Буря – Владимир Набоков
Стоя и гледам от балкона,
вилнее вятърът навън,
щурее и огъва клони
и хлопва рамките със звън.
Вълма от пушеци и локви
по заблестелия паваж
и над листá, за пръв път мокри –
зелено-ябълков витраж.
Слепи ме плясък – дъжд ли, сняг ли,
не знам. Гръмовен шум –
търкулнато към кегли факли
кълбо гигантско от чугун.
Отстъпват боговете с тътен,
утихват горните игри,
пустее улицата смътна
и лист сребрее, цял в искри.
От първата небесна ямка
дъх липов лъхва над града
и с влага в паметта се мярка
как с тебе тичахме в дъжда:
гласът ти, мокрите къдрици,
ресниците в лъчи от смях,
чадърът ни, с летящи спици
и златни капчици по тях…
Гроза
Владимир Набоков
Стоишь ли, смотришь ли с балкона,
деревья ветер гнёт и сам
шалеет от игры, от звона
с размаху хлопающих рам.
Клубятся дымы дождевые
по заблиставшей мостовой
и над промокшею впервые
зелено-яблочной листвой.
От плеска слепну: ливень, снег ли,
не знаю. Громовой удар,
как будто в огненные кегли
чугунный прокатился шар.
Уходят боги, громыхая,
стихает горняя игра,
и вот вся улица пустая —
лист озаренный серебра.
И с неба липою пахнуло
из первой ямки голубой,
и влажно в памяти скользнуло,
как мы бежали раз с тобой:
твой лепет, завитки сырые,
лучи смеющихся ресниц.
Наш зонтик, капли золотые
на кончиках раскрытых спиц…
© Мария Димитрова All rights reserved.
