Буря – Владимир Набоков
Стоя и гледам от балкона,
вилнее вятърът навън,
щурее и огъва клони
и хлопва рамките със звън.
Вълма от пушеци и локви
по заблестелия паваж
и над листá, за пръв път мокри –
зелено-ябълков витраж.
Слепи ме плясък – дъжд ли, сняг ли,
не знам. Гръмовен шум –
търкулнато към кегли факли
кълбо гигантско от чугун.
Отстъпват боговете с тътен,
утихват горните игри,
пустее улицата смътна
и лист сребрее, цял в искри.
От първата небесна ямка
дъх липов лъхва над града
и с влага в паметта се мярка
как с тебе тичахме в дъжда:
гласът ти, мокрите къдрици,
ресниците в лъчи от смях,
чадърът ни, с летящи спици
и златни капчици по тях…
Гроза
Владимир Набоков
Стоишь ли, смотришь ли с балкона,
деревья ветер гнёт и сам
шалеет от игры, от звона
с размаху хлопающих рам.
Клубятся дымы дождевые
по заблиставшей мостовой
и над промокшею впервые
зелено-яблочной листвой.
От плеска слепну: ливень, снег ли,
не знаю. Громовой удар,
как будто в огненные кегли
чугунный прокатился шар.
Уходят боги, громыхая,
стихает горняя игра,
и вот вся улица пустая —
лист озаренный серебра.
И с неба липою пахнуло
из первой ямки голубой,
и влажно в памяти скользнуло,
как мы бежали раз с тобой:
твой лепет, завитки сырые,
лучи смеющихся ресниц.
Наш зонтик, капли золотые
на кончиках раскрытых спиц…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
