27.04.2021 г., 19:02 ч.  

Ловджийското куче - АРТУР, Юрий Казаков 

  Преводи » Проза, от Руски
1134 0 0
91 мин за четене
ЛОВДЖИИСКОТО КУЧЕ - АРТУР
1
Как се беше появило в града, беше неизвестно. Дойде през пролетта отнякъде и заживя.
Говореше се, че е било изхвърлено от цигански табун.
Странни хора са циганите. Рано през пролетта тръгват те да пътешестват. Някои от тях с влакове, други - на параходи или салове, трети се влачат по пътищата с каруци, с неприязън поглеждайки към профучаващите покрай тях автомобили. Хора с южна кръв, отиват в най-затънтени северни краища. Табунът им внезапно се паркира около града, няколко дена се мотаят по пазара, опипват стоките, пазарят се, ходят по къщите, гледат на ръка, викат, смеят се, - мургави, красиви, с обици в ушите, с пъстри дрехи. Изведнъж си тръгват те от града, изчезват така внезапно, както са се появили, и вече никога няма да се видят тук пак. Ще дойдат други, но не и тези. Широк е светът, те не обичат да минават пак през места, където са били вече.
 
Така че, мнозина бяха сигурни, че са го подхвърлили през пролетта циганите.
Други пък казваха, че е дошло върху голямо парче лед през пролетта, когато се топяха ледовете. Видяли са го да стои, черно, сред бело-синкавите ледени останки, само, неподвижно сред всичкото това движение наоколо. А във висините летели лебеди и звучали в простора с «Клинк-кланк!»
Хората винаги с интерес чакат лебедите. И когато те долетят, когато на изгрев слънце излитат над водата със своите силни пролетни писъци «клинк-кланк», хората следят техния полет с очи, кръвта започва да пулсира в сърцата им, и разбират тогава, че пролетта е дошла.
Шумолейки и чупейки се с глух пукот, ледът се движеше по реката, викаха лебедите, а то е стоеше върху ледената плоча, със свита опашчица, нащрек, неуверено, душейки и вслушвайки се да чуе всичко, което става в околността. Когато парчето лед стигна до брега, кученцето се завълнува, несръчно скочи, оказа се във водата, но бързо излезе на брега и, след като се отърси от водата, се скри сред наредените на купчини греди.
Така или иначе, но, след като се появи през пролетта, когато дните бяха изпълнени със слънце, звън на ручеи и мирис на кора, то остана да живее в града.
За неговото минало можеше да се гадае само. Навярно се е родило някъде под терасата, върху сламена постелка. Майка му, чистокръвна кучка от костромска порода ловджийски кучета, ниска, с дълго тяло, когато ѝ е дошло времето, се е скрила под стълбите, за да извърши своето велико тайно дело. Викали са я, не се е отзовавала и не е яла, била е напълно съсредоточена в себе си, чувствувайки, че всеки момент ще се осъществи нещо, което е по-важно от всичко на света, по-важно дори от лова и хората...
Роди се, като всички кученца, слепо, беше веднага облизано от майка му и сложено по-близо до топлия корем, напрегнат още от родовите схватки. И докато лежеше, свиквайки с дишането, увеличаваха се неговите братя и сестри. Те се движеха, стенеха и се опитвах да издават звуци, бяха точно като него, пара излизаше от тях, кученца с голи коремчета и къси треперещи опашчици. Скоро всичко свърши, всяко от тях си намери по зърно от майчиното виме, и замряха; чуваше се само сумтене, мляскане и тежкото дишане на майката. Така животът им започна.
Дойде време, и всички кученца прогледнаха, и те с възторг научиха, че има свят, още по-голям от този, в който са живяли до сега. Неговите очи се отвориха също, но на него не му беще съдба някога да види светлина. То беше слепо, бели петна, дебела сива ципа покриваше неговите зеници. За него, слепото, настана горчив и труден живот. Той би бил дори ужасен, ако то би могло да осъзнае своята слепота. То не знаеше, че слепо, не му беше дадено да знае. Приемаше живота такъв, какъвто му се беше паднал.
Неизвестно защо не беше изхвърлено във водата или умъртвено, което би било, разбира се, милосърдие по отношение на безпомощното, ненужно на хората пале. Остана да живее, и претърпя много перипетии, които преждевременно го закалиха и ожесточиха.
Нямаше си стопанин, за да има покрив на главата, да има кой да го храни и да се грижи за него, като за свой приятел. Стана бездомнен пес-бродяга, мрачен, несръчен и недоверчив. Майка му, след като го отгледа, загуби всякакъв интерес към него, както и към братята му. Той се научи да вие, като вълк, точно толкова дълго, мрачно и тъжно. Беше мръсен, често боледуваше, мотаеше се по бунищата около столовите, ритаха го поливаха го с помия заедно с такива като него бездомни и гладни кучета.
Не можеше бързо да бяга, краката му, неговите здрави нозе, в същност не му бяха нужни. Постоянно му се струваше, че бяга срещу нещо остро и твърдо. Когато се биеше с другитре кучета, - а се беше бил много пъти досега, - не виждаше своите врагове, хапеше и се нахвърляше, ориентирайки се по шума от дишането, по ръмженето и квиченето, по дращенето на лапите на враговете си в земята, и често се нахвърляше и хапеше напразно.
Неизвестно какво име му беше дала неговата майка при раждането, – за хората той нямаше име. Неизвестно е също, би ли живяло то в града, или би отишло на друго място, или щеше да умре в някое дере, но в съдбата му се намеси човек, и всичко стана друго.
2
През това лято живеех в малко северно градче. Градът стоеше на брега на реката. По реката се движеха бели параходи, тъмно-сиви баржи, дънни салове, карбаси с изцапани от черна смола широки бортове. На берега беше разположен кей, миришещ на рогозки, въжета, влажна гнилотия и риба. На този кей рядко слизаше някой, с изключение на кооператорите от близките села, или командированите, облечени в сиви шлифери, специалисти, дошли от областния град в дървообработвателната фабрика.
Около града по ниските, полегати хълмове растяха гори, могъщи, непокътнати: дървените трупи, които носеше реката се добиваха в горното течение на реката. В горите се намираха голями ливади и затънтени езера с огромни стари борове по бреговете. Боровете през цялото време леко шумолеха. Когато от Ледовития океан започваше да духа прохладен, влажен вятър, събирайки тъмни облаци, боровете бучеха страшно и от тях падаха шишарки, които силно се удряха в земята.
Наех стая на края на града, на горния етаж в една стара къща. Хазяинът ми беше вечно зает, мълчалив човек. По-рано той е имал голямо семейство, но двама от синовете му са бяли убити на фронта, жена му починала, а неговата дъщеря живееше в Москва, докторът живееше сега сам и лекуваше децата. Имаше една странност: обичаше да пее. С много тънък фалцет рагръщаше най-различни арии, сладостно замирайки на високите ноти. На долния етаж на къщата имаше три стаи, в които той рядко влизаше, ядеше и спеше на терасата, в стаите беше полутъмно, миришеше на прах, на аптека и на стари тапети.
Прозорецът на моята стая гледаше към избуялата от храсти градина, в която растеше френско грозде, малини, репей и коприва покрай оградата. Сутрин пред прозореца пърхаха врабчета, прелитаха цели облаци от млечници да ядат френското грозде – докторът не ги гонеше и не береше плодовете. На оградата понякога кацаха съседските кокошки и петела. Петелът високо кукуригаше, източвайки нагоре шията, опашката му трептеше и гледаше с любопитство в градината. Накрая не издържаше, слиташе долу, а след него слитаха и кокошките, бързо започваха да рият с крака около храстите френско грозде. И също така, в градината влизаха котки и, затаени около репея, следеха врабците.
Две седмици откакто бях в града, но все още не можех да свикна с тихите улици с дървените тротуари и растящата между дъските трева, със скърцащите стъпала на стълбите, с редките изсвирвания на пароходните гонгове през нощта.
Това беше необикновен град. Почти през цялото лято стоеха в него бели ночи. Крайбережната улица и другите улици бяха тихи и замислени. Нощем около къщите се чуваше ясно тропането от ходенето на работниците от нощната смена. Крачките и смехът на влюбените се чуваха през цялата нощ. Изглеждаше, като че къщите имат чувствителни стени и че града, притаен, се вслушваше в крачките на своите обитатели.
През нощта от нашата градина се носеше мирис на френско грозде и роса, от терасата се донасяше тихото хъркане на доктора. А на реката боботеше моторът на катера и пееше с носов глас: «Ду-ду-ду...»
 
Дойде ден когато в къщата се появи още един обитател. Това се случи така. Като се връщаше един път от дежурство, докторът видя едно слепо куче. С висящо парче въже на шията, то се беше завряло между трупите, и трепереше. Докторът и по-рано го беше виждал няколко пъти. Сега се спря, разгледа го цялото много внимателно, помляска, посвири, а после хвана въженцето и помъкна слепака в къщи.
У дома докторът го изми с топла вода и сапун, и го нахрани. По навик песът потреперваше и се свиваше по време на ядене. Ядеше лакомо, бързаше и се давеше. Челото и ушите му бяха покрити с белезникави белези.
– А сега си тръгвай! - каза доктора, когато песът се наяде, и го подбутна навън от терасата. Песът се запъна и започна да трепери.
– Хм!.. - изрече докторът и седна в креслото-люлка.
Приближаваше вечерта, небето потъмня, но не съвсем. Засветиха най-големите звезди. Ловджийското куче легна на терасата и задрема. Беше слабо, ребрата му се броеха, гърбът му беше остър, лопатките стърчаха. Понякога то приотваряше своите неживи очи, наостряше уши и движеше плавно глава, душейки. После отново слагаше муцуната си на лапите и затваряше очи.
А докторът объркано го разглеждаше и движеше краката в люлката, измисляйки му име. Как да го нарече? Или е по-добре да се избави от него, докато не е късно? За какво му е куче? Докторът замислено повдигна очи: низко над хоризонта със синкав цвят блестеше голяма звезда.
– Артур... - промълви доктора.
Песът задвижи уши и отвори очи.
– Артур! - отново рече докторът с разтуптяно сърце.
Песът повдигна глава и неуверенно започна да върти опашка.
– Артуре! Ела тук, Артуре! - властно и радостно го извика доктора.
Песът стана, приближи се, и внимателно сложи носа си в коленете на стопанина. Докторът се засмя и сложи ръката си на неговата глава.
Има различни кучета, както и хора. Има кучета просяци, помияри, има свободни и мрачни бродяги, има глупаво-възторжени лаячи. Има унижаващи се, просещи подаяние, пълзящи веднага щом ги извикаш. Извиващи се, върти-опашковци, робски умилкващи се, те се хвърлят да бягат с паническо изквичаване, ако ги удариш, или просто замахнеш с ръка.
Виждал съм предани кучета, покорни кучета, капризни, горди, стоици, подлизурки, равнодушни, лукави и фалшиви. Артур не приличаше на нито едно от тях. Чувството му към неговия стопанин беше необикновено и възвишено. Той го обичаше страстно и поетично, може би повече от живота си. Но той беше целомъдрен, и рядко си позволяваше да се разкрива напълно.
В определени минути стопанинът му имаше лошо настроение, понякога беше равнодушен, често от него се носеше дразнещ мирис на одеколон - мирис, който в природата го няма. Но по-често той беше добър, и тогава Артур преливаше от любов, козината му ставаше пухкава и в тялото му като че се впиваха игли. Искаше да скочи и да бяга, давейки се от радостен лай. Но се сдържаше. Ушите му се отпускахаха, опашката му спираше да се върти, тялото му мекнеше и се сковаваше, само сърцето му биеше силно и често. Когато пък собственикът започваше да го побутва, гъделичка, гали и да се смее с прекъсващ се, гукащ смях, каква наслада беше това! Тогава звуците от гласа на господаря бяха дълги и къси, бълбукащи и шепнещи, те бяха едновременно като шум на вода и шумолене на дървета и не приличаха на нищо друго. Всеки звук излъчваше искри и неясни миризми, като трептяща капка вода, и на Артур му се струваше, че всичко това е било някога с него, но толкова отдавна, че той не можеше да си спомни къде и кога.
3
Не се мина много време, и аз получих възможност да опозная живота на Артур по-добре, научих много интересни неща. Сега ми се струва, че той някак си е усещал малоценността си. Външно той приличаше на съвсем пораснало куче, със силни крака, черен гръб и жълти петна по корема и муцуната. Той беше силен и голям за възрастта си, но несигурността и напрежението прозираха във всичките му движения. Освен това, на муцунaта и на цялото му тяло беше присъща смутена въпросителност. Той прекрасно знаеше, че всички живи същества около него са по-свободни и по-бързи от него. Бягаха бързо и уверено, вървяха лесно и твърдо, без да се спъват и да се блъскат в нещо. Стъпките им по звук се различаваха от неговите. Самият той винаги се движеше плахо, бавно и някак си странично - много предмети му се изпречваха на пътя. Междувременно кокошки, гълъби, кучета и врабчета, котки и хора и много други животни смело изтичваха по стълбите, прескачаха канавки, свиваха по улиците, отлетяваха, изчезваха в такива места, за които той си нямаше и представа. Неговата участ беше несигурността и предпазливостта. Никога не съм го виждал да ходи или да тича свободно, спокойно и бързо. С изключение - по някой широк път, поляна и по терасата на къщата ни... Но докато животните и хората бяха разбираеми за него, той някак си се идентифицираше с тях, то колите, тракторите, мотоциклетите и велосипедите му бяха напълно чужди и страшни. Параходите и лодките извикваха първоначално голямо любопитство у него. Но след като разбра, че никога няма да разреши тази мистерия, той спря да им обръща внимание. По същия начин той никога не се интересуваше и от самолети.
Но макар и да не виждаше нищо с очи, в същото време нито едно куче не можеше да се сравни с него по нюх. Постепенно той изучи всички миризми на града и се ориентираше идеално в него. Не е имало случай той да се изгуби и да не намери пътя към дома. Всяко нещо миришеше! Имаше много миризми, и всички му звучаха като музика, всички силно „говореха“ за себе си. Всеки предмет миришеше различно: някои миризми бяха неприятни, други неопределени, трети сладостни. Достатъчно беше Артур да повдигне глава и да подуши, за да усети сметища и ями за помия, къщи, камък и дърво, огради и навеси, хора, коне и птици, и толкова ясно, все едно ги виждаше.
Имаше на брега на реката, зад складовете, голям сив камък, почти целия зарит в земята, който Артур особено обичаше да души. В неговите пукнатини и пори се събираха най-интересни и неочаквани миризми. Те се задържаха понякога със седмици, можеше да ги издуха само силен вятър. Всеки път, тичайки покрай този камък, Артур завиваше да го посети и дълго го изследваше от всички страни. Фучеше, възбуждаше се, отдалечаваше се и отново се връщаше, за да си изясни някоя подробност.
Освен това той чуваше най-тихите звуци, каквито ние никога не бихме чули. Будеше се през нощта, отваряше очи, повдигаше уши и слушаше. Чуваше всички шумове на много километри в околността. Слушаше пеенето на комарите и бръмченето в гнездото на осите на тавана. Слушаше, как шумоли в градината мишка и как тихо ходи котаракът по покрива на навеса. Къщата за него не беше мълчалива и нежива, като за нас. Тя също живееше: скърцаше, шумолеше, потрескваше, потрепваше едва забележимо от студа. Стичаше се росата по водосточната тръба и, натрупвайки се отдолу, падаше върху плоския камък на редки капки. Дебелият слой дървен материал се движеше в гьола близо до дъскорезницата. Тихо скърцаха весла - някой плуваше по реката с лодка. И много далеч, в селото, петлите слабо пропяха в дворовете. Това беше живот, напълно непознат и нечут за нас, но познат и разбираем за него.
И освен това, имаше той една особеност: никогда не цвичеше и не хленчеше, не се опитваше да предизвика жалост, макар и безмилостен да беше животът към него.
Един път вървях по пътя вън от града. Свечеряваше се. Беше топло и тихо, както се случва у нас само през летните спокойни вечери. Далеч от пътя се вдигаше прах, чуваше се мучене, тънки, разтегнати викове, удари на камшици: стадо крави си идваше от паша.
Неочаквано забелязах куче, бягащо с делови вид по пътя стрещу стадото. По особенния, напрегнат и неуверен бяг познах Артур. По-рано той никога не беше излизал извън града. «Къде ли е тръгнал?» -  тъкмо си помислих и забелязах че в приближаващото се вече стадо се появи някакво вълнение.
Кравите не обичат кучета. Страхът и ненавистта им към вълци и кучета бяха влезли на кравите в кръвта. И ето сега, като видяха бягащото насреща тъмно куче, кравите от първите редове веднага се спряха. В този миг, излезе напред невисок светло кафяв бик с пръстен в носа. Той се разкрачи, свали роговете надолу и зарева с прекъсвания, кожата му потръпваше, ококори очи, които започнаха да се наливат с кръв.
- Гришка! - викна някой отзад. - Тръгвай бързо напред, кравите се спряха!
Артур, не подозирайки нищо, тичайки тръском и неумело, напредваше по пътя и беше вече съвсем близко до стадото. Уплаших се, и го извиках. По инерция той ме отмина, измина тичешком още няколко крачки и рязко спря, обръщайки се към мене. В този миг бикът захърка, с необикновена бързина се нахвърли на Артур и го подбра с рогата. Черният силует на кучето се мярна на фона на залязващото слънце и падна сред кравешкото гъмжило. Падането му направи впечатление като избухнала бомба. Кравите отскочиха настрани, с хъркащи звуци и със силни почуквания на сблъскващите им се рогове. Задните напираха напред, всички се смесиха, вдигнаха се облаци от прах. С напряжение и болка очаквах да чуя предсмъртно изквичаване, но не го чух.
В същото време дотичаха пастирите, зашибаха с камшиците, започнаха да викат с различни гласове, пътя се разчисти, и тогава видях Артур. Лежеше в прахта и изглеждаше като купчина прах или стар парцал, хвърлен на пътя. После той се размърда, вдигна се и, олюлявайки се, започна да куца към канта на пътя. Старшият пастир го забеляза.
– Ааа, куче! – злорадо викна той, препсува и много силно и ловко шибна Артур с камшика.
Артур не изквича, само трепна, обръщайки за миг слепите си очи към пастиря, стигна до канавката, спъна се и падна.
Бикът стоеше напреко на пътя, риеше земята и ревеше. Пастирят го удари и него пак така силно и ловко, след което бикът веднага се успокои. Успокоиха се и кравите, и стадото без да бърза, вдигайки миришеща на мляко прах, и оставяйки на пътя питки от кравешки лайна, продължи пътя си.
Отидох при Артур. Беше мръсен и дишаше тежко, с изплезен език, ребрата му се движеха под кожата. Отстрани на корема му се виждаха някакви мокри ивици.  Задната му лапа, която беше настъпена, трепереше. Сложих си ръката на главата му, и започнах да му говоря. Той не се отзова. Цялото му същество изразяваше болка, недоумение и обида. Той не разбираше, защо беше настъпван и удрян. Обикновено кучетата силно квичат и хленчат в такива случаи. Артур не хленчеше.
4
И все пак, Артур щеше да си остане домашно куче и, може би щеше да разпълнее и да стане мързелив, ако не беше се появил един щастлив случай, който придаде на целия му по-нататъшен живот възвишен и героичен смисъл.
Случи се това нещо ето как. Вървях си една сутрин из гората да погледам последните „изблици“ на лятото, след които, както си знаех, щеше да започне бързо увяхване. Артур дойде с мен. Прогонвах го няколко пъти. Той сядаше на разстояние, изчакваше малко и отново тръгваше тичешком след мен. Бързо ми омръзна неговото странно упорство, и аз престанах да му обръщам внимание.
Гората силно впечатли Артур. Там, в града, всичко му беше познато. Там имаше дървени тротуари, широки настилки, дъски на брега на реката, гладкие пътеки. А тук той усети неочаквано цяло едно обкръжение от непознати предмети: висока, вече стара, трева, бодливи храсти, гнили пънове, повалени дървета, еластични елхички, шумолящи опадали листа. От всички страни нещо се докосваше, бодеше го, закачаше се за него, все едно всички неща наоколо бяха взели решение да го изгонят от гората. И още нещо важно - миризми, миризми! Колко много са те, непознати, страшни, слаби и силни, чието значение той не знаеше! И Артур, натъквайки се на всики тези ароматни, шумолящи, трептящи, бодливи предмети, потръпваше, душеше ги шумно с носа и се притискаше в моите крака. Беше объркан и изплашен.
- Ах, Артуре! - тихо му говорех аз. - Горкото ми куче!
Ти не знаеш, че има на света ярко слънце, не знаеш колко зелени са сутрин дърветата и храстите и калко силно блести росата по тревата; не знаеш, че около нас има много най-различни цветя - бели, жълти, сини и червени - и че сред сивите смърчови дървета и пожълтялата зеленина, гроздовете на офиката и шипките аленеят нежно. Ако беше видял луната и звездите през нощта, може би щеше да им се радваш и да лаеш към тях. Неизвестно е за теб, че конете, кучетата и котките са в различни цветове, че оградите са кафяво-зелени и просто сиви, не знаеш как блести стъклото на прозорците при залез слънце, и как като огнено море се разлива реката по това време! Ако беше нормално, здраво куче, ловецът щеше да ти бъде господар. Би слушал сутрин могъщия рев на ловджийския рог, щеше да чуваш диви гласове, с каквито обикновените хора никога не викат. Щеше да гониш тогава дивите животни, и забравил за себе си да се давиш от лай, в това неистово преследване щеше да служиш господаря си - ловеца, и от това служене нямаше да има нищо по-важно за тебе. Артуре, бедното ми куче!
Така, разговаряйки тихо с него, за да не се страхува много, навлизах все по-дълбоко в гората. Артур постепенно се успокои и започна да разглежда храсти и пънове по-смело. Колко нови и необичайни неща той намираше, какъв възторг се зараждаше в него! Сега, увлечен от важната си работа, той вече не се придържаше до мен. Само от време на време спираше, поглеждаше в моята посока с мъртвите си бели очи, слушаше, искаше да се увери дали постъпва правилно, дали го следвам, след което отново започваше да обикаля на зигзаг из гората.
Скоро излязохме една ливада и тръгнахме по-бавно. Страшно вълнение обхвана Артур. Хващаше с уста тревата, спъвайки се от тревните бусове, мяркаше се сред храстите. Дишаше тежко, вървеше направо, без да ме поглежда и без да се съобразява се с трънливите клони. Накрая не издържа, затвори очи, с трясък влезе в храстите, изчезна там, зашумя, зафуча... «Нещо усети!» - помислих си аз и се спрях.
«Ау! - звънко и неуверено се чу в храстите.- Ау, ау!»
- Артуре! – обезспокоих се аз.
Но в этот момент се случи нещо. Артур изкрещя, изви се и шумно се втурна в навътре в храстите. Воят му бързо премина в азартен лай, и само по потрепващите върхове на храстите разбирах, как и къде се промъква. Изплаших се за него, хвърлих се да му пресека пътя, викайки на висок глас. Но викът ми, очевидно, само усилваше неговия азарт. Спъвайки се, и търсейки изход в гъстълака, задъхан, претичах през една поляна, после през друга, спуснах се в дерето, излязох на едно чисто място и в този миг видях Артур. Той се изтърколи от храстите и летеше право към мен. Беше неузнаваем, бягаше смешно, подскачайки високо, не така, както бягат обикновените кучета, но независимо от това гонеше уверено, азартно, лаеше непрестанно, давейки се, гласът му пресипваше от време на време до тънкото гласче на кученце.
- Артуре! - извиках аз.
Той се стъписа за миг. Успях да подскоча и да го хвана за каишката на шията. Той се дърпаше, ръмжеше, едва не ме ухапа, очите му се пълнеха с кръв, с огромни усилия успях да го успокоя и да го отвлека. Беше силно смачкан и издраскан, държеше лявото си ухо наведено към земята: навярно, все-пак се беше ударил някъде няколко пъти, но страстта му бе толкова голяма, беше така възбуден, че не беше почувствал дори тези удряния.
5
От този ден животът му тръгна в ново направление. Сутрин той изчезваше в гората, изтичваше сам в нея и се връщаше понякога вечер, понякога на следващия ден, всеки път напълно изтощен, избит, с окървавени очи. Той се увеличи доста в ръст през това време, гърдите му се разшириха, гласът му укрепна, лапите му станаха сухи и силни като стоманени пружини.
Как преследваше животните в гората сам, как не се разбиваше, това за мене беше неясно. Чувстваше навярно, че в неговите самотни ловни походи не стига нещо. Може би е жадувал той одобрение, подкрепа от човека, нещо, което е толкова необходимо за всяко ловджийско куче.
Нямаше случай да си дойде от гората нахранен. Бегът му, бег на сляпо, неловко куче, разбира се, беше бавен и неуверен. Не, никога не e достигал той своите врагове и не е впивал зъби в тях! Гората му e мълчалив враг, гората го е шибала по муцуната, по очите, спъвала го е, спирала го е. Само мирисът, дивият, вечно вълнуващият, зовящият, непоносимо прекрасен и враждебен мирис, само той му принадлежеше, само един мирис сред хиляди други го е водел напред и все напред.
Как е намирал пътя за вкъщи, събуден от бесния бег, от големия устрем? Какво чувство за пространство и топография, какъв невероятен инстинкт му е бил нужен, за да може, след това събуждане, напълно обезсилен, разбит, дишайки тежко, с прегракнал глас някъде, отдалечен на много версти в затънтената гора с шума на травите и мириса на влажните дерета, да си дойде у дома!
На всяко ловджийско куче му е нужно одобрение от страна на човека. Кучето гони дивото животно и забравя всичко, но даже в момент на най-голямата си страст знае, че там някъде, напред, обхванат от същата страст, тича от пътека на пътека неговия господар-ловец и че, когато му дойде времето, неговият изстрел ще реши всичко. В такива минути гласът на стопанина става див и заразява кучето; той също се промъква през храстите, бяга, дрезгаво шепти, помога на кучето да хване следата. А когато всичко свърши, стопанинът хвърля на кучето парчета за ядене, гледа го с пияни, щастливи очи, вика с восторг: «Браво! Миличкото ми куче!» - и го гали по ушите.
Артур беше самотен в този смисъл и страдаше. Любовта към стопанина се бореше в него с ловната страст. Няколко пъти съм наблюдавал, как рано сутрин Артур излизаше из-под терасата, където обичаше да спи, и след като побягаше по градината, сядаше под прозореца на стопанина си и започваше да чака събуждането му. Така правеше той винаги по-рано, и, ако доктора, след събуждането си, е в добро настроение, поглеждаше през прозореца и го викаше: «Артуре!» - какви менуети извършваше тогава този пес! Тържествено се приближаваше под самия прозорец, издигаше нагоре глава с подтреперващо гърло и се клатеше, престъпвайки от лапа на лапа. После влизаше в къщата, и там започваше някаква весела суетня, чуваха се щастливи звуци, ариите на доктора и тропане по стаите.
Той и сега чакаше събуждането на доктора. Но сега нещо друго силно го безспокоеше. Нервно потрепваше, изтърсваше се, почесваше се, поглеждаше нагоре, ставаше, пак сядаше и започваше тихо да хленчи. После започваше да бяга около терасата, правейки все по-голями кръгове, сядаше пак под прозореца, даже кратко подлайваше от нетърпение и, наострил уши и наклонил ту на едната, ту на другата страна глава дълго се вслушваше. Накрая ставаше, нервно се протягаше, прозяваше се, насочваше се към оградата и без колебание минаваше през дупката. Малко по-късно го видях далеч в полето, тръском бягащ с равномерния си, малко напрегнат и неуверен тръс. Насочваше се към гората.
6
Случи се един път, вървях с оръжието си по високия бряг на тясното езеро. Тази година патиците се бяха добре угоили, бяха много, в низините често се срещаха бекаси, и ловът беше лек и приятен.
Избрах удобен пън, седнах да си почина, и, когато стихна появилия се преди това лек ветрец и настъпи мига на чиста вглъбена тишина, чух от далечината странни звуци. Чу се нещо наподобяващо равномерно биене на сребърна камбана, и този топъл звън, глъхнещ сред смърчовете, и усилващ се сред боровете, се носеше из цялата гора, създавайки наоколо величествена атмосфера. Постепенно звуците се чуха по-ясно, и, след като се съсредоточих, разбрах, че лае куче някъде. Лаят се чуваше от отсрещния бряг на езерото, от дълбините на боровата гора, беше чист, слаб и далечен; отвреме-навреме се губеше съвсем, после упорито възникваше пак, малко по-близко и по-високо.
Седях на пъна, поглеждах наоколо към жълтите, поокапали вече брези, към побелялия мъх и видните отдалеч огнените листа на трепетликата, слушах сребристия лай, и ми се струваше, че заедно с мен го слушат затихналите катерички, тетеревите, и брезите, и теснитее зелени елхи, и езерото долу, и потрепва изтъканата от паяците паяджина. В този прекрасен музикален лай ми се стори нещо познато, и изведнъж разбрах, че в гората бяга Артур.
Ето къде ми се случи да го чуя! Слабото сребърно ехо се отразяваше от боровете, и поради това изглеждаше, че лаят няколко кучета. Един път Артур, явно, загуби следата и замълча. Дълги минути продължи мълчанието му, гората веднага стана пуста и мъртва. И като че виждах, как песът кръжи из гората, премигвайки с  белите си очи, доверявайки се само на своя нюх. А може да се е ударил в някое дърво? Може би лежи той сега с разбити гърди, нямайки сили да стане, окрървавен и тъжен?
Но гонката се възобнови с нова сила, вече доста по-близо до езерото. Езерото беше така разположено, че всички пътеки, всички проходи завършваха до него, не бе възможно то да бъде избегнато. Много интересни неща съм виждал около това езеро! Сега също се приготвих да чакам. Не след дълго на неголямата, кафява от конския киселец полянка от другата страна изскочи лисица. Тя беше тъмно-сива, с проскубана тънка опашка. За миг се спря с повдигната предна лапа, изправи ушите си, и започна да се вслушва в приближаващата се гонка. После, без да бърза изтича през полянката, спря се на края на гората, спусна се в дола и се скри в подраста. В този момент на поляната излетя и Артур. Той се движеше малко в страни от следата, неспрестанно и зло издаваше звуци и, както винаги, високо и неловко подскачаше бягайки. След лисицата той слетя в дола, шмугна се в подраста, заквича и зави там, замълча, измъквайки се от някакво труднопроходимо място, после отново залая ниско и равномерно, и като че започна да удря в някаква сребърна камбана.
Като в някакъв странен театър, мярнаха се пред мен вечно враждуващите куче и диво животно, исчезнаха, и аз пак бях сам с тишината и далечния лай.

 

7
Мълвата за необикновеното ловджийско куче скоро се разчу из града и из цялата околност. Бяха го виждали на далечната река Лосва, в полетата зад хълмове, на най-диви горски места. За него се говореше в селата, на кейовете и шосетата, за него спореха на халба бира горските работници от рафтинга  и рабониците от гатера.
Ловци започнаха да идват в къщата ни. По принцип, те не вярваха на слухове - сами знаеха стойността на ловните истории. Оглеждаха Артур, говореха за ушите и лапите му, за вискозитета му и за други ловни качества; потърсиха недостатъци в него и убеждаваха лекаря да им продаде кучето. Ужасно искаха да усетят мускулите на Артур, да видят лапите и гърдите му, но Артур седеше до краката на лекаря толкова мрачен и буден, че никой не смееше да протегне ръка към него. А лекарят, зачервен и ядосан, ги уверяваше за кой ли път, че кучето не се продава, и че е време всички да знаят това. Ловците си тръгваха огорчени, и други идваха след тях.
Един ден, когато Артур беше целия изранен от предишния ден, и лежеше под терасата, в градината се появи старец. Лявото му око беше изтекло и зарасло, имаше рядка татарска брада, и смачкана ушанка на главата и събрани ловни ботуши по краката. Като ме видя, старецът замига, свали шапката от главата си, почеса се и погледна към небето.
- Времето, сега, времето ... - започна той неясно, изсумтя, и замлъкна.
Досетих се за какво е дошъл, и попитах:
- За кучето ли идвате?
- Да, разбира се! - оживи се той и си сложи шапката. - В крайна сметка какво се оказва, например? За какво му е на лекаря куче? Той не се нуждае от него, но аз имам страшна нужда от куче! Скоро започва лова и така нататък... Имам, разбираш ли, аз самият хрътка, но лоша: глупава, не души и няма глас. Но какво е това? Сляпо е, нали? В края на краищата, това е непонятно за ума, как гони! Царско куче, ето ти честен кръст!
Посъветвах го да поговори със собственика. Той въздъхна, издуха си носа и влезе в къщата, а след пет минути се появи много зачервен и объркан. Той спря до мен, засумтя, започна дълго време да пали цигара. После се намръщи.
- Е, отхвърлиха ли те? - попитах, знаейки отговора предварително.
- Какво да ти кажа! - възкликна той тъжно. - Е, какво ще кажеш! Ловец съм от детство – както виждаш, око загубих - и синовете ми също, и така нататък. Имаме нужда от куче за работа, за ра-бо-та! Не, не дава... Петстотин рубли му давам - каква цена, а? - и не да не се ходи при него, не дава! Почти изрева, видите ли? Аз трябва да рева! Ловът се приближава, а куче нямам!
Той объркано огледа градината, оградата, и изведнъж на лицето му се мярна нещо, нещо хитро и умно. Стана веднага по-спокоен.
- А къде спи кучето? - някак си случайно се поинтересува той и замига с окото.
- Да не би да искате да го откраднете? - попитах аз.
Старецът се смути, свали шапката си, избърса с вътрешността ѝ лицето си, и ме погледна с интерес.
- Опазил ме е бог! - казал той и се засмя. – Ами с такива като вас и до грех може да стигне човек. Ти как си мислиш! Кажи, за какво му е на него куче? Кажи ми!
Той направи крачка да излиза, но по пътя се спря и радостно ме погледна:
- А какъв глас има, гла-ас! Разбираш ли ти – какъв глас има! Бълбукащ извор, казвам ти!
После се върна, дойде при мене и зашепна, подмигвайки и гледайки към прозорците на къщата:
- Почакай, кучето ще бъде мое. За какво му на него куче? Той е човек умствен, не е  ловец... Ще ми го продаде. Честен кръст, ще ми го продаде! До покров има още време, ще измислим нещо. А ти какво казваш... Ех!
Веднага след като старецът си тръгна, в градината бързо дойде доктора.
- Какво говореше този тук с вас? – вълнуваше се той. - Абе, какъв неприятен старец! Видя ли му окото? Разбойническо око! И откъде е узнал за кучето?
Докторът нервно си потриваше ръцете, шията му почервеня, бялото валмо коса падна на челото му. Артур, като чу гласа на своя стопанин, се измъкна изпод терасата, и, покуцвайки, дойде при него.
- Артуре! - рече докторът. - Нали никога няма да ми изневериш?
Артур затвори очи и забоде носа си на доктора в коленото. Не можеше да стои от слабост и седна. Главата му падаше надолу, той почти спеше. Докторът радостно ме погледна, засмя се и задвижи пръсти зад ушите на Артур. Той не знаеше, че кучето вече му е изневерило, изневерило му е от момента, в който беше с мен в гората.

8

Meсец aвгуст беше към края си, времето се влоши, и аз се готвех да си тръгвам от града, когато Артур изчезна. Сутринта отиде в гората и не се върна на вечерта, нито на другия ден, нито след още един ден.
Когато приятелят ти, който е живял с тебе, и си виждал всеки ден и към когото си допускал често дори невнимателно отношение, - когато този приятел си е отишъл и не идва вече, на теб ти остават само спомените.
Спомних всички дни, изкарани заедно с Артур, неговата неувереност, смущението, неговият непохватен бег, завален малко настрани, гласът му, навиците, милите дреболии, неговата влюбеност в хазяина, дори мириса на чисто, здраво куче... Спомних си всичко това и съжалявах, че не е бил мое куче, че не аз съм му дал аз име, че не мен е обичал и не в моята къща се е връщал в тъмното, събуден след много версти гонитба.
Докторът посърна за тези дни. Той заподозря веднага стареца, който беше идвал преди време, и ние дълго го търсихме, докато най-после го намерихме. Но старецът се кълнеше, кръстеше се, че не е виждал дори Артур. Нещо повече, искаше да дойде с нас да го търсим заедно.
Вестта за изчезването на Артур мълниеносно прелетя през целия град. Оказа се, че мнозина го знаят и обичат и че всички са готови да помогнат на доктора за издирването му. Говореха и спореха за него, обсъждаха различни слухове. Някой видял куче, което приличало на Артур, друг пък слушал в гората неговия лай...
Младежите, тези, които докторът беше лечил, и тези, които той въобще не познаваше, ходеха из гората, викаха, обхождаха всички ловни чакални, стреляха и по десет пъти на ден идваха при доктора да разберат не си е дошло, не се ли е намерило чудесното ловджийско куче.
Аз не търсех Артур. Не вярвах, че е възможно той да се загуби, - прекалено силен усет имаше. И твърде много обичаше своя стопанин, за да отиде при някой друг ловец. Той със сигурност е загинал... Но как? Къде? Това не знаех. На много места можеше да намери своята смърт!
А след няколко дни разбра това и доктора. Той веднага се сви някакси, престана да пее и по цели вечери не спеше. В дома без Артур стана пусто и тихо, котараците не се боеха вече от никого, и свободно се разхождаха из градината, камъкът при реката никой не го душеше. Бесполезен, той унило си стърчеше от земята и чернееше от дъждовете, неговите мириси на никого не бяха нужни.
В деня на моето отпътуване дълго разговаряхме с доктора за най-различни неща. За Артур се стараехме да не си говорим. Един път само докторът съжали, че още на младини не бе станал ловец.

9

След около две години ми се случи да посетя пак тези места и отново се заселих у доктора. Той живееше сам като преди. Никой не тропаше вече с нокти по пода, не фучеше с ноздри и не удряше с опашка по плетената мебел. Домът мълчеше, в стаите пак миришеше на прах, на аптека и на стари тапети.
Но беше пролет, и пустата къща не се възприемаше тягостно. В градината се пукаха пъпки, чуруликаха високо и напористо врабчетата, в малката горичка на градското паркче шумно кацаха гарвани, докторът с най-тънък фалцет разпяваше ариите си. Сутрин над града се носеше синя пара, реката се бе разляла, докъдето поглед стига, на заливчетата почиваха лебеди и сутрин се издигаха с вечното си «клинк- кланк», назално изсвирваха подвижните катери и влачещо бучеха упоритите буксири. Беше весело!
На другия ден след моето пристигане отидох на лов. Гората бе обгърната от златиста мъгла, наоколо се чуваше капене, звънтене, булбукане. Земята беше оголена, силно и рязко миришеше, и всички други миризми - на трепетликова кора, на гниеща дървесина, на влажни листа, - всичките тях ги притъпяваше силният и рязък мирис на пръст.
Беше прекрасна вечер със залез като огнено море, и горските бекаси летеха гъсто. Убих четири, и едва ги намерих в тъмната горска постилка. А когато небето позеленя и загасна и се изсипаха първите звезди, тихо си тръгнах за вкъщи по познатия черен път със следи от каруци, обхождайки широките заливи, в които се отразяваше небето, голите брези, и звездите.
Обхождайки един от тези заливи по неголяма залесена ивица, видях изведнъж пред себе си нещо светло и първоначално си помислих, че това е последното петно от сняг, но, като се приближих, видях разхвърляни малко кости от куче. Сърдцето ми глухо заби, започнах да се вглеждам, и видях нашийник с позеленяла месингова катарама... Да, това бяха останките на Артур.
След като внимателно си изясних нещата, в настъпилия пълен мрак се досетих как са станали нещата. На едно нестаро, но сухо елово дърво стърчеше отделно долен сух клон. Той, както и цялото дърво, беше изсъхнал, оголен и пречупван много пъти, докато накрая се бе превърнал в гола остра палка-шип. И точно на този шип се бе натъкнал Артур, когато е летял по горещата миришеща следа, и не е помнел вече, не е знаел нищо друго, освен тази зовяща го все напред, и напред следа.
В пълна тъмнина тръгнах по-нататък, излязох на окрайнината, а оттам, шлюпайки с крака из калта, излязох на пътя, но мислено се връщах там, на малката ивица гора при сухата, изпотрошена ела.
Ловците имат странна любов към звучните имена. Какви ли не имена може да се чуят сред ловните кучета! Има и Диани, и Антеевци, Феби и Нерони, Венери и Рамуловци... Но, навярно, никакое куче не е било толкова достойно за великото си име, като това име на непомръкващата синя звезда!
1957
 
Оригинален текст
Юрий Казаков
 
АРКТУР – ГОНЧИЙ ПЁС
 
1
 
История появления его в городе осталась неизвестной. Он пришел весной откуда-то и стал жить.
 
Говорили, что его бросили проезжавшие цыгане.
 
Странные люди – цыгане. Ранней весной они трогаются в путь. Одни едут на поездах, другие – на пароходах или плотах, третьи плетутся по дорогам на телегах, неприязненно посматривая на проносящиеся мимо автомашины. Люди с южной кровью, они забираются в самые глухие северные углы. Внезапно становятся табором под городом, несколько дней слоняются по базару, щупают вещи, торгуются, ходят по домам, гадают, ругаются, смеются, – смуглые, красивые, с серьгами в ушах, в ярких одеждах. Но вот уходят они из города, исчезают так же внезапно, как и появились, и уж никогда не увидеть их здесь. Придут другие, но этих не будет. Мир широк, а они не любят приходить в места, где уже раз побывали.
 
Итак, многие были убеждены, что его бросили весной цыгане.
 
Другие говорили, что он приплыл на льдине в весеннее половодье. Он стоял, черный, среди бело-голубого крошева, один неподвижный среди общего движения. А наверху летели лебеди и кричали: «Клинк-кланк!»
 
Люди всегда с волнением ждут лебедей. И когда они прилетают, когда на рассвете поднимаются с разливов со своим великим весенним кличем «клинк-кланк», люди провожают их глазами, кровь начинает звенеть у них в сердце, и они знают тогда, что пришла весна.
 
Шурша и глухо лопаясь, шел по реке лед, кричали лебеди, а он стоял на льдине, поджав хвост, настороженный, неуверенный, внюхиваясь и вслушиваясь в то, что делалось кругом. Когда льдина подошла к берегу, он заволновался, неловко прыгнул, попал в воду, но быстро выбрался на берег и, отряхнувшись, скрылся среди штабелей леса.
 
Так или иначе, но, появившись весной, когда дни наполнены блеском солнца, звоном ручьев и запахом коры, он остался жить в городе.
 
О его прошлом можно только догадываться. Наверно, он родился где-нибудь под крыльцом, на соломе. Мать его, чистокровная сука из породы костромских гончих, низкая, с длинным телом, когда пришла пора, исчезла под крыльцом, чтобы совершить свое великое дело втайне. Ее звали, она не откликалась и ничего не ела, вся сосредоточенная в себе, чувствуя, что вот-вот должно совершиться то, что важнее всего на свете, важнее даже охоты и людей...
 
 
Как-то случилось, что его не утопили и не убили, что было бы, конечно, милосердием по отношению к беспомощному, ненужному людям щенку. Он остался жить и претерпел великие мытарства, которые раньше времени закалили и ожесточили его.
 
 
У него не было хозяина, который дал бы ему кров, кормил бы его и заботился о нем, как о своем друге. Он стал бездомным псом-бродягой, угрюмым, неловким и недоверчивым. Мать, выкормив его, скоро потеряла к нему, как и к его братьям, всякий интерес. Он научился выть, как волк, так же длинно, мрачно и тоскливо. Он был грязен, часто болел, рылся на свалках возле столовых, получал пинки и ушаты грязной воды наравне с такими же бездомными и голодными собаками.
Он не мог быстро бегать, ноги, его крепкие ноги, в сущности, не были ему нужны. Все время ему казалось, что он бежит навстречу чему-то острому и жесткому. Когда он дрался с другими собаками, – а дрался он множество раз на своем веку, – он не видел своих врагов, он кусал и бросался, ориентируясь на шум дыхания, на рычание и визг, на шорох земли под лапами врагов, и часто бросался и кусал впустую.
Неизвестно, какое имя дала ему мать при рождении, – для людей он не имел имени. Неизвестно также, остался бы он жить в городе, ушел бы или сдох где-нибудь в овраге, но в судьбу его вмешался человек, и все переменилось.
2
В то лето я жил в маленьком северном городе. Город стоял на берегу реки. По реке плыли белые пароходы, грязно-бурые баржи, длинные плоты, широкоскулые карбасы с запачканными черной смолой бортами. У берега стояла пристань, пахнувшая рогожей, канатом, сырой гнилью и воблой. На пристани этой редко кто сходил, разве только пригородные колхозники в базарный день да командированные в серых плащах, приезжавшие из области на лесозавод.
Вокруг города по низким, пологим холмам раскинулись леса, могучие, нетронутые: лес для сплава рубили в верховьях реки. В лесах попадались большие луговины и глухие озера с огромными старыми соснами по берегам. Сосны все время тихонько шумели. Когда же с Ледовитого океана задувал прохладный, влажный ветер, нагоняя тучи, сосны грозно гудели и роняли шишки, которые крепко стукались о землю.
Я снял комнату на окраине, наверху старого дома. Хозяин мой, доктор, был вечно занятый, молчаливый человек. Раньше он жил с большой семьей, но двух сыновей его убили на фронте, жена умерла, дочь уехала в Москву, и доктор жил теперь один и лечил детей. Была у него одна странность: он любил петь. Тончайшей фистулой он вытягивал всевозможные арии, сладостно замирая на высоких нотах. Внизу у него были три комнаты, но он редко заходил туда, обедал и спал на террасе, а в комнатах было сумрачно, пахло пылью, аптекой и старыми обоями.
Окно моей комнаты выходило в одичавший сад, заросший смородиной, малиной, лопухом и крапивой вдоль забора. По утрам за окном возились воробьи, тучами налетали дрозды клевать смородину – доктор не гонял их и ягоду не собирал. На забор иногда взлетали соседские куры с петухом. Петух громогласно пел, вытягивая кверху шею, дрожал хвостом и с любопытством смотрел в сад. Наконец он не выдерживал, слетал вниз, за ним слетали куры и поспешно начинали рыться возле смородиновых кустов. Еще в сад забредали коты и, затаившись возле лопухов, следили за воробьями.
Я жил в городе уже недели две, но все никак не мог привыкнуть к тихим улицам с деревянными тротуарами с прорастающей меж досок травой, к скрипучим ступеням лестницы, к редким гудкам пароходов по ночам.
Это был необычный город. Почти все лето стояли в нем белые ночи. Набережная и улицы его были негромки и задумчивы. По ночам возле домов раздавался отчетливый дробный стук – это шли рабочие с ночной смены. Шаги и смех влюбленных всю ночь слышались спящим. Казалось, что у домов чуткие стены и что город, притаившись, вслушивается в шаги своих обитателей.
Ночью наш сад пах смородиной и росой, с террасы доносился тихий храп доктора. А на реке бубнил мотором катер и пел гнусавым голосом: «Ду-ду-ду...»
Однажды в доме появился еще один обитатель. Вот как это произошло. Возвращаясь как-то с дежурства, доктор увидел слепого пса. С обрывком веревки на шее он сидел, забившись между бревнами, и дрожал. Доктор и раньше несколько раз видел его. Теперь он остановился, рассмотрел его во всех подробностях, почмокал губами, посвистал, потом взялся за веревку и потащил слепого к себе домой.
Дома доктор вымыл его теплой водой с мылом и накормил. По привычке пес вздрагивал и поджимался во время еды. Ел он жадно, спешил и давился. Лоб и уши его были покрыты побелевшими рубцами.
– Ну, теперь ступай! – сказал доктор, когда пес наелся, и подтолкнул его с террасы. Пес уперся и задрожал.
– Гм!.. – произнес доктор и сел в качалку.
Наступал вечер, небо потемнело, но не гасло совсем. Загорелись самые крупные звезды. Гончий пес улегся на террасе и задремал. Он был худ, ребра выпирали, спина была острой, и лопатки стояли торчком. Иногда он приоткрывал свои мертвые глаза, настораживал уши и поводил головой, принюхиваясь. Потом снова клал морду на лапы и закрывал глаза.
А доктор растерянно рассматривал его и ерзал в качалке, придумывая ему имя. Как его назвать? Или лучше избавиться от него, пока не поздно? На что ему собака? Доктор задумчиво поднял глаза: низко над горизонтом переливалась синим блеском большая звезда.
– Арктур... – пробормотал доктор.
Пес шевельнул ушами и открыл глаза.
– Арктур! – снова сказал доктор с забившимся сердцем.
Пес поднял голову и неуверенно замотал хвостом.
– Арктур! Иди сюда, Арктур! – уже властно и радостно позвал доктор.
Пес встал, подошел и осторожно ткнулся носом в колени хозяину. Доктор засмеялся и положил руку ему на голову.
Собаки бывают разные, как и люди. Есть собаки нищие, побирушки, есть свободные и угрюмые бродяги, есть глупо-восторженные брехуны. Есть унижающиеся, вымаливающие подачки, подползающие к любому, кто свистнет им. Извивающиеся, виляющие хвостом, рабски умильные, они бросаются с паническим визгом прочь, если ударить их или даже просто замахнуться.
Много я видел преданных собак, собак покорных, капризных, гордецов, стоиков, подлиз, равнодушных, лукавых и пустых. Арктур не был похож ни на одну из них. Чувство его к своему хозяину было необыкновенным и возвышенным. Он любил его страстно и поэтично, быть может, больше жизни. Но он был целомудрен и редко позволял себе раскрываться до конца.
У хозяина бывало минутами плохое настроение, иногда он был равнодушным, часто от него раздражающе пахло одеколоном – запахом, никогда не встречающимся в природе. Но чаще всего он был добр, и тогда Арктур изнывал от любви, шерсть его становилась пушистой, а тело кололо как бы иголками. Ему хотелось вскочить и помчаться, захлебываясь радостным лаем. Но он сдерживался. Уши его распускались, хвост останавливался, тело обмякало и замирало, только громко и часто колотилось сердце. Когда же хозяин начинал толкать его, щекотать, гладить и смеяться прерывистым, воркующим смехом, что это было за наслаждение! Звуки голоса хозяина были тогда протяжными и короткими, булькающими и шепчущими, они были сразу похожи на звон воды и на шелест деревьев и ни на что не похожи. Каждый звук рождал какие-то искры и смутные запахи, как капля рождает дрожь воды, и Арктуру казалось, что все это уже было с ним, было так давно, что он никак не мог вспомнить, где же и когда.
3
В скором времени я получил возможность поближе познакомиться с жизнью Арктура и узнал много любопытного. Мне кажется теперь, что он как-то ощущал свою неполноценность. С виду он был совсем взрослой собакой, с крепкими ногами, черной спиной и рыжими подпалинами на животе и на морде. Он был силен и велик для своего возраста, но во всех движениях его сквозили неуверенность и напряженность. И еще, морде его и всему телу была свойственна сконфуженная вопросительность. Он прекрасно знал, что все живые существа, окружающие его, свободнее и стремительнее, чем он. Они быстро и уверенно бегали, легко и твердо ходили, не спотыкаясь и не натыкаясь ни на что. Шаги их по звуку отличались от его шагов. Сам он двигался всегда осторожно, медленно и несколько боком – многочисленные предметы преграждали ему путь. Между тем куры, голуби, собаки и воробьи, кошки и люди и многие другие животные смело взбегали по лестницам, перепрыгивали через канавы, сворачивали в переулки, улетали, исчезали в таких местах, о которых он и понятия не имел. Его же уделом были неуверенность и настороженность. Я никогда не видел его идущим или бегущим свободно, спокойно и быстро. Разве только по широкой дороге, по лугу да по террасе нашего дома... Но если животные и люди были еще понятны ему и он, наверно, как-то отождествлял себя с ними, то автомашины, тракторы, мотоциклы и велосипеды были ему совсем непонятны и страшны. Пароходы и катера возбуждали в нем огромное любопытство на первых порах. И лишь поняв, что ему никогда не разгадать этой тайны, он перестал обращать на них внимание. Точно так же никогда не интересовался он самолетами.
Но если не мог он ничего увидеть, зато в чутье не могла с ним сравниться ни одна собака. Постепенно он изучил все запахи города и прекрасно ориентировался в нем. Не было случая, чтобы он заблудился и не нашел дорогу домой. Каждая вещь пахла! Запахов было множество, и все они звучали, как музыка, все они громко заявляли о себе. Каждый предмет пах по-своему: одни неприятно, другие безлично, третьи сладостно. Стоило Арктуру поднять голову и понюхать, и он сразу же ощущал свалки и помойки, дома, каменные и деревянные, заборы и сараи, людей, лошадей и птиц так ясно, как будто видел все это.
Был на берегу реки, за складами, большой серый камень, почти вросший в землю, который Арктур особенно любил обнюхивать. В его трещинах и порах задерживались самые удивительные и неожиданные запахи. Они держались иной раз неделями, их мог выдуть только сильный ветер. Каждый раз, пробегая мимо этого камня, Арктур сворачивал к нему и долго занимался обследованием. Он фыркал, приходил в возбуждение, уходил и снова возвращался, чтобы выяснить для себя дополнительную подробность.
И еще он слышал тончайшие звуки, каких мы никогда не услышим. Он просыпался по ночам, раскрывал глаза, поднимал уши и слушал. Он слышал все шорохи, за многие версты вокруг. Он слышал пение комаров и зудение в осином гнезде на чердаке. Он слышал, как шуршит в саду мышь и тихо ходит кот по крыше сарая. И дом для него не был молчаливым и неживым, как для нас. Дом тоже жил: он скрипел, шуршал, потрескивал, вздрагивал чуть заметно от холода. По водосточной трубе стекала роса и, скапливаясь внизу, падала на плоский камень редкими каплями. Снизу доносился невнятный плеск воды в реке. Шевелился толстый слой бревен в запани около лесозавода. Тихо поскрипывали уключины – кто-то переплывал реку в лодке. И совсем далеко, в деревне, слабо кричали петухи по дворам. Это была жизнь, вовсе неведомая и неслышная нам, но знакомая и понятная ему.
И еще была у него одна особенность: он никогда не визжал и не скулил, напрашиваясь на жалость, хотя жизнь была жестока к нему.
Однажды я шел по дороге из города. Вечерело. Было тепло и тихо, как бывает у нас только летними спокойными вечерами. Вдали на дороге поднималась пыль, слышалось мычание, тонкие, протяжные крики, хлопанье кнутов: с лугов гнали стадо.
Внезапно я заметил собаку, бежавшую с деловитым видом по дороге навстречу стаду. По особенному, напряженному и неуверенному бегу я сразу узнал Арктура. Раньше он никогда не выбирался за пределы города. «Куда это он бежит?» – подумал было я и заметил вдруг в приблизившемся уже стаде необычайное волнение.
Коровы не любят собак. Страх и ненависть к волкам-собакам стали у коров врожденными. И вот, увидев бегущую навстречу темную собаку, первые ряды сразу остановились. Сейчас же вперед протиснулся приземистый палевый бык с кольцом в носу. Он расставил ноги, пригнул к земле рога и заревел, икая, дергая кожей, выкатывая кровяные белки.
– Гришка! – закричал кто-то сзади. – Бежи скорея вперед, коровы ста-али!
Арктур, ничего не подозревая, своей неловкой рысью подвигался по дороге и был уже совсем близко к стаду. Испугавшись, я позвал его. С разбегу он пробежал еще несколько шагов и круто осел, поворачиваясь ко мне. В ту же секунду бык захрипел, с необычайной быстротой бросился на Арктура и поддел его рогами. Черный силуэт собаки мелькнул на фоне зари и шлепнулся в самую гущу коров. Падение его произвело впечатление разорвавшейся бомбы. Коровы бросились в стороны, хрипя и со стуком сшибаясь рогами. Задние напирали вперед, все смешалось, пыль поднялась столбом. С напряжением и болью ожидал я услышать предсмертный визг, но его не было.
Тем временем подбежали пастухи, захлопали кнутами, закричали на разные голоса, дорога расчистилась, и я увидел Арктура. Он валялся в пыли и сам казался кучей пыли или старой тряпкой, брошенной на дороге. Потом он зашевелился, поднялся и, шатаясь, заковылял к обочине. Старший пастух заметил его.
– Ах, собака! – злорадно закричал он, выругался и очень сильно и ловко стегнул Арктура кнутом.
Арктур не взвизгнул, он только вздрогнул, повернув на мгновение к пастуху слепые глаза, добрался до канавы, оступился и упал.
Бык стоял поперек дороги, взрывал землю и ревел. Пастух стегнул и его так же сильно и ловко, после чего бык сразу успокоился. Успокоились и коровы, и стадо не спеша, поднимая пахнущую молоком пыль и оставляя на дороге лепехи, тронулось дальше.
Я подошел к Арктуру. Он бы грязен и тяжело дышал, вывалив язык, ребра ходили под кожей. На боках его были какие-то мокрые полосы. Задняя лапа, отдавленная, дрожала. Я положил ему руку на голову, заговорил с ним. Он не отозвался. Все его существо выражало боль, недоумение и обиду. Он не понимал, за что его топтали и стегали. Обычно собаки сильно скулят в таких случаях. Арктур не скулил.
4
И все-таки Арктур так и остался бы домашним псом и, может быть, разжирел бы и обленился, если бы не счастливый случай, который придал всей его дальнейшей жизни возвышенный и героический смысл.
Случилось это так. Я пошел утром в лес посмотреть на прощальные вспышки лета, за которыми, я уже знал, начнется скорое увядание. За мною увязался Арктур. Несколько раз я прогонял его. Он садился в отдалении, немного пережидал и снова бежал за мной. Скоро мне надоело его непонятное упорство, и я перестал обращать на него внимание.
Лес ошеломил Арктура. Там, в городе, все ему было знакомо. Там были деревянные тротуары, широкие мостовые, доски на берегу реки, гладкие тропинки. Здесь же со всех сторон подступили вдруг к нему незнакомые предметы: высокая, жестковатая уже трава, колючие кусты, гнилые пни, поваленные деревья, упругие молодые елочки, шуршащие опавшие листья. Со всех сторон его что-то трогало, кололо, задевало, будто сговорилось прогнать из леса. И потом – запахи, запахи! Сколько их, незнакомых, страшных, слабых и сильных, значения которых он не знал! И Арктур, натыкаясь на все эти пахучие, шелестящие, потрескивающие, колючие предметы, вздрагивал, фукал носом и жался к моим ногам. Он был растерян и напуган.
– Ах, Арктур! – тихонько говорил я ему. – Бедный ты пес! Не знаешь ты, что на свете есть яркое солнце, не знаешь, какие зеленые по утрам деревья и кусты и как сильно блестит роса на траве; не знаешь, что вокруг нас полно цветов – белых, желтых, голубых и красных – и что среди седых елей и желтеющей листвы так нежно краснеют гроздья рябины и ягоды шиповника. Если бы ты видел по ночам луну и звезды, ты, может быть, с удовольствием полаял бы на них. Откуда тебе знать, что лошади, и собаки, и кошки – все разных цветов, что заборы бывают коричневыми, и зелеными, и просто серыми, и как сильно блестят стекла окон при закате, каким огненным морем разливается тогда река! Если бы ты был нормальным, здоровым псом, то хозяином твоим был бы охотник. Ты слушал бы тогда по утрам могучую песнь рога и дикие голоса, какими никогда не кричат обыкновенные люди. Ты гнал бы тогда зверя, захлебываясь лаем, не помня себя, и этим неистовым бегом по горячему следу ты служил бы своему владыке – охотнику, и выше этой службы не было бы ничего для тебя. Ах, Арктур, бедный ты пес!
Так, потихоньку разговаривая с ним, чтобы ему было не так страшно, я все дальше уходил в лес. Арктур мало-помалу успокаивался и начинал смелее обследовать кусты и пни. Сколько нового и необычного находил он, какой восторг охватывал его! Теперь, он, увлеченный своим важным делом, уже не прижимался ко мне. Изредка только он останавливался, взглядывал в мою сторону мертвыми белыми глазами, прислушивался, желая удостовериться, правильно ли он поступает, иду ли я за ним, потом опять принимался кружить по лесу.
Скоро мы вышли на луг и пошли мелочами. Страшное волнение охватило Арктура. Кусая траву, спотыкаясь на кочках, он мелькал среди кустов. Он громко дышал, лез напролом, не обращая больше внимания ни на меня, ни на колючие ветки. Наконец он не выдержал, зажмурился, с треском сунулся в кусты, пропал там, завозился, зафукал... «Кого-то причуял!» – подумал я и остановился.
«Гам! – звонко и неуверенно раздалось в кустах.– Гам, гам!»
– Арктур! – в беспокойстве позвал я.
Но в этот момент что-то случилось. Арктур завизжал, завыл и с шумом ринулся в глубь кустов. Вой его быстро перешел в азартный лай, и по вздрагивающим верхушкам кустов мне было видно, как он там продирается. Испугавшись за него, я бросился наперехват, громко окликая его. Но мой крик, видимо, придавал ему только азарта. Спотыкаясь, застревая в густоте, задыхаясь, перебежал я одну поляну, потом другую, спустился в лощину, выбежал на чистое место и сразу увидел Арктура. Он выкатился из кустов и мчался прямо на меня. Он был неузнаваем, бежал смешно, высоко подпрыгивая, не так, как бегают обыкновенно собаки, но тем не менее гнал уверенно, азартно, лаял беспрестанно, захлебываясь, срываясь на тонкий щенячий голос.
– Арктур! – крикнул я.
Он сбился с хода. Я успел подскочить и схватить его за ошейник. Он рвался, рычал, чуть не укусил меня, глаза его налились кровью, и мне великого труда стоило успокоить и отвлечь его. Он был сильно помят и поцарапан, держал левое ухо к земле: видимо, он все-таки ударился где-то несколько раз, но так велика была его страсть, так был он возбужден, что и не почувствовал этих ушибов.
5
С этого дня жизнь его пошла другим чередом. С утра он пропадал в лесу, убегал туда один и возвращался иногда к вечеру, иногда на следующий день, каждый раз совершенно измученный, избитый, с налившимися кровью глазами. Он сильно вырос за это время, грудь раздалась, голос окреп, лапы стали сухими и мощными, как стальные пружины.
Как он гонял там один, как не разбивался, этого я не мог понять. Он, наверно, чувствовал все-таки, что в его одиноких охотах чего-то не хватает. Может быть, он ждал одобрения, поддержки со стороны человека, что так необходимо каждой гончей собаке.
Я ни разу не видел его вернувшимся из лесу сытым. Бег его, бег слепой, неловкой собаки, конечно же, был медлительным и неуверенным. Нет, никогда не догонял он своих врагов и не вонзал в них зубы! Лес был ему молчаливым врагом, лес стегал его по морде, по глазам, лес бросался ему под ноги, лес останавливал его. Только запах, дикий, вечно волнующий, зовущий, нестерпимо прекрасный и враждебный запах, доставался ему, только один след среди тысячи других вел его все вперед и вперед.
Как находил он дорогу домой, очнувшись от бешеного бега, от великих грез? Какое чувство пространства и топографии, какой великий инстинкт нужен был ему, чтобы, очнувшись, совершенно обессиленным, разбитым, задохнувшимся, сорвавшим голос где-нибудь за много верст в глухом лесу с шорохом трав и запахом сырых оврагов, добраться до дому!
Каждой гончей собаке необходимо одобрение со стороны человека. Собака гонит зверя и забывает все, но даже в момент наивысшей страсти она знает, что где-то там, впереди, охваченный такой же страстью, перебегает по лазам ее хозяин-охотник и что, когда придет пора, его выстрел решит все. В такие минуты голос хозяина дичает и заражает собаку; он тоже лазит по кустам, бегает, хрипло порскает, помогает собаке распутать след. А когда все кончено, хозяин бросает собаке пазанки, смотрит на нее хмельными, счастливыми глазами, кричит с восторгом: «Но, ты! Мил-лая!» – и треплет за уши.
Арктур был одинок в этом смысле и страдал. Любовь к хозяину боролась в нем с охотничьей страстью. Несколько раз я видел, как ранним утром Арктур вылезал из-под террасы, где любил спать, побегав по саду, садился под окном своего хозяина и принимался ждать его пробуждения. Так делал он всегда раньше, и, если доктор, проснувшись, в хорошем настроении, выглядывал в окно и звал: «Арктур!» – что тогда выделывал этот пес! Торжественно он подходил к самому окну, задирал вверх голову с поддергивающимся горлом и покачивался, переступая с лапы на лапу. Потом он проникал в дом, там начиналась какая-то возня, слышались счастливые звуки, арии доктора и топот по комнатам.
Он и теперь ждал пробуждения доктора. Но теперь что-то другое сильно беспокоило его. Он нервно подрагивал, встряхивался, почесывался, поглядывал вверх, вставал, опять садился и принимался тихонько скулить. Потом начинал бегать возле террасы, делая всё большие круги, опять садился под окном, даже коротко взлаивал от нетерпения и, насторожив уши и наклоняя попеременно голову то на одну, то на другую сторону, долго прислушивался. Наконец он вставал, нервно потягивался, зевал, направлялся к забору и решительно вылезал в дыру. Немного спустя я видел его далеко в поле, трусящим своей ровной, несколько напряженной и неуверенной рысью. Направлялся он к лесу.
6
Как-то раз я шел с ружьем по высокому берегу узкого озера. Утки в тот год необычайно разжирели, их было много, в низинах часто попадались бекасы, и охота была легкой и радостной.
Выбрав пень поудобней, я присел отдохнуть, и, когда стих набежавший перед тем легкий ветерок и наступил миг чистейшей задумчивой тишины, я услышал очень далеко странные звуки. Было похоже, будто кто-то равномерно бил в серебряный колокол, и этот теплый малиновый звон, путаясь в ельниках, усиливаясь в борах, разносился по всему лесу, настраивая все на торжественный лад. Постепенно звуки стали определяться, и, сосредоточившись, я понял, что где-то лает собака. Лай, доносившийся с противоположного берега озера, из глуши сосновых лесов, был чист, слаб и далек; иногда он пропадал совсем, но потом опять упорно возобновлялся, немного ближе и громче.
Я сидел на пне, посматривал кругом на желтые, засквозившие уже березы, на поседевший мох и далеко видные на нем багряные листья осины, слушал серебряный лай, и мне казалось, что вместе со мной его слушают затаившиеся белки, тетерева, и березы, и тесные зеленые елки, и озеро внизу, и вздрагивает сотканная пауками паутина. Скоро в этом прекрасном музыкальном лае мне почудилось что-то знакомое, и я понял вдруг, что это гонит Арктур.
Так вот когда пришлось мне услышать его! Слабое серебряное эхо отдавалось от сосен, и от этого казалось, что лают несколько собак. Один раз Арктур, видимо, потерял след и замолчал. Долгие минуты длилось его молчание, лес сразу стал пустым и мертвым. Я как бы видел, как кружит пес, помаргивая белыми глазами, доверяясь одному только чутью. А может, он ударился о дерево? Может быть, он лежит сейчас с разбитой грудью, не в силах подняться, окровавленный и тоскующий?
Но гон возобновился с новой силой, уже значительно ближе к озеру. Озеро это так расположено, что все тропы, все лазы ведут к нему, ни один не пройдет мимо. Много интересного видел я возле этого озера. Теперь я тоже приготовился и ждал. Скоро на небольшую, бурую от конского щавеля луговину на другой стороне выскочила лиса. Она была грязно-серой, с мочалистым тонким хвостом. На мгновение она остановилась с поднятой передней лапой, поставив торчком уши, и вслушалась в приближавшийся гон. Потом, неторопливо пробежав луговиной, пошла на опушку, нырнула в овраг и скрылась в мелколесье. Сейчас же на луговину вылетел и Арктур. Он шел немного стороной от следа, беспрестанно и зло подавал голос и, как всегда, высоко и неловко прыгал на бегу. Следом за лисой он слетел в овраг, сунулся в мелколесье, завизжал и завыл там, замолчал, выбираясь из какого-то трудного места, потом опять залаял низко и равномерно, будто забил в серебряный колокол.
Как в странном театре, промелькнули передо мной вечно враждующие собака и зверь, исчезли, и я опять остался один с тишиной и далеким лаем.
7
Слава о необыкновенном гончем псе скоро разнеслась по городу и по всей округе. Его видели на далекой реке Лосьве, в полях за лесными холмами, на самых глухих лесных дорогах. О нем говорили в деревнях, на пристанях и перевозе, о нем спорили за кружкой пива сплавщики и рабочие лесозавода.
К нам в дом стали наведываться охотники. Как правило, они не верили слухам – они по себе знали цену охотничьим рассказам. Они осматривали Арктура, рассуждали о его ушах и лапах, о его вязкости и других охотничьих статях; они выискивали у него недостатки и уговаривали доктора продать им собаку. Им страшно хотелось пощупать мышцы Арктура, посмотреть его лапы и грудь, но Арктур сидел у ног доктора такой хмурый и настороженный, что никто не осмеливался протянуть к нему руку. А доктор, краснея и сердясь, в десятый раз уверял, что собака непродажная, что пора бы всем знать об этом. Охотники уходили огорченные, и на смену им приходили другие.
Однажды Арктур, накануне сильно разбившийся, лежал под террасой, когда в саду появился старик. Левый глаз его вытек и затянулся, татарская бородка сквозила, на голове был мятый треух, на ногах – сбитые охотничьи сапоги. Увидев меня, старик заморгал, стащил шапку с головы, поскреб голову и посмотрел на небо.
– Погоды-то ныне, погоды... – неопределенно начал он и, крякнув, умолк.
Я догадался и спросил:
– Не за собачкой ли пришли?
– Да и как же! – оживился он и надел шапку. – Ведь это что, к примеру, получается? На что доктору собака? Ни к чему она ему, а мне вот как нужна собачка! Скоро охоты и все такое... У меня, слышь, у самого есть гончак, да плох: дурак, след не держит и голосу никакого. А ведь это что? Сляпой-то, а? Ведь это уму непостижимо, как выганивает! Царская собака, вот те крест святой!
Я посоветовал ему поговорить с хозяином. Он повздыхал, высморкался и ушел в дом, а через пять минут появился очень красный и растерянный. Остановился рядом со мной, кряхтел, долго закуривал. Потом нахмурился.
– Что ж, отказали вам? – спросил я, заранее зная ответ.
– И не говори! – огорченно воскликнул он. – Ну что ты скажешь! Я с малолетства охотник – во, вишь, глаз потерял, – и сыновья у меня тоже, и все такое. Нам, слышь, для дела собачка нужна, для де-ела! Нет, не дает... Пятьсот рублей сулил – цена-то какова, а? – и не подходи, не дает! Чуть не заревил, а? Это мне ревить надо! Охоты подходют – собаки нет!
Он растерянно оглядел сад, забор, и вдруг на лице его что-то мелькнуло, что-то такое хитрое и умное. Он сразу стал спокойнее.
– Она где же помещается у вас? – как бы невзначай поинтересовался он и замигал глазом.
– Уж не украсть ли собачку хотите? – спросил я.
Старик смутился, снял шапку, подкладкой вытер лицо и пытливо глянул на меня.
– Прости господи! – сказал он и засмеялся. – Ведь так с вами и до греха дойдешь. А ты думал! Ну на что ему собака? Скажи ты вот!
Он тронулся было к выходу, но по дороге остановился и радостно посмотрел на меня:
– А голос-то, го-олос! Понимаешь ты – голос! Чистый ключ, я тебе говорю!
Потом вернулся, подошел ко мне и зашептал, подмигивая и косясь на окна дома:
– Погоди, собачка-то моя будет. На что ему собака? Человек он умственный, не охотник... Продаст он мне ее. Святой крест, продаст! До покрова-то далеко, чего-нибудь удумаем. А ты говоришь... Эх!
Едва старик ушел, в сад быстро вышел доктор.
– Что он тут вам говорил? – волновался он. – Ах, какой противный старикашка! Какой у него глаз, вы заметили? Прямо разбойничий! И откуда он узнал о собаке?
Доктор нервно потирал руки, шея у него покраснела, седая прядка свалилась на лоб. Арктур, услыхав голос своего хозяина, выполз из-под террасы, и, прихрамывая, подошел к нам.
– Арктур! – сказал доктор. – Ты ведь мне никогда не изменишь?
Арктур закрыл глаза и ткнулся носом доктору в колени. Он не мог стоять от слабости и сел. Голову его тянуло книзу, он почти спал. Доктор радостно посмотрел на меня, засмеялся и потрепал Арктура за уши. Он не знал, что гончий пес уже изменил ему, изменил с того самого момента, когда попал со мной в лес.
8
Август подошел к концу, погода испортилась, и я собрался уезжать, когда пропал Арктур. Утром он ушел в лес и не вернулся ни к вечеру, ни на следующий день, ни еще через день.
Когда друг, который жил с тобой, которого ты видел каждый день и к которому часто даже невнимательно относился, – когда этот друг уходит и не возвращается больше, на долю тебе остаются одни воспоминания.
И я вспомнил все дни, проведенные с Арктуром вместе, его неуверенность, смущение, его неловкий, несколько боком, бег, его голос, привычки, милые пустяки, его влюбленность в хозяина, даже запах чистой, здоровой собаки... Я вспоминал все это и жалел, что это был не мой пес, что не я дал ему имя, что не меня он любил и не к моему дому возвращался в темноте, очнувшись от погони за много верст.
Доктор осунулся за эти дни. Он сразу заподозрил давешнего старика, и мы долго разыскивали его, пока наконец не нашли. Но старик клялся и божился, что Арктура в глаза не видал. Мало того, вызвался искать его вместе с нами.
Весть о пропаже Арктура мгновенно облетела весь город. Оказалось, что многие знают его и любят и что все готовы помочь доктору в поисках. Все были заняты самыми разноречивыми толками и слухами. Кто-то видел собаку, похожую на Арктура, другой слышал в лесу его лай...
Ребята, те, которых доктор лечил, и те, которых он совсем не знал, ходили по лесу, кричали, обследовали все лесные сторожки, стреляли и по десять раз в день наведывались к доктору узнать, не пришел ли, не нашелся ли чудесный гончий пес.
Я не искал Арктура. Мне не верилось, чтобы он мог заблудиться, – для этого у него было слишком хорошее чутье. И он слишком любил своего хозяина, чтобы пристать к какому-нибудь охотнику. Он, конечно, погиб... Но как? Где? Этого я не знал. Мало ли где можно найти свою смерть!
А через несколько дней понял это и доктор. Он как-то сразу поскучнел, перестал петь и вечерами долго не спал. В доме без Арктура стало пусто и тихо, коты уже никого не боялись и свободно разгуливали в саду, камень возле реки никто не обнюхивал больше. Бесполезный, он уныло торчал над землей и чернел от дождей, запахи его никому не были нужны.
В день моего отъезда мы долго говорили с доктором о разных разностях. Об Арктуре мы старались не вспоминать. Один раз только доктор пожалел, что смолоду не стал охотником.
9
Года через два я опять попал в те места и снова поселился у доктора. Он по-прежнему жил один. Никто не стучал когтями по полу, не фукал носом и не молотил хвостом по плетеной мебели. Дом молчал, и в комнатах так же пахло пылью, аптекой и старыми обоями.
Но была весна, и пустой дом не производил тягостного впечатления. В саду лопались почки, орали воробьи, в роще городского сада с гомоном устраивались грачи, доктор тончайшим фальцетом распевал свои арии. По утрам над городом стоял синий пар, река разлилась, куда хватал глаз, на разливах отдыхали лебеди и утром поднимались со своим вечным «клинк-кланк», гнусаво сигналили юркие катера и протяжно гудели упорные буксиры. Было весело!
На другой день по приезде я пошел на тягу. В лесу стоял золотистый туман, кругом капало, звенело, булькало. Земля оголилась, сильно и резко пахла, и сколько было других запахов – осиновой коры, гниющего дерева, сырого листа, – всех их перебил сильный и резкий запах земли.
Был прекрасный вечер с огненным морем заката, и вальдшнепы летели густо. Я убил четырех и еле отыскал их на темном слое листвы. Когда же небо позеленело и погасло и высыпали первые звезды, я тихо пошел домой по знакомой наезженной дороге, обходя широкие разливы, в которых отражалось небо, и голые березы, и звезды.
Обходя один из таких разливов по небольшой гривке, я вдруг заметил впереди что-то светлое и подумал сначала, что это последний клочок снега, но, подойдя ближе, увидел лежавшие вразброс немногие кости собаки. Сердце мое глухо застучало, я стал всматриваться, увидел ошейник с позеленевшей медной пряжкой... Да, это были останки Арктура.
Разобравшись внимательно во всем, я уже в полных сумерках догадался, как было дело. У нестарой еще, но сухой елки был отдельный нижний сук. Он, как и все дерево, высыхал, осыпался и обламывался, пока наконец не превратился в голую острую палку. На эту палку и наткнулся Арктур, когда мчался по горячему пахучему следу и не помнил уже, и не знал ничего, кроме этого зовущего все вперед, все вперед следа.
В полной темноте я пошел дальше, вышел на опушку, а оттуда, чавкая ногами по мокрой земле, и на дорогу, но мыслью все возвращался туда, на маленькую гривку с сухой, обломанной елью.
У охотников есть странная любовь к звучным именам. Каких только имен не встретишь среди охотничьих собак! Есть тут и Дианы, и Антеи, Фебы и Нероны, Венеры и Ромулы... Но, наверно, никакая собака не была так достойна громкого имени, имени немеркнущей голубой звезды!
1957
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 

© Леснич Велесов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??