14.02.2024 г., 7:41 ч.

Милиардерът, В. Мегре, глава от книгата "Новата цивилизация I" 

  Преводи » Проза, от Руски
136 0 0
112 мин за четене
Милиардерът
 
   Милиардерът Джон Хайцман умираше на четирдесет и втория етаж на своя офис.
   Целият етаж се състоеше от негови апартаменти. Две спални, фитнес, басейн, гостна стая, двата му работни кабинета му бяха прибежище  през последните три години.
   През тези години той не беше излизал навън. Не слезе нито един път по бързия асансьор надолу в едно от помещенията, където работеха службите на неговата финансово-промишлена империя.
   Нито един път не се беше качвал на покрива, където стоеше вертолета и постоянно дежуреше екипажа, готов да изпълни указанията на собственика, но той ето вече три години не идваше.
   Три пъти в седмицата Джон Хайцман приемаше в един от своите кабинети само четирите си основни помощника.
   По време на кратките, в продължение на не повече от четиридесет минути, съвещания, той без особен интерес изслушваше докладите им, понякога даваше кратки указания.
   Разпорежданията на Милиардера не се обсъждаха и се изпълняваха незабавно и бързо.
   Финансовото състояние на империята, която единовластно владееше Джон Хайцман, се увеличаваше с 16,5 процента ежегодно.
   През последната половин година, когато Хайцман въобще престана да провежда съвещания, печалбата не стана по-малка. Създаденият от него и отработен механизъм на управление работеше изправно.
   Никой не знаеше какво е истинското състояние на Милиардера. Неговата фамилия почти не се споменаваше в пресата. Хайцман строго съблюдаваше правилото: «Парите не обичат суета».
   Едно време баща му беше поучавал младия Хайцман:
   «Нека глупците в политиката да се мяркат на телевизионния екран и на страниците на вестниците. Нека президенти и губернатори говорят с народа, давайки обещания за щастлив живот.
   Нека известните Милиардери да се возят в скъпи коли, съпровождани от охрана. Ти Джони не трябва да си такъв.
   Ти трябва винаги да бъдеш в сянка и чрез власта си, власта на парите, да управляваш правителства и президенти, Милиардерите и бедните на различни страни. Те не трябва да се досещат кой ги управлява.
   Схемата е пределно проста. Аз съм този, който създаде валутния фонд, и в него има много вложители.
   В действителност, там се намират седемдесет процента от моите капитали под различни имена.
   Външно погледнато, за тъпата тълпа, фондът е създаден за подкрепа на развиващите се страни. Всъщност, създадох го като механизъм за събиране на данъци от всички страни.
   Например. При военен конфликт между две страни, на едната от тях, а най-често и на двете, са им нужни пари. Ще им дадем, ще ги връщат с проценти.
   Случат се в някоя страна социални сътресения, и отново са нужни пари — ще им дадем, пак с проценти.
Борят се за власт «две политически сили, едната от тях ще получи через агентите ни пари, и отново ще ги връщат с проценти.
   Само от Русия ежегодно получаваме три милиарда долара».
   На двадесетгодишния млад Джон Хайцман особено му харесваше да общува с баща си.
   Винаги строг от по-рано и слабо общителен баща го извика един път в кабинета си и му предложи да седне в креслото до камината, наля чашка любимото на Джон кафе със сметана и с искрен интерес попита:
   — Харесва ли ти да учиш в университета Джон?
   — Не винаги ми е интересно, татко. Струва ми се, че професорите не съвсем ясно и разбрано обясняват законите на икономиката, — честно отговори Джон.
   — Добре. Точно казано. Но по-точно може да се каже така: съвременната професура не може да обясни законите на икономиката, тъй като си няма понятие за тях.
   Те смятат, че уж икономиката е за икономистите. Но това не е така. Световната икономика я управляват психолози, философи и играчи.
   Когато навърших двадесет години, баща ми и твой дядо, Джон, ме посвети в тайните на процеса на управление. Ти си на двадесет години, Джон, и смятам че си достоен да преемеш тези знания.
   — Благодаря татко, — отговори Джон. Така, чрез беседи около камината, започна обучението на Джон в други, от университетските, икономически закони.
   Бащата обучаваше своя син по своеобразен метод. Цялото обучение беше построено на искрени беседи, доброжелателно, с примери и елементи на игра.
   Информацията, която откри пред Джон баща му, беше невероятна и, разбира се, в никакъв, даже най-престижен университет на света, да бъде получена тя беше невъзможно.
- Кажи ми, Джон - попита бащата, - знаеш ли колко богати хора има у нас в страната? Или в света?
- Имената, подредени според състоянието им се публикуват в бизнес списанията. -  спокойно отговори Джон.
 - И къде сме ние в тези списъци?
   За първи път баща му каза не „аз“, а „ние“. Това означаваше, че той го смята него, Джон, също за собственик. Макар и да не желаеше да разстройва баща си, Джон отговори:
 - Твоето име, татко, го няма в тези списъци.
 - Да, така е. Няма го. Въпреки че само годишната ни печалба надхвърля цялото състояние на мнозина от списъците.
   В списъците го няма името ми, защото портфейлът не бива да бъде прозрачен. Много от хората в списъците работят пряко или косвено на нашата империя, на твоята и моята, сине.
 - Татко, ти навярно си гений в икономиката. Не мога да си представя как е възможно без никаква военна намеса да принудим такава огромна империя да ни плаща данък всяка година?
    Как успя да извършиш такава грандиозна икономическа операция.
    Хайзман-старши взе щипците на камината и разбърка горящите дърва, след което мълчаливо наля по чаша леко вино за себе си и сина. Отпи малко и едва тогава рече:
    „Изобщо не съм провеждал никаква операция.
    Капиталът, който контролирам, ми позволява само да давам заповеди, а други хора ги изпълняват.
    Много анализатори, гении на различни правителства и президенти биха били твърде изненадани ако научат, че сегашното положение на страните им зависи не от тяхната дейност, а от моето желание.
    Центровете за политически технологии, икономическите институти, аналитични институти и правителствени структури в много страни не осъзнават, че работят стриктно според насоките, които дават моите отдели. И те са малко на брой.
    Така например цялата социално-икономическа политика и военна доктрина на Русия се определят и контролират от един отдел, състоящ се от четирима психолози. Всеки, от които има четирима секретари. Никои от тях не знае за дейността на останалите.
    Ще ти покажа как става управлението им, доста е просто. Първо, обаче, трябва да разбереш истинските закони на икономиката, за които университетските професори никога няма да ти кажат. Те просто не знаят за съществуването им.
    Един от тях е следният: в едно демократично общество президенти, правителства, банки, големи и малки предприемачи от всички страни работят само за един предприемач, който стои на върха на икономическата пирамида.
    Работеха за баща ми, сега за мен, а скоро ще работят само за тебе.
    Джон Хайцман погледна баща си и не можа напълно да разбере казаното.
    Да, баща му е богат. Но в случая не става дума само за богатство, а за суперсила, която трябва да бъде наследена от него, Джон.
    Беше трудно да се разбере напълно странната информация.
    Как в едно свободно демократично общество всички, от президента до стотиците хиляди големи и малки фирми, които са отделни юридически лица, могат работят само за един човек, за неговия баща?“
    „Когато чух от дядо ти това, което току-що ти казах, не можах веднага да разбера казаното; Мисля, че и ти не разбираш всичко, Джон. Разбери само това“, -  продължи Хайцман старши. – „Има богати хора по света. Но над всеки богат човек има по-богат. И един е  най-богатият.
    Всички останали работят за него, за най-богатия, и следователно те му се подчиняват. Това е законът на системата, в която живеем.
    Всички приказки за безкористна помощ на развиващите се страни са пълен блъф.
    Да, богатите страни дават заеми чрез международни фондове на развиващите се страни, но всъщност те ги дават само за да получат от тях голяма лихва за ползването на заема -  получават все едно данък.
    Например Русия плаща три милиарда долара годишно на МВФ и тази сума е само лихвата по заема, взет от Русия.
    Много икономисти знаят: основните финанси на МВФ се състоят от американски капитал. Те разбират, че грамадните лихви за ползване на заемите отиват в САЩ. Но никой не знае къде точно.
    САЩ като държава е просто удобен параван в играта на капиталите. А пък тя е най- зависима от капитала.
    Кажи ми, Джон, знаеш ли, че Америка има национален дълг?“
 -   Да, тате, знам. Размерът на дълга е астрономически. През изминалата година той възлиза на... Платените лихви по дълга възлизат на...
-  Значи ясно ти е, че държавата, която дава пари на други страни, самата тя взема огромни заеми? Но от кого ги взема? Разбираш ли?
 -  От своята централна банка?
 -  А на кого принадлежи тя, Централната банка?
 -  Хе-хе...
    Джон никога не се замисляше на кого дължи Америка, но, отговаряйки на въпросите на баща си, осъзна: в САЩ всеки данъкоплатец плаща на Централната банка. Но тя...
    Централната банка на САЩ е частна банка. И следователно цяла Америка плаща стотици милиарди долари на някои частни лица... или на едно лице...
    Хайцман никога в живота си не се суетеше. Както се казва, водеше здравословен начин на живот, не пиеше, не пушеше, спазваше здравословна диета и всеки ден тренираше във фитнеса.
    Но през последните шест месеца спря да ходи на фитнес.
    И ето, шест месеца как лежеше на леглото си в една от просторните спални, натъпкани с най-модерно медицинско оборудване. Лекарите дежуреха денонощно, и се сменяха в съседната стая.
    Но Джон Хайцман не вярваше на съвременната медицинска наука.
    Дори не смяташе за необходимо да говори с лекарите. Само един от професорите по психология се удостояваше понякога с кратки отговори.
    Хайзман дори не се интересуваше от имената на лекарите, включително и на този професор, но отбеляза за себе си, че той е най-искреният и честен.
    Професорът говореше много, но често речта му съдържаше не само медицински твърдения, а и разсъждения, - желание да бъдат открити причините за болестта.
    Един ден той влезе малко развълнуван и още от прага заговори:
 -  Тази вечер и цяла сутрин мислих за вашето състояние. Струва ми се, че ще открия причината за вашето заболяване и следователно, премахвайки причината, ще може да се говори за бързо възстановяване.
    О, извинете, г-н Хайцман, забравих дори да кажа ви поздравя. Добър ден, г-н Хайцман. Малко се увлякох в мислите си. Милиардерът не отговори на поздравите на професора, не се обърна към него, както правеше и с всеки друг лекар.
    Само понякога даваше знак на лекаря, който влизаше с леко движение на ръката си, и всички знаеха, че този знак означава „тръгвай“.
    Той не даде такъв знак на професора и затова професорът развълнувано продължи разсъжденията си:
 -  Не съм съгласен с моите колеги за необходимостта от трансплантация на черен дроб, бъбреци и сърце. Да, сега тези органи не функционират достатъчно ефективно. Да, не достатъчно! Това е факт.
    Но трансплантираните органи също няма да функционират достатъчно ефективно. Причината за тяхната неефективност се крие в дълбоката ви депресия. Да, сър, депресия.
    Няколко пъти препрочетох историята ви на медицинските наблюдения. И ми се струва, че ще направя много сериозно откритие. Браво на вашия лекуващ лекар, всичко е описал много подробно.
   Той всеки път е отбелязвал вашето психическото състояние. Работата на вътрешните ви органи се е влошавала винаги след депресия. Да-с. Състоянието...
   Сега основният въпрос е: лошата работа на вътрешните органи ли е причина за депресията или обратно - депресията е причила лошото функциониране на органите?
   Убеден съм! Абсолютно убеден съм убеден, че първопричината е депресията —. Да сър. Дълбоката ви депресия.
   Състоянието, при което човек престава да се стреми към определена цел, и губи интерес към събитията наоколо, когато не вижда смисъла на съществуването си.
   Тогава мозъкът започва да дава вяли или не съвсем настойчиви команди на цялото тяло. На цялото тяло!
    Колкото по-силна е депресията, толкова по-слаби са командите и при определено ниво на депресия, мозъкът може въобще да спре да дава тези команди, и тогава настъпва смъртта.
   И така, първопричината е депресията, а как да я премахнем напълно — съвременната медицина не знае.
   Потърсих помощ от народната медоцина. И съм убеден — причината за дълбоката ви депресия е лошото око. Да сър. По-точно, вие сте прокълнат и аз съм готов да го докажа на различни факти.
   Милиардер понечи да направи знак с ръка, който означава «свободен си».
   Не обичаше той всички видове съвременни еротерични лечители, обещаващи да премахнат магии, лошо око, да сложат защита, той ги смяташе за дребни бизнесмени или мошеници.
   Изглежда, че и професорът при безсилието  на медицината също се е попаднал в тази категория - на така наречените лечители.
   Милиардерът не успя да направи  знака «тръгвай». Професорът го изпревари с думи, които предизвикаха, макар и вял, но все пак интерес:
   — Чувствам, сега се готвите да ме отстраните. Може би завинаги. Моля ви. Моля ви, дайте ми още пет-шест минути.
   Ако разбрете това, каето ще ви кажа, може би ще можете да се възстановите, а аз ще направя велико откритие. По-точно вече го направих, необходимо е само да се убедя в това напълно.
   Милиардерът не направи знак с ръка, означаващ «тръгвай».
   Около три секунди професорът без да мига гледаше ръката на човека, лежащ неподвижно, осъзна, че може да продължи, и отново заговори бързо:
   — Хората се гледат  помежду си по различен начин. С безразличие, с любов, омраза, завист, страх, уважение. Но не външният израз на очите е важен.   
   Външният вид може да бъде обикновената маска, като например фалшивата усмивка на някой сервитьор или продавач.
   Истинското отношение, или истинските чувства на един човек към друг са важни.
   Колкото повече положителни емоции насочват хората към даден човек, толкова повече положителна енергия в него се концентрира.
   Напротив, ако в обкръжението на човека преобладават негативните емоции, тогава в него се натрупва негативна, разрушителна енергия.
   В народа това се нарича «лошо око», и на това явление лечителите основават своята дейност. Мнозина от тях не са шарлатани.
   Работата е там, че човек, който получава твърде много отрицателна енергия от другите хора може и сам да я неутрализира или с други думи - да я балансира.
   Знахарът, когато казва на човека, че той с помощта на някакви действия ще премахне влиянието на лошото око, помага на човека да повярва, че той се е очистил.
   Ако човекът вярва на лечителя, той наистина успява да постигне в себе си баланс между положителното и отрицателното.
   Ако той не повярва, това няма да се случи. Вие не вярвате на лечителите и затова те няма да ви помогнат.
   Но това не означава, че нямате натрупана прекалено много отрицателна, разрушителна за тялото и за психиката енергия.
   Защо отрицателна? Защото всички около вас гледат на човек в подобно положение на вашето най-често със завист, и тя съвсем не е благородна и чиста.    
   Те също могат да гледат, или по-точно, да се отнасят към вас и с омраза. Това са тези, които сте уволнили или не им повишавате заплатата.
   Мнозина, усещайки силата ви, се отнасят към вас със страх.
   Както можете да видите, всичко това е отрицателна енергия.
   В противовес на нея е нужна положителна енергия.
   Членове на семейството, роднините могат да я дадат, но вашите съпруги са ви предали, нямате деца и приятели нямате, с роднини не общувате.
   Около вас няма източници на положителна енергия. Положителната енергия в достатъчно количество може да бъде произведена и от самият човек.
   Но за тази цел той трябва да има съкровена цел-мечта, чиято поетапно постигане ще предизвика положителни емоции.
   Вие сте постигнали много в живота и сега изглежда нямате мечта и цел. А това е много важно,  да има човек цел, и стремеж към постигнето ѝ.
   Анализирал съм състоянието на бизнесмени от различни нива - физическо и психическо.
   Човекът, който меси тестото, пече баничките и ги продава, се радва, че е постига възможност да закупи нужните му стоки - мечтае да развие по-нататък успешно бизнеса си. Този просперитет ще му даде възможност да получава повече блага на цивилизацията.
   Ако сравнително бедният човек има възможност да си купи автомобил, тогава това закупуване ще предизвика у него чувство на удовлетворение или дори ентусиазъм.
  Големият банкер или собственик на доходен концерн също се стреми да развие своя бизнес, да увеличи доходите, но често пъти с по-малък ентусиазъм от продавача или производителя на банички. Парадоксално е, но е факт — с по-малък.
   С по-малък, защото пред него има доста по-малко привлекателни блага отколкото пред продавача на банички.
   Повечето от постиженията на цивилизацията за него не са блага, а ежедневие.
   Сравнително богатият човек няма да се радва на супер модерен автомобил. За него това е  дребно нещо.
   Парадоксално е, но богатите хора имат по-малко причини за радост, отколкото по-малко заможните хора.
   Има още един фактор на удовлетвореност, — победа в състезание. Но вие, г-н Хайцман, изглежда нямате и конкуренти.
    По такъв вие се влияете изключително от негативни енергии и те са много.
    Да, забравих да кажа, само една енергия може да победи необятността на негативните енергии, тя е силна, невероятно силна енергия - енергията на любовта.
    Това е случая, когато човек е в състояние на влюбеност, и също когато някой го обича.
    Но, за съжаление вие нямате жена и изглежда, че не се интересувате от тях, а на вашата възраст и в това състояние вече няма и да се интересувате.
    Има много потвърждения на изводите, които направих.
    Сравних статистическите данни за продължителността на живота на богати хора, големи политици и президенти през последните сто години. Изводът се оказа доста убедителен.
    Продължителността на живота на силните на деня е кратка в сравнение с обикновените хора, а често е дори и много малка.
    Парадоксално, но фактът си остава факт.
    Президенти и милионери, намиращи се под постоянно медицинско наблюдение, имащи възможност да използват най-модерни технически средства и лекарства, имайки възможност да се хранят изключително с висококачествена храна, боледуват и умират като другите.
    Тези факти красноречиво показват, че негативната енергия на околната среда има колосална сила и никой, дори и свръхмодерната медицина, не е в състояние да й устои.
    Какво се получава - безнадеждно положение?
    Има изход, макар и малък, единствен, но има! Да - с. Има.
    Спомените!
    Уважаеми Джон Хайцман, моля, опитайте се да си спомните етапите от живота си. Тези етапи, които са ви донесли приятни усещания.
    И най-важно, вижте дали сте дали сериозни обещания на някого и да не сте ги изпълнили, опитайте се ако е възможно - да ги изпълните.
    Моля ви, заради себе си, заради науката, поне за два-три дни се опитайте да си спомните такива хубави неща.
    Устройствата записват функционирането на много от вашите органи. Записват по всяко време.
    Ако започнете да действате както ви моля, и тези прибори - започнат да показват положителни резултати, ще имаме шанс да намерим път за оздравяване. Да - с. Ще намерим!
    Със сигурност ще го намеря. А може би вие ще го намерите. Или самият той… Животът ще го намери – замълча професорът и отново започна да гледа ръката на неподвижно лежащия човек.   
    Секунда по-късно характерният жест накара професора да си тръгне.
    Джон Хайцман, както и много хора си припомняше досега преживяното. До известна степен твърденията на професора бяха разбираеми за него.
    Да намери хубави моменти от миналия си живот той можеше да опита – и може би ще имат положителен ефект, но проблемът е, че всичко преживяно досега му изглеждаше не неприятно, а неинтересно и дори безсмислено.
    Хайцман си спомни как по съвет на баща си се ожени за дъщеря на милиардер, увеличавайки така капитала на империята.
    Бракът не му донесе удовлетворение, съпругата му се оказа безплодна и след 10 години брак тя почина от свръхдоза наркотици.
Тогава се ожени за известна млада жена - модел, която се представи за страстно влюбена съпруга и само след шест месеца брак службата за сигурност постави пред него снимки, на които жена му се забавляваше с бившия си любовник.
    Той не пожела да говори с нея, просто инструктира охраната тя никога повече да не бъде в полезрението му, и никой да не му напомня за нея.
    Хайцман достигна в спомените си до началото на своята работа в империята на баща си и не можа да отдели нито един приятен момент, за който би искал да си спомни по-подробно, за да получи положителни емоции.
    Имаше само един приятен момент. Когато доказа на баща си, че няма нужда да става едноличен собственик на валутния фонд.
    Другите инвеститори, които предоставят своя капитал на фонда и желаят да го увеличат, нека изразходват умствената си енергия за увеличаване на целия капитал на фонда и следователно да работят за тях, за Хайцманите.
    Бащата размишлява по това предложение няколко дни и един ден на вечеря той, иначе скъп на похвали, рече:
- Съгласен съм с предложението ти Джони относно фонда. То е вярно. Много добре. Помисли и по другите неща. Време е ти да поемеш кормилото.
    Няколко дни Джон Хайцман беше в приповдигнато настроение.
    Впоследствие той взе още няколко решения и увеличи печалбите на финансовата и индустриална империя. Вече не изпитваше обаче голяма радост.
    Докладите за по-големи печалби от преди бяха безстрастни. Нямаше от кого друг да очаква той похвала.
    Бащата почина, а похвалата на подчинените не му носеше радост. Така Джон Хайцман достига до периода на детството в своите спомени.
    Мислите му вяло подчертаваха епизодите на редки контакти с баща си. По правило строгият баща даваше инструкции в присъствието на бавачки и учители, назначени за Джон.
    И изведнъж по тялото на милиардера, лежащ неподвижно, премина топла вълна.
    Приятно усещане обхвана тялото му. В спомените на Хайцман се появи ярка и много ясна картина.
    В далечния ъгъл на градината - неголяма акация и малка къща, висока около два метра с един прозорец.
    Странното влечение е почти за всички деца - да си направят собствената малка къща, свое пространство да си имат.
    Това влечение не зависи от факта дали детето има отделна стая в дома на родителите или живее в една стая с тях.
    Винаги и почти за всеки идва период, в който той започва да изгражда свой кът със собствените си ръце.
    Явно има ген в човека, който съхранява някаква древна информация и му казва: „Трябва да създадеш свое пространство“.
    Човекът-дете, следвайки този зов, идващ от дълбините на вечността, започва да го изгражда.
    И дори построеното пространство (или къщичка) да е несъвършено в сравнение с апартаментите на съвременния свят, все пак тук, в това от себе си създадено място получава човек повече благостни усещания, отколкото в луксозните апартаменти.
    И деветгодишният Джон Хайцман, който имаше две просторни стаи във вилата за лична употреба, все пак реши да построи собствена малка къща със собствените си ръце.
    Той я построи от пластмасови кутии за разсад. Тези кутии се оказаха удобен строителен материал.
    Те бяха многоцветни и Джон оформи стените от сини кутии и направи гранична ивица по целия периметър от жълти.
    Вмъкна кутиите една в друга и те се образуваха жлебове, закрепяйки се заедно.
    Джони направи едната стена, нареждайки кутиите една върху друга със страничните си стени, така че дъното на кутията да гледа навън, и вътре се получиха много рафтове по цялата стена.
   За да покрие къщата, Джон използва дъски, които впоследствие покри с найлон, който закрепи към дъските с телбод.
    Той строи къщата си цяла седмица, използвайки отредените му три часа на ден за разходки на чист въздух.
    На седмия ден, когато дойде времето за разходка, Джони веднага отиде при творението си в далечния ъгъл на градината.
    Раздвижвайки настрани акациевите клони, той видя къщата, която беше построил, и замръзна от изненада.
    Едно малко момиче стоеше близо до входа на къщата и гледаше вътре в творението му. Момичето беше облечено със светло синя пола до под коленете и бяла блуза с волани на ръкавите. Кестенявата му коса падаше на къдрици по раменете.
    Джони първоначално9999 заревнува от присъствието на непознат до творението му и недоволно попита:
- Какво правиш тук?
   Момичето обърна красивото си лице към Джони и отговори:
- Възхищавам се.
- От какво?
- От тази прекрасна и умна къща.
- Как? - попита изненадан Джони.
- „Прекрасна и умна“, повтори момичето.
- Къщите могат да бъдат прекрасни, но не съм чувал да са умни. Само хората могат да бъдат умни — замислено каза Джони.
- Да, разбира се, хората могат да бъдат умни. А когато умният човек направи къща, тогава и къщата се оказва „умна”, - възрази момичето.
- Какво умно виждаш ти в тази къща?
- Много „умна“ е стената отвътре. На нея има много, много рафтове. Може да сложиш много необходими неща и играчки на рафтовете.
    Джони хареса разсъжденията на момичето, това го поласка, а навярно и момичето му хареса.
„Красива е, и е умна“, отбеляза в себе си Джони. И каза на глас:
- Аз построих тази къща.
  После попита:
-  Как се казваш?
- Аз съм Сали, на седем години съм. Живея тук в къщата на прислугата, баща ми е градинар. Той знае много за растенията и ме учи и мене.
    Вече знам как се отглеждат цветя и мога да присаждам дървета. Ти как се казваш и къде живееш?
- Живея във вилата. Казвам се Джони.
- Значи ти си сина на нашия господар?
- Да.
- Хайде да играем заедно в къщата, Джони.
-  На какво да играем?
- Ще играем така, като че ние живеем в къщата, като възрастните. Ти ще бъдеш господар, тъй като си син на господаря, а аз ще бъда твоя слугиня, тъй като баща ми е слуга.
- Така не става, - отбеляза Джони, - Слугите трябва да живеят в къщата на прислугата; само съпругът, съпругата и техните деца могат да живеят във вилата.
- Тогава аз ще бъда твоя съпруга, - каза бързо Сали и попита: - може ли да бъда твоя жена, Джони?
    Джони не отговори, влезе в къщата, огледа се, после се обърна към Сали, която стоеше пред входа, и каза небрежно:
- Добре, ела тук като жена. Трябва да помислим как да подредим къщата отвътре.
    Сали влезе в къщата, погледна нежно и ентусиазирано в очите на Джони и каза почти шепнешком:
- Благодаря, Джони. Ще се опитам да бъда добра съпруга.
    Джони не посещаваше „дома“ си всеки ден. През времето, определено за разходки, не винаги му позволяваха да играе в градината.
    Заобиколен от охранители и учители, той посещаваше или градския парк, или Дисниленд, или ходеше на конна езда.
    Но когато успяваше да дойде в дома си, Сали почти винаги го чакаше там.
    При всяко ново посещение Джони наблюдаваше с интерес промените, настъпващи в къщата.
    Първо на пода се появи килимът, който Сали беше донесла. След това - завеси на прозореца и на входа.
    След това - малка кръгла детска масичка и празна рамка за снимки на масата, и Сали каза:
- Все по-рядко идваш в къщата ни, Джони. Чакам те, а теб те няма. Дай ми една твоя снимка, ще я сложа в тази рамка. Ще гледам снимката ти и ще ми е по-весело да те чакам.
    Джони донесе снимка, когато беше дошъл да се сбогува с къщата и със Сали. Той и родителите му се местеха в друга вила.
    Джон Хайцман, мултимилиардерът, лежеше на леглото си сега в своя апартамент и се усмихваше, спомняйки си все повече и повече подробности от тези детски взаимоотношения с малкото момиченце Сали.
    Едва сега разбра: това момиче го обичаше. Тя го обичаше с първата си, още детска, отчаяна и несподелена, искрена любов.
    Може би и той я обичаше, или - просто я харесваше.
    Но тя го обичаше, както вероятно никой друг не го беше обичал през целия му живот, и затова спомените, свързани с къщата, която беше построил в градината, и общуването със Сали предизвикаха у него приятни и топли чувства.
    Чувстваше се добре с тези загряващи тялото чувства.
    Видя Сали после още веднъж, единадесет години по-късно. Но тази среща...
    Нови чувства развълнуваха тялото му. Джон Хайцман дори седна леко в леглото. Неговото сърцето започна да помпа кръв през жилите с нарастваща сила. Тази среща...
    Беше я забравил. И никага не беше си я спомнял... Сега тя обзе всичките му мисли и го накара да се разтревожи.
    Единадесет години по-късно беше дошъл пак в имението на своето детство и за един ден. Нямаше достатъчно време за повече.
    След обяда излязе в градината и някак си само по себе си се получи – запъти се се към далечния ъгъл на градината, където сред акациите някога беше построил „къща“. Разгърна клоните, стъпи на малката поляна и остана изненадан.
    Къщата, която беше построил преди единадесет години от пластмасови кутии, си стоеше на същото място както преди. Но наоколо...
    Наоколо имаше малки цветни лехички, до входа водеше пътека, поръсена с пясък, а на входа имаше малка пейчица. И самата къща беше покрита с цветя.
    Преди нямаше пейка, отбеляза в себе си големият вече Джони, дръпна завесата, покриваща входа, и като се наведе, влезе в къщата.
    Веднага усети скорошното присъствие на човек тук. Детската му снимка си стоеше още на масата. Детските играчки на Сали бяха спретнато подредени по рафтовете.
    На един от рафтовете до масата имаше пресни плодове в малка ваза. На пода беше постлан надуваем матрак, покрит с одеяло.
    Джон стоя в къщата около двадесет минути, спомняйки си приятните детски усещания.
    Помисли си: „Как така?“ Семейството му има много луксозни вили. Има замък, но вилите и замъкът не носят тези приятни усещания, които се появяват тук в къщичката, направена от обикновени пластмасови кутии за разсад.
    На излизане от къщата той видя Сали. Тя стоеше мълчаливо на входа, сякаш не смееше да наруши спомените, които владееха съзнанието му.
    Джон я погледна и бузите на Сали се зачервиха. Тя сведе срамежливо очи и каза с мек, кадифен, необичайно нежен и развълнуван глас:
- Здравей, Джони!
    Той не й отговори веднага. Стоеше и се възхищаваше на необичайно красивото тяло на зрялата Сали. Леката рокля, обгръщаща нейната фигурата се развяваше от ветреца.
    През тази рокля се виждаха очертанията на вече не детска, а момичешка, женствена и еластична фигура.
— Здравей, Сали — прекъсна Джон дългата пауза. - Още ли идваш тук?
- Да, както обещах. Там има плодове, измити са. Хапни си. Те са за тебе.
- Как... За мене... Хайде заедно да ядем.
    Джон дръпна завесата настрани, за да пропусне Сали да мине. Тя влезе, клекна и взе купата с плодове, постави я на масата до снимката.
    В къщата нямаше столове и Джон седна на килима, посегна към чепка грозде и случайно докосна рамото на Сали. Тя се обърна, очите им се срещнаха и Сали си пое рязко дъх.
    Копчето на стегнатите ѝ гърди се разкопча от рязкото вдишване. Джон хвана Сали за раменете и я придърпа до себе си. Тя не се съпротивляваше. Напротив, вкопчи се в него с цялото си огнено тяло.
    Не се съпротивляваше и когато Джон бавно и внимателно я положи на килима и я галеше и целуваше по устните, гърдите и когато...
    Сали беше момиче... Нито преди, нито след това Джон не беше имал интимна връзка с момиче.
    И сега, четиридесет и пет години след тази среща, той, Джон Хайцман, внезапно осъзна, че това е единствената наистина красива, зашеметяваща ума близост с жена...
    По-точно с момиче, което стана жена.
   След това заспаха за известно време. Когато се събудиха, си говориха за нещо. За какво? Джон Хайцман напрегна паметта си. Наистина искаше да си спомни, поне част от разговора. И си спомни.
   Сали говори за това колко прекрасен е животът. Каза, че баща ѝ спестява, и ще ѝ купи парцел земя и че може би на този парцел, ако има достатъчно пари, ще построи малка къща.
    А самата Сали ще направи проект, ще засади много различни растения и ще живее щастливо, отглеждайки децата си.
   Тогава Джон реши да помогне на Сали. "Е - помисли си той, - това момиче се нуждае само от парче земя и къща, за да бъде щастливо. Каква дреболия. "Не трябва да забравя да ѝ помогна да купи и земя, и къща.“
   Но Джон забрави за това свое желание. Забрави за Сали. Животът го увлече с очарованието си.
   Новата яхта, личният самолет му донесоха радост само в първите дни на появяването си.
   За дълго време само играта на финансови комбинации го увличаше, завладяваше и увеличаваше с милиарди състоянието на баща му, което впоследствие премина по наследство към него.
   Това вълнуващо чувствата и нервите увлечение продължи повече от двадесет години. То доминираше над всичко останало.
   Имаше един брак, после друг. Съпругите не оставиха никакви следи след себе си.
След четиридесет години, играта на финансови комбинации престана да бъде приятна и започнаха  да се повтарят все по-често депресивните периоди, които доведоха до дълбока депресивна криза.
   Но сега Джон Хайцман не беше в състояние на депресия. Спомените за Сали го развълнуваха приятно.
   И в същото време се ядосваше: "Как е възможно такова нещо? Обещах да помогна на Сали, момичето, което ме обичаше, да си купи парче земя и къща, а забравих. "
   Джон Хайцман, свикнал да спазва обещанията си, особено тези, които даваше на себе си, осъзна: раздразнението му от самия себе си няма да изчезне, докато. . .
Той натисна бутона за повикване на секретарката. Когато тя влезе, Джон Хайцман, седна на леглото, и опитващ се да произнесе думите, проговори за първи път от шест месеца:
- Преди петдесет и няколко години живеех във вила. Не си спомням точния адрес. В архивите го има адреса. В тази вила работеше един градинар. Не си спомням фамилията, тя е в архивите, в счетоводните документи.
   Градинарят имаше дъщеря. Казваше се Сали. Разберете къде живее тя сега. Информацията ми е необходима най-късно до утре сутринта.
   Ако я получите по-рано, дайте ми я, независимо от това по кое време. Изпълнявайте.
   Секретарката се обади на разсъмване. Когато влезе в кабинета, Джон Хайцман седеше в инвалидната количка, разположена до прозореца. Беше облечен в тъмносин костюм тройка,  сресан и избръснат.
- Господине, градинарят е уволнен преди 40 години и скоро след това е починал. Преди смъртта си е успял да купи два хектара земя в изоставено ранчо в щата Тексас.
Там е започнал да строи къща на този парцел, пресилил се е при строежа, и е умрял. Дъщеря му Сали е достроила къщата и сега живее в нея.
   Ето адреса. Засега не разполагаме с повече информация. Но ако кажете, ще съберем цялата необходима информация.
   Джон Хайцман взе листа от ръцете на секретарката, прочете го внимателно, после го сгъна, сложи го във вътрешния джоб на сакото си и каза:
- Хеликоптерът да е готов за излитане след трийсет минути. Хеликоптерът трябва да кацне на пет до десет километра от вилата в щата Тексас.
   На мястото на кацането трябва да ме чака кола. Автомобилът да не е много модерен, без охрана, с един шофьор. Изпълнявайте.
   В три часа следобед Джон Хайцман, куцайки бавно и подпирайки се на бастуна си, вървеше по чакълената пътека към малка къщичка, потънала в зеленина.
Той я видя първо отзад. Възрастна жена стоеше на малка стълба и миеше прозорец.
Джон Хайцман спря и се вгледа в жената с красива пепелява коса.
Тя усети погледа му и се обърна. Известно време тя гледаше стареца, който стоеше на пътеката, после изведнъж скочи от стълбата и се затича към него.
Тя тичаше леко и изобщо не изглеждаше стара. Спря на метър от Джон Хайцман и каза с тих развълнуван глас:
- Здравей, Джони, - после сведе очи и с двете си ръце прикри руменината, която се появи по бузите й.
- Здравей, Сали - каза Джон Хайцман и замълча. Или по-скоро каза, но само на себе си, не на глас: "Колко си красива, Сали, и колко прекрасни са светлите ти очи, а малките бръчици край очите ти – са също толкова прекрасни и мили. " А на глас каза:
- Просто минавам по тези места Сали. Разбрах, че живееш тук. Реших да те посетя. И може би ще пренощувам, ако е възможно.
- Много се радвам да те видя, Джони. Разбира се, остани да пренощуваш, сега съм сама, утре внуците ще дойдат и ще останат при мен за една седмица.
Те са двама - внучка, която е на девет години, и внук, който е вече на дванадесет. Влез вътре Джони, и аз ще ти донеса чай. Знам каква отвара ти е нужна. Хайде.
- Значи си била омъжена, Сали? Щом имаш деца.
- И още съм омъжена, Джони. Имаме един син. Но имаме двама внуци - весело отвърна Сали. - Ако искаш да седнеш на масата в беседката, ще ти донеса чая там.
   Джон Хайцман седна на пластмасов стол на верандата на къщата и когато Сали донесе голяма чаша с някаква отвара, попита:
— Защо каза, че знаеш каква отвара ми трябва, Сали?
- Ами, баща ми събираше билки за баща ти, сушеше ги, правеше чай и той помагаше на баща ти. И аз се научих да бера билки. А баща ми казваше, че и ти, Джони, имаш също това наследствено заболяване.
- Но как разбра кога ще дойда?
- Не знаех, Джони. Просто събирах билките, за всеки случай. И как върви животът ти, Джони? Какво правиш?
- Животът - различно. Правех най-различни неща, но сега не искам да си спомням. Тук е хубаво, Сали, красиво, има много цветя, градина.
- Да, хубаво е, много ми харесва и на мен, но тук отдясно са започнали да строят -  завод за преработка на отпадъци, и отляво също искат да строят някакъв завод, предлагат ни да се преместим.
    Но ти си уморен от дългото пътуване, Джони. Виждам колко си уморен, ще ти оправя леглото до отворения прозорец, легни да си починеш. Само отварата си допии.
    Джон Хайцман се съблече трудно. Наистина беше уморен. Атрофиралите мускули на тялото, лежало неподвижно шест месеца, едва го държаха на крака. С мъка се покри с одеяло и веднага заспа. Напоследък изобщо не можеше да спи без сънотворни. А сега, веднага...
    Той не видя утрото, защото се събуди едва на обяд. Взе си душ и излезе на верандата. Сали приготвяше вечеря в лятната кухня, а момче и момиче ѝ помагаха.
- Добър ден, Джони. Явно си спал добре. Изглеждаш толкова подмладен. Ето, запознай се с внуците си, това е Еми, а този младеж се казва Джордж.
- А аз съм Джон Хайцман, добро утро! – той протегна ръка към момчето.
- Ето, запознахте се; Докато Еми и аз приготвяме вечерята, вие мъжете трябва да се поразходите из градината, да ви се събуди апетита — предложи Сали.
- Ще да ви покажа градината - каза Джордж на Хайцман.
    Старецът и момчето се разхождаха из красивата градина. Момчето сочеше различни растения и непрекъснато говореше за свойствата им. Хайцман си мислеше за свои си неща. Когато стигнаха до края на градината, момчето каза:
- Зад тази акация е моята къщичка, баба ми я построи.
Хайцман отмести клона и видя... На малка поляна зад акациево дърво се намираше къщичката. От същите пластмасови кутии за разсад. Само покривът беше направен по различен начин. И завесата, покриваща входа, беше различна.
    Хайцман дръпна завесата, леко се наведе и влезе в къщичката. Цялото обзавеждане в него беше същото, а на масата имаше снимка, запечатана от двете страни във фибростъкло. Снимката беше на внука на Сали.
Това е - сега къщата има друг собственик и снимката е друга – помисли си Джон.
    Хайцман взе снимката в ръце и само за да каже нещо, рече:
- Добре си излязъл на тази снимка, Джордже.
- Но това не е моя снимка, чичо Джон. На тази снимка е момчето, с което баба ми е  дружала като дете; просто то прилича на мен.
    Джон Хайцман се стараеше да върви по градинската пътека възможно най-бързо, той куцаше, подпираше се на пръчка и се спъваше.
Той се приближи до Сали и задъхан, малко объркан, попита:
- Къде е той сега? Къде е съпругът ти сега, Сали? Къде?
- Успокой се, моля те, Джон, не бива да се тревожиш толкова силно. — Седни, моля ти се — тихо каза Сали. - Така се случи Джон, че още като дете обещах на едно много добро момче да му бъда жена...
- Но това беше игра, - почти извика Джон Хайцман, скачайки от стола - детска игра.
- Нека е така. Ще приемем, че аз продължавам да я играя. И съм приела, че си ми съпруг - каза Сали и тихо добави: - мой съпруг и любим.
- Джордж много прилича на мен като дете. Значи си родила след онази нощ, Сали? Раждала ли си?
- Да, родих сина ни Джон, той прилича на мен. Но той има много силни твои гени и нашият внук е твое копие.
    Джон Хайцман погледна първо към Сали, после към момчето и момичето, които приготвяха масата на верандата, и вече не можеше да говори, мислите и чувствата му бяха объркани.
    Тогава по някаква неизвестна дори за себе си причина каза със строг глас:
- Трябва спешно да тръгвам. Довиждане Сали.
Той направи две крачки по пътеката, обърна се и отиде до Сали, застанала мълчаливо.
    Джон Хайцман, подпрян с мъка на бастуна си, коленичи пред Сали, хвана ръката ѝ, и бавно я целуна:
- Сали, имам много важни и спешни неща. Трябва да тръгвам веднага.
    Тя сложи ръка на главата му и леко разроши косата му:
- Да, разбира се, трябва да тръгващ, имаш важни неща за вършене, проблеми. Ако ти е трудно Джон, ела тук. Нашият син сега управлява малка фирма с красивото име „Лотос“, която се занимава с ландшафтен дизайн.
    Той няма специално образование, но аз го научих, и той създава много талантливи проекти и почти винаги има клиенти. Помага ми с пари и ме посещава всеки месец.
    Сигурно имаш проблеми с парите? И малко със здравето. Идвай Джон. Знам как да те лекувам и имаме достатъчно пари.
- Благодаря ти, Сали... Благодаря ти... Трябва да успея! Трябва да...
    Тръгна по пътеката към изхода, потънал в мисли за своя план. Сали погледна отдалечаващата се фигура на Джон и прошепна в себе си: „Върни се, скъпи!“
    Тя повтори тази фраза като заклинание след час. Забравила за внуците си, тя не забеляза как хеликоптерът кръжеше над нейния парцел с малка къща и красива градина повече от половин час.
Хеликоптерът на Джон Хайцман кацаше на покрива на офиса, когато най-близките асистенти и секретари вече бяха в заседателната зала и трескаво проверяваха цифрите, подготвяйки се да докладват на шефа.
    Те бяха вече отвикнали от срещи с неговото присъствие. И сега чакаха боса с известен трепет и страх.
    Джон Хайцман влезе и всички се изправиха. Той проговори още преди да стигне до стола си начело на масата:
-  Седнете. Няма да се занимаваме с отчети. Слушайте внимателно, няма да повтарям нищо. Времето не чака.
    Така. Има вила в Тексас, ето адреса ѝ. Нареждам да бъде закупена цялата земя около тази вила в радиус от сто мили.
    Купете всички предприятия, които се намират на тези земи, дори ако трябва да платите за тях тройна цена.
    Който отговаря за покупката и продажбата на недвижими имоти, може да напусне стаята и незабавно да започне работа.
    Ако е необходимо, включете всички ваши агенти. Тази операция трябва да отнеме не повече от една седмица.
Джон Хайцман излезе на сцената и заговори с характерния за него категоричен, и дори малко груб тон:
- Според представените ви договори на всеки от вас ще бъде предоставен безвъзмездно за пожизнено ползване парцел с размер два хектара.
    Ще ви бъдат предложени няколко проекта на сглобяеми къщи по ваш избор, и за сметка на фирмата ще бъдат построени къщите върху всеки парцел на посочено от вас място.
    В продължение на пет години компанията ще изплаща сумите, предвидени в договора, на всеки възрастен член на семейството.
    Вашата задача е да устроите територията, получена за доживотно ползване. Засадете градини и цветни лехи, направете езера и пътеки. Направете всичко да е красиво и добро.
    Фирмата ще заплати стойността на фиданките и всякакъв друг посевен материал по Ваше желание. Казах всичко. Ако няма въпроси, желаещите могат да подпишат договор.
    Но в залата от хиляда и петстотин души цареше пълна тишина. Никой не стана от мястото си и не отиде до масите, където седяха секретарките с готови за подписване договори.
    След минута пълно мълчание един възрастен мъж се изправи и попита:
- Кажете ми, сър, тази област, в която предлагате да се заселим, фатално ли е заразена?
- Не, - отговори един от асистентите на Хайцман. - Този район, напротив, има много чистата екология, и доста плодородни земи.
- Тогава отговорете честно какъв експеримент искате да проведете с хората? – млада жена скочи от мястото си. - Много хора имат деца, а аз, например, не искам да вкарвам детето си в неизвестен експеримент.
    Залата започна да жужи, започнаха да се чуват викове: „авантюристи“, „нечовеци“, „чудовища“, хората станаха от местата си и един след друг започнаха да напускат залата.
    Асистентите на Хайцман се опитаха да обяснят нещо и да отговорят на някои въпроси, но напразно. Хайцман гледаше безнадеждно хората, които напускаха залата.
    Той разбра, че с тяхното напускане надеждата му ще бъде унищожена. Или дори нещо повече... Много искаше да направи нещо хубаво за Сали, за сина си и за внуците.
    Искаше да няма пушещи комини близо до уютната вила на Сали. Да цъфтят наоколо градини и да живеят добри съседи. Той изкупи земите и по негово нареждане димящите комини бяха съборени. И беше засята вече трева.
    Но земята може да стане красива само ако на нея живеят добри хора. А те си тръгват в този миг. Не разбраха. А как да разберат, как да повярват?
    Чакай! Хайцман изведнъж сякаш получи прозрение. Нищо не знаят, и затова не вярват! Ами ако им кажа истината... Джон Хайцман се изправи и заговори тихо, все още несигурно:
- Хора. Разбирам ви. Необходимо е да ви се обясни мотивацията за подобни действия на компанията. Но е невъзможно да се обясни. Това е абсолютно невъзможно. Не знам как да ви обясня...
    Виждате ли, тази мотивация... или по-скоро всички тези договори са лични. Или как да кажа...
    Хайцман беше объркан и не знаеше как да продължи. Но хората спряха. Те стоеха на пътеките, на вратите на изхода от залата. И гледаха внимателно Хайцман.
    Те мълчаха, а той не знаеше как да продължи. И все пак съсредоточи се в себе си малко и продължи:
- Бях дете... Бях тийнейджър... Влюбих се в едно момиче. Но тогава не знаех, че я обичам. Бил съм женен за други жени. Развивах бизнес.
    Не бяхме се виждали с това момиче от петдесет години. Бях я забравил. Наскоро се сетих за нея. Разбрах, че тя е единственият човек, който истински ме е обичал. И сега ме обича. Но не знаех за това.
    Бях я забравил напълно. А сега осъзнах, че мога да обичам само нея. Излизах с това момиче някога. Тя, разбира се, е вече е стара.
    Но за мен тя си остана същата, каквато беше. Тя обича градината си. Създава красота. А аз искам да има красота около нея. И добри съседи.
    По-добре е наблизо да живеят добри, щастливи съседи. Но как да стане това? Развивах бизнес и спестих някакви пари. Купих тази земя, разделих я на парцели и измислих тези договори.
    Направих това за моята любима.
    Или, може би направих това за себе си? - Джон Хайцман каза последната фраза, сякаш на себе си, а след това започна да говори, и като че не виждайки хората в залата, разсъждаваше на глас.
- Живеем за нещо - за какво? Стремим се към нещо - към какво?
   Скоро ще умра, след мене ще остане само тление. Но сега няма да умра, докато не завърша проекта си. И ще оставя зад гърба си нещо вечно, ще оставя градина за моята любима. Градините ще останат след мене.
    Първоначално исках просто да наема много работници или да сключа договор с голяма фирма за озеленяване. Да сключа договор с работници, които да се грижат за растенията.
    Но после разбрах. Получава се някакси неодушевена красотата, когато не е твоя. Затова реших да създам своя красота.
    Ето защо, давам ви парцели и къщи, а в замяна искам само едно - да има красота около моята любима.
    Не повярвахте в реалността на условията, предложени ви в договора. Не разбрахте каква цел преследва този, който предлага такива договори. Сега я знаете.
    Джон Хайцман млъкна. Мълчаха и стоящите в залата. Първа наруши мълчанието жената, изразила най-голямо недоверие.
    Първо тя бързо се приближи до редицата маси, стоящи близо до сцената, с наредени върху тях договори, помоли една от секретарките да запише името ѝ, и подписа договора, без дори да го прочете, след това се обърна към хората, които стояха в залата и каза:
- Да, подписах го. Подписах първия. Така ще вляза в историята. Първият договор.
    Помислете само: никой мъж, колкото и богат да е, не е правил по-голям подарък на любимата си от този мъж, стоящ на сцената. И е невъзможно да се направи повече.
- Никой не могъл дори да измисли нещо повече. За цялата досегашна история на човечеството,  - извика от публиката друга жена.
- Обичам те, - извика трета.
- Искам парцел до любимата ти, как се казва тя? - попитал четвърта.
- Тя се казва... - започна Хайцман и продължи: а може би не е нужно да знаете. Нека си мисли, че това е от съдбата.
    Хората в залата се преместиха дружно към масите, разположени близо до сцената. Появи се опашка.
    Те започнаха радостно да се шегуват и да се наричат „съсед“, „съседка“, а мнозинството, особено жените, гледаха мъжа, стоящ на сцената, с блестящи, влюбени очи.
    За първи път в живота си Джон Хайцман усещаше как се лее за него енергия на доброта, любов и искрено възхищение от много човешки души.
Енергия, която лекува и побеждава всичко, всяка болест. Той напусна сцената без да куца вече.
    И в продължение на няколко месеца той лично активно участва в демонтажа на предприятията, разположени върху закупените земи, обсъждаше детайлите на проекта за цялото околност около имението на Сали, варианти за ландшафтно оформяне на отделните парцели и за цялата инфраструктура.
    Когато година по-късно той отново се приближи до портата на вилата на Сали, наоколо, докъдето можеше да стигне погледът, хората садеха вече малки фиданки в големите си градини, и до портата на Сали се виждаха няколко фиданки с внимателно покрити коренови системи.
    Сали като че усети пристигането му, и изтича да го посрещне.
- Джон, толкова е хубаво, че дойде! Толкова е добре! Здравей Джон!
    Тя се затича към него, бързо и пламенно, като момиче. Хвана Джон за ръката, повлече го да пие чай и през цялото време, без да спира, радостно нареждаше:
- Знаеш ли, Джон! Чудо става наоколо! Толкова съм щастлива! Необикновено щастлива.
    Сега няма да има димящи комини близо до къщата ни. А само добри съседи. Кипи живот наоколо! Живот кипи!
    Ако не ти върви бизнеса, не се разстройвай, Джон. Остави всичко и живей тука.
    Сега ние сме богати, синът ни е много печеливш, и получи неотдавна много изгоден договор. Той управлява целия голям проект по ландшфтен дизайн и планиране. И ние взехме още малко земя. Там синът ни ще си строи нова къща. А ти и аз ще живеем тук, ако си съгласен.
- Да, разбира се - отговори Джон Хайцман и добави: - Благодаря ти за поканата, Сали.
- Защо ще живеете в старата къща? — чу се глас зад Джон Хайцман. Той се обърна и видя сина си. Веднага разбра, че това е неговия син. А младежът продължи:
- Разбрах, че вие сте моят баща? Когато Джорджик ми каза как сте объркали снимката на приятеля от детството на мама с негова снимка, разбрах кой е идвал. А пък и мама не се научи да крие чувствата си.
Разбира се, все още нямам чувства към вас като към майка ми, но съм готов за щастливите си родители да финансирам изграждането на нова вила.
— Благодаря ти, синко — каза Джон Хайцман сподавено. Искаше да се приближи да прегърне сина си, но по някаква причина не посмя. Самият младеж пристъпи към него, протегна ръка и се представи: „Джон“.
   - Това е добре! Страхотно е, че се запознахте. Когато се опознаете по-добре, тогава ще се харесате, а сега хайде да пием чай, - каза Сали.
   И на масата Сали пак говореше непрекъснато, развълнувано за необичайните събития, които се случиха през последните месеци.
   - Представи си само, Джон. Само си представи. Тук разказват такава история, подобна на най-красивата легенда на света. Една легенда, която се сбъдва в действителност. Само си представи, Джон, хората казват, че всички тези земи наоколо са купени от един човек. И че този човек поканил най-добрите дизайнери, агрономи и градинари и дал на всеки от тях по няколко хектара земя безплатно за доживотно ползване.
   Той им казал да направят именията си красиви. И той им предоставил всякакви фиданки и семена безплатно, и още пет години ще плаща на тези хора за благоустрояването на собствените си парцели.
   Представи си, отгоре на всичко и ще им плаща. Човекът вложил в този проект целия си капитал до последния цент.
    - Е, може би не целия, възрази Хайцман.
    - А хората казват – всичко е вложил. И знаеш ли за какво е направил всичко това?
   - За какво? - попита Джон Хайцман спокойно.
   - Там е и очарованието на тази история, - Той направил това, за да може любимата му да живее сред цялата тази красота. За нея се говори, че също се занимавала с ландшафтен дизайн. И тук някъде ще да е нейната вила.
   Но никой не знае къде и коя е тя. Представяш ли си, Джони, какво ще стане, когато хората разберат коя е тя?
   - Какво?
   - Какво ли, хората веднага ще поискат да я погледнат и дори да се докоснат до нея, като до богиня. Аз, например, бих искала да се докосна до нея. Тя вероятно е необикновена. Може да е необикновена външно, а може би вътрешно.
   - Нито една жена в света не е в състояние да вдъхнови мъж да извърши толкова необичайна и красива постъпка.- всички така говорят. Така че, всички хора ще искат да видят и дори да докоснат такъв необичаен мъж и неговата жена.
   - Може би е така, - съгласи се Джон Хайцман, - и добави: но какво да правим ние сега, Сали?
   - Защо ние? – изненада се Сали.
   - Защото знаем, че тази необичайна жена, заради която се случва всичко, това си ти, Сали.
   Сали погледна Джон, без да мига, опитвайки се да проумее чутото. Като осъзна нещо, тя изпусна чашата, но никой не обърна внимание на звука от разбиването на чашата.
   Джон Хайцман се обърна от звука на падащия стол, когато синът му внезапно скочи от мястото си. Джон младши се приближи до баща си и произнесе развълнувано с мек баритон:
   - Татко! татко! Може ли да те прегърна?!
   Джон Хайцман пръв прегърна сина си и чу как бие сърцето му. Джон младши, прегръщайки баща си, прошепна ентусиазирано:
Светът никога не е чувал толкова силно обяснение в любов, без думи за любов. Горд съм! Възхищавам ти се, татко!
   Когато бащата и синът се обърнаха към Сали, тя все още осмисляше случилото се. Изведнъж по бузите й пламна руменина, която сякаш изглаждаше бръчките. Сълзи се затъркаляха от очите й.
   Сали се смути от сълзите си, приближи се бързо до Джон старши, хвана го за ръката и го повлече към изхода от верандата.
Джон-младши наблюдаваше как родителите му, хванати за ръце, първо бавно вървяха по пътеката, насочвайки се към акациевото дърво, зад което стоеше къщата на децата им, а след това изведнъж се затичаха към акациевото дърво, като тийнейджъри.
   Десет години по-късно, подмладеният Джон Хайцман седеше в клубно кафене сред други мъже от селището и обясняваше със смях:
   - Да, няма да се кандидатирам за президент и дори не се опитвайте да ме убеждавате. И не е въпроса тук за възрастта. Държава може да се управлява и без да си президент. Може да се управлява страната и от собствената градина.
   Ето, вие показахте със собствения си пример как се изгражда истински живот и цяла Америка сега се превръща в цъфтяща градина. Ако продължава така, може би ще настигнем Русия.
   - Ще настигнем! Ще настигнем,- потвърди Сали, която влезе в този момент. Сега, моля те, да се прибираме, Джони. Детето не иска да заспива без теб, след което му прошепна на ухото: и аз не искам...
   Двама нестари хора, Джон Хайцман и Сали, вървяха по сенчестата, ароматна алея към дома си, хванати за ръце.
През пролетта винаги имаха чувството че животът им едва започва. Както и беше започнал истинският живот по цяла Америка.
- Твоята история е с много красив край,  - казах на Анастасия, когато тя завърши разказа си за бъдещето. - И всичките ти истории са толкова обнадеждаващи. Но дали ще се случи нещо подобно наистина? В реалността?
- Непременно ще се случи, Владимире. Това не е измислена история, а проекция на бъдещето. Имената и местата на действие в нея не са важни. Важна е същността, идеята,  мечтата!
И щом моята история извиква положителни чувства, тогава хората определено ще проектират в бъдещето нейната същност; от собствените детайли на много хора, голям смисъл и голяма осъзнатост ще бъдат добавени към проекцията.
- Как става всичко това?
- Много е просто. Хареса ли ти историята?
- Искаш ли да се случи това в бъдеще?
   - Искам, разбира се.
   - Но ако разкажеш на хората, мислиш ли, че някой друг ще поиска да види нещо подобно в реалността?
   - Мисля.
   - Виждаш ли, това означава, че онези, които пожелаят да поемат ролята не само на наблюдател в историята, но и на участник, ще пожелаят да го направят. И казаното ще се сбъдне.
   - Да, изглежда е така. Но е малко жалко, че нарисува толкова красива картина за чуждестранни предприемачи, а не за руски.
— Владимире, самият живот рисува вече красиви реални картини за руските хора. По-точно много от тях творят Божествената вечност. И ти самият би могъл да разкажеш за това.
   - Аз ли? Ее, да. Познавам много руски предприемачи, които са взели не само един, а няколко хектара земя и изграждат имения върху тях. Тези, за които ти разказа. Само че техните истории не са толкова романтични.
   - Трябва да се напишат велики страници за всеки, който осмислено е влязъл в контакт със земята. Тази история ще бъде безкрайна. Ето още една история, открий познати на тебе имена в нея.
  

 

 

Край

 

 

Оригинален текст

 

Миллиардер

  

 

  

 

   Миллиардер Джон Хайцман умирал на сорок втором этаже своего офиса.

   Весь этаж был оборудован под его апартаменты. Две спальни, тренажёрный зал, бассейн, гостиная, два рабочих кабинета стали его прибежищем в последние три года.

   За эти годы он ни разу не покинул своих апартаментов. Ни разу не спустился на скоростном лифте вниз в одно из помещений, где работали службы его финансово-промышленной империи.

   Ни разу не поднялся на крышу, где стоял его вертолёт и постоянно дежурил экипаж, готовый выполнить указания хозяина, но хозяин, за последние три года, ни разу не появился.

   Джон Хайцман, три раза в неделю, принимал, в одном из своих рабочих кабинетов, лишь четырёх ближайших помощников.

   На коротких, длящихся не более сорока минут, совещаниях он, без особого интереса, выслушивал их доклады, иногда давал короткие указания.

   Распоряжения миллиардера не обсуждались, выполнялись неукоснительно и быстро.

   Финансовое состояние империи, которой единовластно владел Джон Хайцман, увеличивалось на 16,5 процента ежегодно.

   И в последние полгода, когда Хайцман вообще перестал проводить даже какие-то совещания, прибыль не уменьшалась. Созданный им и отлаженный механизм управления сбоев не давал.

   Никто не знал об истинном состоянии миллиардера. Его фамилия почти не упоминалась в прессе. Хайцман строго соблюдал правило: «Деньги не любят суеты».

   Ещё отец наставлял молодого Хайцмана:

   «Пусть эти выскочки от политики мелькают на экранах телевизоров и на газетных страницах. Пусть президенты и губернаторы разговаривают с народом, давая заверения о счастливой жизни.

   Пусть публичные миллиардеры разъезжают на авто представительского класса в сопровождении охраны. Тебе, Джонни, всего этого делать не следует.

   Ты должен всегда быть в тени и, с помощью своей власти, власти денег, управлять правительствами и президентами, миллиардерами и нищими разных стран. Но они не должны догадываться, кто ими управляет.

   Схема — предельно проста. Это я создал валютный фонд, в нём числится много вкладчиков.

   На самом деле, под разными именами, там находится семьдесят процентов моих капиталов.

   Внешне, для тупой толпы, фонд создан для поддержки развивающихся стран. На самом деле, я создал его, как механизм сбора дани со всех стран.

   Вот пример. Начинается военный конфликт между двумя странами, одной из них, а чаще всего двум, требуются деньги. Пусть берут, отдавать будут с процентами.

   Происходят в какой-то стране социальные потрясения, и снова требуются деньги — пусть берут, отдавать будут с процентами.

   Вступают в борьбу за власть «две политические силы, одна из них получит, через наших агентов, деньги, и снова отдавать будут с процентами.

   Только одна Россия платит нам ежегодно три миллиарда долларов».

   В двадцать лет, молодому Джону Хайцману особенно нравилось общаться с отцом.

   Ранее всегда строгий и малообщительный, отец однажды позвал его к себе в кабинет предложил расположиться в кресле у камина, сам налил в чашку любимый Джоном кофе со сливками и, с неподдельным интересом, спросил:

   — Нравится ли тебе учиться в университете, Джон?

   — Не всегда мне интересно, папа. Мне кажется, профессора не совсем ясно и понятно объясняют законы экономики, — честно ответил Джон.

   — Хорошо. Точно подмечено. Но точнее можно сказать так: современная профессура не может объяснить законы экономики, потому что понятия о них не имеет.

   Они считают, будто бы, экономика — удел экономистов. Но, это — не так. Мировой экономикой управляют психологи, философы и игроки.

   Когда мне исполнилось двадцать лет, мой отец и твой дед, Джон, посвятил меня в тайны процесса управления. Тебе уже двадцать, Джон, и я считаю тебя достойным преемником этих знаний.

   — Спасибо, отец, — ответил Джон. Так, через беседы у камина, началось обучение иным, чем в университете, законам экономики.

   Отец обучал своего сына своеобразным методом. Всё обучение строилось на доверительных беседах, доброжелательно, с примерами и элементами игры.

   Информация, которую открывал перед Джоном отец, была невероятной и, конечно же, ни в каком, даже самом престижном университете мира, её получить было невозможно.

   — Скажи, Джон, — спрашивал отец — известно ли тебе, сколько богатых людей в нашей стране? Или в мире?

   — Их имена в последовательности, зависящей от величины состояния, публикуются в бизнес-журналах. — спокойно ответил Джон.

   — И на каком же месте мы в этих списках?

   Впервые отец сказал не «я», а «мы». Значит, он уже считает его, Джона, тоже владельцем. Хотя и не хотелось огорчать отца, но Джон ответил:

   — Твоего имени, отец, нет в этих списках.

   — Да. Ты прав. Нет. Хотя, сумма нашей только годовой прибыли превышает всё состояние многих фигурантов этих списков.

   А нет имени в списках потому, что кошелёк нельзя делать прозрачным. Многие фигуранты этих списков работают напрямую или косвенно на нашу империю, на твою и мою, сынок.

   — Папа, ты, наверное, гений в экономике.

   Даже в голове не укладывается, как можно было, без всякого военного вмешательства, заставить такую огромную империю ежегодно выплачивать нам дань?

   Тебе удалось разработать столь грандиозную экономическую операцию.

   Хайцман старший взял каминные и щипцы пошевелил поленья, потом, молча налил в бокал себе и сыну лёгкого вина. Отпил маленький глоток и, только после этого, договорил:

   — Я не разрабатывал вообще никакой операции.

   Капитал, который я контролирую, позволяет лишь приказывать, — исполняют другие.

   Многие аналитики, гении правительств разных стран и президенты были бы весьма удивлены, узнав, что нынешнее положение их стран зависит не от их деятельности, а от моего желания.

   Центры политтехнологий, институты экономики, аналитические институты, правительственные структуры многих стран не осознают, что они работают строго в направлениях, разработанных моими отделами. Причём, небольшими по численности.

   Например, вся социально-экономическая политика, военная доктрина России определена и контролируется одним отделом, состоящим из четырёх психологов. Каждый из которых имеет по четыре секретаря. Ни один из них не знает о деятельности других.

   Я покажу тебе, как происходит управление, оно — достаточно простое.

   Но сначала ты, Джон, должен понять истинные законы экономики, о которых не скажет тебе никогда университетская профессура. Она попросту не знает об их существовании.

   Закон таков: в условиях демократического общества, президенты, правительства, банки, крупные и мелкие предприниматели всех стран работают только на одного предпринимателя, который стоит на вершине экономической пирамиды.

   Они работали на моего отца, теперь на меня и вскоре будут работать только на тебя.

   Джон Хайцман смотрел на своего отца и не мог до конца осознать сказанного им.

   Да, он знал, что его отец — богат. Но, в данном случае, речь шла не просто о богатстве, а о супервласти, которая должна перейти по наследству ему, Джону.

   Фантастическую информацию тяжело было осмыслить до конца.

   Каким образом, в свободном демократическом обществе, на самом деле, все, начиная от президента и заканчивая сотнями тысяч крупных и мелких фирм, являющихся самостоятельными юридическими лицами, на самом деле, работают только на одного человека, на его отца?

   — Когда я услышал от твоего деда то, что сообщил сейчас тебе, то я не мог сразу осмыслить сказанного; думаю, и тебе не всё понятно, Джон.

   Но, ты пойми следующее, — продолжил Хайцман-старший. — В мире есть богатые люди.

   Но, на каждого богатого есть более богатый. И есть один — самый богатый.

   На него, на самого богатого, работают все остальные богатые, а следовательно и все, кто им подчиняется. Таков закон системы, в которой мы живём.

   Все разговоры о бескорыстной помощи развивающимся странам — полный блеф.

   Да, богатые страны дают кредиты, через международные фонды, развивающимся, но дают, на самом деле, лишь для того, чтобы получить от них солидные проценты за пользование кредитом — получить дань.

   Например, Россия платит три миллиарда долларов ежегодно МВФ, и эта сумма — лишь проценты за взятый Россией кредит.

   Многие экономисты знают: основные финансы МВФ состоят из капиталов США. Им понятно, что грабительские проценты за пользование кредитом уходят в США. А вот, кому конкретно — не знает никто.

   США, как страна, — лишь удобная ширма в игре капиталов. И она — наиболее зависима от капиталов.

   Скажи, Джон, тебе известно, что Америка имеет государственный долг?

   — Да, папа, известно. Сумма долга — астрономическая. Она составила за прошедший год... Проценты, выплачиваемые по долгу, составили...

   — Так значит, тебе ясно, что страна, которая даёт в долг другим странам, сама берёт огромные займы? Но, у кого она их берёт? Тебе понятно?

   — В собственном Центробанке?

   — А, кому он принадлежит, этот Центробанк?

   — Он... Он...

   Джон никогда не задумывался, кому должна Америка, но, отвечая на вопросы отца, он понял: в США каждый налогоплательщик платит Центробанку. Но, он...

   Он — Центробанк США является частным банком. И, следовательно, вся Америка платит сотни миллиардов долларов каким-то частным лицам... или одному лицу...

   Хайцман в жизни своей никогда не суетился. Вёл, как говорят, здоровый образ жизни, не пил, не курил, соблюдал оздоровительные диеты, ежедневно занимался в тренажёрном зале.

   Только в последние полгода он перестал посещать тренажёрный зал.

   Полгода он лежал на постели в одной из своих просторных спален, напичканной ультрасовременной медицинской аппаратурой. Сменяя друг друга в соседней комнате, круглосуточно дежурили врачи.

   Но Джон Хайцман современной медицинской науке не доверял.

   С врачами не считал нужным даже разговаривать. Лишь одного профессора психологии иногда удостаивал короткими ответами.

   Хайцман даже не интересовался, как зовут врачей, в том числе и этого профессора, про себя отмечал, что он — наиболее искренен и честен.

   Профессор говорил много, но часто в его речи звучали не только медицинские утверждения, а рассуждения и желание найти причины заболевания.

   Однажды он пришёл несколько возбуждённым и прямо с порога заговорил:

   — Я думал о вашем состоянии сегодня ночью и всё утро. Мне видится, я разгадаю причину вашего заболевания, а, следовательно, устранив причину, можно говорить о быстрейшем выздоровлении.

   Ах, простите, господин Хайцман, забыл даже поздороваться. Добрый день, господин Хайцман. Я несколько увлёкся своими соображениями.

   Миллиардер не ответил на приветствия профессора, не повернулся в его сторону, но так он поступал с каждым врачом.

   А иногда, вошедшему врачу подавал знак, слегка шевельнув кистью руки, и все знали — этот знак означал «удалитесь».

   Профессору он такого знака не подал, и потому профессор взволнованно продолжил свои рассуждения:

   — Я не согласен с коллегами о необходимости пересадки вам печени, почек и сердца. Да, сейчас эти органы у вас функционируют недостаточно эффективно. Да-с. Недостаточно! Это — факт.

   Но, пересаженные органы также не будут функционировать достаточно эффективно. Причина их неэффективности кроется в вашей глубочайшей депрессии. Да-с, в депрессии.

   Я несколько раз перечитывал историю медицинских наблюдений за вами. И мне кажется, сделал серьёзнейшее открытие. Ваш лечащий врач — молодчина, он записывал всё подробнейшим образом.

   Он каждый раз отмечал ваше психическое состояние. Работа ваших внутренних органов ухудшалась, как только вы входили в депрессивное состояние. Да-с. Состояние...

   Теперь главный вопрос: сбой в работе внутренних органов вызывает депрессию или, наоборот, депрессия вызывает сбой в работе органов всего организма?

   Убеждён! Абсолютно убеждён, первопричина — депрессия. Да-с. Ваша глубочайшая депрессия.

   Состояние, когда человек перестаёт стремиться к некой цели, теряет интерес к происходящим событиям, не видит смысла существования.

   И тогда, мозг начинает давать вялые или не совсем настойчивые команды всему организму. Всему!

   Чем сильнее депрессия, тем слабее команды, а на определённом уровне депрессии, мозг вообще может перестать подавать эти команды, и тогда наступает смерть.

   Итак, первопричина — депрессия, а как её ликвидировать полностью — современная медицина не знает.

   Я обратился к народной. И сейчас убеждён — причиной вашей глубочайшей депрессии является сглаз. Да-с. А ещё точнее, вас сглазили, и я готов доказать это на множестве фактов.

   Миллиардер хотел сделать рукой знак, означающий «удалитесь».

   Он не любил всяких современных врачевателей-эзотериков, обещающих снять порчу, сглаз, поставить защиту, их он считал мелкими бизнесменами или мошенниками.

   Похоже, профессор, от бессилия современной медицины, тоже скатился к этой категории, так называемых, врачевателей.

   Миллиардер не успел сделать знак «удалитесь». Профессор упредил его — словами, вызвавшими, пусть вялый, но всё же интерес:

   — Я чувствую, вы сейчас готовы меня удалить. Возможно, навсегда. Я прошу. Умоляю, дайте мне ещё пять-шесть минут.

   Поняв то, что я вам скажу, возможно, вы сможете выздороветь, а я — сделаю величайшее открытие. Вернее, я его уже сделал, необходимо лишь утвердиться в этом окончательно.

   Миллиардер не сделал рукой знак, означающий «удалитесь».

   Профессор три секунды не моргая смотрел на руку лежащего без движения человека и поняв, что ему можно продолжать, вновь быстро заговорил:

   — Люди смотрят друг на друга по-разному. С безразличием, с любовью, ненавистью, завистью, страхом, уважением. Но, не внешнее выражение глаз играет главную роль.

   Внешнее может быть самой обыкновенной маской, как фальшивая улыбка официанта или продавца.

   Важны истинные отношения, истинные чувства одного человека по отношению к другому.

   Чем больше положительных эмоций направляют люди тому или иному человеку, тем больше положительной энергии в нём сосредотачивается.

   Наоборот, если в окружении преобладают отрицательные эмоции к человеку, то в нём накапливается отрицательное, разрушающее.

   В простонародье это и называется «сглаз», на этом явлении и строят свою деятельность знахари. Далеко не все из них — шарлатаны.

   Всё дело в том, что человек, получивший от окружающих слишком много отрицательной энергии, может и сам нейтрализовать её или, другими словами, уравновесить.

   Знахарь, говоря человеку, что он, с помощью каких-то действий, снимает сглаз, помогает человеку поверить, что он — очищен.

   Если человек верит знахарю, он действительно сам уравновешивает в себе баланс положительного и отрицательного.

   Если не верит, такого не произойдёт. Вы не верите знахарям, и, следовательно, они вам не помогут.

   Но, это не означает, что в вас нет переизбытка отрицательной, разрушительной для вашего организма, психики энергии.

   Почему отрицательной? Да потому, что на человека вашего положения всё окружение может смотреть только с завистью и отнюдь не белой.

   Ещё могут смотреть, а точнее, относиться к вам с ненавистью. Это те, кого вы уволили или не повышаете зарплату.

   Многие, ощущая ваше могущество, относятся к вам со страхом.

   Как видите, всё это — отрицательная энергия.

   В противовес ей, необходима положительная.

   Её могут давать члены семьи, родственники, но жёны вас предали, детей нет и друзей нет, с родственниками вы не общаетесь.

   Источников положительной энергии вокруг вас нет. Положительную энергию, и в достаточном количестве, может производить в себе и сам человек.

   Но, для этого, человеку необходимо иметь заветную цель-мечту, поэтапное достижение которой будет вызывать положительные эмоции.

   Вы достигли многого и теперь мечты-цели, похоже, не имеете. А это — очень важно, иметь цель, стремление к её достижению.

   Я проанализировал состояние физическое и психическое бизнесменов разного уровня.

   Человек, замесивший тесто, испекший пирожки и продавший их, рад, что достиг возможности приобрести необходимый ему товар, и мечтает о развитии своего дела. Ведь, только с развитием он получает множество благ цивилизации.

   Крупный банкир или владелец доходного концерна также стремится к развитию своего бизнеса, к увеличению дохода, но, зачастую, с меньшим энтузиазмом, чем продавец или производитель пирожков. Парадоксально, но факт — с меньшим.

   С меньшим потому, что впереди у него — значительно меньше манящих благ, чем у продавца пирожков.

   Большинство достижений цивилизации для него — не блага, а повседневность.

   Если у относительно небогатого человека появляется возможность купить автомобиль, то покупка вызовет в нём чувство удовлетворения или даже восторга.

   Относительно богатый человек не будет радоваться суперсовременному автомобилю. Для него это — пустяк.

   Парадоксально, но факт, у богатых людей — меньше поводов к радости, чем у менее богатых.

   Есть ещё один фактор, приносящий удовлетворение, — победа над конкурентом. Но у вас, господин Хайцман, похоже, конкурентов нет.

   Таким образом, на вас воздействуют исключительно отрицательные энергии и их — много.

   Да, ещё забыл сказать, громады отрицательных энергий может победить всего одна, но сильная, невероятно сильная, называется она энергия любви.

   Это, когда вы находитесь в состоянии влюблённости и вас кто-то любит.

   Но, к сожалению, у вас вообще нет женщины, да похоже, вы ими не интересуетесь и в вашем возрасте и состоянии, интересоваться уже не будете.

   Подтверждений сделанным мною умозаключениям — множество.

   Я сопоставил статистические данные о продолжительности жизни богатых людей, крупных политиков и президентов, за последние сто лет. Вывод получился достаточно убедительный.

   Продолжительность жизни сильных мира сего — невелика, по сравнению с простолюдинами, а зачастую, она и меньше.

   Парадоксально, но факт остаётся фактом.

   Президенты и миллионеры, находясь под постоянным медицинским наблюдением, имея возможность пользоваться самыми современными техническими средствами и лекарствами, имея возможность питаться исключительно качественной пищей, болеют и умирают наравне с другими.

   Эти факты красноречиво свидетельствуют — отрицательная энергия окружения имеет колоссальную силу и никакая, даже ультрасовременная медицина противостоять ей не в состоянии.

   Что же получается, положение — безвыходное?

   Выход — есть, пусть маленький, единственный, но есть! Да-с. Есть.

   Воспоминания!

   Уважаемый Джон Хайцман, пожалуйста, попытайтесь вспомнить этапы своей жизни. Те этапы, которые принесли вам приятные ощущения.

   И самое главное, если вы давали кому-то серьёзные обещания и не выполнили их, — постарайтесь, если это возможно, выполнить.

   Прошу вас, ради себя, ради науки, хотя бы, два-три дня попытайтесь вспоминать о хорошем.

   Приборы фиксируют работу многих ваших органов. Ежеминутно фиксируют.

   Если вы начнёте действовать так, как я прошу вас, если приборы начнут показывать положительные результаты, появится шанс найти путь к выздоровлению. Да-с. Найти!

   Я его обязательно найду. А возможно, вы его найдёте. Или он сам... Жизнь его найдёт,— профессор замолчал и снова стал смотреть на руку лежащего без движения человека.

   Через секунду, характерный жест заставил профессора удалиться.

   Джон Хайцман, как и многие люди, вспоминал прожитое. В какой-то степени, высказывания профессора ему были понятны.

   Найти хорошие моменты из прошлой жизни попытаться можно, и, возможно, они окажут положительное воздействие, но проблема, как раз, в том и заключалась, что всё прожитое теперь казалось не то что приятным, но неинтересным и даже, бессмысленным.

   Хайцман вспоминал, как он женился по совету отца на дочери миллиардера, пополнив капитал империи.

   Брак не принёс ему удовлетворения, жена оказалась бесплодной, а через 10 лет совместной жизни, умерла от передозировки наркотиков.

   Потом он женился на известной молодой модели, которая изображала страстно влюблённую жену, а, всего через полгода совместной жизни, служба охраны положила перед ним фотоснимки, на которых его жена развлекалась со своим прежним любовником.

   Он не стал с ней разговаривать, просто поручил охране сделать так, чтобы никогда больше не попалась она ему на глаза и не было никаких напоминаний о ней.

   Хайцман дошёл в своих воспоминаниях до начала своей деятельности в империи отца и не смог выделить ни одного приятного момента, на котором хотелось бы задержать свои воспоминания и получить положительные эмоции.

   Был лишь один приятный момент. Когда он доказал отцу, что нет необходимости становиться единовластным владельцем валютного фонда.

   Другие вкладчики, предоставляющие свои капиталы фонду и, желая их приумножения, будут затрачивать свою мыслительную энергию на увеличение всего капитала фонда, а значит, работать на них, на Хайцманов.

   Отец несколько дней размышлял, и однажды за обедом, скупой на похвалы отец, произнёс:

   — Я согласен с твоим предложением, Джонни, относительно фонда. Они — верны. Ты — молодец. Поразмысли и над другими направлениями. Пора тебе вставать у руля.

   Несколько дней Джон Хайцман находился в приподнятом настроении.

   Впоследствии, он принял ещё несколько решений и увеличил прибыль финансово-промышленной империи. Однако, особой радости уже не испытал.

   Отчёты с большими, чем ранее, цифрами прибыли были бесстрастными. Похвалы больше ждать было не от кого.

   Отец умер, а похвала подчинённых радости не приносит. Так дошёл в своих воспоминаниях Джон Хайцман до периода детства.

   Мысль вяло высвечивала эпизоды редких контактов с отцом. Как правило, строгий отец давал наставления в присутствии нянек и учителей, приставленных к Джону.

   И вдруг, по телу лежащего без движения миллиардера пробежала, словно волной, теплота.

   Тело вздрогнуло в приятном ощущении. В воспоминаниях Хайцмана возникла яркая и очень ясная картинка.

   Дальний уголок сада и окружённый акацией небольшой, метра в два высотой, домик с одним окошком.

   Непонятная до конца тяга почти всех детей обустраивать свой маленький домик, своё пространство.

   Эта тяга не зависит от того, имеет ребёнок в родительском доме свою отдельную комнату или живёт в одной комнате с родителями.

   Всегда и почти у всех, наступает период, в который начинается собственноручное строительство своего уголка.

   Видно, есть в человеке ген, хранящий некую древнейшую информацию и говорящий ему: «Ты должен сам обустроить своё пространство».

   Человек, ребёнок, следуя зову, идущему из глубины вечности, начинает его строить.

   И пусть построенное — несовершенно, по сравнению с апартаментами современного мира, всё равно в нём, сделанном самим, получает человек ощущения более благостные, чем от шикарных апартаментов.

   И девятилетний Джон Хайцман, имея в своём личном пользовании две просторные комнаты на вилле, всё равно решил построить своими руками свой маленький домик.

   Он построил его из пластмассовых ящиков для рассады. Удобным строительным материалом оказались эти ящики.

   Они были разноцветными, и Джон выложил стены из синих ящиков, сделал из жёлтых полоску-бордюр по всему периметру.

   Ящики он вставлял один в один, и они входили в пазики, скрепляясь между собой.

   Одну стенку Джонни сложил, ставя ящики друг на друга боковыми стенками так, чтобы дно ящика оказалось наружу, а внутри во всю стену было множество полок.

   На перекрытие домика Джон использовал доски, которые покрыл впоследствии полиэтиленовой плёнкой, прикрепляя её к доскам степлером.

   Свой домик он строил целую неделю, используя для этого по три часа в день, отводимых ему для прогулок на свежем воздухе.

   На седьмой день, как только настало время прогулки, Джонни сразу направился к своему творению в дальнем уголке сада.

   Раздвинув ветки акации, он увидел построенный им домик и замер от неожиданности.

   Рядом с входом в домик стояла маленькая девочка и смотрела внутрь его творения. Девочка была в светло-голубой юбочке ниже колен и белой кофточке с рюшечками на рукавах. Каштановые волосы рассыпались кудряшками по её плечам.

   Джонни вначале ревностно отнёсся к присутствию постороннего рядом с его творением и недовольно спросил:

   — Ты что здесь делаешь?

   Девочка повернула в сторону Джонни своё красивое личико и ответила:

   — Любуюсь.

   — Чем?

   — Этим чудесным и умным домиком.

   — Каким-каким? — переспросил удивлённый Джонни.

   — Чудесным и умным, — повторила девочка.

   — Чудесными дома могут быть, но чтобы умными — не слышал. Умными могут быть только люди, — глубокомысленно заметил Джонни.

   — Да, конечно, умными могут быть люди. А когда умный человек делает домик, то и домик получается тоже умный, — возразила девочка.

   — А что ты видишь умного в этом домике?

   — Очень умная стенка внутри. На ней много-много полочек. На полочки можно поставить много вещей нужных и игрушек.

   Джонни понравились рассуждения девочки, они льстили ему, а может, и девочка понравилась.

   «Красивая и умно рассуждает», — отметил про себя Джонни. А вслух сказал:

   — Этот домик я построил.

   И тут же спросил:

   — А как тебя зовут?

   — Я — Салли, мне — семь лет. Я здесь живу в доме для прислуги, потому что мой папа здесь работает садовником. Он много про растения знает и меня учит.

   Я уже тоже знаю, как цветы выращивать и к деревцам веточки прививать. А тебя как зовут, и где ты живёшь?

   — Я живу на вилле. Меня Джонни зовут.

   — Значит, ты сын нашего хозяина?

   — Сын.

   — Давай, Джонни, вместе в домике играть.

   — Как играть?

   — Играть так, как будто мы живём в домике, как взрослые живут. Ты будешь хозяин, раз ты сын хозяина, а я прислуга твоя, раз мой папа — прислуга.

   — Так не получится, — заметил Джонни, — прислуга должна жить в домике для прислуги, на вилле могут жить только муж, жена и их дети.

   — Тогда я буду твоей женой, — выпалила Салли и спросила: — можно мне побыть твоей женой, Джонни?

   Джонни ничего не ответил, вошёл в домик, осмотрелся, потом повернулся в сторону стоящей у входа снаружи Салли и небрежно сказал:

   — Ладно, заходи сюда, как будто, жена. Надо подумать, как тут внутри оборудовать.

   Салли зошла в домик, ласково и восторженно посмотрела в глаза Джонни и произнесла почти шёпотом:

   — Спасибо, Джонни. Я буду стараться быть хорошей женой.

   Джонни не каждый день посещал свой домик. В отведённое для прогулок время, ему не всегда позволяли играть в саду.

   Он посещал в окружении охраны и гувернёров то городской парк, то Диснейленд или совершал конные прогулки.

   Но, когда ему удавалось приходить к своему домику, почти всегда ждала его там Салли.

   С каждым новым посещением, Джонни с интересом наблюдал за происходящими в домике изменениями.

   Сначала появился на полу принесённый Салли коврик. Потом — занавесочки на оконном проёме и над входом.

   Потом — маленький круглый детский столик с пустой рамкой для фотографий, стоящий на столике, и Салли сказала:

   — Ты всё реже приходишь в наш домик, Джонни. Я жду, а тебя нет. Ты дай мне свою фотографию, я вставлю её в эту рамочку. Буду смотреть на фотографию твою, и мне так будет веселее ждать тебя.

   Джонни оставил свою фотографию, когда пришёл проститься и с домиком, и с Салли. Он с родителями переезжал на другую виллу.

   Джон Хайцман, мультимиллиардер, лежал на постели в своих апартаментах и улыбался, вспоминая всё большие подробности своего детского общения с маленькой девочкой Салли.

   Только сейчас он понял: эта девочка любила его. Любила своей первой, ещё детской отчаянной и безответной искренней любовью.

   Может быть, и он её любил, может быть, она просто нравилась.

   Но она его любила, как, наверное, не любил уже никто за всю его оставшуюся жизнь, и потому воспоминания, связанные с построенным им домиком в саду и общением с Салли, вызывали и сейчас в нём приятные и тёплые чувства.

   Ему стало хорошо с этими согревающими тело чувствами.

   С Салли он увиделся после своего отъезда ещё один раз, через одиннадцать лет. Но, эта встреча...

   Новые чувства взволновали всё тело. Джон Хайцман даже слегка привстал на постели. Его сердце всё с большей силой начинало гонять по жилам кровь. Эта встреча...

   Он забыл её. Он никогда не вспоминал... Но сейчас именно она завладела всеми мыслями и, заставила волноваться.

   Он приехал в поместье, где прошло его детство, вновь через одиннадцать лет, всего на одни сутки. На большее не хватало времени.

   После обеда, вышел в сад, и как-то само собой получилось — направился в дальний угол сада, где, среди акаций, строил в детстве свой домик. Он раздвинул ветки, шагнул на маленькую полянку и оторопел от неожиданности.

   Построенный им одиннадцать лет назад домик из пластмассовых ящиков, как и прежде, стоял на том же месте. Но вокруг...

   Вокруг — маленькие клумбочки с цветами, ко входу вела дорожка, посыпанная песком, и стояла у входа маленькая скамеечка. И сам домик был увит цветами.

   Раньше, скамеечки не было, теперь была, отметил про себя повзрослевший Джонни, отогнул занавеску, закрывающую вход, и, наклонившись, шагнул в домик.

   Он сразу почувствовал недавнее присутствие здесь человека. На столике по-прежнему стояла его детская фотография. На полочках были аккуратно разложены детские игрушки Салли.

   На одной из полочек, рядом со столиком, в небольшой вазочке лежали свежие фрукты. На полу — надувной матрац, застеленный покрывалом.

   Джон стоял в домике минут двадцать, вспоминая приятные детские ощущения.

   Он думал: «Почему так происходит?», в их семье есть множество шикарных вилл. Есть замок, но не приносят виллы и замок тех приятных чувств, которые рождаются здесь в домике из обычных пластмассовых ящиков из-под рассады.

   Он увидел Салли, когда вышел из домика. Она молча стояла у входа, словно не решалась нарушить нахлынувшие на Джона воспоминания.

   Джон взглянул на неё, и на щеках Салли вспыхнул румянец. Она стыдливо опустила глаза и мягким, бархатным, необыкновенно нежным и взволнованным голосом произнесла:

   — Здравствуй, Джонни!

   Он ответил ей не сразу. Он стоял и любовался необычайно красивым телом повзрослевшей Салли. Лёгкое платье, облегая фигуру, слегка трепетало на ветерке.

   Сквозь это платье просматривались очертания уже не детской, а девичьей женственной и упругой фигуры.

   — Привет, Салли, — прервал Джон затянувшуюся паузу. — Это ты по-прежнему поддерживаешь здесь порядок?

   — Да. Я же обещала. Там фрукты есть, они — мытые. Ты поешь. Они — для тебя.

   — Да... Для меня... Так пойдём вместе и поедим.

   Джон отодвинул в сторону занавеску, пропуская вперёд Салли. Она вошла, присела на корточки и, взяв вазу с фруктами, поставила её на столик рядом с фотографией в рамочке.

   Стульев в домике не было, и Джон сел на коврик, потянулся к виноградной грозди и нечаянно коснулся плеча Салли. Она повернулась, их взгляды встретились, и Салли как-то резко вдохнула.

   Расстегнулась от резкого вдоха пуговичка на тугой груди. Джон взял Салли за плечи и привлёк к себе. Она не сопротивлялась. Наоборот, всем своим пылающим телом она прильнула к нему.

   Не сопротивлялась Салли, и когда Джон медленно и осторожно положил её на коврик, и когда ласкал и целовал её губы, грудь, и когда...

   Салли была девушкой... Ни до, ни после, с девушками Джон не вступал в интимную связь.

   И теперь, через сорок пять лет, прошедших с той последней встречи, он, Джон Хайцман, вдруг, понял, что это была единственная действительно прекрасная, туманящая рассудок близость с женщиной...

   Вернее, с девушкой, которую он сделал женщиной.

   Потом они уснули на некоторое время. Когда проснулись, о чём-то разговаривали. О чём? Джон Хайцман напрягал память. Ему очень хотелось вспомнить, хотя бы часть разговора. И он вспомнил.

   Салли говорила о том, как прекрасна жизнь. Говорила, что её отец копит деньги и купит ей участок земли, и что, возможно, на этом участке, если хватит денег, построит небольшой домик.

   А Салли сама сделает на участке ландшафтный дизайн, высадит много разных растений и будет жить счастливо, воспитывая своих детей.

   Джон про себя тогда решил помочь Салли. «Надо же, — думал он тогда про себя. — Всего лишь какой-то участок земли и домик необходимы для счастья этой девушке. Какие пустяки. Надо не забыть помочь ей приобрести и землю, и дом».

   Но Джон забыл о своём желании. Забыл вообще о Салли. Жизнь увлекла его своими прелестями.

   Новая яхта, личный самолёт приносили радость в первые дни своего появления.

   Надолго увлекала лишь игра в финансовые комбинации, увлекала и увеличивала на миллиарды состояние отца, впоследствии перешедшее по наследству к нему.

   Это будоражащее чувства и нервы увлечение длилось больше двадцати лет. Оно доминировало над всем остальным.

   Прошёл, как бы, между прочим, один брак, потом, второй. Жёны не оставили после себя никакого следа.

   После сорока лет, игра в финансовые комбинации перестала доставлять удовольствие и начались всё чаще повторяющиеся депрессивные периоды, которые и привели к глубокому депрессивному кризису.

   Но сейчас Джон Хайцман не находился в состоянии депрессии. Воспоминания о Салли приятно взбудоражили его.

   И одновременно раздосадовали: «Как же так получилось? Дал сам себе слово помочь Салли, девушке, которая любила меня, приобрести участок земли и дом, и забыл».

   Джон Хайцман, привыкший держать обещания, особенно данные самому себе понимал: не пройдёт его раздосадованность на самого себя, пока...

   Он нажал кнопку вызова своего секретаря. Когда секретарь вошёл, сидящий на постели Джон Хайцман, с трудом произнося слова, впервые за полгода заговорил:

   — Пятьдесят с лишним лет назад я жил на вилле. Точного адреса не помню. В архиве адрес есть. На этой вилле работал садовник. Фамилии не помню, в архиве в бухгалтерских документах она есть.

   У садовника была дочь. Звали Салли. Установить, где сейчас живёт Салли. Информация нужна мне не позднее завтрашнего утра.

   Если информация будет раньше, доставьте ко мне её, вне зависимости от времени суток. Выполняйте.

   Секретарь позвонил на рассвете. Когда секретарь вошёл в кабинет, Джон Хайцман сидел в кресле-коляске, стоящем у окна. Одет он был в тёмно-синий костюм-тройку, причёсан и выбрит.

   — Сэр, садовник был уволен 40 лет назад и вскоре умер. Перед смертью он успел купить два гектара земли на заброшенном ранчо в штате Техас.

   На этом участке стал строить дом, надорвался на строительстве и умер. Его дочь Салли достроила дом и сейчас живёт в нём.

   Вот адрес. Большей информацией мы пока не располагаем. Но если прикажете — мы соберём всю необходимую вам информацию.

   Джон Хайцман взял листок из рук секретаря, прочитал внимательно, потом аккуратно свернул листок, положил его во внутренний карман пиджака и произнёс:

   — Вертолёт должен быть готов к вылету через тридцать минут. Приземлиться вертолёт должен за пять-десять километров от виллы в штате Техас.

   В месте приземления меня должна ждать машина. Машина не представительского класса, без охраны, с одним водителем. Выполняйте.

   В три часа дня Джон Хайцман, медленно прихрамывая и опираясь на трость, шёл по утрамбованной щебнем дорожке к небольшому, утопающему в зелени коттеджу.

   Он увидел вначале её со спины. Пожилая женщина стояла на небольшой стремянке и мыла окно.

   Джон Хайцман остановился и стал смотреть на женщину с красивыми пепельными волосами.

   Она почувствовала взгляд и повернулась в его сторону. Некоторое время она внимательно вглядывалась в стоящего на дорожке старика, потом, вдруг, соскочила со стремянки и побежала в его сгорону.

   Бежала легко и вообще женщина не выглядела старой. Она остановилась в метре от Джона Хайцмана, тихим взволнованным голосом произнесла:

   — Здравствуй, Джонни, — и тут же опустила глаза, двумя руками прикрыла вспыхнувший на щеках румянец.

   — Здравствуй, Салли, — произнёс Джон Хайцман и замолчал. Вернее, он говорил, но только про себя, не вслух: «Как ты прекрасна, Салли, и как прекрасны твои светящиеся глаза, и небольшие морщинки у глаз, так же прекрасна и добра». А вслух сказал:

   — Я здесь проездом, Салли. Узнал вот, что ты живёшь здесь. Решил навестить. А может, и переночевать, если не стесню тебя.

   — Я очень рада видеть тебя, Джонни. Конечно, оставайся переночевать, я сейчас одна, это завтра привезут ко мне внуков погостить на неделю.

   Двое их — внучка — ей девять лет и внучок — ему уже двенадцать. Пойдём, Джонни, в дом, я тебя отваром напою. Я знаю, какой тебе нужен отвар. Пойдём.

   — Ты, значит, была замужем, Салли? У тебя родились дети.

   — Я и сейчас замужем, Джонни. А родился у нас один сын. А вот внуков двое, — ответила радостно Салли. — Хочешь, присядь за столик в беседке, я принесу тебе отвар.

   Джон Хайцман сел на пластмассовое кресло на веранде дома, а когда Салли принесла большой бокал с каким-то отваром, спросил:

   — Почему ты сказала, что знаешь, какой отвар мне нужен, Салли?

   — Так отец мой для твоего отца травы собирал, сушил, потом отвары делал, и помогал твоему отцу отвар. И я травы собирать научилась. А мой папа говорил, что у тебя, Джонни, тоже это наследственное заболевание.

   — Но, как ты узнала, когда я приеду?

   — Я не знала, Джонни. Так, собирала, на всякий случай. А, как у тебя жизнь сложилась, Джонни? Чем ты занимаешься?

   — По-разному жизнь складывалась. И занимался разным, но сейчас, мне не хочется вспоминать. Хорошо здесь у тебя, Салли, красиво, цветов много, сад.

   — Да, хорошо, мне очень нравится, только видишь справа, стройку затеяли, это будет завод по переработке мусора, а слева тоже завод хотят какой-то строить, переселиться нам предлагают.

   Но ты устал с дороги, видно дальней, Джонни. Я вижу, как сильно ты устал, я постелю тебе постель у окна открытого, ты ляг, отдохни. Только, отвар допей.

   Джон Хайцман с трудом раздевался. Он действительно устал. Атрофированные мышцы полгода лежавшего без движения тела, едва держали его на ногах. С трудом укрывшись пледом, он сразу уснул. В последнее время без снотворного он вообще не мог уснуть. А здесь, сразу...

   Утра он не видел, потому что проснулся лишь в полдень. Принял душ и вышел на веранду. Салли готовила обед в летней кухне, и ей помогали мальчик и девочка.

   — Добрый день, Джонни. Видно, хорошо спалось тебе. Ты таким помолодевшим выглядишь. Вот, познакомься с внуками, это Эмми, а этого юношу зовут Джордж.

   — А я Джон Хайцман, доброе утро! — протянул он руку мальчику.

   — Вот и познакомились; пока мы с Эмми обед готовим, вы бы, мужчины, по саду прогулялись, аппетит нагуляли, — предложила Салли.

   — Я готов показать вам сад, — сказал Джордж Хайцману.

   Старик и мальчик шли по прекрасному саду. Мальчик показывал рукой на разные растения и без умолку говорил об их свойствах. Хайцман думал о своём. Когда они дошли до конца сада, мальчик сообщил:

   — А за этой акацией мои апартаменты, их бабушка построила.

   Хайцман отогнул ветку и увидел... На маленькой полянке за акацией стоял его домик. Из тех же пластмассовых ящиков из-под рассады. Только, крыша была сделана по-другому. И занавеска, закрывающая вход, другая.

   Хайцман отогнул занавеску, слегка нагнулся и шагнул в домик. Вся обстановка в нём была прежней, только на столике стояла фотография, запаянная с двух сторон в стеклопластик. На фотографии был внук Салли.

   «Всё правильно — теперь у домика иной хозяин и другая фотография».

   Хайцман взял в руки фотографию и, чтобы хоть что-то сказать, произнёс:

   — Ты хорошо получился на этом снимке, Джорджик.

   — Но, это не моя фотография, дядя Джон. На этой фотографии изображён мальчик, с которым бабушка в детстве дружила, он просто оказался похожим на меня.

   Джон Хайцман старался идти по дорожке сада, как можно быстрее, он хромал, опирался на палку и спотыкался.

   Он подошёл к Салли и, часто дыша, немного путаясь, спросил:

   — Где сейчас он? Где сейчас твой муж, Салли? Где?

   — Успокойся, пожалуйста, Джон, тебе нельзя так сильно волноваться. Ты присядь, пожалуйста, — тихо произнесла Салли. — Так получилось, Джон, что ещё в детстве я пообещала одному очень хорошему мальчику быть его женой...

   — Но это была игра, — почти выкрикнул Джон Хайцман, вскакивая с кресла, — детская игра.

   — Пусть так. Значит, будем считать, что я в неё и продолжаю играть. И понарошку считаю тебя своим мужем, — произнесла Салли и тихо добавила: — мужем и любимым.

   — Джордж очень похож на меня в детстве. Значит, ты родила после той ночи, Салли? Ты родила?

   — Да, я родила нашего сына, Джон, он похож на меня. Но у него очень сильные твои гены, и наш внук — твоя копия.

   Джон Хайцман смотрел то на Салли, то на готовящих на веранде стол мальчика и девочку и не мог больше говорить, мысли и чувства путались.

   Потом, непонятно почему, даже самому себе, произнёс строгим голосом:

   — Мне нужно срочно уходить. До свидания, Салли.

   Он сделал два шага по дорожке, повернулся и подошёл к молча стоящей Салли.

   Джон Хайцман, с трудом опираясь на трость, опустился перед Салли на одно колено, взял её руку, медленно поцеловал:

   — Салли, у меня очень важные и срочные дела. Мне немедленно нужно идти.

   Она положила руку ему на голову, слегка потрепала волосы:

   — Да, конечно, надо идти, раз важные дела, проблемы. Если трудно тебе будет, Джон, ты приходи в наш дом. Наш сын сейчас руководит маленькой фирмой с красивым названием «Лотос», которая занимается ландшафтным дизайном.

   У него нет специального образования, но я его сама научила, и он создаёт очень талантливые проекты, и у него почти нет перебоев с заказчиками. Он мне деньгами помогает, навещает каждый месяц.

   А у тебя, наверное, проблемы с деньгами? И немножко со здоровьем. Ты приходи, Джон. Я знаю, как тебя подлечить, и денег у нас хватит.

   — Спасибо, Салли... Спасибо... Я должен успеть! Должен...

   Он шёл по дорожке к выходу, погружённый мыслями в свой план. А Салли смотрела на удаляющуюся фигуру Джона и про себя шептала «Возвращайся, любимый!»

   Она повторяла эту фразу как заклинание и через час. Забыв о внуках, и не заметила, как кружил больше получаса вертолёт над её участком с маленьким домиком и прекрасным садом.

   Вертолёт Джона Хайцмана ещё садился на крышу офиса, а ближайшие помощники и секретари уже находились в зале для совещаний, лихорадочно сверяли цифры, готовясь к докладу перед шефом.

   Они уже отвыкли от— совещаний с его присутствием. И сейчас ждали шефа с некоторым трепетом и испугом.

   Джон Хайцман вошёл, все встали. Он заговорил, ещё не дойдя до своего кресла во главе стола:

   — Садитесь. Никаких отчётов. Слушайте внимательно, ничего повторять не буду. Время — не терпит.

   Итак. В штате Техас есть вилла, вот её адрес. Я приказываю скупить все земли вокруг этой виллы в радиусе ста миль.

   Скупить все предприятия, которые находятся на этих землях, даже если за них придётся заплатить тройную цену.

   Кто отвечает за куплю-продажу недвижимости, может покинуть зал и немедленно приступить к операции.

   Если потребуется, задействуйте всех своих агентов. Данная операция должна занять не более одной недели.

   Один из помощников вскочил и торопливым шагом направился к выходу.

   Джон Хайцман продолжал:

   — Все здания, заводы и фабрики, какие имеются на данных землях, должны быть демонтированы в срок не более одного месяца, даже если для этого придётся привлечь сотни строительных фирм. На их месте, через месяц, должна быть высажена трава.

   Последнему оставшемуся в зале помощнику Джон Хайцман сказал:

   — В штате Техас есть маленькая фирма под красивым названием «Лотос». Заключите с ней контракт сроком на пять лет.

   Поручите этой фирме заниматься проектированием поселения на всех приобретённых вокруг виллы в Техасе землях. Названную фирмой сумму удвойте. Выполняйте.

   Через две недели Джон Хайцман выступал перед аудиторией в полторы тысячи человек.

   В зале сидели собранные, с помощью агентств по трудоустройству, специалисты по ландшафтному дизайну, ботаники, агрономы.

   Все хотели получить работу. Тем более, что в рекламе была указана сумма контракта, в два раза превышающая среднестатистическую.

   Джон Хайцман вышел на сцену и заговорил в свойственной ему категоричной, немного даже резковатой манере:

   — Согласно представленным вам контрактам, каждому из вас будет выделен безвозмездно в пожизненное пользование участок земли размером в два гектара.

   Вам будет предложено несколько проектов сборно-разборных коттеджей по вашему выбору и за счёт компании, коттеджи будут построены на каждом участке в указанном вами месте.

   В течение пяти лет компания будет выплачивать обусловленные в контракте суммы каждому взрослому члену семьи.

   Ваша задача — обустроить полученную в пожизненное пользование территорию. Посадить сады и цветники, сделать пруды и дорожки. Всё сделать красивым и добрым.

   Компания оплатит стоимость саженцев и любого семенного материала по вашей заявке. Я всё сказал. Если нет вопросов — желающие могут подписывать контракт.

   Но в полуторатысячном зале стояла полная тишина. Никто не встал со своего места и не направился к столикам, где сидели секретари с готовыми на подпись контрактами.

   Через минуту полнейшего молчания с места встал пожилой человек и спросил:

   — Скажите, сэр, эта местность, в которой вы предлагаете нам поселиться, смертельно заражена?

   — Нет, — ответил один из помощников Хайцмана.

   — Эта местность, наоборот, отличается наиболее чистой экологией, в ней достаточно плодородные земли.

   — Тогда ответьте честно, какой эксперимент вы хотите провести над людьми? — вскочила с места молодая женщина. — У многих есть дети, и я, например, не хочу ввергать своего ребёнка в неизвестно какой эксперимент.

   Зал загудел, стали раздаваться выкрики: «авантюристы», «бесчеловечно», «изверги», люди вставали с мест и один за другим стали покидать зал.

   Помощники Хайцмана что-то пытались объяснить, отвечать на какие-то вопросы, но тщетно. Хайцман безысходно смотрел на покидающих зал людей.

   Он понимал: с их уходом рушится его надежда. Или даже большее... Он так хотел сделать приятное для Салли, для своего сына и внуков.

   Он хотел, чтобы не было рядом с уютной виллой Салли чадящих труб. А чтобы цвели вокруг сады и жили добрые соседи. Он скупил земли, по его распоряжению снесли чадящие трубы. И посеяли траву.

   Но земля может хорошеть, только если на неё встанут хорошие люди. А они уходят. Они не поняли. Да и как понять, как поверить?

   Стоп! Хайцмана вдруг словно осенило. Они же ничего не знают, потому и не верят! А что если правду... Джон Хайцман встал и тихо, ещё неуверенно, заговорил:

   — Люди. Я понял. Необходимо объяснить мотивацию таких действий компании. Но, её объяснить невозможно. Никак невозможно. Потому, это так, что я...

   Понимаете, мотивация эта... вернее, все эти контракты носят личностный характер. Или, как сказать...

   Хайцман запутался и не знал, как продолжить. Но люди остановились. Они стояли в проходах, в дверях на выходе из зала. И внимательно смотрели на Хайцмана.

   Они молчали, и он не знал, как продолжить дальше. И всё же собрался и продолжил:

   — Я в детстве... Я в юности... Полюбил одну девушку. Но тогда я не знал, что полюбил. Я был женат на других женщинах. Занимался бизнесом.

   Мы не виделись с этой девушкой пятьдесят лет. Я не вспоминал её. Недавно я вспомнил о ней. Понял, что она — единственный человек, который искренне любила меня. И сейчас любит. Но я не знал об этом.

   Я даже не вспоминал её. И ещё я понял, что только её одну мог бы любить. Я встречался с этой девушкой. Она, конечно, сейчас уже в возрасте.

   Но, для меня, она осталась такой же, как была. Она любит сад. Она красиво всё делает. И я захотел, чтобы вокруг неё была красота. И хорошие соседи.

   Лучше, чтобы хорошие, счастливые соседи жили рядом. Но, как это сделать? Я занимался бизнесом и скопил некоторую сумму денег. И я купил землю, разделил её на участки, придумал вот эти контракты.

   Я это сделал для своей любимой.

  

 

   А может быть, я это сделал для себя? — последнюю фразу Джон Хайцман произнёс, словно спрашивая самого себя, и в дальнейшем он стал говорить, будто не видя стоящих перед ним людей, будто рассуждая вслух сам с собою.

   — Мы живём для чего-то — для чего? Стремимся к чему-то — к чему?

   Я скоро умру, что останется после меня, лишь тлен. Но теперь, я не умру, пока не осуществлю свой проект. И оставлю после себя вечное, оставлю сад для своей любимой. Оставлю сады.

   Сначала я хотел просто нанять много работников или заключить контракт с крупной фирмой, занимающейся ландшафтным дизайном. Заключить контракт, чтобы ухаживали рабочие за растениями.

   Но потом, понял. Неживая какая-то красота получается, если не своя она. Вот и решил сделать так, чтобы своя была.

   Потому и отдаю вам участки и дома, а взамен — лишь красоты прошу вокруг своей любимой.

   Вы не поверили в реальность предлагаемых вам в контракте условий. Вы не понимали, какая цель преследуется стороной, предлагающей такие контракты. Теперь, вы её знаете.

   Джон Хайцман замолчал. Молчали и стоящие в зале люди. Первой нарушила тишину больше всех высказывавшая недоверие женщина.

   Сначала она быстро подошла к ряду стоящих у сцены столов с разложенными контрактами, попросила одного из секретарей вписать её фамилию и подписала контракт, даже не читая его, потом повернулась к стоящим в зале людям и произнесла:

   — Да, я подписала. Первая я подписала. Тем и войду в историю. Потому что первая.

   Вы только вдумайтесь: ни один мужчина, каким бы богатым ни был, не сделал большего подарка для своей любимой, чем этот стоящий на сцене человек. И большего — сделать невозможно.

   — Даже придумать большего никто не мог. За всю обозримую историю человечества, — выкрикнула из зала другая женщина.

   — Я люблю вас, — выкрикнула третья.

   — Хочу участок рядом с вашей любимой, как её зовут? — спросила четвёртая.

   — Её зовут... — начал Хайцман и продолжил: — может, не нужно, чтобы знала она. Пусть думает, что судьбе было так угодно.

   Люди в зале в едином порыве направились к стоящим у сцены столам. Выстроилась очередь.

   Люди радостно шутили и называли друг друга не иначе как сосед, соседка, но большинство, особенно женщины, блестящими влюблёнными взорами смотрели на стоящего на сцене человека.

   Джон Хайцман впервые в жизни ощутил на себе энергию добра, любви и искреннего восхищения, исходящую из множества душ людских.

   Энергию, исцеляющую и всё побеждающую, любые недуги. Он уходил со сцены уже не прихрамывая.

   И несколько месяцев сам лично живо участвовал в осуществлении демонтажа расположенных на купленных землях предприятий, обсуждал детали проекта всего поселения вокруг виллы Салли, варианты ландшафтного дизайна отдельных участков и всей инфраструктуры.

   Когда, через год, он вновь подошёл к калитке виллы Салли, вокруг, насколько хватало взора, люди уже сажали маленькие саженцы больших садов, и около калитки Салли стояло несколько саженцев с заботливо укрытой корневой системой.

   Салли словно почувствовала его приход и выбежала навстречу.

   — Джон, как хорошо, что ты приехал! Как хорошо! Здравствуй, Джон!

   Она подбежала к нему, быстрая и пылкая, словно девочка. Схватила Джона за руку, потащила пить чай и всё время, без умолку, радостно говорила:

   — Ты знаешь, Джон! Какое чудо творится вокруг! Я — так счастлива! Необыкновенно счастлива.

   Не будет теперь рядом с домом нашим дымящих труб. А будут добрые соседи. Так и кипит жизнь вокруг! Так и кипит!

   Если у тебя какие-то неудачи с бизнесом, так ты не расстраивайся, Джон. Ты наплюй на всё и живи здесь.

   Теперь мы — богаты, наш сын очень выгодный, даже необыкновенно выгодный контракт получил.

   Он теперь здесь руководит всем проектом по дизайну и планировке. И мы ещё немного земли взяли. Там сын наш дом себе новый будет строить. А мы здесь с тобой, если захочешь, будем жить.

   — Захочу, — ответил Джон Хайцман и добавил: — спасибо тебе, Салли, за приглашение.

   — Ну почему же вы будете жить в старом доме? — раздался за спиной Джона Хайцмана голос. Он повернулся и увидел своего сына. Он сразу понял, что это — его сын. А молодой мужчина продолжил:

   — Я так понимаю, что вы и есть мой отец? Когда Джорджик рассказал, как вы посчитали фотографию маминого друга детства за его фото, так я и понял, кто приходил. Да и мама своих чувств скрывать не научилась.

   Я, конечно, пока не испытываю к вам таких чувств, как мама, но готов, для своих счастливых родителей, профинансировать и строительство нового коттеджа.

   — Спасибо, сынок, — сдавленно произнёс Джон Хайцман. Он хотел подойти обнять своего сына, но почему-то не решился. Молодой мужчина сам сделал шаг к нему, протянул руку, представился: — Джон.

   — Вот и хорошо! И здорово, вот и познакомились. Когда узнаете друг друга поближе — тогда и понравитесь друг другу, а сейчас давайте пить чай, — сказала Салли.

   И снова за столом Салли без умолку возбуждённо говорила о необычных событиях, происходящих в последние месяцы.

   — Да только представь, Джон. Только представь себе. Тут такую историю рассказывают, похожую на самую красивую в мире легенду. Легенду, которая наяву сбывается. Ты представь, Джон, люди рассказывают, что все эти земли вокруг купил один человек.

   Потом, этот человек пригласил лучших дизайнеров, агрономов и садоводов и каждому дал бесплатно в пожизненное пользование по несколько гектаров земли.

   Он сказал им, чтобы сделали красивыми свои участки. И все саженцы и семена им бесплатно предоставил, и ещё пять лет плату за благоустройство своих же участков будет платить.

   Представь, ещё и платить. Все свои капиталы до последнего цента вложил человек в этот проект.

   — Ну, возможно не все, — возразил Хайцман.

   — А люди говорят — все. И ты знаешь, для чего он всё это сделал?

   — Для чего? — спокойно спросил Джон Хайцман.

   — Вот в этом и заключается красота происходящего. Он это сделал для того, чтобы, среди всей этой красоты, жила его любимая. Она тоже, говорят, ландшафтным дизайном занимается. И где-то здесь тоже будет её вилла.

   Только никто не знает, где и кто она. Представляешь, Джонни, что будет, когда люди узнают кто она?

   — Что?

   — Как что, все же люди сразу захотят на неё посмотреть и даже дотронуться, как до богини. Я, например, захотела бы дотронуться. Она, наверное, необычная какая-то. Может, внешне необычная, а может внутри.

   «Ни одна женщина в мире не способна вдохновить мужчину на такой необычный и красивый поступок», — говорят все вокруг. Вот и будут все люди хотеть увидеть и даже дотронуться захотят до такого мужчины и его женщины необычной.

   — Наверное, захотят, — согласился Джон Хайцман, — и добавил: — но что же теперь нам делать, Салли?

   — Почему нам? — удивилась Салли.

   — Потому нам, что эта необычная женщина, ради которой всё вокруг происходит, — ты, Салли.

   Салли не мигая смотрела на Джона, пытаясь осознать услышанное. Что-то поняв, она выпустила из рук чашку, но, на звук разбившейся чашки, никто не обратил внимания.

   Джон Хайцман повернулся на звук падающего стула, когда резко в каком-то порыве вскочил со своего места его сын. Джон-младший подошёл к отцу и мягким баритоном взволнованно произнёс:

   — Отец! Отец! Можно я обниму тебя?!

   Джон Хайцман первым обнял своего сына и услышал, как бьётся его сердце. Джон-младший, обнимая отца, восторженно шептал:

   — Такой силы объяснения в любви, без слов о любви, мир ещё не слышал. Я горжусь! Я восхищаюсь тобой, отец!

   Когда отец и сын повернулись к Салли, она всё ещё осмысливала произошедшее. Вдруг на её щеках вспыхнул румянец, словно разглаживая морщинки. С глаз покатились слезинки.

   Салли смутилась слезинкам, быстро подошла к Джону-страшему, схватила его за руку и увлекла к выходу с веранды.

   Джон-младший наблюдал, как его родители, взявшись за руки, сначала медленно шли по дорожке, направляясь к акации, за которой стоял их детский домик, а потом, вдруг, побежали к акации, как подростки.

   Спустя десять лет, помолодевший Джон Хайцман сидел в клубном кафе среди других мужчин поселения и со смехом пояснял:

   — Да не буду я баллотироваться ни в какие президенты, и не уговаривайте даже. И дело тут не в возрасте. Страной можно управлять и не будучи президентом. Из сада собственного страной можно управлять.

   Вот вы показали собственным примером, как надо жизнь настоящую строить, и вся Америка сейчас в сад цветущий превращается. Если так дальше пойдёт, может, мы и догоним Россию.

   — Догоним! Догоним, — подтвердила вошедшая Салли, — только сейчас пойдём, пожалуйста, домой, Джонни. Ребёнок без тебя засыпать не хочет, — потом уже на ухо добавила: — и я тоже...

   По тенистой благоухающей аллее шли к своему дому, взявшись за руки, двое нестарых людей, Джон Хайцман и Салли.

   Весной им всегда казалось, что их жизнь только начинается. Как начиналась настоящая жизнь по всей Америке.

   — Очень красивый конец у твоей истории, — сказал я Анастасии, когда она закончила свой рассказ о будущем. — И все твои истории только обнадёживают. Но, случится ли в действительности нечто подобное? Наяву?

   — Обязательно случится, Владимир. Это — не выдуманная история, а проекция будущего. Не важны имена и места действия в ней. Важны — суть, идея и мечта!

   И если положительные чувства вызвал мой рассказ, то люди обязательно спроецируют для будущего суть, в деталях собственных от множества людей в проекцию добавлен будет большой смысл и большая осознанность.

   — Как это происходит всё?

   — Смотри, как просто. Тебе история понравилась?

   — Мне? Да!

   — Ты хочешь, чтобы в будущем она произошла?

   — Хочу, конечно.

   — Но, если ты о ней расскажешь людям, как думаешь, захочет кто-нибудь ещё подобное увидеть наяву?

   — Я думаю — захочет.

   — Вот видишь, значит, захотят и те, кто роль себе в истории не только наблюдателя — участника возьмёт. И претворится сказанное в жизнь.

   — Да, кажется, понятно. Но немножко жалко, что ты такие красивые картинки нарисовала об иностранных предпринимателях, а не о российских.

   — Владимир, о российских уже рисует сама жизнь прекрасные реальные картины. Сказать точнее можно, многие из них творят Божественную вечность. И сам ты мог бы рассказать об этом.

   — Сам? Ну, да. Я действительно знаю многих российских предпринимателей, которые взяли не по одному, а по несколько гектаров земли и строят на них свои поместья. Такие, о которых ты говорила. Только истории их — не столь романтичны.

   — О каждом, кто осмысленно с землёй соприкоснулся, необходимо написать великие страницы. Неистощим рассказ тот будет. Смотри, вот лишь одна история, узнай тебе знакомые в ней имена.

 

© Леснич Велесов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??