Преводът се посвещава на целия български "хай-лайф" 

Балът

Акутагава Рюносуке

I

      Това се случи в нощта на трети ноември през 19-тата година от Мейджи¹. Госпожица Акико от фамилия Х, която тогава беше на седемнадесет години, изкачваше заедно със своя оплешивял баща стълбите на Рокумейкан² - мястото на провеждащия се вечерен бал. От двете страни на осветените от ярки газени лампи широки стълбища бяха наредени три редици хризантеми с толкова големи цветове, че сякаш изглеждаха изкуствени. Всички те бяха разцъфнали на китки, като тези най-отстрани бяха с бледорозови, тези по средата - с тъмножълти, а тези най-отпред - със снежнобели цветчета. А от балната зала в горния край на стълбите, където хризантемите свършваха, неуморно се разливаше ведра оркестрална музика, подобно на безспирни радостни въздишки.

   От малка Акико взимаше уроци по френски език и танци. Но за първи път в живота си тази вечер тя отиваше на истински бал. Затова дори и на идване в каретата, когато от време на време баща й я заговаряше, тя отговаряше разсеяно. В гърдите й се беше загнездило едно особено неспокойствие, което можеше да се оприличи на блажена тревожност. Преди каретата да спре пред Рокумейкан, Акико много пъти поглеждаше развълнувано навън, но не беше ясно дали изобщо забелязваше преминаващите зад прозореца слаби улични светлини на токийските квартали.

   На влизане в Рокумейкан обаче девойката се сепна от нещо, което сякаш я накара да забрави неспокойствието си за кратко. Двамата с баща й тъкмо бяха изкачили стълбите до средата, когато настигнаха един високопоставен китайски чиновник, вървящ малко пред тях. Тогава чиновникът извърна пълното си тяло и докато ги пускаше да минат напред, хвърли смаян поглед на Акико. И наистина, със своята бледорозова бална рокля, със синята панделка вързана около елегантната й шия, както и с ухаещата роза, втъкана в гъстите й коси, тази вечер обликът на Акико с право будеше учудване у китайския чиновник с висяща дълга плитка, а също така въплъщаваше напълно естетиката на девойката в цивилизована Япония. В този миг един млад японец във фрак, който забързано слизаше надолу по стълбите, разминавайки се с двамата по средата, като по рефлекс се обърна и изгледа удивено отминаващата фигура на Акико. След което сякаш се сети нещо, пооправи бялата си вратовръзка и продължи припряно по своя път надолу през хризантемите към фоайето.

   В края на стълбите към втория етаж, на входа на балната зала, графът-стопанин с посивели бакембарди, обкичил гърдите си с няколко ордена, и по-възрастната от него графиня, облечена в рокля в стил Луи ХV, посрещаха тържествено гостите. Акико не можеше да не забележи, че щом дори и графът я погледна, някъде по лукавото му лице за миг премина искрено възхищение. Приветливият баща на момичето се усмихна радостно и побърза да представи на домакините своята дъщеря, която усети едно подир друго и срам, и гордост. При все това тя успя и в този миг да долови нещо вулгарно по лицата на иначе знатните граф и графиня.

   Из цялата бална зала цъфтяха красиви хризантеми. Също така, всред ухания на свежи парфюми, подобно на безмълвни вълни навсякъде пърхаха дантели, цветя и ветрила от слонова кост, притежание на дами, чакащи своите кавалери. Акико се раздели с баща си и тутакси се присъедини към една група бляскави дами. Те бяха девойки на привидно еднаква възраст, всичките с подобни сини и розови бални рокли. След като я приветстваха, всички започнаха да чуруликат като птичета и една през друга да хвалят Акико заради красотата й тази вечер.

   Още в този миг обаче към тях отнякъде тихо се приближи един непознат френски военноморски офицер и се поклони учтиво по японски обичай, както беше със спуснати ръце. Акико усети, че кръвта изведнъж изпълни нейните бузи. Беше повече от ясно какво е посланието на този поклон, затова тя се обърна към девойката със синя рокля до нея, за да й остави ветрилото си. Учудващо, ала на мига с усмивка на лице френският офицер попита ясно на японски с особен акцент:

    - Бихте ли желали да танцуваме заедно?

   Малко след това Акико и офицерът танцуваха валс под звуците на „На синия Дунав". Кавалерът беше с потъмнели от слънцето бузи, със свежи черти на лицето и с гъсти мустаци. Девойката беше твърде ниска и едва успяваше да положи своята облечена в дълга ръкавица ръка на лявото рамо на военния мундир. Но опитният офицер я водеше умело и направляваше танца им, който се носеше леко всред множеството. Заедно с това от време на време той шепнеше на ухо комплименти на мил френски език.

   Акико отвръщаше на тези нежни думи със свенлива усмивка и току хвърляше поглед из балната зала, в която двамата танцуваха. Под виолетовата завеса от креп-де-шин с изрисуван имперски герб и под китайското знаме, изобразяващо извит син дракон с извадени нокти, множество вази с хризантеми омайваха вълните от хора със своите ведри сребристи и тъмнозлатисти цветове. А същите тези вълни от хора не можеха да спрат нито за миг своите въртеливи движения, подтиквани от възхитителната немска мелодия, която струеше като шампанско. Всеки път щом Акико и нейните приятелки срещаха погледите си, те си разменяха радостно кимване с глава насред танца. Ала в същия миг  подобно на голям пърхащ молец край тях отнякъде се появяваше непозната двойка танцуващи и отминаваше незнайно накъде.

   През цялото това време обаче Акико знаеше, че нейният кавалер внимателно бди над нея. Това несъмнено говореше за интереса, който този непривикнал към Япония чужденец проявяваше към оживено танцуващата девойка. Дали пък тази красива госпожица не живееше като кукла в къщичка от хартия и бамбук? Дали не се хранеше с тънки метални клечки и малка купичка с изрисувани сини цветя, от която поемаше зрънцата ориз? Редом с приветлива усмивка, в очите на офицера сякаш преминаваха именно такива съмнения. Това будеше леко неспокойствие у Акико, но в същото време у нея имаше и чувство на гордост. Затова всеки път щом погледът на любопитния кавалер се спускаше надолу, бледорозовите обувки на девойката се приплъзваха по пода още по-изтънчено и фино.

   Накрая офицерът забеляза че напомнящата на малко коте госпожица може би е изморена и със загрижен поглед се обърна към нея:

    - Бихте ли желали да продължим танца?

    - Non, merci - отговори ясно Акико, след кратко задъхване.

   Тогава, в същия валсов ритъм, французинът си проправи път през движещите се от всички страни дантели и цветни талази и бавно отведе девойката към стената с вази от хризантеми. След последното завъртане той я остави внимателно на намиращия се там стол, изправи своята осанка, облечена във военен мундир, и се поклони по същия учтив японски обичай.

   По-късно, след като Акико танцува полка и мазурка, тя хвана под ръка френския офицер и двамата преминаха през редиците от бели, жълти и розови хризантеми към широката стая на долния етаж. Там, всред преминаващи фракове и открити рамене, имаше няколко маси, покрити със съдове и прибори от сребро и стъкло. Някои от тях бяха обсипани с месо и гъби, върху други се издигаха кули от сандвичи и сладолед, а върху трети имаше подредени пирамиди от нарове и смокини. А над една от стените, която не беше зарината с хризантеми, имаше поставена красива златиста решетка с умело направена изкуствена синя лоза извита около нея. Между листата, подобно на пчелни кошери висяха множество лилави гроздове. Точно пред тази решетка Акико срещна своя баща заедно с други джентълмени на неговата възраст. Щом я видя, той кимна доволно, обърна се към събеседниците си и запали пурата, която дотогава държеше в уста.

   Френският офицер заведе Акико до една от масите, където двамата взеха по една лъжичка за сладолед. И в този момент също девойката забеляза, че погледът на кавалера й често се спираше на нейните ръце, коси, и шията със синята панделка. Разбира се, това не й беше никак неприятно. Но в един момент нямаше как да не я обземе едно особено женско съмнение. За да му даде воля, точно когато край двамата премина една млада германка, окичена с червена камелия върху черна кадифена рокля, Акико въздъхна:

    - Европейските жени са наистина твърде красиви!

   Щом чу това, френският офицер поклати глава с изненадваща сериозност:

    - Японските жени също са красиви. Особено такива като Вас.

    - Съвсем не е така.

    - Моля Ви, не е комплимент. Вие можете спокойно да се появите и на бал в Париж така както сте. И там също всички ще бъдат възхитени, понеже приличате на принцесата от именитата картина на Вато³.

   Акико обаче не знаеше кой е Вато. Затова както сътворената от думите на офицера красива феерия на миналото, така и образът на извора в сумрачния лес с прецъфтяващите рози, изчезнаха само за миг безследно. Ала дваж по-чувствителна от другите, девойката не пропусна да подхване една друга тема, докато въртеше лъжичката за сладоледа:

    - Бих искала и аз да отида на бал в Париж.

    - Баловете в Париж са не по-различни от този тук - отвърна офицерът, след

което огледа обградилото масата множество от хора и хризантеми и за миг някъде по лицето му трепна иронична усмивка. Той остави лъжичката и половинчато добави:

    - Не само в Париж, баловете навсякъде са едни и същи.

   Един час по-късно, както бяха хванати за ръка, Акико и французинът вече стояха на терасата за съзерцаване на нощното небе, заедно с доста други японци и чужденци. Отвъд парапетите на терасата се разстилаше просторна градина с иглолистни дървета, които сплитаха клоните си, а през короните им тук-там се процеждаха светлините на червените фенери. Из хладния въздух отдолу се разнасяше мирисът на мъх и окапали листа, и донасяше бледия полъх на тъжната есен. В същото време в балната зала, под виолетовата завеса от креп-де-шин с изрисувани шестнадесет хризантеми, талазите от дантели и цветя продължаваха безспирно своето полюшване. А подобно на вихрушка над това море от хора, изящната оркестрална музика неумолимо пришпорваше всички.

   Разбира се, и от терасата също неуморна глъч и смях раздираха нощта. Още повече когато в тъмата над дръвчетата изригнаха красиви фойерверки, от устите на всички се изля един всеобщ вопъл на вълнение. До този момент стоящата всред тълпата Акико бъбреше безгрижно със своите близки приятелки. Скоро обаче забеляза, че държащият я за ръка френски офицер безмълвно беше отправил поглед към нощното небе. Стори й се, че той изпитва някаква необяснима носталгия. Тя повдигна глава към него и леко кокетно го попита:

    - За Вашата страна ли си мислите?

   В този миг кавалерът тихо се обърна към Акико със същата усмивка на лице. И вместо да отговори „non", той поклати глава по детински.

   -    Но изглежда сякаш мислите за нещо.

   -    Опитайте да отгатнете.

   В този момент изведнъж от събралото се на терасата множество изригна трепетен стон. Акико и офицерът прекъснаха разговора си и едновременно погледнаха към нощното небе над дръвчетата в градината. Точно тогава няколко червени и сини фойерверки изгасваха, след като бяха разкъсали мрака със своите плетеници. Незнайно защо, на Акико те се сториха тъй красиви, та чак будеха чувство на тъга.

   - Мислех си за фойерверките. Те са точно като нашето la vie - каза след малко французинът, поглеждайки нежно към девойката, сякаш й разясняваше нещо.

II

   Беше есента на седмата година от Тайшо⁴. Случи се така, че отивайки към вилата си в Камакура, Акико пътуваше във влака с един млад писател, когото бегло познаваше. Младежът беше поставил на лавицата над седалките един букет хризантеми, който щеше да подарява на своя позната в Камакура. Тогава Акико - която вече беше госпожа Н - видя хризантемите и като си припомни случката от бала в Рокумейкан, разказа за тези свои спомени на писателя. Слушайки всичко това директно от устата на очевидец, у младежа се пробуди изключителен интерес.

   Щом историята приключи, той небрежно попита госпожа Н:

    - А дали случайно не знаете името на този френски военноморски офицер?

   На това госпожа Н отвърна неочаквано:

    - Знам го. Той се казваше Julien Viaud⁵.

    - Ах, това е бил Loti. Онзи Пиер Лоти, който е написал „Госпожа Хризантема".

   Младежът изпитваше радостен възторг. Ала гледайки събеседника си някак особено, госпожа Н на няколко пъти промълви:

    - Не, не се казваше Лоти. Казваше се Жулиен Вио.

Превод: Александър Станков

   Бележки:

[1] Мейджи - период от японската история, обхващащ годините от 1886-а до 1912-а.

[2] Рокумейкан - резиденция в Токио, построена през 1883 г. по идея на тогавашния министър-председател Иноуе Каору, която е била издигната като символ на отварянето на Япония към западния свят. Освен като резиденция за официални гости на правителството, Рокумейкан се е ползвала за провеждането на множество височайши балове и приеми в западен стил. Това не се е възприемало радушно от японската общественост, поради което мястото имало спорна репутация. Рокумейкан бива разрушена в началото на 1940-те.

[3] Вато, Жан-Антоан (1684-1721) - френски художник, един от първите творци на стила Рококо.

[4] Тайшо - период от японската история, обхващащ годините от 1912-а до 1926-а.

[5] Вио, Луи Мари Жулиен (известен под псевдонима Pierre Loti) (1850-1923) - френски мореплавател, пътешественик и писател, автор на множество пътеписи и новели. Обиколил редица държави в Африка, Азия и Океания. Първото му посещение в Япония през 1886 г. става повод за написването на „Г-жа Хризантема", в която той описва тогавашните японски маниери. Сравнява резиденция Рокумейкан с „посредствено казино в някой френски курорт", а баловете там - с „маймунско представление". В началото на 20-и век посещава Япония повторно.  Пиер Лоти е бил виден туркофил, таящ топли чувства към османците и техния начин на живот. След Балканската война бива поканен да разгледа „зверствата на българите" по османските земи, което го кара да напише остри статии срещу българите във френското списание „Илюстрасион". Това става повод за словесен спор между него и медицинската сестра Стоянка Дряновска, както и за заплаха от дуел, получена от българския поручик Артак Торком. Иван Вазов също написва своя отговор към статиите със стихотворението „На Пиер Лоти".

舞踏会

芥川龍之介

　　　　　　　一

明治十九年十一月三日の夜であつた。当時十七歳だつた--家（け）の令嬢明子（あきこ）は、頭の禿げた父親と一しよに、今夜の舞踏会が催さるべき鹿鳴館（ろくめいくあん）の階段を上つて行つた。明（あかる）い瓦斯（ガス）の光に照らされた、幅の広い階段の両側には、殆（ほとんど）人工に近い大輪の菊の花が、三重の籬（まがき）を造つてゐた。菊は一番奥のがうす紅（べに）、中程のが濃い黄色、一番前のがまつ白な花びらを流蘇（ふさ）の如く乱してゐるのであつた。さうしてその菊の籬の尽きるあたり、階段の上の舞踏室からは、もう陽気な管絃楽の音が、抑へ難い幸福の吐息のやうに、休みなく溢れて来るのであつた。
　明子は夙（つと）に仏蘭西（フランス）語と舞踏との教育を受けてゐた。が、正式の舞踏会に臨むのは、今夜がまだ生まれて始めてであつた。だから彼女は馬車の中でも、折々話しかける父親に、上（うは）の空の返事ばかり与へてゐた。それ程彼女の胸の中には、愉快なる不安とでも形容すべき、一種の落着かない心もちが根を張つてゐたのであつた。彼女は馬車が鹿鳴館の前に止るまで、何度いら立たしい眼を挙げて、窓の外に流れて行く東京の町の乏しい燈火（ともしび）を、見つめた事だか知れなかつた。
　が、鹿鳴館の中へはひると、間もなく彼女はその不安を忘れるやうな事件に遭遇した。と云ふのは階段の丁度中程まで来かかつた時、二人は一足先に上つて行く支那の大官に追ひついた。すると大官は肥満した体を開いて、二人を先へ通らせながら、呆（あき）れたやうな視線を明子へ投げた。初々（うひうひ）しい薔薇色の舞踏服、品好く頸へかけた水色のリボン、それから濃い髪に匂つてゐるたつた一輪の薔薇の花--実際その夜の明子の姿は、この長い辮髪（べんぱつ）を垂れた支那の大官の眼を驚かすべく、開化の日本の少女の美を遺憾（ゐかん）なく具へてゐたのであつた。と思ふと又階段を急ぎ足に下りて来た、若い燕尾服の日本人も、途中で二人にすれ違ひながら、反射的にちよいと振り返つて、やはり呆（あき）れたやうな一瞥（いちべつ）を明子の後姿に浴せかけた。それから何故か思ひついたやうに、白い襟飾（ネクタイ）へ手をやつて見て、又菊の中を忙しく玄関の方へ下りて行つた。
　二人が階段を上り切ると、二階の舞踏室の入口には、半白の頬鬚（ほほひげ）を蓄へた主人役の伯爵が、胸間に幾つかの勲章を帯びて、路易（ルイ）十五世式の装ひを凝（こ）らした年上の伯爵夫人と一しよに、大様（おほやう）に客を迎へてゐた。明子はこの伯爵でさへ、彼女の姿を見た時には、その老獪（らうくあい）らしい顔の何処かに、一瞬間無邪気な驚嘆の色が去来したのを見のがさなかつた。人の好い明子の父親は、嬉しさうな微笑を浮べながら、伯爵とその夫人とへ手短（てみじか）に娘を紹介した。彼女は羞恥（しうち）と得意とを交（かは）る交（がは）る味つた。が、その暇にも権高（けんだか）な伯爵夫人の顔だちに、一点下品な気があるのを感づくだけの余裕があつた。
　舞踏室の中にも至る所に、菊の花が美しく咲き乱れてゐた。さうして又至る所に、相手を待つてゐる婦人たちのレエスや花や象牙の扇が、爽かな香水の匂の中に、音のない波の如く動いてゐた。明子はすぐに父親と分れて、その綺羅（きら）びやかな婦人たちの或一団と一しよになつた。それは皆同じやうな水色や薔薇色の舞踏服を着た、同年輩らしい少女であつた。彼等は彼女を迎へると、小鳥のやうにさざめき立つて、口口に今夜の彼女の姿が美しい事を褒め立てたりした。
　が、彼女がその仲間へはひるや否や、見知らない仏蘭西（フランス）の海軍将校が、何処からか静に歩み寄つた。さうして両腕を垂れた儘、叮嚀に日本風の会釈（ゑしやく）をした。明子はかすかながら血の色が、頬に上つて来るのを意識した。しかしその会釈が何を意味するかは、問ふまでもなく明かだつた。だから彼女は手にしてゐた扇を預つて貰ふべく、隣に立つてゐる水色の舞踏服の令嬢をふり返つた。と同時に意外にも、その仏蘭西の海軍将校は、ちらりと頬に微笑の影を浮べながら、異様なアクサンを帯びた日本語で、はつきりと彼女にかう云つた。
「一しよに踊つては下さいませんか。」

　間もなく明子は、その仏蘭西の海軍将校と、「美しく青きダニウブ」のヴアルスを踊つてゐた。相手の将校は、頬の日に焼けた、眼鼻立ちの鮮（あざやか）な、濃い口髭のある男であつた。彼女はその相手の軍服の左の肩に、長い手袋を嵌（は）めた手を預くべく、余りに背が低かつた。が、場馴れてゐる海軍将校は、巧に彼女をあしらつて、軽々と群集の中を舞ひ歩いた。さうして時々彼女の耳に、愛想の好い仏蘭西語の御世辞さへも囁（ささや）いた。
　彼女はその優しい言葉に、恥しさうな微笑を酬いながら、時々彼等が踊つてゐる舞踏室の周囲へ眼を投げた。皇室の御紋章を染め抜いた紫縮緬（ちりめん）の幔幕（まんまく）や、爪を張つた蒼竜（さうりゆう）が身をうねらせてゐる支那の国旗の下には、花瓶々々の菊の花が、或は軽快な銀色を、或は陰欝（いんうつ）な金色を、人波の間にちらつかせてゐた。しかもその人波は、三鞭酒（シヤンパアニユ）のやうに湧き立つて来る、花々しい独逸（ドイツ）管絃楽の旋律の風に煽られて、暫くも目まぐるしい動揺を止めなかつた。明子はやはり踊つてゐる友達の一人と眼を合はすと、互に愉快さうな頷（うなづ）きを忙しい中に送り合つた。が、その瞬間には、もう違つた踊り手が、まるで大きな蛾（が）が狂ふやうに、何処からか其処へ現れてゐた。
　しかし明子はその間にも、相手の仏蘭西の海軍将校の眼が、彼女の一挙一動に注意してゐるのを知つてゐた。それは全くこの日本に慣れない外国人が、如何に彼女の快活な舞踏ぶりに、興味があつたかを語るものであつた。こんな美しい令嬢も、やはり紙と竹との家の中に、人形の如く住んでゐるのであらうか。さうして細い金属の箸で、青い花の描いてある手のひら程の茶碗から、米粒を挾んで食べてゐるのであらうか。--彼の眼の中にはかう云ふ疑問が、何度も人懐しい微笑と共に往来するやうであつた。明子にはそれが可笑（をか）しくもあれば、同時に又誇らしくもあつた。だから彼女の華奢（きやしや）な薔薇色の踊り靴は、物珍しさうな相手の視線が折々足もとへ落ちる度に、一層身軽く滑（なめらか）な床の上を辷（すべ）つて行くのであつた。
　が、やがて相手の将校は、この児猫のやうな令嬢の疲れたらしいのに気がついたと見えて、劬（いたは）るやうに顔を覗きこみながら、
「もつと続けて踊りませうか。」
「ノン・メルシイ。」
　明子は息をはずませながら、今度ははつきりとかう答へた。
　するとその仏蘭西の海軍将校は、まだヴアルスの歩みを続けながら、前後左右に動いてゐるレエスや花の波を縫つて、壁側（かべぎは）の花瓶の菊の方へ、悠々と彼女を連れて行つた。さうして最後の一廻転の後、其処にあつた椅子の上へ、鮮（あざやか）に彼女を掛けさせると、自分は一旦軍服の胸を張つて、それから又前のやうに恭（うやうや）しく日本風の会釈をした。

　その後又ポルカやマズユルカを踊つてから、明子はこの仏蘭西の海軍将校と腕を組んで、白と黄とうす紅と三重の菊の籬（まがき）の間を、階下の広い部屋へ下りて行つた。
　此処には燕尾服や白い肩がしつきりなく去来する中に、銀や硝子（ガラス）の食器類に蔽（おほ）はれた幾つかの食卓が、或は肉と松露（しようろ）との山を盛り上げたり、或はサンドウイツチとアイスクリイムとの塔を聳（そばだ）てたり、或は又柘榴（ざくろ）と無花果（いちじゆく）との三角塔を築いたりしてゐた。殊に菊の花が埋め残した、部屋の一方の壁上には、巧な人工の葡萄蔓（ぶだうつる）が青々とからみついてゐる、美しい金色の格子があつた。さうしてその葡萄の葉の間には、蜂の巣のやうな葡萄の房が、累々（るゐるゐ）と紫に下つてゐた。明子はその金色の格子の前に、頭の禿げた彼女の父親が、同年輩の紳士と並んで、葉巻を啣（くは）へてゐるのに遇つた。父親は明子の姿を見ると、満足さうにちよいと頷いたが、それぎり連れの方を向いて、又葉巻を燻（くゆ）らせ始めた。
　仏蘭西の海軍将校は、明子と食卓の一つへ行つて、一しよにアイスクリイムの匙（さじ）を取つた。彼女はその間も相手の眼が、折々彼女の手や髪や水色のリボンを掛けた頸（くび）へ注がれてゐるのに気がついた。それは勿論彼女にとつて、不快な事でも何でもなかつた。が、或刹那には女らしい疑ひも閃（ひらめ）かずにはゐられなかつた。そこで黒い天鵞絨（びろうど）の胸に赤い椿の花をつけた、独逸人らしい若い女が二人の傍を通つた時、彼女はこの疑ひを仄（ほの）めかせる為に、かう云ふ感歎の言葉を発明した。
「西洋の女の方はほんたうに御美しうございますこと。」
　海軍将校はこの言葉を聞くと、思ひの外真面目に首を振つた。
「日本の女の方も美しいです。殊にあなたなぞは--」
「そんな事はこざいませんわ。」
「いえ、御世辞ではありません。その儘すぐに巴里（パリ）の舞踏会へも出られます。さうしたら皆が驚くでせう。ワツトオの画の中の御姫様のやうですから。」
　明子はワツトオを知らなかつた。だから海軍将校の言葉が呼び起した、美しい過去の幻も--仄暗い森の噴水と凋（すが）れて行く薔薇との幻も、一瞬の後には名残りなく消え失せてしまはなければならなかつた。が、人一倍感じの鋭い彼女は、アイスクリイムの匙を動かしながら、僅にもう一つ残つてゐる話題に縋（すが）る事を忘れなかつた。
「私も巴里の舞踏会へ参つて見たうございますわ。」
「いえ、巴里の舞踏会も全くこれと同じ事です。」
　海軍将校はかう云ひながら、二人の食卓を繞（めぐ）つてゐる人波と菊の花とを見廻したが、忽ち皮肉な微笑の波が瞳の底に動いたと思ふと、アイスクリイムの匙を止めて、
「巴里ばかりではありません。舞踏会は何処でも同じ事です。」と半ば独り語のやうにつけ加へた。

　一時間の後、明子と仏蘭西（フランス）の海軍将校とは、やはり腕を組んだ儘、大勢の日本人や外国人と一しよに、舞踏室の外にある星月夜の露台に佇んでゐた。
　欄干一つ隔（へだ）てた露台の向うには、広い庭園を埋めた針葉樹が、ひつそりと枝を交し合つて、その梢（こずゑ）に点々と鬼灯提燈（ほほづきぢやうちん）の火を透（す）かしてゐた。しかも冷かな空気の底には、下の庭園から上つて来る苔の匂や落葉の匂が、かすかに寂しい秋の呼吸を漂はせてゐるやうであつた。が、すぐ後の舞踏室では、やはりレエスや花の波が、十六菊を染め抜いた紫縮緬（ちりめん）の幕の下に、休みない動揺を続けてゐた。さうして又調子の高い管絃楽のつむじ風が、相不変（あひかはらず）その人間の海の上へ、用捨（ようしや）もなく鞭を加へてゐた。
　勿論この露台の上からも、絶えず賑な話し声や笑ひ声が夜気を揺（ゆす）つてゐた。まして暗い針葉樹の空に美しい花火が揚る時には、殆（ほとんど）人どよめきにも近い音が、一同の口から洩れた事もあつた。その中に交つて立つてゐた明子も、其処にゐた懇意の令嬢たちとは、さつきから気軽な雑談を交換してゐた。が、やがて気がついて見ると、あの仏蘭西の海軍将校は、明子に腕を借した儘、庭園の上の星月夜へ黙然（もくねん）と眼を注いでゐた。彼女にはそれが何となく、郷愁でも感じてゐるやうに見えた。そこで明子は彼の顔をそつと下から覗きこんで、
「御国の事を思つていらつしやるのでせう。」と半ば甘えるやうに尋ねて見た。
　すると海軍将校は相不変微笑を含んだ眼で、静かに明子の方へ振り返つた。さうして「ノン」と答へる代りに、子供のやうに首を振つて見せた。
「でも何か考へていらつしやるやうでございますわ。」
「何だか当てて御覧なさい。」
　その時露台に集つてゐた人々の間には、又一しきり風のやうなざわめく音が起り出した。明子と海軍将校とは云ひ合せたやうに話をやめて、庭園の針葉樹を圧してゐる夜空の方へ眼をやつた。其処には丁度赤と青との花火が、蜘蛛手（くもで）に闇を弾（はじ）きながら、将（まさ）に消えようとする所であつた。明子には何故かその花火が、殆悲しい気を起させる程それ程美しく思はれた。
「私は花火の事を考へてゐたのです。我々の生（ヴイ）のやうな花火の事を。」
　暫くして仏蘭西の海軍将校は、優しく明子の顔を見下しながら、教へるやうな調子でかう云つた。

　　　　　　　二

　大正七年の秋であつた。当年の明子は鎌倉の別荘へ赴（おもむ）く途中、一面識のある青年の小説家と、偶然汽車の中で一しよになつた。青年はその時編棚の上に、鎌倉の知人へ贈るべき菊の花束を載せて置いた。すると当年の明子--今のＨ老夫人は、菊の花を見る度に思ひ出す話があると云つて、詳しく彼に鹿鳴館の舞踏会の思ひ出を話して聞かせた。青年はこの人自身の口からかう云ふ思出を聞く事に、多大の興味を感ぜずにはゐられなかつた。
　その話が終つた時、青年はＨ老夫人に何気なくかう云ふ質問をした。
「奥様はその仏蘭西の海軍将校の名を御存知ではございませんか。」
　するとＨ老夫人は思ひがけない返事をした。
「存じて居りますとも。Julien Viaud と仰有（おつしや）る方でございました。」
「では Loti だつたのでございますね。あの『お菊夫人』を書いたピエル・ロテイだつたのでございますね。」
　青年は愉快な興奮を感じた。が、Ｈ老夫人は不思議さうに青年の顔を見ながら何度もかう呟（つぶや）くばかりであつた。
「いえ、ロテイと仰有る方ではございませんよ。ジュリアン・ヴイオと仰有る方でございますよ。」
                                                                                                                    （大正八年十二月）