущения. Нас отгородили от мысли о цели жизни! И нас отгородили от мысли о смерти! Мы стараемся подражать кумирам. Но кто они? Политики, бизнесмены, артисты кино и эстрады. Но и их жизнь — ад! На кого равняться? Неужели не на кого? Так зачем же на кого-то равняться? Зачем брать чужую жизнь в пример? Зачем брать их цели, устремления? Нет! Надо жить только своей жизнью, своими целями!
Есть желание, основанное на слове «хочу» — оно ведёт к пропасти, к смерти. А есть устремление стать счастливым. У каждого свой путь к счастью, никто не сможет помочь ни примером, ни знаниями, ни деньгами, но как тогда его пройти?
И всё равно мне до сих пор не было понятно, чем отличаются желания, основанные на слове «хочу», от устремлений, которые могут изменить мир к счастливой жизни. И внезапно меня словно лучом пронзила мысль. Всё очень просто, настолько, что я поразился, как мне такое раньше не приходило в голову. А ведь практически Добрыня мне давал ответ на этот вопрос. Оказывается, всё дело в цели, поставленной перед собой, иными словами — в смысле жизни. Устремление может быть только к чему-либо. Желания возникают от пустоты, скуки. Жизнь без цели — смерть. Все действия тех, кто не имеет смысла жизни, сводятся к медленному самоубийству. Желания в таком случае есть механизм самоликвидации — как самого человека, так и всего общества в целом, которое также не имеет на данный момент общей созидательной идеи, к которой должно двигаться человечество. Смысл существования развивает общество и действия, совершённые ради такого смысла, укрепляют его. То же самое можно сказать и об отдельно взятом человеке. Если человек не имеет цели своего существования, то он живёт по чужой программе и эту программу он зовёт судьбой. «Судьба у меня такая» — говорит он, когда что-то происходит, и тем самым снимает с себя ответственность за свою жизнь. Миллиарды людей на Земле рождаются, воспитываются, обучаются и в восемнадцать-двадцать лет превращаются в сформированные личности, костенеют в этих своих формах и всю отставшую жизнь продолжают существовать без малейших изменений в них. Отсутствие совершенствования разлагающе действует на человека. Откуда здесь взяться творчеству и осмыслению. Есть только «хочу» и желание удовлетворить свои потребности. К двадцати-тридцати годам наступает период умирания. Тело дряхлеет, оно покрывается печатями смерти: бородавки, жир, морщины, всевозможные болезни.
Но дело обстоит иначе, если человек ставит перед собой цель. Тогда происходит чудо: судьба становится подвластна воле. Человек устремлённый начинает меняться. Он живёт в соответствии своему устремлению, ему интересно. Жизнь становится наполненной, желания уже не точат его изнутри. Состояние самодостаточности делает желания ненужными. Устремление движет человеком по жизни, но препятствия на пути не могут быть лёгкими в преодолении. Но иначе нельзя, препятствия закаляют, дают опыт, а процесс преодоления препятствий — силу и радость. Препятствия провоцируют на творчество, которое не может быть не радостным. Творчество окрыляет и словно несёт к намеченной цели. Человек становится счастливым.
Препятствия помогают нам меняться. Не будь их, мы шли бы к цели со своим багажом достоинств и недостатков, не теряя их, но и не приобретая новых. К цели мы должны прийти готовыми к ней, перевоплощёнными, иными! Иначе нельзя. Здесь не мир должен меняться под нас, а напротив, мы должны войти в гармонию с ним. Только в этом случае нам откроются новые горизонты бытия. У нас в соответствии с нашими устремлениями поменяются мировоззрение, привычки (если они вообще останутся), чувства. По щучьему велению этого не произойдёт. Если на нашем пути появился тот, кто преграждает путь к намеченной цели, то уберём его со своей дороги с благодарностью в душе и с ненавистью на лице. Он поможет нам измениться. Коль изменений не последует, на его место встанет другой, и так до тех пор, пока мы не сдадимся либо в нас не произойдут необходимые качественно новые изменения, которые соответствуют выбранной нами цели. Если женщину три разных мужчины, за которых она выходила замуж, бьют по лицу, то, видимо, дело не в мужчинах, а в лице, в её неспособности выбрать мужа, либо в её неверном поведении с мужчинами, либо ещё в чём-нибудь, но причина мордобоя в ней. Но стоит поменяться женщине, — поменяются и мужчины, живущие с ней.
Не стоит бояться трудностей, наоборот, их надо встречать с готовностью и пониманием, если нет препятствий, то нет движения, нет стремления к цели. Цель становится в таком случае доступной и прекращает своё существование. Мы должны не ждать препятствий, а искать их и преодолевать, только так мы гарантируем себе быстрые изменения, которые приведут к намеченной цели.
Лучи солнца погасли. Я открыл глаза. Красные облака нитями ткали над горизонтом причудливый узор. «Красиво как!» — подумал я и вдохнул поглубже вечерний, чистый воздух летнего Крыма.
Мы не спеша брели с вершины горы к кромке берега. Я был потрясён своим веданьем. Всё оказалось очень просто, но как тяжело обретается истина.
— Я думаю, игру можно закончить, — прервала ход моих мыслей Рада.
Для меня это заявление оказалось очень неожиданным. Я остановился, соображая, что произошло. А произошёл очередной рубеж в моей жизни. Я уже был другом, не тем, что пару часов назад. Игра кончилась. Она выполнила свою задачу. Она поменяла меня. Но игра была прекрасна, и мне совсем не хотелось из неё выходить.
Рада, видя мои переживания, по-доброму рассмеялась:
— Не переживай, Малыш! На самом деле игра продолжается. Ведь вся наша жизнь — игра! Но я так сказала потому, что игра меняет правила. Иначе нельзя. Если правила будут статичны, то это будет уже математика. В таком случае из игры уйдёт живое общение. Игра умрёт! В твоей игре скоро нас не будет.
И вновь я ощутил себя брошенным. Несколько дней весты вели меня. Они брали мою судьбу в свои руки. У меня появилась надежда, о которой я так мечтал — вот клубочек, что приведёт меня к внутренней свободе. А теперь я снова боюсь, что заблужусь. Клубочек размотался полностью, а я где-то только в начале пути.
Чтобы хоть как-то разрядить обстановку и вывести меня из ступора, Рада сказала:
— Если хочешь, задавай вопросы, но знай: никто не в состоянии ответить на них так точно, как сможет ответить сам спрашивающий. Помни это и не спеши со своими вопросами к кому-либо. Пытайся сам ведать, без попыток ничему не научишься, только практика и опыт способны сделать тебя настоящим ведающим.
Мы медленно стали спускаться. Я шёл впереди и в пол-оборота задавал Раде вопросы:
— Что означает слово «веста»?
— Веста от слова «весть». Весть есть веды, облачённые в слова. Поэтому нас можно называть ещё и ведьмами. Где «ведь» — ведать, «ма» — рождение, рождение вед. Но слово «ведьма» в данный момент дискредитировано. В обществе оно несёт негативный смысл. Поэтому мы его употребляем не так часто, нежели слово «веста».
— А как научиться ведать?
— Научить ведать невозможно. Само слово «учить» раскладывается на предлог «у» и слово «чтить». Процесс обучения подразумевает подчинение ученика учителю. А это недопустимо, веданье приходит изнутри как истина. Только непоколебимое устремление к веданью может привести тебя к намеченной цели.
— Я не знаю, Рада, с чего мне начать?
— То, о чём я и предупреждала, ты задаёшь вопросы самому себе. Как я могу ответить на них? Отвечая уверенно, я беру ответственность за твою судьбу на себя, соответственно снимая её с тебя. Это твоя жизнь, Малыш! Но, между нами говоря, я уже взяла на себя ответственность за тебя, все эти дни питая тебя живой вест. Поэтому я отвечу на твой вопрос. И вот мой тебе совет: для начала уходи ты со своей работы.
— Но я не знаю, как мне жить без денег?
— Если этот вопрос стоит у тебя так остро, найди себе что-нибудь поинтересней, где ты будешь получать удовольствие от своего труда. Расцени это как ступень к свободе. А я тебе помогу уйти с твоей работы. Я сделаю твоё пребывание на автобазе невыносимым и экономически невыгодным. Тебя ждёт сюрприз в первый же день твоего выхода после отпуска на линии.
— Состояние на работе у меня и так невыносимое, куда же хуже?
— Не переживай, хуже будет!
— Ты меня пугаешь.
— А ты мне не оставляешь выбора, придётся тебя подталкивать. Более того, теперь каждое твоё действие будет контролироваться нами. Раз ты отдаёшь ответственность за свою судьбу нам, то теперь ты не принадлежишь себе и не вправе свою жизнь постоянно спускать в унитаз, она для нас слишком дорога. Тебе будет трудно, очень трудно, но это был твой выбор, а назад пути нет. Только вперёд!
Мне стало не по себе.
Ночь спустилась как-то внезапно. Я оказался в темноте и только сейчас это понял. Я остановился оттого, что не видел, куда идти.
— Что же ты, Малыш, остановился? — с ироничным участием в голосе поинтересовалась Рада.
— Я не вижу, что у меня под ногами.
— Камни, Малыш. Твёрдые камни!

 

© Леснич Велесов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??