На многонационалния съветски народ,

победил във Великата Отечествена война,

се посвещава

 

Дядовци

Повест

В тази книга авторът се е постарал да отрази връзката между поколенията, където от ДЯДОВЦИте към внуците се предава духа на многонационалния народ, който е издържал и победил във Великата Отечествена война.

Събитията се развиват на територията на Белорусия. В една майска вечер дядото разказва на внука история от тежкото време на началото на войната, когато на него, седемгодишно момче, му се е наложило да спаси живота на един млад войник, и по чудо е останал жив.

Книгата може да се чете от широк кръг читатели.

© 2017, Jan Jdanov

по случай 75-годишнината от
Великата Победа

 

Глава 1 1999 год. Май. Вилата

Една седмица преди Деня на Победата, цялото ни семейство: майка, татко и аз - Максим, отидохме при дядо Миша, на вилата. Той ни очакваше да дойдем. Портите бяха широко отворени и ние без да спираме влязохме с нашата "лимузина" направо в двора, един през друг махайки приветствено ръце през прозорците на колата.

Още когато мама се беше обадила на дядо, че отиваме при него на гости, той се зарадва, но ни съобщи своето условие - първата вечеря да бъде навън, около огъня, и тя да се състои от печени картофи, зеленчуци и пиене на чай. Тя се съгласи, макар и да смяташе, че подобна храна подхожда само за туристически походи, а обикновената вечеря трябва да включва използване на чинии, лъжици, вилици и др. Но, бяхме вече обещали, и организацията на вечерята на вилата беше в този дух.

Малко встрани от къщата, под широката корона на цъфтящата ябълка, беше разположена маса, с наполовина сервирани яденета. В две-три паници бяха сложени домати, краставици, репички, зелен лук, и магданози и копъри, които аз слабо обичах, като смятах тези витамини за невкусни, и че те са храна за големите. В средата на масата, в буркан с вода, беше разположен голям букет от полски цветя, и от него се носеха майски аромати. Дядо знаеше какви цветя обича мама, и беше се постарал да я зарадва. Основното украшение на масата, според мен, беше самовара, целият блестящ, и с огънати дръжки. Стоейки тържествено на масата, той с достойнство чакаше своето време - общото пиене на чай и душевната беседа.

На няколко метра от масата, близо до градинката с цветя, беше устроена кухня за нашата вечеря - огъня. Той гореше с пълна сила, периодически изпускайки нагоре ярки искри.

Изскочих от колата и пръв, с радост се хвърлих към дядо, в неговите обятия. Той стоеше при огъня и като разбиращ от работата си, раздвижваше горящите дърва.

Площадката около огъня изглеждаше привлекателна, защото в нея цареше простотата на селския уют. Около огъня бяха наслагани дървени сандъци, покрити с груби тъкани. Лично аз ги смятам по-удобни за сядане, отколкото, да речем, столовете и даже креслата, тъй като те се огъват леко и пружинират при сядане с тънките си дъсчици. Върху редките дъсчици на ниската оградичка на градинката бяха нанизани да съхнат малки и големи буркани. На ябълката бяха опрени гребла, мотика и лопата. С една дума, селска обстановка.

- Здравей, дядо! - прегърнах го малко над колана, толкова бях висок. - Здрасти, здрасти, Максимчо! Радвам се да те видя. - Аз също, дедо. Но много далече живееш. Дядо Мишо се разсмя, и със свободната си ръка разчорли косата ми:

- Пак е добре, че не пеш дойдохте. И то с каква кола! Приказка! Не успях да отговоря, и дойдоха при нас родителите. Докато възрастните се приветстваха и прегръщаха, аз се увлякох по огъня. Взех тояжката и смело движейки я, започнах да издигам нагоре високи фонтани искри. Това забавление беше много приятно и увлекателно, особено, защото никой не ми забраняваше да си играя с огъня, като в града.

Мама, по домакински веднага се залови за работа. Сложи си красивата престилка с цветенца и се зае да прави салатите. Татко се върна при колата, и се отдаде на любимото си занятие, на което посвещаваше всичкото си свободно време. Отвори капака на нашата "лимузина" - древния "ЗИМ", когото наричаше "лястовичката ми", и започна да навива някакви гайки, периодически избирайки различни ключове. Припяваше си някаква песен, най-вероятно военно-строева, макар че думите трудно можеше да се разграничат. Улавяше се само ритъма. Да пее на глас, татко се стесняваше, тъй като мама понякога му напомняше на шега: " Тебе скъпи, мечката със сигурност те е настъпила върху ухото".

- Твоят е пак под капака? - усмихна се дядо, говорейки на мама и поправяйки дървата, разместени от моите игри. Като режеше сръчно зеленчуците, тя през рамото се усмихна: - Нали знаеш татко, той дава на своята лястовичка всяка свободна минута. Аз дори ревнувам. Мама звучно се разсмя и тихо запя песента на Кристалинска, своята любима - "Нежност". Тя винаги я пее с особено чувство, когато е в лирично настроение, и хвърляйки отвреме навреме на татко някакви странни погледи. Ако те са любовни, защо никога мене не ме гледа с такъв поглед, нали ми казва често, че ме обича? Не разбирам.

- Е, млади човече? Тръгваш ли през септември в първи клас? - усмихвайки се, попита дядо Мишо, когато току-що бях пуснал нагоре поредния сноп искри.

Въпросът на дядо малко ми развали настроението. Но, не подадох, както ми се стори, вид, макар че за огъня веднага забравих. Отпуснато седнах на щайгата, и делово, почти като голям, отговорих:

- Да, дядо. Трябва да тръгвам. Престорената ми деловитост се появяваше от вълнението, което ме обземаше, когато някой ми напомняше, че скоро ме чака тръгване на училище. "Как е там в училището? Ще успея ли да се уча добре? Какъв ученик ще бъда?" - тези мисли ме безпокоеха.

- То си е за вълнение. Щом прекрачиш прага на училището ще престанеш да бъдеш дете, - тънко почувства моето настроение дядо.

- Ами, аз и сега не съм дете. Понякога помагам на татко да поправя колата. Подавам му ключовете. Знам ги всичките по размер.

- А сега защо не помагаш? Нали виждаш, че твоят татко отвинтва и завинтва гайки. Сега му е нужна твоята помощ. Простият въпрос на дядо ме завари неподготвен:

- Аз... сега отивам. Исках... да видя, какви дърва слагаш в огъня.

- Хъъ. Браво! Бързо съобразяваш, - усмихна се дядо. Погледнах към дядо с присвити очи, и си помислих: "Как ме разкри, разбра веднага, че се измъквам, и как намекна на моята хитрост - чрез похвала. Виж го ти!"

- Отивам при татко да му подавам ключове - без желание станах, изминах няколко крачки, и хвърлих на дядо подозрителен поглед. И в този момент видях нещо, което силно ме изненада. За пръв път видях на гърдите на дядо боева награда - медал!

Колко много пъти съм се свивал и изчервявал, когато децата от махалата се хвалеха: "Моят прадядо е награден с десет медали и един орден! Той е герой!" А приятелят ми Стьопка: "Моят дядо няма къде да си закачва медалите! И той е голям герой!" Аз срамежливо мълчах. Нямаше с какво да се похваля. Никога не съм питал дядо, защо няма медали, поне един. Щом не носи, значи няма - не е заслужил. Какво да питам? Честно казано, той и не би могъл да има, в края на войната той не е имал и единадесет години. И освен това, той не ми е прадядо, а дядо. Но всички тези съществени причини не облекчаваха моето положение. Поради това, започнах дори да ходя в библиотеката, изучавайки подробно бойните ордени и медали. Затова познах медала веднага - медал "За храброст". В горния му край се виждаха три летящи самолета. Под тях надписа в две думи: "За храброст". По-долу беше изобразен танк Т-35. А най-долу беше написано - "СССР". Всичко това бях научил в библиотеката. И ето сега какво виждам! Истински медал! Не изображение, а на гърдите на дядо! И не нещо от рода за отбрана или превземане на някой град, а "За храброст"! Геройски медал! Макар и един!

Така удивен, и не вярвайки на очите си, възторжено възкликнах: - Дядо! Ти имаш медал за храброст! - скочих към него, да разгледам медала, но без да го пипам с ръце. - Мамо! Дядо има медал! Медал "За храброст"! Татко!

Исках всички да чуят, и да знаят, че моят дядо е герой. - Да, ти не знаеше ли? - спокойно попита мама, без да се отделя от салатата.

- Откъде да знам?! - продължавах развълнувано да се възхищавам. - Дядо! Защо по-рано не си го слагал?! Защо никога не си казвал, че имаш медал?! Мама за миг спря да реже зеленчуците и с усмивка, рече:

- Татко, разкажи му. Нали го виждаш, няма да спре да пита. И на мен ми е интересно да чуя още един път. - И аз искам да послушам пак тази история, - шумно хлопна капака татко и се насочи към огъня, подкрепяйки мама.

- Разкажи, дядо. Моля те! Защо ти дадоха медала? - присъединих се аз към молбата на родителите.

Беше ясно, те помолиха дядо да разкаже историята за медала заради мен, тъй като те я знаеха. Дядо приближи своят сандък към огъня, седна и замря, гледайки огъня. Така, в тишината той седя, може би, повече от една минута, без да помръдне. В този момент забелязах в очите му сълзи. Не можех дори да си представя, че дядо може да плаче. Той не е такъв човек. Никога не бих повярвал, ако не го бях видял. Плахо се приближих до дядо и меко сложих ръка на неговото рамо.

- Дядо... - прошепнах аз. Без да отмества поглед от огъня, той няколко пъти ме потупа по ръката.

- Това не е моя награда, - тихо произнесе дядо.

- Как да не е твоя?! - объркано се изумих. - По-точно, не е само моя награда, - уточни дядо.

- А на кого е той? - леко се успокоих, но вълнувайки се все още, продължих да питам аз.

Мама чувстваше по-добре от мен състоянието на своя баща, и затова ласкаво се обърна към мен:

- Максимчо, не го прекъсвай. Бъди търпелив, и просто слушай.

- Има какво да се чуе, - добави татко, изтривайки с парцал ръцете си от мазута.

- Добре, - бързо се съгласих аз, гледайки с интерес дядо. Пламъкът в огъня се прекрати, предавайки своята енергия на червените въглени.

Около огъня се носеше топлина и приятно грееше, тъй като се свечеряваше и беше прохладно. Дядо разбърка с тоягата въглените, погледна ме, и след като отново ми разчорли косата, без да бърза заговори. Сълзите в неговите очи ги нямаше вече.

- Точно преди войната, в малкия, изоставен белоруски чифлик, където съм роден, бяхме останали само двама души - моя дядо - Максим, значи, твоят прадядо, и аз - Мишка. В нашия чифлик и преди войната имаше хора само в няколко къщи. Някои стари хора бяха се преместили да живеят в града, при децата, а други бяха умрели. Аз се готвех да тръгвам през септември в първи клас, както ти сега...

 

Глава 2 1941 год. Май. Чифлика

Майката на Мишка умря по време на неговото раждане, така и не видяла детето си. А неговия баща, който работеше на риболовна шхуна в Прибалтика, се намираше в този момент в морето, на поредния риболов. Най-вероятно, той не беше успял да узнае за смъртта на жена си, и за раждането на своя син, когато в същите тези дни беше получена друга страшна вест – плавателния съд на Мишкиния баща е изчезнал безследно. Връзката с него внезапно е била прекъсната. Никой не можеше точно да каже какво се е случило. Имаше само предположения. Различно се говореше. Едни хора казваха – уж шхуната е попаднала в морска буря, бушувала в района, и в един миг е отишла на дъното на морето заедно с екипажа си. Даже сигнал SOS не беше успяла да изпрати. Имаше и такива хора, които шепнеха помежду си, че уж целият екипаж е избягал зад граница и там са останали да живеят. Разбира се, всичко това бяха слухове. Никакви доказателства за гибелта или за бягството нямаше до сега.

Единственият роднина на Мишка – дядо Максим, баща на неговата майка, без излишни обяснения и с радост взе внука си да живее при него, наричайки го често Изтърсак.

Пенсията на дядото стигаше напълно за двамата. Един път в месеца идваше камион с хранителни стоки – „магазин на колела“, както го наричаха. От тук си купуваха всичко, което им трябваше: хляб, сол, захар, житни храни. Освен това имаха и градина с картофи, моркови, зеле и др. Изобщо, животът им беше приемлив за тях.

Есента, Мишка трябваше да тръгне на училище, в първи клас. С голямо вълнение той чакаше първи септември, и често премерваше новите си хромови ботуши. Те приличаха на военни ботуши, и затова особено му харесваха. Дядо му ги беше направил удобни, тъй като на Мишка ще му се наложи да ходи по десет километра на ден. До селото, където се намираше училището пет, и обратно още пет. Разбира се, в селсъвета им бяха предложили да дойдат да живеят в самото село, дори им бяха предложили нестара едноетажна къща, но дядо Максим решително им отказа. Казваше: „Там, където човек е роден, там трябва да живее и да умре…“

Понякога Мишка обуваше ботушите си, и дълго време се оглеждаше в огледалото. Обърне се ту на едната, ту на другата страна, огледа се отзад, пъчи гърди и прибира корема. Марширува по стаята напред-назад, отдава чест, приближавайки длан към слепоочието.

Дългият път до училището не безпокоеше Мишка, но мисълта за строгите правила в училище, за които беше слушал, го плашеше.

Един ден, вечерта дядо Максим и Мишка седяха на масата и си пиеха бавно чая. Дядото похапваше от ябълковото сладко, а Мишка си погризваше парче захар.

Трябва да се отбележи, че основната и единствена стая в къщата беше хола. Той заемаше почти всичкото пространство на цялата къща с изключение на преддверието и малката стаичка-склад. Тук се готвеше, ядеше, спеше, а в лошо време в нея се почиваше. В хола имаше пет прозореца: три отпред и два отстрани. В центъра беше разположена руската тухлена печка с лежанка отгоре, където спеше Мишка. Отстрани се намираше дървена подставка за кухненските прибори.

Голяма цветна завеса, закачена под самия таван отделяше спалнята на дядото. Там имаше само едно легло, сложено до комина. На стената, до входната врата беше закачено продълговато старо огледало. Пред трите прозореца, гледащи към двора, беше разположена голяма дървена маса, с пейки отстрани. Точно там седяха пред самовара Мишка и дядо Максим.

- За да стане човек счетоводител или агроном, трябва да се изучи, да бъде доста грамотен, - пиейки с наслада горещия чай от малката чинийка, поучаваше дядо.

Мишка се усмихна, сърбайки звучно чай от алуминиевото канче:

- Ами, ти дядо не можеш да четеш и да пишеш. Това не ти е попречило да получиш в гражданската война две ранявания. Значи, да си грамотен, това не е най-важно. Важно е само да си съобразителен и досетлив.

- Да това е важно, но без грамотност съобразителността няма голям смисъл. Без знания от книгите, мили ми приятелю, цял живот на кравите опашките ще навиваш.

Изтърсакът се намръщи: - Няма такова нещо. Крави тук в чифлика нямаме. Няма да им навивам опашките. – И Мишка се усмихна широко. На него му хареса собствения находчив отговор.

Дядо Максим продължаваше да се наслаждава на чая и, произнесе в гъстата си брада все едно между другото: - Е, говори си, говори. Ако беше агроном, щеше да ореш полетата, да сееш, да жънеш. Ако станеш счетоводител, би водил сметките. А сметките – това, братко, - дядо сложи чайната си чинийка на масата, изправи показалеца си нагоре, и с особено чувство за значимост добави – е основата на стопанството.

И така, от ден на ден дядото пълнеше на Изтърсака главата със своите наставления за прелестите на живота на агронома и на счетоводителя. Именно тези две професии му се струваха на него най-достойни. Без да се усети, в тези моменти Мишка се съгласяваше вътрешно с дядо си и се готвеше да учи сериозно. В „магазина на колела“ поръчаха тетрадки, моливи, мастилница, писци за перодръжката, за да бъдат напълно готови да посрещнат

 

Глава 3
1999 год. Май. Вилата

Като опря ръце на колене, дядо Миша стана, взе кофата с картофите и изсипа петнадесетина картофа в огъня. После с тояжката започна да ги зарива по-надълбоко в жарта.

В същото време татко изнесе от къщата лампа с удължител и я закачи над масата. Мама свърши с рязането на салатите и приседна от края на пейката. Приготви се да слуша дядо по-нататък, подпирайки брадичката си с пръстите на ръцете, вплетени едни в други.

Татко подаде на дядо пуловера, на мен брезентовото яке, а мама я покри с наметалото и седна до нас.

- Дядо, защо твоят дядо те е наричал Изтърсак? - шепнешком наруших тишината.

- Не знам. Не съм го питал. Навярно, защото бях първи и последен. Без братя, без сестри. Мисля, че е затова.

- И какво се случи по-нататък? - нетърпеливо подгонвах аз. Раздираше ме интерес, дали дядо не е участвал в някоя важна военна операция, за която е получил геройската боева награда.

Той седна до мен на сандъка и, продължавайки да работи с тояжката, се върна към своя разказ.

- Тази сутрин ни разбуди бученето на високо летящи самолети...

 

Глава 4 1941 год. 22 июня.

Чифлика

Рано сутринта, бос и по гащи, Мишка изскочи от къщурката. След него по старчески бързо излезе дядо Максим, също бос и във войнишко бельо. Те се загледаха във висините. От към границата, високо, и със силно бучене бързо се отдалечаваше безчислено ято самолети. Знаците на техните криле не се виждаха. И в този момент, след не повече от една минута, от противоположната страна на самолетите, се чу ехото на силни и чести взривове, заедно с картечна и единична стрелба. Мишка с дядо му едновременно се хвърлиха към оградата. Те напрегнато се вслушваха и вглеждаха в безбрежното поле, от другата страна на което се намираше граничната застава.

- Дядо! Това са граничари! – гледайки ту на дядото, ту в безкрайното поле, развълнувано заговори Мишка. – Навярно имат пак учение? Но защо с оръдия и самолети? Без да откъсва поглед от безкрайното поле, където нямаше нищо, дядо Максим бавно изговори през зъби:

- Не, Изтърсак. Това не е учение, - и с пресипнал глас разтягайки думите, тревожно добави: - Това е война.

Мишка погледна дядото развълнуван:

- Каква война? С кой? - С немците, Изтърсако, с немците. Влизай бързо в къщи, - дядото подтикна внука към вратата.

Взривовете се прекратиха бързо. Стрелбата, обаче, продължи още няколко часа, отвреме навреме спираше, после оживяваше пак с единични изстрели. След около час, когато настъпи тишина, и се чу звук на приближаващи се мотоциклети. Мишка надзърна през прозореца и веднага влезе в коридора, подхвърляйки попътно:

- Дядо, това май са немци!

- Къде тръгна?! Бързак такъв! - викна след него дядото. Откъм полето, по извития селски път, бавно се приближаваха два мотора с кошове. Това действително бяха немци, със зелена военна униформа, с каски и оръжие. Първият се спря срещу Мишка и бавно заобръща по високата трева. Всичките три немеца внимателно гледаха детето, което с интерес и без страх ги гледаше през оградата. Като изскочи обратно на пътя, моторът се устреми в обратна посока. След него тръгна и втория. Те не произнесоха нито дума, оставяйки след себе си дим от отработени газове на утъпкания път.

Най-вероятно, немците са знаели за положението в чифлика и за неговите обитатели, затова даже и не спряха. Беше утрото на двадесет и втори юни.

 

Глава 5 1999 год. Май. Вилата

След като зари добре картофите в жарта, дядо Миша опря тояжката до сандъка:

- Твоят прадядо Максим не обичаше да разказва за войната, макар че е участвал в цялата гражданска война като редник от Червената армия. Той имаше ордени и медали. Знам със сигурност. Но той никога не ги е показвал, не се е хвалил с тях. Така и не ги намерих, беше ги скрил, закопал ги е сигурно. Явно много е страдал. А пък аз преди войната само за военна служба си мечтаех, и затова постоянно ходех на граничната застава. И то тайно, разбира се. По права линия разстоянието е около пет-шест километра.

- Дядо, на колко години си бил тогава? - тихо попитах аз.

- Смятай. Роден съм през хиляда деветстотин тридесет и четвърта година. Четиридесет и първа. Излиза, седем години...

 

Глава 6 1941 год. Началото на юни.

Заставата

Беше горещ летен ден. На прозрачното синьо небе не се виждаше нито един облак Яркото обедно слънце към обед безпощадно нагряваше въздуха, създавайки безветрена нагорещена атмосфера. Но за Изтърсака, който тичаше по високата и гъста трева, уморителния зной не беше препятствие. Неуморният малчуган летеше с всички сили към своето любимо място за игра - граничната застава.

Вътре в територията на гарнизона, Мишка не го бяха пускали никога, но той не обръщаше на това внимание. Ярките впечатления го заливаха и от разстояние. Той беше доволен да стой пред оградата и да наблюдава военния живот в заставата. А понякога, сложил ръце под главата, - просто да лежи наблизо във високата трева и да си мечтае. По периферията на граничния гарнизон се възвисяваха три патрулни вишки. Едната, централната, се намираше до входа, а другите две отстрани на дългата едноетажна казарма и двуетажния офицерски корпус. Там винаги стояха часовои. Те често заставаха неподвижно и се взираха наоколо, понякога гледаха през бинокъла. Срещу казармата беше разположен паркинга: два камиона, джип и мотоцикъл с кош.

Изпотен и разчорлен, Мишка се спря пред бодливата тел. Изтри потта от челото си, и, дишайки тежко, застана, както обикновено да изучава обстановката. По принцип разписанието на войниците беше винаги едно и също: на плаца – строева подготовка; на платното с препятствията бягане, скачане, изкачване по въже, изкачване по стълба, и всичко това в ускорен темп под отривистите заповеди на строгите сержанти. На всеки два часа през задните порти излизаха двойките наряди с граничарските кучета за охрана на държавната граница. След известно време си идваха другите войници, нарядите на които бяха свършили. Няколко пъти в седмицата войниците под строй ходеха на недалечното стрелбище. Там обаче Мишка не можеше да отиде, беше забранено даже да се гледа. Само чуваше силните изстрели на карабините и гадаеше: „Улучи, не улучи, пак улучи“. И, разбира се, закуската, обеда и вечерята даваха на заставата по установен ред, - по разписание. Военният живот в изолираното градче от ден на ден си вървеше с размерен ритъм. За някой той можеше да се стори скучен. Но ежедневната рутина на граничната служба на Изтърсака му харесваше. Чувстваше се редът и високия войнски смисъл – защитата на границата на Родината. Войниците, пък и офицерите, познаваха Мишка, поздравяваха се с него, случваше се весело да му козируват. Това внимание му харесваше особено много. В такива минути той се чувстваше част от нещо отговорно и важно. Случи се един път, часовоят от централната вишка му изкозирува и Изтърсакът направи същото, слагайки изпънатата длан към слепоочието си, но граничарят му извика с усмивка:

- Не, с гола глава не се козирува!

По този начин Мишка по малко придобиваше военен опит. Особен възторг предизвикваше у него военната униформа, която беше винаги стегната и чиста. Струваше му се: „Ако се облека по този начин, и аз ще мога така красиво да марширувам, като войниците. И не само аз. Даже дядо би могъл да марширува не по-зле от мен“. Изтърсакът затваряше очи и си представяше, как заедно с дядото, облечени с нова военна униформа, бодро маршируват в първата редица на войнишкия взвод. Малко не в ритъм, и униформата им е малко голяма, но независимо от това, с войнска красота. Отваряйки очи виждаше как маршът на граничарите по плаца продължаваше, но, за съжаление, без него и дядо му. След завръщането от граничната застава Мишка ставаше особено досаден, като разпитваше дядото…

 

Глава 7 1941 год. Началото на юни. Чифликът

Дядо Максим седеше пред прозореца и кърпеше старата рибарска мрежа. Зрението му беше вече отслабнало, затова се налагаше да я приближава до очите си, за да може да прекара голямата циганска игла където е нужно. Изтърсакът нахлу в къщата, изпи на екс канче вода, изтри с ръкав устата си и хазартно започна да затрупва дядото с въпроси:

- Дядо, разкажи ми за войната?! Стрелял ли си в някого? Стреляли ли са в теб?! Без да прекратява своята работа, дядото с нежелание промърмори: - Случвало се е всичко. Няма нищо интересно във войната. Само нещастие. Мишка се приближи още повече и, като се стараеше да отвлече дядото от неговата работа, с още по-голям напор затрака:

- Може да си ли ранил някого?! Или дори да си убил?! Дядото погледна внука си изпод вежди, и прозорливо попита: - Пак ли си ходил до заставата? Вдъхновението на Изтърсака веднага изчезна. Той наведе глава:

- Ходих само за малко, да хвърля едно око.

Дядото се наведе над мрежата и с престорена строгост се закани:

- Внимавай момче. Ще взема пръчката, и тогава ще разбереш как се ходи без разрешение.

Тези дядовски закани не плашеха Изтърсака. Той, макар и да изглеждаше намръщен, но беше добър, никога не беше посягъл да удари своя внук. И все пак, Мишка реши да не предизвиква съдбата, и побърза да се изнесе навън: "Нищо не се знае. Всичко си има начало..." - не беше успял Изтърсака да си домисли мисълта, и вече беше престъпил прага, когато чу дрезгавия глас на дядото:

- Я ела насам.

Дядото забоде иглата в възглавничката-игленица, която висеше до крилото на прозореца, и свали мрежата от коленете на пода. "Ето сега ще ме удари със сигурност, - пробягна мисъл. - Край. Не трябваше да го дразня? Не напразно казват, "и на старицата се случва да се издъни" - спомни си Мишка думите на дядото, казани от него, след като, миналата зима той беше скочил в ледената дупка на езерото, нещо което по-рано никога не беше правил. Да, тогава дядото весело произнасяше "ох" и се заливаше от смях. Сега в гласа му веселие не се чуваше», - завърши тъжно своите размишления внукът, приближавайки се до дядото.

- Сядай, - дядото си сложи ръката на миндера, показвайки, къде Мишка да седне. - Дядо, аз... - започна да се оправдава Изтърсака, след като седна от края на миндера до дядото.

- Добре, слушай за войната, щом ти е интересно, - тихо го прекъсна дядо Максим.

Пак се появи пламък в очите на Мишка:

- За войната ли?! - не вярвайки на ушите си, воскликна внука.

- За войната. За нея, проклетата, - намръщено отговори дядото.

- Най-после! - каза бързо Мишка, изгаряйки от нетърпение да чуе това, което толкова дълго време искаше да чуе. И затова се настани на миндера по-удобно.

- Да. Войната е странна. За някого е мащеха, за другиго - майка родна. - Не разбрах, - учуди се Изтърсака.

- Може би, ще разбереш някога, но дано не ти се случи да я преживееш. Понякога си мисля, Бог специално е измислил войната, за да се очиства народа. Когато дълго време не е имало война, хората бързо забравят какво представляват доброто и злото. Творят беззаконие. Губят съвест, мислят, че "Бога са хванали за брадата". Така ли. Тогава бог ги връща при себе си чрез войната и страданията. След нея хората стават други. По-сърдечни, да речем. Мисля, че нещастието прави хората човеци.

- А по време на войната как беше? — не разбирайки много за какво говори дядото, му напомни Мишка за войната. Искаше по-скоро да чуе за стрелба, за преследване и други подобни неща, а не за съвестта и народа, от което той нищо не разбираше.

— Много бързаш, — усмихна се дядото със скрита в брадата усмивка. — Слушай тогава… Когато се родих, имах вече брат. Казваше се Иван. Различни бяхме като водата и огъня. Командваше ме през цялото детство, това направи, онова ми донеси, а ако нещо не беше по волята му, удряше ме по шията.  

— Бил те е? Защо не си го бил и ти?

— Биеше ме и се страхувах от него. Не съм се сещал да го ударя и аз. Беше с пет години по-голям и по-силен. Така… После порастнахме. Иван се владееше вече. Не ми досаждаше. Освен това, често и за дълго пребиваваше в друга губерния. С какво се занимаваше там не зная, но си идваше с пари. Предприемчив беше, и потънал в работа, всичко му се удаваше. Направи три къщи. Добре му вървяха нещата. Стана помещик. Иван Ермакович – името му се носеше из цялата околност. Работеха му много хора. А моят живот беше друг. 

— Как друг?

— Докато баща ми и майка ми бяха живи, живеех с тях. Когато починаха, останах да живея в тяхната къща. В същата, в която живеем сега. После се ожених. Роди ми се дъщеря. Живеехме като всички. 

— Как? Бедно? 

— Не бедно, но и не и богато. А Иван често ни спсяваше — даваше ни пари назаем. 

— Какво значи на заем? Да ги връщате ли? А защо не е давал така, даром? Вие нали сте братя.

— Само котенца се раждат даром. А парите обичат броене. Предлагал ми е да работя при него. Но както казах различни бяхме, не можехме да намерим общ език. Не можехме да изкараме дълго време без да се скараме. Тръгвахме си един от друг бързо.

— А каква връзка има всичко това с войната? — отново напомни Мишка за основния си въпрос.

— Бързо дойде тя, през осемнадесета година, — намръщи се дядото — Войната не оставя за дълго време хората на мира — дойде веднага след революцията. Разгоря се бързо и навсякъде. Раздели народа на свои и чужди — на червени и бели. В същото време навсякъде щъкаха въоръжени банди с най-различни окраски. Занимаваха се с разбойничество и грабеж. Грабеха, дори убиваха невинни хора заради вещи и пари… Един път, през деветнадесета година в нашия чифлик дойде червен комисар. Говореше красиво и разбрано. Все увещаваше мъжете да подкрепят съветската власт. Обясняваше как живота на простия народ ще се измени и ще стане справедлив. Но преди това, казваше той, властта трябва да се завоюва с оръжие в ръце. По друг начин, даром, никой няма да си даде властта. Повярвах му и същата нощ сутринта с трима човека от селото отидохме при червените. 

— А твоя брат?

— С Иван се разделихме лошо. Щом чу, че отивам с комисара — освирепя: «Няма да те пусна!», — вика. Дума за дума, и се хванахме за гушите. Сбихме се до кръв. Когато разбра, че не променям решението си — изстина, помрачня. Така и прободувахме с него до сутринта, пихме, изпълнени с тъга и досада. А той все влачеше и влачеше тъжно до разсъмване песничка:

«Последен днешен ден

Пия с вас, приятели.

Щом утре рано леко засветлее 

Ще заплачат всички у дома.

Братята ми ще заплачат, и сестрите,

Ще заплаче майка ми, баща ми,

И ще заплаче моята любима,  

С която съм венчан…»

А сутринта, когато бях вече тръгнал, ме погледна злобно в очите и процеди през зъби: "Няма да ти простя!". Така се и разделихме. После дочух, че се е присъединил към белите. Нали беше станал помешчик* (*помешчик - значи едър земевладелец в Русия, кулак, бел. прев.). Затова се и беше прехвърлил към белите, да си защити богатството. Според мен е така.

- Дядо, на колко години беше ти тогава?

- Деветнадесета година... 38 години, а Иван е с пет години по-голям, значи - 43... През цялото време докато бях при червените не ми излизаха от главата думите на брат ми: - "няма да ти простя", и чувах неговия тъжен, сърцераздирателен глас: «Последен ден сега Пирувам с вас, приятели А утре рано сутринта, семейството ми ще заплаче..."

 

Глава 8 1919 год. Април. Одески окръг

Полкът на Максим Ермакович, в който той служеше като обикновен войник от доброволното съединение на Червената армия, няколко дни вече стоеше в едно неголямо село Одески окръг, Херсонска губерния. Командирът на полка очакваше всеки момент да дойде пратеник от щаба със заповед и указания във връзка с настъплението на Одеса. Тази година пролетта настъпи рано. Април повече приличаше на май. Рано събудената природа шестваше с цялото си тържество, и тази тържествена красота се чувстваше особено остро в това затънтено и тихо място, отдалечено от оживения и суетен живот. Обедният, неподвижен воздух благоухаеше със силните аромати на цъфтящите клонести дърветата и на буйните треви. Както обикновено, пред сериозна военна операция войниците бяха немногословни: пишеха писма в къщи, привеждаха в ред дрехите, и, разбира се, проверяваха и чистеха личното си оръжие. При това, намираше се винаги някой да запее задушевна песен.

Внезапно, следобедното спокойствие на военния лагер беше нарушено от влачещия звук на тръбата, възвестяващ построение. Не се минаха и две минути, как в резултат на различни команди, и спешно тичане, полкът стоеше вече в пълна готовност на селския площад, до черквата. След командите «равниис, мирно», командирът по-военному високо се обърна към личния състав:

- Другари! Получена е заповед за настъпление. След петнадесет версти ще се съединим с друг полк, и привечер ще стигнем до началната точка на фронта. Тръгваме след десет минути. Свободно!

Докато по-голямата част от войниците се втурнаха да ходят по нужда пред дългия път пеш, при Максим Ермакович дойде командира:

- Максиме, чакам още една пратка от щаба на съединението. Но нямам много време. Затова ти заповядвам: ще дочакаш човека с пратката и ще ни настигнеш. И бъди внимателен, в окръга щъкат конни въоръжени банди.

- Слушам, другарю командир, да бъда внимателен! – с усмивка бодро отговори редник Ермакович.

- Изпълнявай! – с доброжелателен тон рече командира и го хлопна по рамото.

След половин час последният войник от дългата колона на полка исчезна от погледа. По думите на командира, пратеникът би трябвало да се появи всеки момент, и затова Максим нямаше време за отпускане. След като напои оставения му кон, той се зае да затяга седлото. Тутакси чу зад гърба си равномерното тракане на конски копита. Без да се обръща, и без резки движения, Максим бавно започна да сваля от рамото винтовката, но веднага чу зад гърба си груб насмешлив бас:

- Даже и не мисли да го правиш, - невидимият конник премина в лек галоп и ловко свали карабината от Ермакович, - няма нужда от стрелба, само да плашим хората. Максим се обърна, и видя пред себе си петдесетина конници облечени различно, от Корниловска унтер-офицерска униформа, до казашка и друга, нямаща принадлежност към някакви воински съединения. «Колко незабележимо се приближиха", - гневно си помисли Максим.

- Ето какво значи да загуби човек бдителност. Та нали командирът ни предупреди за бандите, които шестват наоколо».

- Петро, я му вържи ръчичките, и по-здраво, да не помисли да си играе, - заповяда офицерът с Корниловска униформа, който приличаше на атаман. Намръщен брадат човек слезе тежко от коня. Грубо скъса червената нашивка от ръкава на Ермакович, звездата от фуражката и злобно промърмори:

- Сваляй ботушите, за да не ги свалям после от мъртвеца. И така, и така, не са ти вече нужни. Свърши за теб войната. Максим седна на тревата, свали ботушите и, гледайки на брадатия срещу слънцето, се опита да се пошегува, прикривайки с ръка очите:

- А ще ти станат ли?

- Не е твоя работа, - брадатия ловко започна да връзва ръцете на червеноармееца отзад.

- Симеоне, Мартине, - отново изкомандва атамана, - извикайте хората, ние не сме някаква си банда, за да своеволничим - да го застреляме, и да избягаме. Правим само редни неща, по човешки.

Докато се събираха селяните, по своя собствена инициатива брадатия удари няколко пъти червеноармееца по лицето, както той се изрази: "профилактично", вследствие на което от устните на Максим потече кръв. Започнаха да прииждат хората един след друг , образувайки пъстра тълпа срещу конниците. Събраха се селяни общо около четиридесет човека. Хората тъжно и безмълвно наблюдаваха това, което става. Атаманът удари леко коня със шпорите в хълбоците, а юздата позадържа така, че черния кон затънцува. Тази малка хитрост му придаде повече атаманска тържественост. Той се привдигна леко на стремето и високо произнесе: - Хора! Пред вас се намира представител на болшевишката зараза, която се е распостранила вече навсякъде. Искат първо да вземат от хората всичко, а после, както те твърдят, да разделят справедливо. Но ние разбираме Съветската власт по друг начин: като безсрамен грабеж. Ето сега ние ще проверим кой е прав, - атаманът слезе от седлото. - Щом болшевиците си дават живота за народа, както те казват, излиза че и народът също трябва да е готов да жертва за тях живота си. Е, тогава… Живот за живот! Кой от вас е готов да си даде живота за този болшевик? Този, който се реши - просто ще го стрелнем. После ще пусна на свобода този червен. Давам атаманската си дума. Навели очи, хората мълчеха. Гнетящата тишина се нарушаваше само от самотния дрезгав лай на куче от един отдалечен двор. - Какво, никой ли няма?! - със страст наруши безмълвието атамана и, обращайки се към пленника, се усмихна: - Значи, никой. Значи не е ваша правдата, - и в този момент викна, - Петро, приготви разстрела! Защо да се бавим повече?

С въжето на рамо, брадатия ловко се изкачи на старата акацию - единственото дърво, самотно стоящо на площада. - Последен път предлагам! Има ли желаещи да дадат живота си за болшевика? Живот за живот!

И изведнъж, в депресиращата за селяните тишина, зазвуча тиха тъжна песен: «Последен ден аз днес празнувам с вас, приятели…»… Максим не повярва на ушите си - «Иван!». От задните редове на конницата, промъквайки се през конските торсове, с бавни крачки излезе Иван Ермакович, държеки за юздите коня. Червената му фуражка беше накривена настрани. Под нея спретнато се виеха къдриците на силно побелялата коса. Копринена, снежнобяла якичка; черни сукнени клинове; хромирани ботуши; офицерска шашка отстрани; и скъпа карабина на гърба; всичко това говореше за неговото високо положение в бандата. «А утре рано, сутринта, ще заплачат всички мои близки...»… Продължавайки да припява песента, Иван без да бърза се приближѝ до Максим, силно го хвана за косата, и викна на атамана:

- И какво, казваш?! Живот за живот?!

- Атаманска дума! - високо отговори корниловеца, намирайки се до акацията и наблюдавайки, как брадатия приготвя бесилката, - Но, както виждаш, Иване, желаещи няма.

- Здравей, братко, - прошепна Иван, - Чу ли? Желаещи няма, - той стисна косата на брат си и приближи лицето му до своето, - Ако ме беше послушал, това нямаше да се случи. Прости братко, ако можеш…

Максим стоеше объркан, не разбирайки, защо говори той така. «Нима?! Собственият брат…» - Започна треска да го тресе, и не искаше да мисли по-нататък.

- Иване! - викна предизвикателно Максим (Ермакович), танцувайки с коня, - Какво, ти ли искаш да сложиш въжето на болшевика? Иван отпусна косата на Максим, нежно прокара дланта си отгоре надолу по лицето на объркания си брат, и отново прошепна:

- Прости…

Иван резко се обърна, силно удари своя кон по торса, карайки го да се понесе далеч в страни. Отвори кобура, извади револвера и, превъртайки барабана, започна бавно да се отдалечава от пленника, като отново тихо поде своята песен: «Последен ден аз днес празнувам с вас, приятели…»

 

Глава 9. 1941 год. Началото на юни. Чифликът.

Потънал в своите объркани мисли, Мишка неподвижно седеше на миндера и с вълнение размишляваше върху последните думи на своя дядо:

- Излиза че… Иван ти е спасил живота? - Изтърсакът повдигна очи към дядото.

- Така излиза, - намръщен отговори дядо Максим.

Изглежда, той все още се намираше там, в това малко селце, до тялото на брат си. После вдигна от пода мрежата и с мрачен вид се насочи към вратата, като промърмори пътьом:

- Нали ти казвам, нищо интересно няма във войната. Това си е просто едно нещастие. През останалата част от деня Изтърсака се намираше под дълбокото впечатление от дедовия разказ. В незрелото му въображение се блъскаха едно с друго събитията от това далечно минало, които така вълнуващо му разказа дядото: революционият полк на червеноармейците; брадатите лица на бандитите; братската жертва на дядо Иван и тъжното състояние на дядо Максим…

 

Глава 10. 1941 год. Юли. Чифликът.

Мишка излезе на верандата на хижата, подигна си панталоните и се огледа. На вън беше приятно лятно време. И както винаги, нямаше жива душа. Дядото майстореше нещо под навеса, тъй като оттам се чуваше равномерното скърцане на жагата. Като скочи леко от тераската, и с ръце в джобовете, Изтърсакът безцелно и без да бърза тръгна да се разхожда из двора. Погледна с крайчеца на окото към отворената врата, и не пожела да пречи на дядо си. Ритайки силно тревата, той продължи да се движи по нататък. «Не може повече да се чака. Трябва да се действа, - размишляваше Мишка, - Първо, ще оттичам до заставата и ще поискам от командира автомат». И в този момент видя големия ковашки чук пред навеса. Вдигна го и започна да го държи като автомат. Но веднага го хвърли, тъй като видя на рафта чукче. "Не. По-добре пистолет. Той е по- лек, - Изтърсакът грабна бързо чукчето и започна да се цели с въображаемия пистолет,- и така ще докажа на дядо, че не съм вече малък, и той ще започне да се гордее с мен».

С чукчето в ръка, Мишка тихо се върна при отворената врата на плевнята и се скри зад нея. После внимателно започна да надзърта и да се цели с чукчето. Той бързо движеше ръката, напред-назад, имитирайки отдръпването на пистолета при стрелба: - Ту-ду! Ту-ду! Ту-ду! Ту-ду! Ту-ду! Ту-ду! След «стрелбата», Изтърсакът открито излезе пред вратата, «презареди» чукчето, мушна го на пояса на панталоните, като пистолет, и се върна пак към своите мисли: «Войната скоро ще свърши, а аз така и няма да успея да повоювам. Ще изгонят немците без мен. После ще попитат: Мишка, как се би с врага? Какво ще им кажа?» - Решено, - уверено и заговорнически прошепна Изтъсакът, - Трябва да избера подходящ ден и да отпраша към заставата…

Преди обяд Мишка замислен седеше на масата и не му се ядеше. Мислите му се въртяха около тайното бягство до граничарите. А дядото, все едно нарочно, не оставляше внука без надзор и контролираше всичко - наблюдаваше къде се намира, какво прави.

- Я кажи, не ти ли мина интереса към войната? - хвърляйки кратки погледи на Изтърсака, с насмешка попита дядо Максим, слагайки на масата.

- Не, разбира се. Обратното, увеличава се, - като почувства настроението на дядото бодро отговори Мишка.

- Е, да. Както обикновено, така е за тези, които не са помирисвали барут. «Войната добре се слуша, но тежко се гледа», - поучително рече дядото, разливаки супата по паниците, - Без да питаш никъде извън чифлика не тръгвай!

Както се случва често в живота, дядовата забрана разпали още повече любопитството на Мишка към войната и към всичко, което, както му се струваше, е свързано с нея - спретнатите войници с блестящите плаки на ремъците, изчетканите им до блясък ботуши, светкащия метал на оръжието и гръмогласната стрелба - всичко това, което той беше наблюдал и чувал много пъти на граничната застава. Макар и разказа на дядото за брат му Иван да го впечатли, на Мишка му се струваше все пак, че бедите, за които той си спомняше, са станали отдавна, а сега животът е друг, съвременен. Мишка непрестанно убеждаваше себе си, че вече не е малък и ако е нужно ще може да вземе в ръцете си оръжие и да стане, ако не войник, то със сигурност - храбър партизанин. Изтърсакът не чувстваше вкуса на супата и поднасяше лъжицата към устата така, че често я изливаше на масата. Беше изцяло погълнат от безспокойни размишления: «Войната, която е дошла сега е истинска, не е измислена, не е като в киното. Може би дядо е прав, че войната дълго не се бави да дойде пак, тя идва специално, за да провери доколко крепък е човешкия дух?»

- Ти витаеш в облаците? Я погледни, цялата супа е на масата. Мислите не могат да те нахранят, - като изяде чорбата си, дядото се подсмихна и стана от масата.

- Тук съм дядо, тук съм, - Мишка се изправи леко, и започна по-внимателно да яде, но мислите му продължиха да се реят.

 

Глава 11. 1999 год. Май. Вилата.

Дядо Миша взе палката и отново разбърква жарта. Приятният мирис на печени картофи предизвикваше слюнки в устата. - Дядо, разкажи по-нататък? Успя ли да избягаш на заставата? – наруших тишината аз. - Успях Максиче, успях, но не веднага. Есента на 1941-ва година беше студена, а зимата - люта. Дядо казваше, че не помни такъв студ. Течеше седмия месец от войната. След появата на немците «Магазинът на колела» започна да не идва при нас. Купената храна бързо свърши. А това, което бяхме произвели в градината ни стигна само за около два-три месеца. После ядяхме всичко което можехме да намерим в гората: различни гъби… рижики, гълъбки, пънчушки, по-рядко манатарки, корени от бъз, жълтурче, ангелика и... накратко казано, всичко което можеше да се яде. През късната есен, с първия сняг, и този природен източник на храна беше закрит. Започнахме да гладуваме…

 

Глава 12. 1942 год. Янвуари. Чифликът.

През нощта студът се усилваше. И през деня не беше много по-топло. Печката в хижата гореше непрестанно. В такива дни Изтърсакът и дядото почти не излизаха навън. Само при крайна нужда: да донесат дърва или вода. Иначе прекарваха по цял ден в стаята, грееха се до печката и си намираха вътре някакво занимание. Миналата зима дядото започна да изрязва дървени фигурки. Най-често майстореше хора. Понякога животни. Най-вероятно той беше се си изнамерил такова занятие, за да направи играчки за внука. По поръчка на Изтърсака дядото започна да изрязва военни нещица. Най-често войници, чиято бройка надхвърляше повече от три десетици. Не всичко се получаваше идеално при изрязването. Фигурчиците на хората често се получаваха криви и смешни. Главата, ръцете, краката уж са налице, но нещо не беше като хората. Ту ръцете бяха прикъси, ту главата малкичка, ту туловището много дълго. На такива дреболии, обаче, Мишка не обръщаше внимание.

Важното е, че дядото ги изрязваше бързо. Щом внукът го помоли, и след един час е готов вече новия боец, совсем не приличащ на предишните. Затова на Изтъсака му беше леко да им дава имена на всеки един, и не ги объркваше никога. Имаше също и един танк. В него нищо не се въртеше и не се обръщаше, само дулото се измъкваше и прибираше в неподвижния купол. Независимо от това, този дървен танк беше ценен екземпляр за военната групировка, която лично командваше Мишка, често разлагайки я на масата. Днешният ден беше като предишните дни. На вън попукваше студа и виеше виелицата. Дядото беше седнал пред прозореца, и изрязваше поредния боец. Мишка си играеше на масата на военна стратегия. Най-напред той раздели войниците на наши и чужди. Фигурките на неприятелските войници нарече немци. За по-голяма достоверност на тяхните гърбове Изтърсакът нарисува с въглен пречупени кръстове. Немският отряд направи с няколко войници повече, затова пък на своите остави танка, и под собствените звуци на стрелбата и виковете: «Атака! Ура-а-а! Напре-е-е-д!», ту настъпваше, ту неизвестно как, незабележимо за врага, го обкръжаваше. и отново настъпваше, но вече откъм гърба. Без да жали дядовия труд, Мишка без жалост удряше по врага, биеше и валеше немците на масата, разбира се, винаги побеждавайки. Исползвайки поредната тактическа хитрост, която, както му се струваше, той осъществяваше по всички правила на военното изкуство, Мишка със своя малочислен отряд пълзешком и тихо се придвижваше близо до ръба на масата. Единственият танк водеше непрестанна стрелба по позициите на неприятеля, отвличайки върху себе си вниманието на немците. Той толкова се увлече с тайното си придвижване по фланга на поверения му пехотен взвод, че сам се извиваше, все едно се намираше сред тези смели войници, които пълзяха по корем по масата. В момента, обаче, когато обкръжението на немците почти завърши и отрядът се готвеше да удари в гръб, се чу гласът на дядото:

- Отиди да донесеш дърва, Изтърсак.

- Е-е-е, дядо, - недоволно процеди Мишка, - такава операция ми развали. Дядо Максим се засмя в брадата:

- Твоята операция няма да ти избяга. Само се облечи. Виж каква е виелица.

- Не може ли по-късно? Ето, дърва още има, и е студено на вън, - Мишка се опита да предизвика съжаление. - Кога по-късно? Когато се стъмни и стане още по-студено? А тези дърва, смятай, че ги няма вече.

Изтърсакът отдръпна войниците от края на масата и един по един ги построи в една линия на изходна позиция, до танка. В същото време, дядото сложи в печката последните няколко дървени отрязъци:

- А аз сега ще сложа на масата яденето.

- Ах-х-ха! - бодричко отреагира внука на предстоящия обяд и, като си взе шубичката с шапката, излезе под навеса. Навън бушуваше страшна виелица. От вятъра вратата на стаята се отвори напълно и на Мишка му се наложи да се напъне здраво, за да я затвори. В дядовата плевня всичко беше, като във всяка селска плевня. На дъсчените стени бяха закачени коса, сърп, жага, износен конски хомут, отдавна не използван, и много други неща, без които, според дядото, една селска къща не може.

До другата стена се намираха градинарските инструменти: няколко лопати, вили, гребла. На единствената дървена маса бяха натрупани дърводелски инструменти. До тях се извисяваха купчини наредени насечени дърва и някакви дъски, смесени с неизвестно какъв боклук. Но дядо често повтаряше: «В една къща всичко е нужно" и не обичаше да изхвърля нищо. В далечния ъгъл на плевнята се намираше купчина не пресно сено, около метър високо, от което се носеше гнил селски мирис. Мишка се натовари с дърва и бързо се върна в стаята:

- Ей, дядо! Навън е страшна виелица - Изтърсакът се яви обгърнат в кълба от студена пара.

- А ти как си мислиш? Това е то зимата, студ и виелици. Дай дървата насам, - дядото с метлата събра триците около печката.

Мишка стовари дървата на пода и се наведе с цялото си тяло над печката, да се грее:

- Да, но не чак толкова. Не може и един снежен човек да се направи.

- «Кой какво прави, а кокошката за просо си мисли», - усмихна се дядо Максим, - Събличай се. Ще ядем.

Докато Мишка чистеше с шапката снега от себе си и си сваляше кожухчето и валенките, дядото с куката закачи казанчето, извади го от фурната и го сложи на масата. Когато отвори капака заизлиза гъста пара, но не се усещаше почти никакъв мирис. Изтърсакът беше вече на масата, и потриваше длани:

- Ох! Вкусотия, - той се наклони над котлето и доволен започна да души парата.

- Така е, - усмихна се дядото, важно разливайки с черпака рядката супа по паниците. - Може да се каже, супа от въздух, затова пък на теб две паници ще ти налея…

 

Глава 13. 1999 год. Май. Вилата.

- Да, Максимче, така беше, - дядо Миша премести поглед от огнището върху мен. - В чорбата, освен последната глава кромид лук, можеше да се срещне отвреме навреме по някое зрънце ориз. Помня, как дядо внимателно изсипа последата четверт чаша ориз в казанчето. В тези дни дядо Максим изглеждаше подтиснат, дори разстроен, макар че се опитваше да се шегува. Аз го разбирах. Бяхме започнали да гладуваме, и той не можеше нищо да промени.

- Какво? Не сте имали нищо за ядене? Съвсем?! - попитах аз без да крия учудването си.

- Последното, което ни беше останало беше половин чувал картофи - нашият НЗ - неприкосновен запас. Пазехме картофите за пролетта, за семе. Но, както се казва, «гладът гледа навсякъде - хлеб търси». Дойдохме и до тези картофи. Какво да правим? А и те не бяха много?Дори и да ядяхме по един картоф на ден двамата.

Картофите бързо намаляваха. Помня, как бях започнал да ги броя, когато бяха останали малко картофи на дъното на чувала. Можех да броя само по пръстите на ръцете и на краката. Гладът ме мъчеше денем и нощем. В корема се чуваше къркорене. А на вън пращеше студът, и всичко беше покрито с дълбок сняг. Именно в един такъв ден, неочаквано си спомних за своя план да отида на заставата. Да искам разрешение от дядо, това би означавало със сигурност да се откажа от всякакви мисли да отида там. Кой ще ме пусне в такова смутно, и лошо време?...

 

Глава 14. 1942 год. Януари. Чифликът.

Дядо Максим наклони глова и влезе в тъмния сарай. Крехка, скърцаща врата го свързваше с коридора на къщата. В тясното помещение едва проникваше слаба светлина през едно малко прозорче. До стената бяха натрупани няколко реда сандъци, и по пода навсякъде имаше разни вехтории: каци, ощърбени глинени стомни; мангали за печене на хляб; и всичко това беше пусто, оплетено с паяджини и покрито с прах. Под тавана беше закачена нашироко риболовна мрежа. Тя отдавна не се ползваше, макар дядо да я поддържаше кърпеше редовно. Нямаше нужда от нея, откакто в неголямото езерце, недалеч от чифлика, по неизвестна причина изчезна рибата.

Дядо Максим вдигна почти празния чувал и излезе. Изтърсакът с энтусиазъм го посрещна:

- Дай да ги преброя, дядо.

- Няма нищо за брене? Има само четири картофа, - дядото сложи чувала на масата, извади два картофа и ги хвърли в кипящата вода.

- Не е страшно. За днес и за утре, има какво да се яде. А после ще видим, - Мишка се опита да произнесе тези думи с оптимизъм, макар че стомаха му къркореше от глад.

- Като намалее снега, може да отидем в гората, ще намерим нещо за ядене. Изтъсакът се приближи до прозореца и през замръзналото стъкло погледна навън:

- Ето, и виелицата се прекрати. Я виж.

- Да, да, виждам. Без дори да погледне навън, дядото разроши косата на внука, наметна си тулупа, взе шапката и намирайки се вече в антрето, добави:

- Разбира се, ще отидем. Да се намали студа, и ще отидем в гората със сигурност.

Изтърсакът продължаваше да гледа през прозореца. Както се виждаше, студът нямаше намерение да ослабва, макар и вятърът да беше леко утихнал. Нямаше никаква надежда да им се удаде да намерят нещо в гората, дори за Мишка беше ясно. Под дъбокия сняг не можеше и да се мисли за търсене на храна. А пък, и пътя до гората не малък.

Изведнъж Мишка се оживи. Той си спомни за своя план - да отиде на заставата: «Край. Няма какво повече да се чака» Той приближи до наредените обувки, взе валенките, но веднага ги върна обратно. Вдигна училищните, нови ботуши, дъхна върху тях няколко пъти и ги изтри с ръкава. Изтърсакът остана доволен, неизвестно от какво, дали от блясъка, или от внезапното си решение. Изведнъж Мишка резко падна на пода и тайно по-войнишки започна да пълзи. За миг замря, бавно повдигаше глава, като че гледаше в далечината, и отново, притискайки се към пода, запълзя край печката. «А заставата дали е останала непревзета. Сигурно? Няма стрелба - значи немците са отстъпили, а може би са избягали въобще. Изплашили са се» - мислеше си Изтъсакът. Като събра по дрехите си цялата прах от почти цялата стая, Мишка стана, изтърси прахта, и отново се приближи до прозореца: «За мен нищо не е. Утре сутринта ще оттичам до там, ще взема от тях пистолет с патрони, а може и за ядене да дадат нещо, и веднага бързо ще се върна. И тогава, като ме види с оръжие и храна дядо ще се зарадва,!» Изтърсакът все твърдо решение и зачака разсъмването…

 

Глава 15. 1999 год. Май. Вилата.

Дядо Миша за известно време замълча, раздвижвайки жарта в огъня , откъдето се носеше приятна топлина.

- Естествено, рано сутринта заспах. Когато се събудих, слънцето беше вече високо, и дядо го нямаше в къщата. През прозореца видях полуотворената врата в плевнята. Сметнах, че той е там. Бързо си обух лъснатите до блясък училищни ботуши, като набързо намотах партенките, загърнах се с овчето ми кожухче, взех си шапката и бързо излязох. Дядо можеше да се върне всеки момент.

- Татко, колко студено беше на вън? - тихо попита мама.

- Не зная. Нямахме термометър. Но беше много студено. Силен студ, ако плюнеш, слюнката ти във въздуха замръзва. Така… В началото исках да тичам, като тънех до колене в снега, и поглеждайки назад. Боях се да не ме види дядо и да ме върне. Но като излязох извън оградата, не се виждах вече в океана от сняг. Задуха ветрец, и студа се чувстваше. В същото време виелицата метеше и ми пречеше да гледам. Разбира се най-добре беше да стигна първо до гората, и покрай нея да отида до заставата. Но в такъв случай трябваше да ходя с два километра повече. А така, по права линия ще стигна по-бързо, мислех си аз. За ориентир можеше да ми послужат прожекторите на заставата. Обикновено те през нощта осветяваха територията ѝ. Но до там си имаше доста ходене. Колко време съм се мъкнал по дълбокия сняг на безкрайното поле, не знам. Но беше започнало да се свечерява вече.

 

Глава 16. 1942 год. Януари. Заставата

По безкрайното заснежено поле се виждаха само криволичещите следи на Мишка, и в него нямаше нито дръвче, нито храстче, които да му послужат за ориентир. С ръце в джобовете, той не можеше да държи добро равновесие, поради което често падаше. Краката му отдавна окаченяха, и Изтърсакът съжаляваше, че не беше обул старите валенки: «Да-а-а, те не са много красиви, затова пък на краката щеше да им бъде топло, - си говореше той, - и едно шалче също не беще лошо да имам. Щях да се замотая, само очи щеше да си оставя». Заметен цял от снега, Мишка често се спираше, оглеждаше се, опитваики се да разбере накъде да върви. Обръщаше се ту рязко надясно, ту рязко наляво. И всеки път уверявайки себе си, че новото направление със сигурност ще го отведе до заставата. Няколко пъти си потриваше лицето със сняг, за да започне да го чувства. Приближаваше се сумрака, и заедно с него все повече и повече нарастваше у Мишка тревогата, че може да е сбъркал пътя. Дори за глада беше забравил.

И изведнъж, в състояние на увеличаващ се страх, Мишка забеляза пред себе си слаба светлинка. Отдавна Изтърсакът не беше се радвал така. Стори му се, че той лети към нея на криле, макар че, всъщност, само се заклатушка малко по-бързо. От бързане Мишка се закачѝ за нещо и се отърколи в една малка низинка. Дали от радостта на видяната светлинка, или заради падането, той се опита да се усмихне, но не му се получи усмивката. Лицето му беше задървенело от студа. Свали ръкавичките, сложи си пръстите в устата, за да ги съгрее поне малко, и си побутна шапката назад. И в този момент се стъписа от друга една приятна новина. Мишка лежеше на няколко крачки от телената ограда на заставата. Изтърсакът скочи. Първото нещо, което видя това бяха вишките на стражата. Двете по-отдалечени бяха силно наклонени. Третата, централната, беше се килнала съвсем на земята. Покрити със сняг, те едва се виждаха отдалеч. Стълбовете на разбитата телена ограда стърчаха от снега също наклонени. «Навярно, тук е имало тежък бой, щом вишките и оградата са разрушени» - помисли си Мишка. Частично разрушената казарма и офицерското здание плашеха със зеещите дупки на разбитите прозорци. Наоколо цареше мъртвило. Само леките проблясъци на светлината на нивото на земята привличаше вниманието, като светофарче. Изтърсакът се промъкна по-близо до светлинката. Тя струеше от командирския блиндаж, след който се виждаше окоп, наполовината затрупан със сняг. Едната страна на блиндажа беше разрушена от взрив. Покритите със снежни шапки овъглени греди стрчаха почти вертикално, като дула на оръдия. Разрушеният проход беше закрит по цялата височина и ширина с брезент, с пробити от огъня дупки. Точно през тях, се и виждаше светлината отвън. Промъквайки се с усилие през дълбоките преспи, Изтърсакът се изкачѝ на бруствера на окопа и по гръб се смъкна надолу, пред входа в блиндажа. Вътре беше тихо.

- Има ли някой тук? - тихо попита Мишка, опитвайки се да надзърне вътре през пролуката на платнището. Най-ниската дупка, и тя за него беше висока - не можеше да я достигне. Отвътре изведнъж се мярна сянка и замря до платното, казвайки:

- Стой. Ще стрелям. Командата прозвуча на украински език и много слабо, не по-военному.

- Стоя. Свой съм, - бързо отговори Изтърсакът, за да не стрелят отвътре.

- Парола. - последва следващата уставна команда, но още по-тихо.

- Не знам паролата. Аз съм Мишка, от близкия чифлик. Не се чуха повече никакви команди, и сянката изчезна от брезентовата стена.

- Може ли да вляза? Навън е много студено, - с вълнение попита Изтърсакът, но отговор пак не получи.

- Влизам, - плахо предупреди той, за да бъде уверен, че никой няма да стреля.

Мишка с усилие издърпа долния край на затрупания с преспата брезент, и влезе вътре. Блиндажът се оказа неголям. До дървената стена беше разположено желязно легло с обгорял дюшек. На малката печица, в която въглените едва тлееха, се чуваше звука от греещия се алуминиев чайник. На дървения под се виждаха празни гилзи.

Срещу леглото имаше купчина дърва. През разрушената стена от греди имаше откос от насипана земя. В блиндажа имаше войник. Беше облечен в един обгорял шинел с изправена яка, и седеше неподвижно на пода, прислонен към леглото. Носеше шапката-ушанка със спуснати и завързани «уши», явно му беше голяма и прикриваше горната част на лицето. Държеше на коленете си винтовка със сложен щик.

- Войнико, жив ли си? - с недоумение извика към него Мишка. Той остана неподвижен и мълчалив. Изтърсакът бавно се приближи и измести шапката му малко назад. Войникът се оказа младо момче на около 18-20 години. Затворените и хлътнали очи на бледото, ослабнало лице накараха Мишка да потръпне. Кратката уплаха, че войникът е умрял, бързо се смени с желание да помогне с нещо, и Изтърсакът започна да опипва неподвижното му тяло:

- Войнико, войнико, ранен ли си? Къде си ранен? Не умирай! Войнико! Момъкът бавно приотвори очи и сините му напукани устни едва чуто прошепнаха: - Имаш ли храна...?

Изтъсакът се стъписа, не разбирайки какво става. И изведнъж се досети - «Войникът не е ранен. Той е обезсилен от глад!». В главата на малчугана не се побираше, как войник може да гладува, за него военните винаги са били силни, и никак не можеше да се изтощат от недояждане. Мишка с усилие помогна на войника да се качи на леглото. Първо бутна торса, после вдигна краката. Младият мъж тихо стенеше. Изтърсакът опря винтовката до стената, сложи дърва в печката и, след като седна на края на леглото, невисоко попита:

- Гладен ли си? А и в неговия корем се чу къркорене, като от празен кладенец.

- Не съм ял повече от две седмици, - не отваряйки очи, прошепна войникът, облизвайки със сухия си език кървотечащите устни.

- Извинявай, нямам храна, - унило отговори Изтъсакът...

Огънят в печицата се беше вече разгорял. Мишка постепенно се стопляше. Свали шапката, ботушите и се зае усърдно да разтрива пръстите ту на единия, ту на другия крак. Той не чувстваше почти краката си, като че масажираше чужди крайници. И изведнъж на Изтърсака му проблясна мисъл: «На нас ни останаха два картофа. Последният път, когато гледах в чувала, ги видях. Да. Своят картоф мога да му дам. Аз ще потърпя, аз съм силен». Мишка се проникна с новата идея: «Ще се съгрея, и утре ще дойда. Вземам картофа и незабавно се връщам. Ще успея докато се стъмни, със сигурност». Без да се бави, той реши да зарадва войника:

- Има ядене! В чифлика. Утре отивам бързо, и донасям. А ти се дръж!

Войникът не отговори. Очите му, както преди, бяха затворени. «Може да е умрял?» - мина му мисъл с лека хладинка. Мишка започна пак да го подръпва:

- Войнико, войнико, дръж се! Не умирай! Аз ще ти донеса храна, но утре!

- Вода ми дай, - след като се събуди, дрезгаво прошепна юношата Изтърсакът наля гореща вода от чайника в алуминиево канче, но не му даде веднага да пие – много е гореща. Затова сложи в канчето малко сняг. Войникът пи водата на едри глътки, мръщейки се, навярно, от болка. Но му стана по-леко. Оживи се малко, огледа се само с очи и, като видя срещу него мълчугана, трепна, все едно видя Мишка за първи път:

- Какво правиш ти тук?! - Нали ти казах, от чифлика съм. Утре ще ти донеса ядене. А ти, се дръж! Войникът пак се килна на леглото и се загледа в тавана:

- Ние се отбранявахме... после нищо не помня... мен ме затрупа земята.

- А другите къде са? - Изтърсакът приседна на леглото. - Когато се измъкнах, нямаше никой.

Изведнъж Мишка си спомни, защо беше дошъл на заставата. Приближи се до войника и заговорнически прошепна:

- Имаш ли пистолет в повече? Войникът изучаващо погледна към „хулиганчето“, после отново се загледа в тавана:

- Нищо нямам. И пистолет нямам. И патроните се свършиха. Само гилзи… - И какво правиш тук, след като дори патрони нямаш?! - като не скри очудването се, възкликна Мишка.

Войникът се обърна бавно към момчето. Уморените му, сиви очи се преобразяваха. В тях се зараждаше ярост, или злоба. С усилие се приповдигна с едната ръка, доколкото можеше силно, стисна ръката на Изтърсака и, с плашеща интонация, изхриптя:

- Никой не ми е заповядал да напусна кордона. Разбираш ли ме, момче?! Никой! Дал съм клетва! - главата му падна на леглото и войникът пак загуби съзнание... «Ето това е герой! Това е герой! - целият сутрешен път за вкъщи, си повтаряше Изтърсакът, - Без патрони, но пак на границата е останал. Истински граничар! Герой е!». Верността на войника на дадената клетва придаваха на Мишка сили, които почти не бяха останали. А той все вървеше и вървеше. За щастие, по вчерашните следи…

 

Глава 17. 1942 год. Януари. Чифликът.

Мишка влезе в избата заедно с кълба от пара. Дядото не беше в стаята. На масата в паницата се виждаха два сварени картофа. «Добре, - помисли си Изтърсакът. - Може дядо да спи или пак е в зимника? Той няма дори да забележи, че аз съм идвал». Мишка бързо хвърли кожухчето, ботушките. Смени си набързо партенките, замота си сухи, намъкна си валенки* (*филцови ботуши) и пътьом изпи едно канче вода. После взе един картоф, шубичката и тръгна да излиза. Но в този момент заскърца входната врата и се видя фигурата на дядото. Дядо Максим намръщено погледна към Мишка, после към масата, после пак към внука. Видя картофа в ръката му. Без да каже нито дума, дядото с размах удари Изтърсака с тежката си ръка, закачайки касателно върха на главата му. От неочакваност, внукът се смъкна на пода. Картофът се отърколи в страни. От очите на Мишка за миг изскочиха сълзи, но не от болка - от обида. Дядото вдигна от пода овчата шубка и седна на масата…

 

Глава 18

1999 год. Май. Вилата

- Защо те удари?! - не издържайки, викнах възмутен аз.

- Максимчо, - тихо произнесе мама.

Обърнах се. В очите ѝ блестяха сълзи. Тя сложи вертикално показалеца си към своите устни, това означаваше, че трябва да замълча. Дядо Миша никак не отреагира. Навярно, се намираше далеч, в своите детски спомени…

 

Глава 19

1942 год. Януари. Чифликът

- Дядо, ти не разбираш! Там, - седейки на пода, изхлипа горчиво Изтърсакът. - Там има един войник! Истински герой! Той е сам… разбираш ли… сам! И не е оставил заставата, не е избягал… охранява границата… и умира от глад. Искам да му отнеса моя картоф. Само моя! Нали разбираш! Не твоя, а моя!

Прегърбен, дядо Максим безмълвно и мрачно гледаше масата пред него. После се обърна. Погледът му беше съсредоточен, особен, както никога по-рано. После взе кожухчето, обърна се с гръб, и, неловко го опипа малко с костеливите си  пръсти, хвърли го назад, на пода, до внука. И пак, без думи.

След негодуването си, Изтърсакът замлъкна и, тихо изхлипвайки, се загледа в пода. Когато дядото пренебрежително хвърли шубичката, в Мишка още повече се разгоря обидата. Той скочи, взе бързо картофа, шубичката, шапката и излезе от одаята.

Веднага щом вратата с тряскане се затвори след Изтърсака, опирайки се с ръце в масата, дядо Максим тежко стана и шумно влачейки крака по пода дойде до прозореца. Облегна се на лакти на перваза на прозореца и през замръзналото стъкло се загледа след внука. Дядото ловеше всяка негова крачка, всяко движение, докато силуетът на Изтъсака не изчезна в зимния студ на безкрайното поле.

 

Глава 20. 1942 год. Януари. Заставата.

Студът не отстъпваше, проникваше до самите кости. Но Мишка не го чувстваше. Мъчеше го чувството за обида. Всичко кипеше в него. «Защо?! Защо дядо ме удари?! Та нали той е бил войник! Как можа?!» -повтаряше внукът с горчивина. Изтърсакът вървеше по леко заметените със сняг следи, не забелязвайки нито студа, нито умората, макар и самият той да приличаше вече на жив снежен човек. Обидата го душеше все по-силно и по-силно, безспирно вадейки от очите му горчиви сълзи: «Как можа?! Как можа?!» - като някакво заклинание повтаряше внукът.

Така Мишка не забеляза, как се дотътри до заставата. Уверено пропълзя под плащ- палатката, заваряйки същата картина: войникът лежеше със затворени очи и дишаше тежко. В печицата имаше тлеещи въглени. Сложи дърва в нея, и извади от джоба варения картоф, отчупи едно парче от него, и както си е необелен, го хвърли в канчето. ДолЯ още вода от чайника. «След дълго гладуване, не трябва веднага да се яде много. По-добре е първоначално да се приеме някаква супичка» - спомни си внукът думите на дядото. Такава супа Изтърсакът се и опита да направи. Разбърка с лъжицата това парче картоф, доля още малко вода. Получи се пълно канче топъл картофен бульон. -Идеално, - тихо се самопохвали Мишка, и сложи канчето на табуретката. После си свали кожухчето, сложи го под главата на войника, седна до главата му и се зае внимателно да го храни с лъжицата. След всяка глътка войникът се свиваше, най-вероятно, го болеше коремът, но непрестанно повторяше на украински: «Благодаря, благодаря». А Мишка, с особено чувство на важност и почти като възрастен, отговаряше: «Яж, яж. Да ти е сладко».

Младият войник пиеше супата на малки глътки и видимо оживяваше. Изтърсакът реши, че като за първи път половин канче е стига, и сложи канчето настрани, на печицата…

 

Глава 21. 1999 год. Май. Вилата.

-Ти хапна ли от супата? -вълнувайки се за дядо си, попитах аз. Дядо Миша ме погледна за миг:

-Странно, не исках тогава да ям, макар че два дена не бях ял. Едва след време научих, че има такъв вреден стадии от гладуването, когато не ти се яде. Но тогава не знаех за това.

-И веднага ли си тръгна вкъщи?! -продължавайки да се вълнувам, попитах аз.

-Не. Бях много уморен и заспах почти веднага - свит на кълбо в краката на войника. Така безпробудно проспах остатъка от деня и цялата нощ. Когато се събудих, на вън грееше вече слънцето… Жан Жданов ДЯДОВЦИ 96

 

Глава 22. 1942 год. Януари. Заставата.

Мишка още един път нахрани войника, пак с лъжичката. После приготви още една порция супичка, от другото парче картоф. Изтърсакът я беше разделил така, че да се стигне за три дена, по едно канче на ден. Войникът се посъвзе. Опря се с ръце на леглото , леко се приповдигна и, наблюдавайки непознатото момче как готви, с глух глас рече:

-Като те гледам, Вие там също гладувате. Яж и ти. Прозорливостта на войника смути Мишка. За миг той дори спря да мачка картофа, но бързоо се съвзе и не се сети да каже нищо друго, освен да излъже:

-Не. Не искам. Ял съм, - и с увлечение продължи да приготвя супичката. Като свърши, Изтърсакът постави канчето на табуретката, до половинката картоф:

-Ще ти стигне за три дена, - постара се весело да изрече Изтърсакът. -Благодаря ти, момче.

Преди да си тръгне, Мишка сложи дърва в печицата, няколко пъти напълни със сняг чайника, за да се напълни с вода, облече си шубичката, и си сложи шапката. Войникът тихо го извика:

- Стой, момче. Аз дори не знам, как се казваш. Много съм ти благодарен. Когато пораснеш, ще станеш добър войник. Благодаря ти за всичко, - и той подаде на мамчето своята суха ръка.

- Мишка се казвам. Ще дойда пак при теб, - Опита се да поободри войника Изтърсакът, и те си стиснаха ръцете един на друг.

Мишка трудно се изкачи на заснежения бруствер на окопа и едва тук почувства силата на студа, може би студът се беше увеличил, а е возможно и той да е ослабнал. А го чакаше път. Изтърсакът повдигна яка и си мушна в нея носа. Налагаше се да балансира с ръце, стараейки се да стъпва по своите следи от преди. Независимо от това, често падаше ту на едната страна, ту на другата, пропадайки в дълбокия сняг. Едва си преместваше краката, измина около сто крачки, и отново и падна. Този път дори не се опита да стане. Намаше сили. «Не е страшно, - помисли си Мишка, - ще почина малко и ще продължа». Сложи си ръцете в джобовете, обърна се на страни и подгъна колена, като се сви на кълбо. Очите му се затвориха сами, и потъна в приятна дремка. На Мишка му се привиждаше боботеща печка в силно нагрята стая, и започна да се съгрява, както му се стори. Сви се още по-силно в клъбце и започна да се усмихва. «Ще си почина малко и тръгвам по-нататък» - повтаряше си шепнешком. И изведнъж, в тази приятна нега потъвайки в безпробуден сън, в левия джоб Мишка напипа някакво клъбце. Опита се да разбере какво е това, но замръзналата му ръка не го слушаше. Изтърсакът бавно измъкна неизвестната грудчица и с мъка приотвори запрашените със сняг очи.

Държеше в ръката си картоф, но не този, който беше разделил на части за войника, а цял картоф. Мишка го гледаше и нищо не разбираше: -Откъде е това? - дрезгаво прошепна той. И изведнъж, като че ток го удари: -Дядо! Мишка с усилие застана на колене. Мислите му бяха объркани в търсене на отговора: -Той му беше сложил този картоф, когато опипваше шубичката. Да! Но защо?! И сега Мишка бе разтърсен отново от ново досещане, но още по-силно, като че от мълния: -А-а-а-х глупак съм аз! Как можах?! Как можах да се усъмня?! Стискайки картофа в ръката си, той с усилие стана на крака. Обхвана го чувство, което поради неговото малолетие му беше непознато, но то беше много по-силно и по-дълбоко, отколкото обидата. Сълзи потекоха от очите му, но така, че Мишка нищо не виждаше пред себе си. Той не вървеше, тичаше и тичаше, падаше, и отново ставаше, и се кореше, колкото му държи глас високо:

- Нека целият свят да чуе и да знае, че аз съм глупак! Най-важното е, че дядо ми е простил! Глупак! Какъв съм аз глупак! Дядо! Прости ми! Прости ми! Дядо! Прости ми! - чуваше се глух, едва чут вик по безкрайното снежно поле.

 

Глава 23. 1942 год. Януари. Чифлика.

В кълба от студена пара Мишка нахлу в хижата като вихър, но късно. Дядо му безжизнено седеше на масата, с глава легнала върху ръцете. Беше на същото място, където го остави внука… След около седмица, Изтърсака го намериха бежанци, минаващи през чифлика. Както често се случваше в тези времена, искаха да останат тук за известно време, а останаха завинаги. Те намериха Мишка в студената хижа, напълно безсилен. Не можеше дори и глава да повдигне… Мишка приотвори очи и едва видя размития образ на младо женско лице, склонено над него…

 

Глава 24. 1999 год. Май. Вилата.

- Имал съм късмет, - оживи се леко дядо Миша, - Благодарение на Анастасия Алексеевна оживях, тя ме спаси... Когато през 44-та дойдоха нашите, бях вече поукрепнал. Яви се по това време при нас млад офицер. Представи се, и ни обяви за какво е дошъл на чифлика…

 

Глава 25. 1944 год. Июли. Чифликът.

Мишка и Анастасия Алексеевна стоеха до оградата и с нескрита радост наблюдаваха как по зарасналия път покрай чифлика минаваше колона от съветски танкове. Те се движеха в безкрайна верига по посока на границата. На броните им седяха уморени войници, но щом достигнеха селската къща на дядо Максим, се оживяваха, махаха приветствено с ръце и в движение изговаряха кратки фрази с различни темброве на мъжските си гласове: -Чакайте ни с Победата!

-Дръжте се, лошото мина! -Скоро ще доубием звера в леговището му! Анастасия Алексеевна ловко и с усмивка им хвърляше полски цветя, набързо събрани покрай пътя. Войниците ловко ги хващаха и ѝ отговаряха с въздушни целувки. С радостни сълзи, след всеки танк тя шептеше от никого нечути думи: «Да ви пази Бог».

Един открит камион, газ, изведнъж рязко пресече танковата колона, и спря пред портата. Стараейки се да се чуят неговите думи, сред ревящите мотори и тракащите вериги, усмихнат лейтенант извика, обръщайки се към Анастасия Алексеевна:

-Здравейте! Къде мога да намеря Мишка?! Тук ли живее той! Лицето на жената за миг потъмня, и тя с тревога попита:

-За какво ви е той? Да не е направил нещо лошо?

-Не, не, не се безспокойте! Имам само добри новини! - успокои я офицерът, и се усмихна още по-широко. 

Анастасия Алексеевна се смути от радост:

-Така ли било! Добре… той е тук… ето го, - тя хвана Мишка за раменете и го придвижи пред себе си. Младият офицер ловко скочи от джипа и, по навик събра отзад военната си рубашка на плисирани гънки, по военному изрече, продължавайки да се усмихва:

-Дойдох тук по заповед на командира на штаба. Искам да ви кажа нещо.

-Защо стоим тук?...  Заповядайте вътре.

-С удоволствие, - бодро прие поканата офицера и, изваждайки от задната седалка два мешка, последва стопанката и Мишка вътре в къщата. -Сега ще направя чай, - бодро каза Анастасия Алексеевна, когато влязоха в гостната стая, и тя се нахвърли да бърше масата, макар и да беше чиста.

-Благодаря, но нямам време. Първо, позволете ми да се представя - лейтенант Громов! - бравурно изкозирува офицерът, - Идвам тук по поръчение на командването. Ето, специално при теб съм дошъл, Мишка. Лейтенантът извади от джоба на гърдите спрегнат на четири лист от вестник и го подаде на Изтърсака: -Всички вече знаят за твоя подвиг, дори и в партизанския вестник е писано за теб.

-Какъв подвиг? – очудено попита Изтърсакът, вземайки машинално вестника, и продължавайки с недоумение да гледа юначния офицер. -Да, Мишка, това се нарича подвиг. За твоята геройска постъпка ни разказа Степан Матвейчук. Помниш ли такъв човек? Ти си го хранил с лъжичка. Няколко дни след като ти си тръгнал, го открили партизаните - и едва са успяли да го съживят. Сега той воюва, и воюва геройски. Често се сеща за тебе. Казва, ако не беше Мишка, нямаше да го има Степан Матвейчук, за да се отплати на врага. Той беше храбър партизанин и заедно с другарите си по оръжие взриви три железопътни ешелона, заедно с техниката и фашистите. Сега Степан е в полковото разузнаване. Върви към Берлин. Това е. Поздрав ти предава. И още нещо предаде… Лейтенантът се върна при вратата, взе два военни мешка и ги сложи на масата: -Тук има хляб, консерви от гювеч, захар, кондензирано мляко, и всичко друго, което момчетата са могли да съберат за тебе. Дори шоколад има. Ето… Това е за по-скорошното ти съвземане. И знай, ние помним за тебе и се гордеем. А командването реши да те награди с медал «За смелост». Това е особен медал. С него се награждават проявилите лично мъжество и храброст. Лейтенантът извади от страничния джоб на туниката си сива кутия, извади медала и, закрепвайки го внимателно на ризата на Мишка, стисна ръката на малчугана …

 

Глава 26. 1999 год. Май. Вилата.

-След войната тръгнах на училище пак, - продължи своя разказ дядо Миша, - Чак до абитуриенско време Министерството на отбраната ми даваше безплатни карти в детските лагери, за през цялото лято. Там заякнах още повече. После учих града агрономство, както искаше дядо, и се върнах в чифлика. Постепенно се увеличи населението в него. Започнахме да сеем ръж, изградихме ферма и, за пръв път от много години, у нас се появи стадо крави. Впрочем, тук минаваха те на път за паша - дядо Миша показа с ръка към оградата.

-Как тук? – учудих се аз. – Точно тук ли…

Дядо Миша се усмихна:

- Тогава нямаше къщи на това място. А на мястото на нашата вила беше селската къща на дядо Максим.

-Интересно! Всичко е ставало тук?! - влачейки думите и опитвайки се да си представи къщата на дядо Максим на мястото на вилата, възкликнах аз. Усмивката слезе от лицето на дядо Миша:

-Да, Максимчо, тук. Новата гранична застава построиха, хе-е-ей там, от другата страна, - той показа направлението с ръка, - На старото ѝ място има сега Обелиск, в чест на геройски падналите граничари. Цялата застава загина тогава. Само Степан Матвейчук по чудо остана жив и сега е герой от войната… Дядо Миша свали медала и, держейки го внимателно между дланите, автоматично го потриваше с големия си пръст. -До днешния ден, - отново тихо заговори дядото, - той беше на моите гърди само един път, когато ми го връчи лейтенантът. Винаги съм смятал, че той ни принадлежи на нас двамата с дядо, и че не е добре да го нося само аз … Дядо Миша се наведе към мен, внимателно ми сложи медала на ветровката, и леко хлопна по нея с ръка:

-Сега Максимчо, той ще бъде твоя гордост. Ще го носиш в чест на своя прапрадядо.

Мама си бършеше сълзите със салфетка, а татко просто гледаше встрани. Навярно не искаше да ги показва. Дядо отново ми разроши косата и си взе от земята тояжката. Поразбърка горящите въглени и извади оттам на тревата почернелия картоф. После внимателно го взе и, прехвърляйки го от ръка на ръка, започна усърдно да духа върху него. В същото време, той добродушно се усмихваше, поглеждайки ме отвреме-навреме. Не дочакал изстиването на картофа, дядо леко го разчупи, от него излезе гореща струйка пара. Духна още няколко пъти и ми го подаде. Картофът силно ме пареше, но не показвах това външно, търпях, вдишвайки с цялото си естество ароматът на далечното минало. Оттогава, нищо по-вкусно не съм ял.

 

Глава 27. 2000 год. Май. Послесловие.

Безкрайно поле, преди месец засято с ръж, се простираше наоколо. Навсякъде само поле и поле, без дори малко дръвче или храстче, които биха могли да ми послужат за ориентир. Имах обаче късмет, бързо намерих Обелиска и поставих там няколко хризантеми за падналите на 22 июни граничари. Сега се движа по същото това поле, някога неразорано, където преди много години, в зимния студ, се е промъквал моя дядо - Мишка. Бях преизпълнен с огромна гордост, че ходя сега по неговите следи… Миналата година тръгнах на училище, в първи клас. Медалът, подарен от дядо, реших да не го нося - не съм го заслужил. Но ще го пазя като зеницата на окото си, и в удобен момент ще го показвам на приятелите и ще им преразказвам героическата история за моите ДЯДОВЦИ. Не зная, дали агрономом ще стана или счетоводител, какъвто е искал да види своя внук моят прапрадядо, но в тази паметна вечер на вилата направих за себе си важно откритие – има с кого да се гордея.

Разбрах защо след шамарчето, прапрадядо не е съжалил моя дядо, макар че, седейки на масата, е знаел вече, че бягството на внука до заставата е било имало благородна подбуда. Нали последния картоф Изтърсака е взел не за себе си, а за умиращия войник. Могъл е, но не го е съжалил. Дядо Максим, омъдрен от жизнения опит, е знаел че само такова силно чувство като обидата, ще помогнат на Мишка да отиде до заставата и да се върне. Та макар и от обида, нарочно предизвикана към себе си. Моят прапрадядо е дал живота си за внука и младия войник без колебание, защото самият той е бил войник, истински войник, макар и от съвсем друга война. Останал е до край верен на воинишкия си дълг и е знаел, че в живота може да настъпи момент, когато той трябва да поеме върху себе си огъня, както беше някога постъпил неговия брат - Иван. Тази вечер при огъня разбрах също: там, в далечната 1941-ва година, гледайки в замръзналия прозорец, моят Жан Жданов ДЯДОВЦИ 116 прапрадед е знаел вече, че вижда моя дядо за последен път и го е гледал с любов и гордост. Гледал го е така, както е мечтал моят дядо, да го гледа неговият дядо.

Край "ДЯДОВЦИ"

 

БИОГРАФИЯ НА КНИГАТА

[1] Тук ти можешь да споделиш мислите, които е извикала в тебе тази книга. По такъв начин ще станеш важна част от нейната биография. Не забрави да отбележиш годината и името си.

Обикновено, четейки интересна книга, се раждат и наслагват мисли – една, втора, трета и така по хода на цялото произведение, често се раждат в нас въпроси, а понякога нравствени, социални и други противоречия, които остават там, някъде назад, в дълбините на нашето съзнание. Може би затова, от началото на XVIII век, веднага след излизането на някоя нова книга на известен писател, в интелектуалните кръгове на обществото са възниквали литературни кръжоци, където читателите-поклонници детайлно и с часове са обсъждали постъпките на персонажите на произведението, и много други неща, които са вълнували мислите им. На подобни литературни вечери са се случвали бурни и разгорещени дискуссии, тъй като всеки е имал свои съждения. Следвайки отдавнашната традиция на предците, главна цел на раздела «История на четенето» си остава същата: да подтикне читателя, та бил той и много млад, да изказаже своето лично мнение, «да извади» своите мисли от подсъзнанието навън, а тези мисли в края на крайщата, формират личността.

© 2017 Жан Жданов__

 

Оригинален текст, цялата книга

 

 

Жан Жданов

 

 

Многонациональному

советскому народу, победившему

в Великой Отечественной войне,

посвящается

 

Деды

 

Повесть

 

 

В этой книге автор попытался отразить связь поколений, где от дедов к внукам передается сила духа многонационального народа, который выстоял и победил в Великой Отечественной войне.

События происходят на территории Беларуси. В один из майских вечеров дед рассказывает внуку историю тяжелого периода начала войны, в котором ему, семилетнему мальчику, довелось спасти жизнь молодого солдата, при этом самому чудом выжить.

Адресовано широкому кругу читателей.

 

© 2017, Jan Jdanov
75-летию
Великой Победы

 

Глава 1
1999 год. Май. Дача

 

За неделю до Дня Победы, мы всей семьёй: мама, папа и я — Максим, приехали к дедушке Мише, на дачу. Он уже ждал нас. Ворота были настежь распахнуты и мы без остановки вкатили на нашем «лимузине» прямо во двор, наперебой радостно здороваясь через окна машины.

Когда мама позвонила деду и сказала, что мы едем к нему в гости, он обрадовался, но сообщил своё условие — первый ужин будет у костра, с печёной картошкой, зеленью и чаепитием. Она согласилась, хотя всегда считала, что подобная еда подходит только для туристических походов, а нормальный ужин должен быть с тарелками и столовыми приборами. Однако договор дороже денег, и первые приготовления на даче были, как говорится, налицо.

 

Чуть в стороне от дома, под раскидистой кроной цветущей яблони, стоял наполовину накрытый стол. В двух или трех мисках краснели и зеленели овощи — помидоры, огурцы, редиска, зелёный лук и разные петрушки с укропами, которые я недолюбливал, считая эти полезные витамины невкусными, едой для взрослых. В центре стола, в обыкновенной банке с водой, красовался пышный букет полевых цветов, издавая неповторимые майские ароматы. Дед знал, каким цветам мама отдает предпочтение, поэтому заранее постарался сделать ей приятное.

Главным же украшением стола, на мой взгляд, был самовар, весь такой блестящий, с изогнутыми ручками. Возвышаясь на столе, он горделиво дожидался своего часа — всеобщего чаепития и душевной беседы.

В нескольких метрах от стола, рядом с палисадником, была устроена кухня для нашего ужина — костёр. Он уже горел в полную силу, периодически выстреливая яркими искрами.

Я первым выскочил из машины и с радостью бросился к деду в объятия. Он стоял у костра и со знанием дела двигал палкой пылающие поленья.

Костровая площадка казалась приглядной, поскольку там царила простота деревенского уюта. Вокруг костра были расставлены деревянные ящики, покрытые грубой мешковиной. Лично я считаю их более удобными сиденьями, чем, скажем, стулья или даже кресла, так как они чуть прогибаются и пружинят под тобой тонкими дощечками. На редких штакетниках низенького заборчика, ограждающего цветущий палисадник, сохли вверх дном пустые полулитровые и литровые банки. Яблоню подпирали грабли, тяпка и лопата. В общем, всё как в деревне.

— Привет, деда! — я обнял его чуть выше талии, насколько хватало моего роста.

— Привет, привет, Максимка! Рад тебя видеть.

— Я тоже, деда. Но ехать к тебе слишком долго.

Дедушка Миша рассмеялся и свободной рукой потрепал мои волосы:

— И то хорошо, не пешком, а с ветерком. И на каком авто! Сказка!

Не успел я ответить, как подошли родители. Пока взрослые здоровались и обнимались, я увлёкся костром. Схватил палку и, лихо орудуя ею, стал поднимать вверх высокие сполохи искр. Увлекательная забава привлекала тем, что никто не запрещал играть с огнём, как в городе.

Мама по-хозяйски сразу взялась за дело. Накинула красивый фартук в цветочек и принялась готовить салаты.

Папа вернулся к машине и отдался любимому занятию, которому посвящал всё свободное время. Открыл капот нашего «лимузина» — доисторического «ЗИМа», называя его «моя ласточка», и что-то там подкручивал, периодически выбирая разные ключи. Он напевал какую-то песню, скорее всего военно-строевую, хотя слов было не разобрать. Слышался только ритм. Петь в голос папа стеснялся, так как мама иногда напоминала в шутку: «Тебе, дорогой, точно медведь на ухо наступил».

— А твой-то, опять под капот? — усмехнулся дедушка, обращаясь к маме и поправляя палкой дрова, которые от моих игр рассыпались.

Умело шинкуя ножом овощи, она через плечо улыбнулась:

— Пап, ты же знаешь, он своей ласточке уделяет каждую свободную минуту. Я даже ревную.

Мама звонко рассмеялась и негромко затянула песню Кристалинской, свою любимую — «Нежность». Она всегда поёт её с особым чувством, когда в лирическом настроении, вдобавок бросает на папу какие-то странные взгляды. Если они любовные, то почему она на меня никогда так не смотрит, ведь часто говорит, что любит меня? Непонятно. 

— Ну что, молодой человек? В сентябре в первый класс? — улыбаясь, спросил дедушка Миша, когда я запустил вверх очередной сноп искр.

Вопрос деда моё настроение чуть подпортил. Но виду, как мне казалось, я не подал, хотя про костёр сразу забыл. Вальяжно усевшись на ящик, деловито, почти по-взрослому, ответил:

— Да, деда. Надо идти.

Напускная деловитость исходила от переживания, когда кто-то напоминал, что скоро в школу. «Как там в школе? Получится ли у меня? Каким я буду учеником?» — эти мысли не давали мне покоя.

— Правильно делаешь, что волнуешься. Как только переступишь порог школы, перестанешь быть ребенком, — тонко почувствовав моё настроение, сказал дед.

— Да я и сейчас уже не ребёнок. Иногда даже папе помогаю чинить машину. Ключи подаю. Знаю их все по размерам.

— Что ж теперь не помогаешь? Вон папа, откручивает и закручивает гайки. Ему как раз твоя помощь не помешала бы.

Простой вопрос деда застал меня врасплох:

— Я… сейчас пойду. Хотел… посмотреть, какими дровами ты топишь костёр.

— Хы-ы. Молодец! Быстро соображаешь, — усмехнулся дед.

Я посмотрел на деда с прищуром, а про себя подумал: «Как он сходу раскусил меня, ведь сразу понял, что выкручиваюсь, и как намекнул на мою хитрость — похвалой. Во даёт!».

— Тогда пойду папе ключи подавать, — я неохотно встал, прошёл несколько шагов, и ещё раз бросил подозрительный взгляд на деда.

И тут, я не поверил своим глазам, даже опешил. Впервые увидел на груди деда боевую награду — медаль!

Сколько раз я тушевался и краснел, когда во дворе друзья хвастались: «Мой прадед награждён десятью медалями и одним орденом! Он герой у меня!». А Стёпка: «У моего прадеда медали вешать некуда! Он ещё больший герой!». Я стыдливо молчал. Хвастаться было нечем. Я никогда не спрашивал деда, почему у него нет медалей, хотя бы одной. Ну, не носит, значит, нету — не заслужил. Чего спрашивать? По правде говоря, он и не мог их иметь, ведь в конце войны ему не стукнуло и одиннадцати. К тому же, он у меня не прадед, а дед. Но от этих веских доводов мне легче не становилось. От досады я даже стал ходить в библиотеку, дотошно изучая боевые ордена и медали. Поэтому узнал награду сразу — медаль «За отвагу». В верхней её части изображены три летящих самолёта. Под ними — надпись в две строки: «За отвагу». Чуть ниже — танк Т-35. А в самом низу другая надпись — «СССР».

Всё это я знал из библиотеки. И тут, на тебе! Самая что ни на есть настоящая! Не на картинке, а на груди моего деда. И не какая-то там за оборону или взятие чего-то, а «За отвагу»! Геройская! Пусть даже одна!

Находясь в ступоре и продолжая не верить своим глазам, я восторженно воскликнул:

— Деда! Это же медаль за отвагу! — и буквально прыгнул к нему, рассматривая награду, но не трогая руками. — Мама! У деда есть медаль! Медаль «За отвагу»! Папа!

 

 

 

Мне хотелось, чтобы все слышали и знали, что мой дед — герой.

— Ты что, не знал? — спокойно спросила мама, даже не оторвавшись от салата.

— Откуда?! — я продолжал взволновано восхищаться. — Дед! Почему ты раньше её не надевал?! Почему никогда не говорил, что у тебя есть медаль?!

Мама на секунду приостановила нарезку овощей и c улыбкой сказала:

— Пап, расскажи ему. Ты же видишь, он не отстанет. И мне интересно ещё раз послушать.

— Я тоже хочу ещё раз услышать эту историю, — громко захлопнул капот и, направляясь к костру, поддержал маму папа.

— Расскажи, дед. Пожалуйста! За что тебе дали медаль? — присоединился я к просьбе родителей.

Стало ясно, они просили деда рассказать историю про медаль ради меня, так как сами её знали.

Дед придвинул ящик ближе к костру, сел и замер, глядя на огонь. Так, в тишине, он просидел, может, больше минуты, без единого движения. И тут я заметил в его глазах слёзы. Даже представить себе не мог, что дед может плакать. Он не из тех. Никогда бы не поверил, если бы сам не увидел.

Я робко приблизился к нему и мягко положил руку на плечо.

— Деда… — прошептал я.

Не отрывая взгляда от костра, он несколько раз легко похлопал своей рукой по моей.

— Это не моя награда, — тихо сказал дед.

— Как не твоя?! — растерянно изумился я.

— Вернее, не только моя, — уточнил дедушка.

— А чья же ещё? — чуть успокоившись, но всё равно волнуясь, не отставал я.

Мама лучше меня чувствовала состояние своего отца, поэтому ласково обратилась ко мне:

— Максимка, не перебивай. Наберись терпения и просто послушай.

— А там есть что послушать, — добавил папа, вытирая тряпкой руки от мазута.

— Хорошо, — быстро согласился я, с интересом уставившись на деда.

Пламя в костре сошло почти на нет, передав свою энергию ярким углям. Жар чувствовался даже на расстоянии и приятно согревал, так как уже вечерело и становилось прохладнее. Дед поправил палкой угли, посмотрел на меня, и снова взъерошив мне волосы, не спеша заговорил. Слёз в его глазах уже не было.

— В аккурат перед войной, на небольшом, заброшенном белорусском хуторке, где я родился, нас осталось всего двое — мой дед — Максим, твой прапрадед, значит, и я — Мишка. На нашем хуторе и до войны-то старики обживали всего лишь несколько дворов. А тогда, кто уехал в город к детям, кто помер. Я в сентябре готовился пойти в первый класс, как ты сейчас…

 

Глава 2
1941 год. Май. Хутор

 

Мать Мишки умерла при его родах, так и не увидев дитя. А отец, работавший на рыболовецкой шхуне на Балтике, в тот трагический час находился в море, на очередном промысле. Скорее всего, он так и не узнал о смерти жены и рождении сына, так как буквально в те же дни пришла другая страшная новость — судно Мишкиного отца бесследно исчезло. Связь с ним внезапно оборвалась. Никто не мог толком сказать о его судьбе. Только догадки. Разное говорили. Одни — будто шхуна попала в шторм, который бушевал в том районе, и в миг ушла под воду вместе с экипажем. Даже сигнал SOS не успели отправить. Были и другие, кто шептался, мол, всей командой убежали за границу и там остались. Конечно, всё это сплетни. Никаких доказательств гибели или бегства до сих пор нет.

Единственный родственник Мишки — дед Максим, отец его матери, без лишних слов и с радостью взял внука на воспитание, часто по-отечески называя его Последыш.

На двоих пенсии деда вполне хватало. Один раз в неделю приезжала машина с продуктами — «магазин на колесах», как они её называли. Там брали самое необходимое: хлеб, соль, сахар, крупу. К тому же имелся огород с картошкой и грядками зелени. В общем, жить было можно.

Осенью Мишка должен был пойти в школу, в первый класс. С большим трепетом он ждал первое сентября, частенько примеряя новенькие хромовые сапоги. Они походили на военные, поэтому особо нравились. Дед справил их ладно, так как Мишке пришлось бы топать по десять километров в день. До села пять, где находилась сельская школа, и назад пять. Правда, в сельсовете им предлагали переехать в село, даже сулили нестарую избу, но дед Максим наотрез отказался. Говорил: «Там, где человек родился, там он должен жить и умереть…»

Бывало, наденет Мишка сапоги и по долгу рассматривает их в зеркало. То боком повернётся, то задом, то живот подтянет. И всё марширует по избе, туда-сюда, честь отдает, приставляя ладонь к виску.

Длинная дорога в школу Мишку не пугала, но мысли о строгих правилах для школьников, о которых он слышал, заставляли робеть.

Однажды вечером дед Максим и Мишка сидели за столом и смаковали чай. Дед потчевал себя яблочным вареньем, а Мишка вприкуску грыз кусковой сахар.

Надо заметить, что главной и единственной жилой комнатой в избе была горница. Она занимала пространство всего дома, за исключением чулана и сеней. В ней готовили еду, ели, спали, а в ненастную погоду отдыхали. В горнице насчитывалось пять окон: три фронтальных и два боковых. Центральное место в избе занимала русская печь с лежанкой, где спал Мишка. Рядом — деревянная лавка с кухонной утварью. Цветастый под потолок занавес отделял дедову спальню. Из мебели там ютилась только кровать, приставленная вплотную к грубке. На стене у входной двери вертикально висело продолговатое старое зеркало. Вдоль трёх окон, выходивших во двор, стоял большой деревянный стол, с лавками по краям. Там-то и сидели за самоваром Мишка и дед Максим.

— Чтобы стать бухгалтером или агрономом, надо хорошо выучиться, быть грамотным, — с удовольствием потягивая из блюдечка горячий чай, поучал дед.

Мишка усмехнулся, звучно сёрбая чай из алюминиевой кружки:

— Ты-то, дед, ни читать, ни писать не умеешь. А вон, в гражданскую даже ранения не получил. Выходит, грамота неглавное. Главное смекалка.

— Смекалка это, конечно, хорошо, но без грамоты толку не будет. Без неё, друг мой сердешный, всю жизнь будешь коровам хвосты крутить.

Последыш насупился:

— И ничего не буду. Коров-то на хуторе нету. Кому крутить? — Мишка тут же расплылся в улыбке. Ему явно понравилась смекалка собственного умозаключения.

Дед Максим продолжал смаковать чай и, как бы между прочим, сквозь густую седую бороду, сказал:

— Ну-ну. Гогочи, гогочи. Был бы агрономом, поля поднимал, сеял, урожай собирал. А стал бы бухгалтером, учет вел. Учёт — это, братец, — дед поставил блюдечко на стол, поднял указательный палец вверх, и с особым чувством значимости добавил, — основа хозяйства.

Так изо дня в день дед накручивал Последыша своими наставлениями о прелестях жизни агронома и бухгалтера. Именно эти две профессии представлялись ему самыми достойными. Желая того или нет, Мишка внутренне соглашался с дедом и мысленно готовился к учёбе. Через «магазин на колёсах» заказали тетрадки, карандаши, чернильницу, перья, чтобы во всеоружии встретить первое сентября. Но тот долгожданный для Мишки день так и не наступил. В школу он не пошёл…

 

 

Глава 3
1999 год. Май. Дача

 

Упёршись руками в колени, дедушка Миша поднялся, взял ведро с картошкой и сыпанул десятка полтора в угли. Потом палкой стал прятать её поглубже, в самый жар.

Тем временем папа вынес из дома лампочку с удлинителем и приспособил её над столом. Мама закончила готовить салаты и присела на краешек лавки. Она приготовилась слушать деда дальше, подперев подбородок пальцами рук, сложенными в замок.

Папа подал деду свитер, мне — штормовку, а маму укрыл пледом и сел рядом.

— Деда, почему твой дед называл тебя Последышем? — шепотом нарушил я тишину.

— Не знаю. Никогда не спрашивал. Наверное, потому что был первый и последний. Без братьев, без сестёр. Думаю, так.

— И что было дальше? — с нетерпением наседал я. Меня распирал интерес, возможно, о какой-то важной военной операции, за которую дед получил геройскую боевую награду. 

Он сел рядом на ящик и, продолжая орудовать палкой, вернулся к своей истории:

— В то утро нас разбудил гул высоко летящих самолётов…

 

Глава 4
1941 год. 22 июня. Хутор

 

Ранним утром, босой и в подштанниках, Мишка выскочил из избы. За ним по-старчески торопливо вышел дед Максим, тоже босой и в солдатском белье. Они задрали головы вверх. В сторону от границы, высоко, гулко и быстро удалялась бесчисленная стая самолётов. Знаков на крыльях было не рассмотреть. И тут же, буквально через минуту, с противоположной стороны, куда летели самолёты, раскатистым эхом послышались частые взрывы, вместе с пулемётной и винтовочной стрельбой. Мишка c дедом одновременно бросились к изгороди. Они напряжённо вслушивались и вглядывались в безбрежное поле, за которым находилась пограничная застава.

— Дед! Это же пограничники! — глядя то на деда, то в нескончаемое поле, взволновано затараторил Мишка. — У них снова учения? Но почему с пушками и самолётами?

Не отрывая взгляда от бескрайнего поля, где никого и ничего видно не было, дед Максим медленно процедил:

— Нет, Последыш. Это не учения, — и хрипло растягивая слова, тревожно добавил: — Это война.

Мишка бросил взволнованный взгляд на деда:

— Какая война? С кем?

— С немцами, Последыш, с немцами. Давай, быстро в избу, — дед подтолкнул внука к двери.

Вскоре взрывы замолкли. А вот стрельба продолжалась ещё несколько часов, периодически, то обрываясь, то снова оживая одинокими выстрелами. Где-то через час, как всё стихло, послышался звук приближающихся мотоциклов. Мишка выглянул в окно и тут же метнулся в сени, бросив на ходу:

— Деда, похоже, немцы!

— Куда?! Сорванец! — вдогонку прикрикнул на него дед.

Со стороны поля, по извилистой хуторской дороге, медленно приближались два мотоцикла с колясками. Это действительно были немцы, в зеленой военной форме, в касках, мотоциклетных очках и с оружием. Первый мотоцикл притормозил напротив Мишки и медленно пошёл на разворот по некошеной траве. Все трое немцев пристально смотрели на малолетку, который с интересом и без страха рассматривал их из-за изгороди. Вновь выехав на дорогу, мотоцикл рванул в обратную сторону. За ним последовал второй. Они не сказали ни слова, оставив после себя дым от выхлопных газов на давно неезженой дороге.

Скорее всего, немцы знали о ситуации на хуторе и его жителях, поэтому даже не остановились. Это было утро двадцать второго июня.

 

 

Глава 5
1999 год. Май. Дача

 

Закопав как следует картошку в угли, дедушка Миша приставил палку к ящику:

— Твой прапрадед Максим не любил рассказывать о войне, хотя всю гражданскую прошёл рядовым Красной армии. У него были боевые награды. Точно знаю. Но он их никогда не показывал, не хвастался. Я их так и не нашёл, где-то спрятал, наверное, закопал. Видно, много горя насмотрелся. А я перед войной только и грезил о военной службе, поэтому пограничная застава стала моим главным пристрастием. Частенько туда убегал, тайком, конечно. По прямой — километров пять-шесть.

— Деда, сколько тебе тогда было? — тихо спросил я.

— Ну считай. Родился в тридцать четвертом. Сорок первый. Получается семь лет…

 

Глава 6
1941 год. Начало июня. Застава

 

Стоял жаркий летний день. На прозрачном голубом небе не просматривалось ни единого облачка. Яркое солнце в зените беспощадно плавило воздух, нагнетая безветренную духоту. Но для Последыша, который лихо бежал по заросшему густой травой непаханому полю, изнуряющий зной был нипочём. Неугомонный мальчуган летел на всех парусах к своему любимому месту развлечения — пограничной заставе.

На территорию гарнизона Мишку никогда не пускали, но он не расстраивался. Яркие впечатления захлёстывали и на расстоянии. Ему достаточно было стоять у ограждения и наблюдать за военной жизнью заставы. А иногда, подложив руки под голову, просто лежать неподалёку в некошеной траве и фантазировать.

Над пограничным гарнизоном высились три дозорные вышки. Центральная стояла у въезда, а две другие — по бокам продолговатой одноэтажной казармы и двухэтажного офицерского корпуса. Там всегда дежурили часовые. Они часто замирали и зорко всматривались в округу, иногда в бинокль. Напротив казарм находилась парковка транспортных средств: две полуторки, газик и мотоцикл с коляской.

Взмыленный и взъерошенный, Мишка остановился у проволочного ограждения. Вытер рукавом с лица пот и, стараясь перевести дыхание, стал, как обычно, изучать обстановку. В принципе, расписание у солдат никогда не менялось: на плацу — строевая; на полосе препятствий упражнялись солдаты — бегали, перепрыгивали, лазали по канату, лестнице, и всё это на скорость под чёткие команды строгих сержантов.

Каждые два часа через задние ворота выходили парные наряды пограничников с овчарками на охрану государственной границы. Спустя какое-то время возвращались другие солдаты, наряды которых заканчивались.

 

 

 

Несколько раз в неделю солдаты строем направлялись на стрельбище, тут же, неподалёку. Но Мишке ход туда был заказан, даже понаблюдать — запрещено. Только слышал звучные выстрелы карабинов и гадал про себя: «Попал, промазал, опять промазал». Ну и, конечно, завтрак, обед и ужин на заставе, как положено, — по расписанию.

Военная жизнь в изолированном городке изо дня в день шла размеренным чередом. Кому-то она могла бы показаться скучной. Но Последышу ежедневная рутина пограничной службы приходилась по душе. Чувствовался порядок и высокий воинский смысл — защита границ Родины.

Солдаты, да и офицеры, Мишку уже узнавали, здоровались, бывало, даже, честь отдавали. Такое признание ему нравилось особо. В эти минуты он чувствовал себя частью чего-то ответственного и важного. Правда, однажды, когда часовой с центральной вышки отдал ему честь и Последыш сделал тоже самое, приложив ладонь к виску, пограничник крикнул с улыбкой:

 — К пустой голове руку не прикладывают!

Так Мишка понемногу набирался военного опыта. Особый восторг вызывала солдатская форма: всегда аккуратная и до блеска начищенная. Ему часто представлялось: «Надень её, и я так же смогу красиво маршировать в строю, как солдаты. Да что я? Даже дед смог бы, не хуже меня». Последыш закрывал глаза и представлял, как вместе с дедом, в новенькой военной форме браво маршируют в первом ряду взвода солдат. Немного невпопад, да и форма чуть велика, но всё равно, по-военному красиво. Когда открывал глаза, марш пограничников по плацу продолжался, но, к сожалению, уже без него и деда.

После возвращения с погранзаставы Мишка становился особенно назойливым, доставая деда расспросами…

 

 

Глава 7
1941 год. Начало июня. Хутор

 

Дед Максим сидел у окна и штопал старую рыбацкую сеть. Зрение было уже не то, поэтому приходилось приближать её к глазам, чтобы большой цыганской иглой попасть куда надо.

Последыш вбежал в избу, залпом осушил кружку воды, вытер рукавом рот и с азартом засыпал деда вопросами:

— Дед, расскажи, как там на войне?! Ты в кого-то стрелял?! В тебя стреляли?!

Не отрываясь от своей работы, дед нехотя пробурчал:

— Разное бывало. Но ничего интересного на войне нет. Одна беда.

Мишка подошёл ближе и, стараясь отвлечь деда от его занятия, ещё с большим азартом затараторил:

— Может, ты кого-нибудь ранил?! Или даже убил?!

Дед исподлобья посмотрел на внука и прозорливо спросил:

— Опять бегал на заставу?

Пыл Последыша моментально исчез. Он опустил голову:

— Я ж только одним глазком, на минутку.

Дед снова взялся за сеть и с напускной строгостью пригрозил:

— Смотри, добегаешься у меня. Вот возьму лозину, тогда узнаешь, как убегать без спросу.

Но дедовские угрозы Последыша не пугали. Он хоть и казался хмурым, но был добрым, никогда внука пальцем не тронул. Всё же Мишка решил не испытывать судьбу и поспешил улизнуть на улицу. «Кто его знает? Всегда что-то случается впервые. Может…» — не успел Последыш закончить мысль, уже будучи на пороге, как услышал хриплый голос деда:

— Поди-ка сюда.

Дед воткнул иголку в подушечку, висевшую рядом с рамой окна, и отпустил сеть с колен на пол.

«Ну, сейчас точно всыплет, — мелькнула мысль. — Допрыгался. Зачем надо было доставать? Не зря говорят, “и на старуху бывает прорухаˮ, — вспомнились слова деда, сказанные им после того, как прошлой зимой он прыгнул в ледяную прорубь озера, чего раньше никогда не делал. Правда, тогда дед по-озорному охал и заливался смехом. Сейчас же в голосе веселья не слышалось», — закончил на минорной ноте размышления внук, подходя к деду.

— Садись, — дед положил руку на лавку, указав, куда Мишке сесть.

— Деда, я же… — начал было оправдываться Последыш, присев на краешек лавки рядом с дедом.

— Слушай, коль интересуешься, — тихо перебил его дед Максим.

Глаза Мишки вновь загорелись:

— Про войну, что ли?! — не веря своим ушам, воскликнул внук.

— Про войну. Про неё, проклятущую, — хмуро ответил дед.

— Наконец-то! — выпалил Мишка, сгорая от нетерпения услышать то, чего так долго допытывался. Посему устроился на лавке поудобнее.

— Ну, да. Война, она такая. Кому — мачеха, а кому — мать родная.

— Не понял, — удивился Последыш.

— Может, когда и поймёшь, но не дай Бог тебе испытать её. Иногда думаю, Бог специально придумал войну, чтобы народ делать чище. Как её подолгу нету, люди быстро забывают, что есть добро и зло. Творят беззаконие. Теряют последнюю совесть, думают «Бога за бороду схватили». Ан нет. Тут то боженька и возвращает народ в своё лоно, через войну и страдания. После неё люди становятся другими. Более сердешными, что ли. Думаю, беда делает людей людьми.

— А на войне-то, что было? — не особо понимая о чём говорит дед, напомнил деду Мишка о войне. Ему скорее хотелось услышать о стрельбе, погоне и всё таком, а не о совести и народе, в чём он ничего не смыслил.

— Какой быстрый, — усмехнулся в бороду дед. — Ну, да ладно, слушай… Когда я родился, у меня уже был брат. Родной. Звали его Иван. Разными мы росли, как вода и огонь. С детства он командовал мной, то сделай, то принеси, а если что не так, подзатыльники навешивал. 

— Он что, лупил тебя? Почему ты сдачи не давал?

— Лупил и в страхе держал. Про сдачу я не думал. Он был на пять лет старше и сильнее. Вот… Потом подросли, повзрослели. Иван остепенился. Уже не донимал. К тому же часто и надолго уезжал в другую губернию. Что он там делал, не знаю, но приезжал с деньгами. Предприимчивый он был, весь в деле, всё у него легко получалось. Дом построил, потом другой, третий. Хозяйство пошло в гору. Почитай, помещиком стал. Иван Ермакович, имя его, значит, на всю округу гудело. Люди на него работали. Много людей. А моя жизнь текла иначе.

— Как иначе?

— Пока мать с отцом были, жил с ними. Когда померли, остался в их доме. В этом самом, где мы сейчас живём. Потом женился. Родилась дочка. В общем, жили как все.

— Как? Бедно?

— Не бедно, но и не шиковали. А Иван частенько выручал — деньги ссуживал.

— Что значит ссуживал? В долг, что ли? А почему так не давал? Вы же братья.

— Так, Последыш, только кошки родятся. А деньги счёт любят. Да и работу не раз предлагал. Но, как я сказал, разными мы были, не могли найти общий язык. Поэтому на долго нас не хватало. Быстро разбегались.

— А война-то тут при чём? — вновь напомнил Мишка деду о главном своём интересе.

— Пришла она вскоре, в восемнадцатом, — нахмурился дед. — Надолго война людей не оставляет — сразу после революции нагрянула. Заполыхало повсюду. Разделила народ на своих и чужих — красных и белых. К тому же повсюду орудовали вооруженные банды разных мастей. Разбоем промышляли. Грабили, даже убивали невинных людей, и всё ради наживы… Однажды, в девятнадцатом году, на наш хутор приехал красный комиссар. Красиво говорил, доходчиво. Всё уговаривал мужиков за советскую власть. Рассказывал, как жизнь простого народа изменится и всё будет по справедливости. Но прежде, говорил он, власть надо завоевать с оружием в руках. По-другому никто свою власть просто так не отдаст. Я ему поверил, и в ту же ночь, под утро, ещё с тремя хуторянами, ушёл к красным.

— А брат?

— С Иваном расстался скверно. Как только он услышал, что я пойду с комиссаром — рассвирепел: «Не пущу!», — кричит. Слово за слово, сцепились. Подрались в кровь. Когда он понял, что я своего решения не изменю — остыл, помрачнел. Так мы с ним до утра и просидели, заливаясь горькой. А он всё тянул и тянул заунывно, почитай до самого утра:

«Последний нонешний денёчек
Гуляю с вами я, друзья.
А завтра рано, чуть светочек,
Заплачет вся моя семья.
Заплачут братья мои, сёстры,
Заплачет мать и мой отец,
Ещё заплачет дорогая, 
С которой шёл я под венец…»

 

А наутро, уже в дверях, схватил меня за грудки, посмотрел злобно в глаза и процедил сквозь зубы: «Не прощу!». Так и расстались. Потом дошёл до меня слух, что подался к белым. Он же помещиком стал. Потому и перекинулся к белякам, чтобы защитить своё добро. Так разумею.

— Дед, сколько лет тебе тогда было?

— В девятнадцатом… 38 лет, а Ивану, он на пять лет старше, получается — 43… Всю дорогу в расположение красных из головы не выходили слова брата — «не прощу», и слышался его тоскливый, раздирающий душу голос:

 

«Последний нонешний денёчек
Гуляю с вами я, друзья.
А завтра рано, чуть светочек,
Заплачет вся моя семья…»
 

 

Глава 8
1919 год. Апрель. Одесский уезд

 

Полк Максима Ермаковича, в котором он служил рядовым бойцом добровольческого соединения Красной армии, уже несколько дней находился на постое в небольшом селе Одесского уезда, Херсонской губернии. Командир полка со дня на день ожидал из штаба посыльного с приказом и предписаниями по наступлению на Одессу.

Весна в том году пришла рано. Апрель больше походил на май. Раннее пробуждение природы проявлялось во всей своей красе и особо остро чувствовалось в этом глухом и тихом месте, отдаленном от оживлённой и суетливой жизни. Полуденный, неподвижный воздух благоухал стойкими запахами бесчисленных ароматов цветения раскидистых деревьев и буйных трав.

Как обычно, перед большой военной операцией, солдаты были немногословны: писали домой, приводили в порядок обмундирование и, конечно, проверяли и чистили личное оружие. При этом кто-то обязательно затягивал задушевную песню.

Неожиданно послеобеденный покой военного лагеря нарушил протяжный звук трубы на построение. Не прошло и двух минут, как полк уже стоял в полной готовности на просторной сельской площади рядом с церковью.

После команд «равняйсь, смирно», командир по-военному громко обратился к личному составу:

— Товарищи! Получен приказ о наступлении. Через пятнадцать верст мы соединимся с другим полком и к вечеру выйдем на исходный рубеж. Выступаем через десять минут. Разойдись!

В то время, как большая часть солдат ринулась справлять нужду перед долгой пешей дорогой, к Максиму Ермаковичу подошёл командир:

— Максим, я жду ещё один пакет из штаба соединения. Но времени у меня больше нет. Поэтому приказываю: дождёшься посыльного и догоняй нас. И будь осторожен, в округе гуляют конные вооруженные банды.

— Есть, товарищ командир, быть осторожным! — с улыбкой бодро ответил рядовой Ермакович.

— Выполняй! — в доброжелательном тоне сказал командир и хлопнул Максима по плечу.

Через полчаса последний солдат длинной вереницы полка исчез из вида. По словам командира, посыльный должен был появиться с минуты на минуту, поэтому времени расслабляться у Максима не было. Напоив оставленную ему лошадь, он принялся подтягивать подпругу седла. И в этот момент услышал за спиной ровный шаг лошадей. Не поворачиваясь и не делая резких движений, Максим медленно стал стягивать с плеча винтовку, но тут же услышал грубый насмешливый бас:

— Даже не думай, — невидимый всадник перешёл на лёгкий галоп и ловко снял карабин с Ермаковича, — туточки не стрельбы, чтоб народ пужать.

Максим повернулся и увидел перед собой полсотни всадников в одежде разных мастей, от Корниловской унтер-офицерской, до казачьей и другой, разношерстной, не имевшей принадлежности к каким-либо воинским соединениям. «Как они тихо подошли, — со злостью подумал Максим. — Вот что значит потерять бдительность. А командир-то предупреждал про банды, ёшкин кот».

— А ну-ка, Петро, свяжи ему ручки, да покрепче, чтоб у него не было мыслей баловаться, — дал команду офицер в Корниловской форме, похожий на атамана. 

С лошади грузно слез хмурый бородач. Грубо сорвал у Ермаковича с рукава красную нашивку, звезду с фуражки и зло буркнул:

— Скидывай сапоги, чтоб потом с мёртвого не стягивать. Всё одно они тебе без нужды. Навоевался.

Максим сел на траву, снял сапоги и, глядя на бородача, напротив солнца, попытался пошутить, прикрыв ладонью глаза:

— А размерчик-то подойдёт?

— Не твоя забота, — бородач со знанием дела стал стягивать руки красноармейца за спиной.  

— Семен, Мартын, — снова скомандовал атаман, — кликните народ, мы ж не какая-нибудь банда, чтоб чинить произвол — стрельнули и убёгли. Всё сделаем чин по чину, по-людски.

Пока собирались сельчане, по личной инициативе бородач несколько раз ударил красноармейца по лицу, как он сказал «для профилактики», от чего из губы Максима засочилась кровь.

Подтянулся народ. Всего сельчан собралось около сорока человек. Люди понуро и безмолвно наблюдали за происходящим.

Атаман шпорами чуть тыкнул своего коня в бока, а уздечку придержал, отчего гнедой за-гарцевал. Такая маленькая хитрость придала ему больше атаманской лихости. Он привстал на стремя и громко заговорил:

— Люди! Перед вами представитель большевистской заразы, которая распространилась уже по всем краям. Сначала у народа хотят всё забрать, а потом, как они говорят, поделить по-справедливости. Но мы понимаем власть Советов по-другому, как бесстыдный грабёж. Вот сейчас и проверим, кто прав, — атаман опустился в седло. — Раз большевики отдают свои жизни за народ, как они говорят, то, получается, народ тоже должен быть готов пожертвовать за них своими жизнями. Так вот… Жизнь за жизнь! Кто из вас готов отдать свою жизнь за большевика? Того, кто решится — просто стрельнём. Потом отпущу этого красного на все четыре стороны. Даю слово атамана.

Опустив глаза, народ молчал. Гнетущую тишину нарушал одинокий хриплый лай собаки с дальнего двора.

— Что, никого?! — с гонором нарушил безмолвие атаман и, обращаясь к пленному, усмехнулся: — Получается, никого. Значит, не ваша правда, — и тут же крикнул: — Петро, готовь приспособление! Чего тянуть кота за хвост?

С верёвкой на плече, бородач ловко полез на старую акацию — единственное дерево, одиноко стоявшее на площади.

— Последний раз предлагаю! Есть желающие отдать свою жизнь за большевика? Жизнь за жизнь!

И вдруг, в удручающей для сельчан тишине, раздалась тихая заунывная песня:

 

«Последний нонешний денёчек
Гуляю с вами я, друзья...»

 

Максим ушам своим не поверил. Из задних рядов конницы, пробираясь между лошадей, медленно вышел Иван Ермакович, держа под уздцы лошадь. Фуражка с алым цветочком лежала набекрень. Из под неё аккуратно завивались кудри изрядно поседевших волос. Шёлковая белоснежная косоворотка, чёрные суконные шаровары, хромовые сапоги, офицерская шашка на боку и дорогой карабин за спиной — всё это говорило о его особом статусе в банде.

 

«А завтра рано, чуть светочек,
Заплачет вся моя семья...»

Продолжая напевать песню, Иван не спеша подошёл к Максиму, жёстко взял брата за волосы и крикнул атаману:

— Так что, говоришь?! Жизнь за жизнь?!

— Слово атамана! — громко отозвался корниловец, находясь рядом с акацией и наблюдая, как бородач готовит виселицу. — Но, как видишь, Иван, желающих нема.

— Привет, брательник, — прошептал Иван. — Слышал? Желающих нема, — при этом он жёстче сцепил волосы брата и приблизил его лицо к своему. — Слушал бы меня, этого не случилось бы. Прости, если сможешь…

Максим стоял ошарашенный, не соображая, к чему он ведёт. «Неужели?! Родной брат…» — его стала колотить лихорадка, но дальше думать он не хотел.

— Иван! — крикнул с бравадой атаман, гарцуя на лощади. — Неужто сам хочешь вздёрнуть большевичка?

Иван ослабил хватку, отпустил волосы и нежно провёл ладонью сверху вниз по лицу растерянного брата, снова прошептав:

— Прости…

Иван резко развернулся, хлёстко ударил свою лошадь по крупу, заставив её ускакать прочь. Открыл кобуру, достал наган и, прокручивая барабан, стал медленно отходить от пленного, вновь тихо затянув песню:

 

«Последний нонешний денёчек
Гуляю с вами я, друзья…»

 

— Эй, Иван! Не балуй! — крикнул атаман и лёгкой рысью направился к нему. — Патроны на эту красную сволочь тратить не дам! Пусть помучается, а потом поболтается несколько денёчков на верёвке.

Закончив песню словами: «Заплачет вся моя семья», Иван остановился, на несколько секунд замер, потом повернулся и, пристально глядя брату в глаза, взвёл курок.

— Иван! — громко и грозно крикнул атаман, находясь рядом. — Я приказываю! Не стрелять!

Максим, всё это время стойко державший себя в руках, не выдержал и с остервенением крикнул:

— Стреляй, сволочь бандитская! Стреляй!

Продолжая смотреть на брата, Иван еле заметно усмехнулся, резко поднял револьвер, приставил к виску и нажал на курок. От внезапного и громкого выстрела лошади испуганно шарахнулись, зафыркали. Тело Ивана медленно опустилось на землю…

Через несколько минут сельская площадь опустела. На акации без нужды болталась верёвка, а над неподвижным телом Ивана, упёршись головой в грудь брата, босой и со связанными за спиной руками сдавленно рыдал Максим Ермакович.

 

Глава 9
1941 год. Начало июня. Хутор

 

Погружённый в свои путанные размышления, Мишка неподвижно сидел на лавке и с волнением прокручивал в голове последние слова деда:

— Получается… Иван спас тебе жизнь? — Последыш поднял глаза на деда.

— Получается так, — хмуро ответил дед Максим. Похоже, он находился ещё там, в глухом селе, рядом с телом брата. Потом поднял с пола сеть и с угрюмым видом направился к двери, на ходу обронив:

— Я ж говорю, ничего интересного на войне нет. Одна беда.

Весь остаток дня Последыш находился под глубоким впечатлением от рассказа деда. В незрелом воображении путались события далёкого прошлого, которыми с волнением поделился дед: революционный полк красноармейцев; бородатые лица бандитов; братская жертвенность деда Ивана и горестное состояние деда Максима…

Глава 10
1941 год. Июль. Хутор

 

Мишка вышел из избы на крыльцо, подтянул штаны и огляделся.

Стояла приятная летняя погода. На улице, как обычно, ни души. Дед что-то мастерил в сарае, поскольку оттуда доносилось равномерное жужжание ручной пилы.

Легко спрыгнув с крыльца и сунув руки в карманы, Последыш бесцельно и не спеша пошёл по двору. Заглянул краем глаза в открытую дверь сарая, но мешать деду не стал. Хлестко ударяя ногами по траве, побрёл дальше. «Нельзя сидеть и ждать. Надо действовать, — размышлял про себя Мишка. — Сначала сбегаю на заставу и выпрошу у командира автомат».

Увидел приставленную к сараю кувалду. Поднял её и стал «стрелять» словно из автомата. Но сразу бросил, так как заметил на лавке молоток. «Не. Лучше пистолет. Он легче, — Последыш схватил молоток и стал целиться как из пистолета. — Тогда точно докажу деду, что уже не маленький, и он станет гордиться мною».

С молотком в руке Мишка украдкой вернулся к открытой двери сарая и спрятался за ней. Потом осторожно стал выглядывать и целиться молотком. Он часто двигал рукой, туда-сюда, имитируя отдачу оружия при стрельбе:

— Ту-жу! Ту-жу! Ту-жу! Ту-жу! Ту-жу! Ту-жу!

Отстрелявшись, Последыш в открытую вышел из-за двери, «перезарядил» молоток, вставил его за пояс штанов, как пистолет, и вновь вернулся к своим мыслям: «Война-то скоро закончится, а я так и не успею повоевать. Прогонят немцев без меня. Потом спросят: “Мишка, как ты бил врага?ˮ Что я скажу?»

— Решено, — уверенно и заговорщицки прошептал Последыш. — Надо выбрать подходящий день и рвануть на заставу…

Перед обедом Мишка задумчиво сидел за столом. В голове роились мысли о тайном побеге к пограничникам. А дед, как назло, не оставлял внука без присмотра, постоянно контролировал где он и что делает.

— Ну что, не пропал интерес к войне? — бросая короткие взгляды на Последыша, с усмешкой спросил дед Максим, накрывая на стол.

— И ничего не пропал. Наоборот, только крепчает, — очнувшись, под настроение деда бодро ответил Мишка.

— Ну да. Обычное дело для тех, кто пороха не нюхал. «Войну хорошо слышать, да тяжело видеть», — поучительно сказал дед, разливая похлёбку по мискам. — И не забывай, без спросу с хутора ни ногой.

Как нередко бывает, запрет ещё больше разжигал в Мишке любопытство к войне и всему, как ему казалось, что с ней связано: бравыми солдатами с блестящими бляхами на ремнях, начищенными до лоска сапогами, сверкающим оружием и звучной стрельбой — всему тому, что он не раз наблюдал и слышал на погранзаставе. Хоть рассказ про Ивана и вызвал у внука глубокие переживания, ему всё же казалось, что беды, о которых вспоминал дед, произошли давно, а сейчас жизнь другая, современная. Мишка неустанно убеждал себя, что уже не маленький и, если понадобится, сможет взять в руки оружие и стать если не солдатом, то уж храбрым партизаном точно.

Последыш не замечал ни вкуса супа и ни то, как орудовал ложкой, часто проливая его на стол. Он всецело находился в беспокойных размышлениях: «Война-то пришла настоящая, не понарошку, не киношная. Может, дед и вправду говорит, что она надолго людей не оставляет и приходит специально, чтобы проверить их на крепость?».

— Ты где это летаешь? Весь суп на столе. Мыслями сыт не будешь, — усмехнулся дед и встал из-за стола.

 — Я тут, деда, тут, — Мишка чуть выпрямился и стал есть аккуратнее, но его мысли по-прежнему летали где-то далеко.

 

Глава 11
1999 год. Май. Дача

 

Дедушка Миша взял палку и снова поворошил угли. Приятный запах печёной картошки усиливал аппетит.

— Дед, что было дальше? Ты смог улизнуть на заставу? — нарушил тишину я.

— Смог, Максимка, но не сразу. Осень 1941-го выдалась холодной, а зима — лютой. Дед говорил, что не помнил такой стужи. А шёл уже седьмой месяц войны. После появления немцев «Магазин на колёсах» не приезжал. Запасы еды быстро закончились. А того, что собрали на огороде, хватило на месяца два-три. Потом ели всё, что могли найти… Разные грибы: рыжики, сыроежки, опята, реже белые; корни бузины, чистяка, дягиля и... короче, всё что считалось съедобным. А поздней осенью, с первым снегом, и эта природная кормушка закрылась. Мы стали голодать…

 

Глава 12
1942 год. Январь. Хутор

 

Особо мороз лютовал по ночам. Да и днём не отпускал. Печка в избе топилась без перерыва. В такие дни Последыш и дед на улицу почти не выходили. Только по особой нужде: принести дров или воды. Всё время коротали в горнице, грелись у печки и находили какое-нибудь занятие.

Прошлой зимой дед придумал себе новое увлечение — вырезать деревянные фигурки. В основном мастерил людей, иногда зверей. Скорее всего, он увлёкся этим кропотливым занятием, чтобы внуку было чем играть. По заказу Последыша в этом году у деда наладилось особое направление в резьбе — военное. По большей части солдаты, которых насчитывалось уже более трёх десятков. Но не всё складывалось гладко. Фигурки получались смешными. Вроде голова, руки, ноги на месте, но что-то не срасталось. То руки короткие, то голова маленькая, то туловище длинное. Однако на такие мелочи Мишка внимания не обращал. Главное, дед строгал их быстро. Попросит внук, и через час уже стоит новый боец, совсем не похожий на других. Поэтому Последыш легко давал каждому имя и никогда их не путал. Был один танк. В нём ничего не крутилось и не поворачивалось, только дуло вытаскивалось и вставлялось в неподвижную башню. Тем не менее эта деревянная броня являлась ценным экземпляром военной группировки, которой единолично командовал Мишка, частенько раскладывая её на столе.

Нынешний день ничем не отличался от предыдущих. На улице трещал мороз и завывала вьюга. Дед сидел у окна и вырезал следующего бойца. Мишка за столом играл в стратегию. Вначале разделил солдат на своих и чужих. Фигуркам неприятельских солдат для большей достоверности на спинах угольком нарисовал кресты. Немецкий отряд сделал численно больше, зато своим оставил танк, и под звуки стрельбы и криков: «В атаку! Ура-а-а! Вперё-ё-ё-д!», то наступал, то каким-то образом, незаметно для врага, окружал его и снова наступал, но уже с тыла. Не жалея труда деда, Мишка без жалости крушил, бил и валил немцев на стол, конечно, всегда побеждая.

Используя очередную тактическую хитрость, которые, как ему казалось, у него получались по всем правилам военного искусства, Мишка со своим малочисленным отрядом ползком и тихо пробирался по краю стола. Единственный танк вёл непрерывную стрельбу по позициям неприятеля, отвлекая на себя внимание немцев. Он настолько увлёкся скрытным передвижением по флангу вверенного ему пехотного взвода, что сам пригибался, как будто находился среди отважных солдат, кто по-пластунски полз по столу. В тот момент, когда окружение немцев уже почти закончилось и отряд готовился ударить с тыла, его прервал голос деда:

— Сходи, Последыш, принеси дров.

— Э-э-э-х, деда, — недовольно процедил Мишка, — ты мне такую операцию сорвал.

Дед Максим хихикнул в бороду:

— Никуда твоя операция не денется. Только оденься. Смотри как метёт.

— Может, позже? Вон, дрова-то ещё есть, да и холодно на улице, — Мишка попытался надавить на жалось.

— Когда позже? Когда стемнеет и мороз покрепчает? А этих дров, почитай, уже нету.

Последыш отодвинул воинов от края стола и по одному ровно выстроил на исходной позиции, рядом с танком. Тем временем, дед затолкал в топку последние несколько поленьев:

— А я пока на стол накрою.

— Ух-х-х! — бодренько отреагировал внук на предстоящий обед и, схватив шубейку с шапкой, выскочил в сени.

На улице во всю бушевала метель. От ветра дверь избы открылась нараспашку, и Мишке пришлось приложить немало усилий, чтобы её закрыть.

В сарае на вертикальных дощатых стенах висели коса, серп, двуручная пила, потёртый конский хомут, которым давно никто не пользовался, и многое другое, без чего в хозяйстве, по мнению деда, обойтись никак нельзя. У другой стены стояли огородные инструменты: несколько лопат, вилы, грабли. На единственном деревянном столе громоздились столярные инструменты. Рядом высились стопки сложенных в ряды нарубленных дров и какие-то доски, вперемешку с непонятным хламом. Но дед часто повторял: «В хозяйстве всё пригодится», и что-либо выбрасывать в его привычки не входило. В дальнем конце сарая, вровень по пояс, лежало не первой свежести сено, отдавая прелым запахом.

Мишка нагрузился стопкой поленьев и быстро вернулся в избу:

— Ой, дед! Там так метёт, — Последыш появился в горнице в клубах морозного пара.

— А ты как хотел? Зима на то и зима, чтобы морозить и мести. Давай сюда, — дед веником отмел древесную труху от топки.

Мишка скинул дрова на пол и прислонился всем телом к печке, пытаясь согреться:

— Ну не так же. Даже бабу снежную не слепить.

— «Кому что, а курице просо», — усмехнулся дед Максим. — Раздевайся. Обедать будем.

Пока Мишка шапкой стряхивал с себя снег и скидывал кожушок и валенки, дед ухватом зацепил казанок, вытащил его из печи и поставил на стол. Когда открыл крышку, оттуда повалил пар, не издавая почти никакого запаха, Последыш уже сидел за столом и потирал ладони:

— Ох! Вкуснятина, — он наклонился над казанком и с довольным видом принюхался.

— А то, — усмехнулся дед, важно разливая черпаком жидкую похлёбку по мискам. — Можно сказать, суп из топора, зато тебе две миски полагается…

 

Глава 13
1999 год. Май. Дача

 

— Да, Максимка, так оно и было, — дедушка Миша перевёл взгляд от кострища на меня. — В сваренной похлёбке, кроме последней луковицы, редко попадались крупинки риса. Помню, как дед аккуратно высыпал последние четверть стакана в казан. В те дни вид у него был удручённый, даже потерянный, хотя пытался шутить. Я его понимал. Ведь мы уже стали голодать, а он ничего изменить не мог.

— Что? У вас не было еды? Совсем?! — спросил я с нескрываемым удивлением.

— Последнее, что у нас осталось — полмешка картошки, наше НЗ — неприкосновенный запас. Берегли её на весну, для рассады. Но, как говорят, «голод рыщет — хлеб ищет». Добрались и до неё. А куда деваться? Да и сколько её там было? Даже если считать по одной в день для меня и деда. Она стремительно улетучивалась. Помню, как я начал вести учёт, когда картошка на дне мешка выложилась в один слой. Считать я не умел, но по пальцам на руках и ногах был бы лучшим счетоводом. Чувство голода не покидало ни днем, ни ночью. В животе постоянно урчало. А на улице трещал мороз, и всё вокруг покрывал глубокий снег. Именно в один из таких дней, я вспомнил про свой план. Спрашивать разрешения у деда, значит, точно получить отказ. Кто отпустит в такое время и такую погоду?

 

Глава 14
1942 год. Январь. Хутор

 

Дед Максим наклонил голову и вошёл в тёмный чулан. Скрипучая дверь вела в него из сеней. Слабый свет в коморку проникал только через маленькое оконце.

У стены громоздилось несколько рядов ящиков, а весь пол был завален разным старьём: деревянные кадки; щербатые глиняные кувшины; жаровни для выпечки хлеба; и всё это пустое, в паутине и пыли. Под потолком раскидисто висела рыболовная сеть, которой уже давно не пользовались, хотя дед её чинил регулярно. В ней не стало нужды, когда в небольшом озерке, недалеко от хутора, по какой-то причине пропала вся рыба.

Дед Максим поднял почти пустой мешок и вышел. Последыш с энтузиазмом встретил его у двери:

— Давай деда, я посчитаю.

— Что там считать? Осталось четыре штуки, — дед положил мешок на стол, достал две картошки и бросил их в кипящую воду казанка.

— Ничего страшного. На сегодня и завтра, считай, еда есть. А там будет видно, — Мишка постарался произнести слова с оптимизмом, хотя от голода в животе урчало. — Может, снег спадёт, пойдём в лес, что-то соберём.

Последыш подошёл к окну и через замерзшее стекло посмотрел наружу:

— Во, и метель закончилась. Точно, смотри.

— Да, да, вижу.

Даже не глянув на улицу, дед взъерошил внуку волосы, накинул тулуп, взял шапку и уже в сенях, добавил:

— Конечно пойдём. Отпустит мороз, обязательно сходим.

Последыш продолжал смотреть в окно. Похоже, мороз не собирался слабеть, хотя ветер чуть утих. Никакой надежды на то, что им удастся что-либо найти в лесу, даже для Мишки было ясно. Под глубоким снегом нечего и думать искать пропитание. К тому же до леса путь не близкий.

Вдруг Мишка оживился. Он вспомнил про свой план сбегать на заставу: «Всё. Больше ждать нельзя».

Подошёл к ряду обуви, взял валенки, но тут же поставил назад. Поднял школьные, неношеные сапоги, дохнул на них несколько раз и протёр рукавом. Остался доволен, то ли их блеском, то ли своим внезапным решением.

Неожиданно Мишка резко упал на пол и скрытно по-солдатски пополз. На мгновение замирал, медленно поднимал голову, как будто смотрел вдаль, и снова, прижимаясь к полу, полз вдоль печки. «А застава точно держится. Куда ей деваться? Нет стрельбы, значит, отступили немцы, а может и вовсе убежали. Испугались», — рассуждал про себя Последыш.

Собрав пыль почти со всей горницы, Мишка встал, отряхнулся и снова подошёл к окну: «А мне-то что? Утречком быстро сбегаю, возьму пистолет с патронами, а может и еды дадут, и тут же быстрёхонько вернусь. Вот дед обрадуется, когда увидит меня с оружием и едой!»

Последыш принял твёрдое решение, и стал дожидаться рассвета...

 

Глава 15
1999 год. Май. Дача

 

Дедушка Миша на время замолк, поправляя угли, жар от которых доносил приятное тепло.

— Конечно, под утро я уснул. Когда спохватился, солнце стояло уже высоко, деда в горнице не было. Через окно увидел приоткрытые двери в сарае. Решил, что он там. Поэтому торопливо надел начищенные до блеска школьные сапоги, наспех намотав портянки, накинул овчинный тулупчик, схватил шапку и бросился в сени. Дед мог вернуться в любую минуту.

— Пап, сколько градусов было на улице? — тихо спросила мама.

— Не знаю. Градусника мы не держали. Но очень холодно. Мороз едрёный, плюнешь — на землю льдинка падала. Вот… Сначала старался бежать, утопая по колено в снегу, периодически оглядываясь. Боялся, чтобы дед не заметил и не вернул. Но сразу за изгородью я растворился в океане снега. Задувал ветерок и вместе с морозом давал о себе знать. К тому же позёмка затрудняла видимость. Конечно, было бы умнее сначала дойти до леса и вдоль него — до самой заставы. Но тогда километра на два дальше. А так, по прямой — быстрее, думал я. Ориентиром могли служить прожектора на заставе. Обычно они с вечера ярко освещали территорию. Но до них ещё было топать и топать. Сколько я барахтался по глубокому снегу нескончаемого поля, не знаю. Только уже начало вечереть…

 

Глава 16
1942 год. Январь. Застава

 

Петляющий след Мишки тянулся по нескончаемому заснеженному полю, где не проглядывалось ни деревца, ни кустика, которые могли бы послужить ориентиром. Он держал руки в карманах, поэтому не мог балансировать, отчего часто падал. Ноги давно закоченели, и Последыш пожалел, что не надел старые валенки: «Да-а-а, они не так красиво смотрятся, зато пальцам было бы теплее, — думал он. — Шарф тоже не помешал бы. Закутался бы, только глаза оставил».

Запорошенный снегом, Мишка часто останавливался, оглядывался, пытаясь понять, куда идти. Поворачивал то круто вправо, то круто влево, каждый раз уверяя себя, что новое направление обязательно выведет к заставе. Несколько раз растирал лицо снегом, чтобы немного привести себя в чувство. Приближались сумерки, а вместе с ними росла у Мишки тревога, что заблудился. Он даже про голод забыл.

И вдруг, в состоянии растущего страха, Мишка заметил впереди слабый огонёк. Давно Последыш так не радовался. Ему казалось, что полетел к нему на крыльях, хотя, на самом деле, только заковылял чуть быстрее. От спешки Мишка за что-то зацепился и полетел кубарем в небольшую низину. То ли от радости увиденного огонька, то ли от своей неловкости, он попытался улыбнуться, но не получилось. Лицо от мороза задубело. Снял рукавички, взял пыльцы в рот, чтоб хоть чуть-чуть их согреть, и сдвинул шапку назад. И тут его ошарашила другая приятная новость. Мишка лежал рядом с проволочным ограждением заставы.

Последыш вскочил. Первое, что бросилось в глаза — сторожевые вышки. Две дальние сильно покосились. Третья, центральная, лежала на боку. Покрытые снегом, они не просматривались издалека. Столбы раскуроченного проволочного забора торчали из-под снега наперекосяк. «Наверное, тяжёлый был бой, раз вышки и забор снесло», — подумал Мишка. Частично разрушенная казарма и офицерское здание пугали глазницами разбитых окон. И вокруг — ни души. Только слабое мерцание на уровне земли притягивало к себе, как маячок.

Последыш пробрался к огоньку поближе. Свет исходил из командирского блиндажа, от которого тянулся окоп, наполовину засыпанный снегом. Одна сторона блиндажа была разрушена взрывом. Покрытые снежными шапками обгорелые брёвна торчали почти вертикально, как стволы пушек. Развороченный проход закрывала растянутая по всей высоте и ширине плащ-палатка с обгоревшими дырками. Через них-то и был виден свет.

С трудом пробравшись через глубокие сугробы, Последыш поднялся на бруствер окопа и на спине съехал вниз, прямо ко входу в блиндаж. Внутри стояла тишина.

— Кто здесь? — тихо спросил Мишка, пытаясь заглянуть внутрь.

Вдруг внутри мелькнула тень и замерла на плащ-палатке, со словами:

— Стій. Стріляти буду.

Команда прозвучала на украинском языке очень слабо, не по-военному.

— Стою. Я свой, — быстро ответил Последыш, чтобы изнутри не выстрелили.

— Пароль, — последовала следующая команда по уставу, но ещё тише.

— Я не знаю пароль. Я Мишка, с соседнего хутора.

Команд больше не было, и тень с плаща исчезла.

— Можно войти? Я замёрз, — с волнением спросил Последыш, но ответа опять не последовало. — Я захожу, — робко предупредил он.

Мишка с трудом вытянул нижний край плаща из сугроба и заполз внутрь.

Блиндаж оказался небольшим. У бревенчатой стены стояла железная кровать с обгоревшим матрацем. На печурке, где чуть тлели угли, попыхивал алюминиевый чайник. На деревянном полу валялись отстрелянные гильзы. Напротив кровати громоздилась куча поленьев. Через раскуроченную бревенчатую стену ссыпалась земля.

В блиндаже находился только один солдат. В обгоревшей шинели с поднятым воротником он неподвижно сидел на полу, склонившись туловищем на кровать. Шапка-ушанка, плотно завязанная под подбородком, была на несколько размеров больше и закрывала верхнюю часть лица. На коленях лежала винтовка с примкнутым штыком.

— Солдат, ты живой? — в недоумении окликнул его Мишка.

Солдат молчал. Последыш настороженно подошёл ближе и сдвинул его шапку чуть назад.

Солдатом оказался молодой парень, на вид лет восемнадцати-двадцати. Закрытые впалые глаза на бледном, исхудалом лице заставили Мишку вздрогнуть. Короткий испуг, что солдат умер, быстро сменился желанием чем-то помочь, и Последыш стал тормошить неподвижное тело:

— Солдат, солдат, ты ранен? Где ранен? Не умирай! Солдат!

Парень медленно приоткрыл глаза, и его синие, потрескавшиеся губы еле слышно прошептали:

— Їжа є?

Последыш оторопел, не понимая, что происходит. И вдруг его осенило: «Солдат не ранен. Он обессилел от голода!». В голове мальчугана не укладывалось, что солдат может голодать, ведь для него военные всегда были бравыми и никак не могли обессилеть от недоедания.

Мишка с трудом помог солдату забраться на кровать. Сначала подтолкнул туловище, потом поднял ноги. При этом парень тихо стонал.

Последыш приставил винтовку к стене, подбросил в печку дров и, присев на краешек кровати, негромко спросил:

— Ты что, голодный?

А у самого в животе вновь заурчало, как из пустого колодца.

— Я не їв вже більше двох тижнів, — не открывая глаз, прошептал солдат, облизывая сухим языком кровоточащие губы.

— Извини, нет у меня еды, — понуро ответил Последыш...

Огонь в печурке уже разгорелся. Мишка постепенно согревался. Снял шапку, сапоги и принялся усердно растирать пальцы то одной, то другой ноги. Он их почти не чувствовал, как будто массировал чужие конечности. И вдруг у Последыша мелькнула мысль: «У нас же осталось две картошки. Последний раз, когда заглядывал в мешок, они лежали на дне. Точно помню. Свою могу отдать. Я потерплю, я сильный».

Мишкой овладел новый план: «Надо согреться, а утром назад. Взять картошку и мигом сюда. Я успею до темноты, точно успею». Не мешкая, он решил обрадовать солдата:

— Есть еда! Но на хуторе. Утречком быстро сбегаю и принесу. Ты, главное, держись!

Солдат не отвечал. Глаза были закрыты. «Может, помер?» — от этой мысли холодок пробежал по спине. Мишка стал опять его тормошить:

— Солдат, солдат, держись! Не умирай! Я принесу еды, только завтра!

— Води, — очнувшись, хрипло прошептал парень.

Последыш налил из чайника в алюминиевую кружку кипяток, но сразу пить не дал — слишком горячий. Поэтому сыпанул в кружку жменю снега.

Солдат глотал жадно, при этом морщился, наверно, от боли. Однако ему полегчало. Чуть оживился, осмотрелся одними глазами и, увидев перед собой мальчугана, встрепенулся, как будто увидел первый раз:

— Ти що тут робишь?!

— Я ж говорю, я с хутора. Завтра еду принесу. Ты, главное, держись!

Солдат снова скривился и остановил свой взгляд на потолке:

— Ми відстрілювалися... потім нічого не пам'ятаю... мене завалило землею.

— А остальные где? — Последыш присел на краешек кровати.

— Коли вибрався, вже нікого не було.

Вдруг Мишка вспомнил, зачем пришёл на заставу. Пододвинулся к солдату поближе и заговорчески прошептал:

— Пистолет лишний есть?

Солдат изучающе посмотрел на сорванца, потом снова остановил взгляд на потолке:

— Нічого немає. І пістолета немає. І патронів немає — скінчилися. Тільки гвинтівка…

— Что ж ты здесь делаешь, если у тебя даже патронов нет?! — не скрывая удивления, воскликнул Мишка.

Солдат медленно перевёл взгляд на мальчика. Усталые, голубые глаза преображались. В них загоралась то ли ярость, то ли злость. Он с трудом приподнялся на локоть, как мог сильно сжал руку Последыша и, с пугающей интонацией, прохрипел:

— Ніхто не давав наказ покинути кордон. Розумієш, хлопчик?! Ніхто! Я дав присягу! — его голова упала на кровать и солдат опять потерял сознание...

«Вот это герой! Вот это герой! — всю дорогу домой повторял про себя Последыш. — Без патронов, но всё равно остался на границе. Настоящий пограничник! Вот это герой!»

Верность солдата данной клятве придавала Мишке сил, которых почти не осталось. А он всё шёл и шёл. Благо, по своему вчерашнему следу…

 

 

 

 

Глава 17
1942 год. Январь. Хутор

 

Мишка вошёл в избу в клубах пара. Деда в горнице не было. На столе в миске лежали две сваренные картошки. «Хорошо, — подумал Последыш. — Может, дед спит или опять в сарае? Он даже не заметит, что я приходил».

Мишка живо скинул кожушок, сапоги. Кое-как поменял портянки, намотав сухие, влез в валенки и с ходу осушил кружку воды. Потом схватил картошку, шубейку и уже направился к выходу. Но тут входная дверь заскрипела и в проёме появилась фигура деда.

Дед Максим хмуро посмотрел на Мишку, потом на стол, потом опять на внука. Он заметил картошку в руке. Не говоря ни слова, дед наотмашь ударил Последыша своей тяжелой рукой, вскользь по макушке. От неожиданности внук свалился на пол. Картошка откатилась в сторону. Из глаз Мишки брызнули слезы, но не от боли — от обиды.

Дед поднял с пола овчинку и сел за стол…

 

Глава 18
1999 год. Май. Дача

 

— Почему он тебя ударил?! — не выдержав, вскрикнул я с негодованием.

— Максимка, — тихо сказала мама.

Я повернулся. В её глазах блестели слезы. Она вертикально приставила указательный палец к своим губам, это означало, что я должен замолчать. Дедушка Миша никак не отреагировал. Похоже, он находился далеко, в своих детских воспоминаниях…

 

 

Глава 19
1942 год. Январь. Хутор

 

— Дед, ты не понимаешь! Там, — сидя на полу, с горечью всхлипывал Последыш. — Там солдат! Настоящий герой! Он один… понимаешь… один! Он не бросил заставу, не убежал… охраняет границу… он умирает от голода. Я хотел свою картошку ему отнести. Только свою! Понимаешь! Не твою, а свою!

Ссутулившись, Дед Максим безмолвно и угрюмо смотрел на стол перед собой. Затем повернулся. Его взгляд был пристальным, каким-то особым, как никогда раньше. Потом взял овчинку, отвернулся спиной, и, неловко потеребив её костлявыми пальцами, швырнул назад, на пол, рядом с внуком. Опять же, без слов.

После негодования Последыш замолк и, тихо всхлипывая, уставился в пол. Когда дед пренебрежительно бросил шубейку, в Мишке ещё больше разгорелась обида. Он вскочил, схватил картошку, овчинку, подобрал шапку и выбежал из горницы.

Как только дверь за Последышем громко захлопнулась, упираясь руками в стол, дед Максим с трудом встал и прошаркал к окну. Облокотился на косяк рамы и через замерзшее стекло вглядывался внуку вслед. Дед ловил каждый шаг, каждое движение, пока силуэт Последыша не растворился в зимней стуже бескрайнего поля…

 

 

Глава 20
1942 год. Январь. Застава

 

Мороз по-прежнему не отпускал, пронимал до косточек. Но Мишка его не чувствовал. Его мучила обида. Всё нутро кипело. «За что?! За что дед меня ударил?! Он же был солдатом! Как он мог?!» — повторял Последыш с горечью.

Мишка топтал чуть припорошенный след, не замечая ни мороза, ни усталости, хотя сам уже походил на ожившего снеговика. Обида душила всё сильнее. Глаза заливали горькие слёзы. «Как он мог?! Как он мог?!» — словно заклинание, повторял снова и снова.

Так Мишка не заметил, как доковылял до заставы. Со знанием дела прополз под плащ-палаткой, застав ту же картину: солдат лежал с закрытыми глазами и тяжело дышал. Угли ещё тлели. Подкинув дров, он достал из кармана картошку, разделил на три части и вместе с кожурой бросил в кружку один кусочек. Долил из чайника воды. «Когда долго голодаешь, много есть сразу нельзя. Лучше какой-то жиденький супчик», — вспомнились слова деда. Такой суп Последыш и пытался сделать. Растолок ложкой крохотный кусочек клубня, долил ещё чуть воды. Получилась полная кружка тёплой похлебки.

— То, что надо, — похвалил себя Мишка и поставил кружку на табурет.

Потом снял кожушок, сел у изголовья и принялся аккуратно кормить служивого из ложки. После каждого глотка солдат кривился, скорее всего, от боли в животе, но неустанно повторял: «Дякую, дякую». А Мишка с особым чувством важности, почти по-взрослому отвечал: «Ешь, ешь. Набирайся сил».

Парень пил суп маленькими глотками и оживал на глазах. Последыш решил, что для первого раза полкружки хватит и отставил её в сторону, на печурку…

 

 

Глава 21
1999 год. Май. Дача

 

— Ты тоже поел супа? — переживая за деда, спросил я.

Дедушка Миша бросил на меня короткий взгляд:

— Как ни странно, есть мне не хотелось, хотя не ел уже два дня. Уже потом узнал, что существует такая опасная стадия голода, когда есть не хочется. Но тогда я этого не знал.

— И ты сразу пошёл домой?! — продолжая волноваться за деда, спросил я.

— Нет. Я очень устал и быстро уснул, свернувшись калачиком в ногах у солдата. Так беспробудно проспал остаток дня и всю ночь. Когда проснулся, на улице уже светило солнце…

 

 

Глава 22
1942 год. Январь. Застава

 

Мишка ещё раз покормил солдата, опять же, из ложки. Потом приготовил ещё одну порцию похлебки, из другого кусочка картошки. Последыш разделил её так, чтобы по одной кружке хватило на три дня. Солдату полегчало. Он упёрся руками в кровать, чуть привстал и, наблюдая как незнакомый мальчуган кухарит, хрипло сказал:

— Бачу по тобі. Ви там теж голодуєте. Поїж сам.

Прозорливость солдата застала Мишку врасплох. Он даже на секунду остановил толчение картошки, но быстро спохватился и не нашёл ничего другого, как соврать:

— Не. Не хочу. Я сыт, — и увлечённо продолжил приготовление похлёбки.

Закончив своё дело, Последыш поставил кружку на табурет, рядом с половинкой картошки:

— Здесь тебе на три дня хватит, — постарался бодро сказать Последыш.

— Дякую тобі, хлопчик.

Перед тем как уйти, Мишка подбросил в печурку дров, несколько раз наполнил снегом чайник, чтоб воды было до краев, и собрался уходить: накинул шубейку, натянул шапку. Солдат его тихо окликнул:

— Стій, хлопчик. Я навіть не знаю, як тебе звати. Але я тобі дуже вдячний. Коли виростеш, ти будеш добрим солдатом. Дякую тобі за все, — и он протянул мальчику свою сухощавую руку.

— Мишка меня зовут. Я ещё приду к тебе, — попробовал приободрить солдата Последыш, и они пожали друг другу руки.

Мишка с трудом вскарабкался на заснеженный бруствер окопа и только тут почувствовал силу мороза. Его стал бить озноб. Зуб на зуб не попадал. Может, мороз покрепчал, а возможно, он просто ослаб. А ещё идти и идти. Последыш поднял воротник и уткнулся в него носом. Старался ступать по своим следам, но всё равно часто валился то на один бок, то на другой, проваливаясь в глубокий снег. Еле передвигая ноги, он прошёл около ста шагов, вновь заскользил и упал. На этот раз даже не пытался встать. Сил не осталось.

«Ничего страшного, — подумал Мишка, — чуть передохну и пойду дальше». Засунул руки в карманы, повернулся на бок и подогнул под себя колени, свернувшись в калачик. Глаза закрылись сами, погружая в приятную дрёму. Мишке мерещилась ярко пылающая печка в жарко натопленной избе, и он стал согреваться, как ему казалось. Ещё больше съёжился в комочек, и на лице появилась улыбка. «Чуть передохну и пойду дальше», — всё повторял он шепотом.

И вдруг, в этой приятной неге погружения в беспробудный сон, в левом кармане Мишка обнаружил какой-то шарик. Попытался наощупь понять, что это, но замерзшая рука не слушалась. Последыш медленно вытащил непонятный комочек и с трудом приоткрыл запорошенные снегом глаза.

 

 

 

Он держал перед собой картошку, но не ту, которую по частям делил для солдата, а целую. Мишка смотрел на неё ничего не понимая:

 — Откуда? — хрипло прошептал он.  

И вдруг, его словно током прошибло:

— Дед!

Мишка через силу поднялся на колени. Мысли путались в поиске ответа:

— Он сунул её в карман, когда теребил шубейку. Да! Но зачем?!

И тут Мишку прошибло во второй раз, но ещё сильнее, словно молнией:

— А-а-а-х я дурак! Как я мог?! Как я мог засомневаться?! 

Сжимая картошку в руке, он с усилием поднялся на ноги. Им овладевало чувство, которого по малолетству он не мог знать, но оно было намного сильнее и глубже, чем обида.

Слёзы полились так, что Мишка ничего не видел впереди себя. Он не шёл, бежал, падал и снова вставал, корил себя, как можно громче:

— Пусть весь мир слышит и знает, что я дурак! Главное, чтобы дед простил! Дурак! Какой же я дурак! Дед! Прости! Прости! Дед! Прости! — слышался хриплый, еле уловимый крик на нескончаемом заснеженном поле.

 

 

Глава 23
1942 год. Январь. Хутор

 

В клубах морозного пара Мишка вбежал в избу как вихрь, но поздно. Дед безжизненно сидел за столом, уронив голову на руки. Он был на том же самом месте, где его оставил внук…

Где-то через неделю Последыша нашли беженцы, проходившие через хутор. Как часто тогда бывало, хотели остановиться на время, а остались навсегда. Они нашли Мишку в промерзшей избе, полностью обессиленным. Он даже не мог поднять головы…

Мишка приоткрыл глаза и с трудом рассмотрел размытый образ молодого женского лица, склонившегося над ним…

 

 

 

Глава 24
1999 год. Май. Дача

 

— Повезло, — чуть оживился дедушка Миша. — Спасибо Анастасии Алексеевне, выходила... Когда в 1944-м пришли наши, я уже немного окреп. К нам тогда приехал молодой офицер. Представился, потом объяснил, зачем прибыл на хутор…

 

 

Глава 25
1944 год. Июль. Хутор

 

Мишка и Анастасия Алексеевна стояли у изгороди и с чувством нескрываемой радости наблюдали, как по неезженой хуторской дороге двигалась колона советских танков. Они тянулись нескончаемой вереницей в сторону границы. На броне сидели уставшие солдаты, но как только они равнялись с избой деда Максима, приободрялись, в приветствии махали руками и на ходу бросали короткие фразы:

— Ждите с Победой!

— Держитесь, всё уже позади!

— Скоро добьём зверя в его логове!

Анастасия Алексеевна ловко и с улыбкой бросала им полевые цветы, наспех собранные за околицей. Солдаты проворно их ловили и в ответ посылали воздушные поцелуи. Со слезами радости, вслед каждому танку она шептала слова: «Храни вас Бог».

Вдруг, лихо вывернув сквозь нескончаемый строй танков, у калитки резко затормозил открытый газик. Стараясь, чтобы его слова услышали среди рокочущих моторов и лязгающих гусениц, улыбчивый лейтенант крикнул, обращаясь к Анастасии Алексеевне:

— Здравия желаю! Где я могу найти Мишку?! Он живет на этом хуторе!

Лицо женщины вмиг помрачнело, и она с тревогой спросила:

— Зачем он вам? Что-то натворил?

— Нет, нет, не волнуйтесь! Новости только хорошие! — успокоил её офицер и улыбнулся ещё шире.

Анастасия Алексеевна от радости растерялась:

— Ой! Что же это я… вот он, — она взяла Мишку за плечи и пододвинула вперёд.

Молодой офицер ловко выпрыгнул из машины и, привычным движением собрав сзади гимнастерку в гармошку, по-военному отчеканил, всё так же улыбаясь:

— Я прибыл по поручению командира штаба. Есть разговор.

— Ну что же мы здесь?… Проходите в избу.

— С удовольствием, — бодро принял приглашение офицер и, достав с заднего сиденья два вещмешка, последовал за хозяйкой и Мишкой в дом.

— Раз такое дело, сейчас будем пить чай, — бодро сказала Анастасия Алексеевна, когда они все вместе вошли в горницу, при этом она кинулась протирать стол, хотя он был чистым.

— Благодарю, но я на минутку, и сразу назад, в полк. Разрешите представиться — лейтенант Громов! — браво козырнул офицер. — Прибыл по поручению командования. Специально к тебе приехал, Мишка.

Лейтенант достал из нагрудного кармана сложенный вчетверо листок газеты и протянул Последышу:

— Все уже знают о твоём подвиге, даже в партизанской газете напечатали.

— Каком подвиге? — машинально взяв газету и продолжая с недоумением смотреть на бравого офицера, удивлённо спросил Последыш.

— Да, Мишка, это называется подвиг. Рассказал про твой героический поступок Степан Матвейчук. Помнишь такого? Ты кормил его с ложечки. Через несколько дней, как ты ушёл, его нашли партизаны, выходили. Теперь он геройски воюет. Часто тебя вспоминает. Говорит, если бы не Мишка, не было бы Степана Матвейчука, чтобы отплатить врагу. Он храбро партизанил и вместе с товарищами по оружию взорвал три железнодорожных эшелона с техникой и фашистами. Сейчас Степан в полковой разведке. Идёт на Берлин. Вот так. Привет тебе передавал. И ещё передал…

Лейтенант вернулся к двери, взял два вещмешка и поставил на стол:

— Тут хлеб, тушёнка, сахар, сгущёнка, всё, что ребята смогли собрать для тебя. Даже шоколадная плитка есть. Вот… Это, чтоб ты поскорей сил набирался. И знай, мы о тебе помним и гордимся. А командование приняло решение удостоить тебя медали «За отвагу». Она особенная. Ею награждают за личное мужество и храбрость.

Лейтенант вытащил из бокового кармана кителя серую коробочку, достал медаль и аккуратно прикрепил её Мишке на рубаху…

 

 

Глава 26
1999 год. Май. Дача

 

— После войны я всё-таки пошёл в школу, — продолжил дедушка Миша. — До выпускного класса Министерство обороны присылало мне бесплатные путёвки в детские лагеря на всё лето. Там я окреп ещё больше. Потом в городе выучился на агронома, как хотел дед, и вернулся на хутор. Постепенно народ стал заселяться. Засеяли рожь, построили ферму и, впервые за долгие годы, у нас появилось стадо коров. Кстати, их гнали на пастбище прямо здесь, по этой дороге, — дедушка показал рукой в сторону забора.

— Как здесь? — удивился я. — Тут же…

Дедушка Миша улыбнулся:

— Домов там тогда ещё не было. А на месте нашей дачи стояла изба деда Максима.

— Вот это да! Всё происходило прям здесь?! — растягивая слова и пытаясь представить избу деда Максима на месте дачи, воскликнул я.

Улыбка с лица дедушки Миши исчезла:

— Да, Максимка, здесь. Новую погранзаставу выстроили во-о-о-н в той стороне, — он показал направление рукой. — На её старом месте сейчас стоит Обелиск, в память о геройски павших пограничниках. Вся застава полегла. Только Степан Матвейчук чудом выжил и стал героем войны…

Дедушка Миша снял медаль и, бережно держа её в прижатых друг к другу ладонях, машинально потирал большим пальцем.

— До сегодняшнего дня, — вновь тихо заговорил дед, — она висела у меня на груди только один раз, когда мне её вручил лейтенант. Я всегда считал, что она наша с дедом, поэтому носить её одному не гоже…

Дедушка Миша наклонился ко мне и, аккуратно прикрепив медаль к штормовке, легко хлопнул по ней ладонью:

— Теперь, Максимка, это твоя гордость. Нести тебе её за своего прапрадеда.

Мама салфеткой промокала слёзы, а папа просто отвернулся. Наверное, не хотел их показывать.

Дед снова взъерошил мне волосы и поднял с земли палку, разгреб жаркие угли и выкатил на траву почерневшую картошку. Потом осторожно взял её и, перекидывая из ладони в ладонь, стал усердно дуть на неё. При этом он добродушно улыбался, бросая на меня короткие взгляды. Не дожидаясь, пока картошка остынет, дед чуть разломил её, выпустив наружу горячую струйку пара. Подул ещё несколько раз и протянул мне. Картошка больно обжигала мне ладони, но, не показывая вида, я терпел, всем своим существом вдыхая аромат далёкого прошлого.

С тех пор ничего вкуснее в жизни я не ел.

 

 

 

 

Глава 27
2000 год. Май. Послесловие

 

Вокруг простиралось бескрайнее поле, месяц назад засеянное рожью. Оно тянулось во все стороны, без единого деревца или кустика, которые могли бы послужить ориентиром. Но мне повезло, я легко нашёл Обелиск и оставил там несколько гвоздик, в память о павших там 22 июня пограничниках.

Сейчас я иду по тому самому полю, когда-то не паханному, через которое много лет назад, в зимнюю стужу, пробирался дед Мишка. Меня переполняет чувство безмерной гордости, что сегодня я иду по его следу…

В прошлом году я пошёл в школу, в первый класс. Медаль, подаренную дедом, решил не носить — не заслужил. Но я буду хранить её как зеницу ока, показывать друзьям и пересказывать героическую историю о моих дедах.

Не знаю, стану ли агрономом или бухгалтером, кем хотел видеть будущее своего внука мой прапрадед, но в тот памятный вечер на даче я сделал для себя важное открытие — мне есть, кем гордиться.

Я понял, почему после затрещины прапрадед не пожалел моего деда, хотя, сидя за столом, уже знал, что побег внука на заставу был из благородных побуждений. Ведь последнюю картошку Последыш взял не для себя, а для умирающего солдата. Мог же, но не пожалел. Дед Максим, умудрённый жизненным опытом, знал, что только такое сильное чувство, как обида, поможет Мишке дойти до заставы и вернуться назад. Пусть даже обиды, специально вызванной на себя.

Мой прапрадед отдал свою жизнь за внука и молодого солдата не раздумывая, поскольку сам был солдатом, настоящим солдатом, хоть и совсем другой войны. Он до конца остался верен воинскому долгу. Мой прадед знал, что в жизни может наступить момент, когда огонь надо брать на себя, как однажды поступил его брат Иван.

В тот вечер у костра я также понял: там, в далёком 1941-м, глядя в замерзшее окно, мой прапрадед уже знал, что видит моего деда в последний раз, и смотрел ему вслед с любовью и гордостью. Смотрел так, как мечтал мой дед, чтобы на него смотрел его дед.

 

© 2017, Jan Jdanov