МОСТОВЕТЕ НА РЕКАТА В МОЯ ГРАД –  (Ibrahim Osmanbašić, B.i H.)

 

            (Превод от босненски)

 

Блажена е подкрепата чрез разбиране;

от страна на духа на времената на града

тя идва с тържествена стъпка по стълбите,

придружена от сериозни лица със стриктно мълчание.

Ритъмът в музиката барабанѝ одобрително.

Цветът на времето в отговор на призива на съвестта

определено дава остри ръбове в простора

и с яснота влиза в спокойните погледи,

докато падат листа за бъдещи книги

на паважа на площада на истината.

          Който иска и желае, може да одобрява отричането

          и подвеждащо да се вземе вкъщи неговото разбиране!

          И какво тогава общо имат другите с това?!

          Колко е висока стената на гордостта

          и колко болезнено падането от по-горе?!

По време на процеса на кристализация в ума

гражданите ще преминават по моста

на реката на моя град.

Това е дълга колона от търсещи мечтатели.

Не могат да подкупят всички поколения

веднъж завинаги!

          Остава песента – портата на небето,

          като последното убежище за изгнаници,

          чиито погледи са приковани към стената на мрака,

          стоейки нямо в центъра на властта,

          покрити с гъсти, студени сенки,

          от които крилете на птиците са замръзнали

          и ледените пъпки са визия за красота.

Как да се избегне от погледа на очите,

когато на улицата тя трябва да излезе,

колкото и височината на стената на лукавство

да брани входа на светлината на истината?!

Блажена е подкрепата чрез разбиране,

спускайки се по склона до площадите,

а горе, на котата, остават пламъците

да пазят зорко нощта от суматоха.

Издигат се знаменити кули,

градът се шири във височина,

хиляди мечти и един сън

текат в коритото на реката с пламнала визия!

          Не е угасен огънят на желанията,

          нито жарта на живота се сътворява в праха на забравата.

          Чуйте, събудени,

          докато пее дълбината на спомена!

 

Стъпката е тържествена,

а чукът звънлив,

тротоарът е горд от спомени

и всеки отпечатък върху лицето на камък

е ясен знак за посланието на Вечния,

Който Е увит в тайни платна

чрез продължителността на това, което ни обгръща,

и на нови пътни дискове,

да се стремим към това, което е обяснено ясно

и чрез думите на една картина говори

на език, на който думата звучи,

чиято ширина дава дълбочина

за откриване на нови пътища

за стъпките, които продължават неуморно да си отиват

през интервал от време, обикалящи в кръг,

сливайки началото и края

в една постоянна неделима единица;

и по някакъв чудесен начин

се шири блажената подкрепа чрез разбирането,

като дъжд,

падайки на заспалите покриви на града,

построен в долина,

чието речно корито го дели на две половини,

а мостовете го свързват неразривно.

          Мостовете са хора,

          които виждат мечта,

          а мечтата е тази сребърна река,

          която тече и винаги е там,

          като гражданин, на когото структурата на съзнанието

          променя костюма,

          и остава в погледа същия искрящ знак

          в бавния ритъм на стъпките,

          павирани в продължение на векове,

          озарявайки улиците.

Търсената мечта има път,

който води по остри рифове;

под краката пукат символи –

предлагат се унижения, обвити в блясък,

с всяка следваща стъпка на постоянството

еластичността в смисъла на разбирането расте,

разширява се линията на хоризонта за яснота,

думите са удължени сенки,

събитията говорят езика на драмата,

обзети фактори някъде се сумират.

Уловени сме в мрежата на времето,

от която не можем да избягаме.

Хвърлени сме на сцената, където се намираме в центъра.

Няма публика да проследи сюжета.

Едно място в дълбочината е празно,

някой липсва.

И липсва като нещо важно,

което може да се усмихне, да примами.

Ние сме малки,

но така много светим,

докато играем своята роля под контрола на прожекторите.

          Наблюдавайки себе си от аудиторията,

          докато пиесата продължава

          в перспективата на перископното понятие,

          преодоляваме логиката на пропастта

          в един момент – в момента за момента!

          Защото искрата

          за искрата,

          която не се гаси,

          е живот!

Нещо,

което само от себе си отпада, то защо тежи?

А може да стане чрез процеса

и нещо друго, различно,

което е тайна

и няма да се обяснява,

защото няма да бъде повече от това, което е.

 

Блажена е подкрепата чрез разбиране.

Мостовете на реките на моя град

блестят,

обединяват Западната с Източната зора.

 

MOSTOVI NA RIJECI MOGA GRADA

 

Autor: Ibrahim Osmanbašić, B.i H.

 

Вlago rasterećenje kroz shvatanje

od strane duha vremena grada

dolazi svečanim korakom stepenicama

u pratnji ozbiljne tišine lica strogog.

Muzika ritmom bubnjeva odobravanja

boji vrijeme odazivanjem na poziv svijesti

odlučnost daje oštre ivice prostoru

i jasnoća ulazi u pribran pogled

dok padaju listovi budućih knjiga

na pločnik trga istine:

          Ko želi, i hoće, može negiranje odobravati

          i zabludu za dom svog poimanja uzeti!

          I šta tad drugi imaju sa tim?

          Kako je visok zid oholosti

          i kako je bolan pad odozgo!

U toku je proces kristalizacije strukture svijesti

građana koji će prelaziti mostove

na rijeci moga grada.

Duga je kolona tragača-sanjača

Ne mogu se potkupiti sva pokoljenja

– jednom za navijek:

          Ostaje pjesma – kapija neba

          kao poslijednje utočište izgnanika

          čiji su pogledi zakovani na zidu mraka

          koji gluho stoji u centru moći

          prekriven gustim sjenkama hladnoće

          od koje se mrznu krila ptica

          i lede pupoljci viđenja ljepote.

Kako izbjeći očiju pogled

kada na ulicu se izaći mora

ma kolike dizali zidine lukavstva

da brane prolaz svjetlu istine?

Blago rasterećenje kroz shvatanje

spušta se niz strmine na trgove

a gore, na kotama, ostaje plamen

da stražari budno nad noćnom vrevom

Uzdižu se tornjevi znameniti

grad se širi u visinu

hiljadu snova i jedan san

teku koritom rijeke vizija plamtećih:

          Nije ugašena vatra želje

          niti je žar života pretvoren u prah zaborava

          Čujte probuđeni

          dok pjevuši dubina sjećanja.

 

Korak je svečan

a bat zvonak

pločnik je gord na uspomene

i svaki trag na licu kamena

jasan je znak poruke vječne

što umotana u tajnu plovi

kroz trajanje ovo što nas obuhvata

i na nova putovanja tjera

da traži se ono što objašnjava jasno

i kroz riječi slikom govori

jezikom kome su riječi zvuci

koji širini dubinu daju

puteve nove otvarajući

za stope koje dalje neumorno idu

kroz prostor vremena što se vrti u krug

stapajući početak i kraj

u nerazdvojivu cjelinu trajnu,

i na neki čudesan znak

širi se blagoća rasterećenja kroz shvatanje,

kao kiša

koja pada na usnule krovove grada

dignutog u kotlini

koju korito rijeke dijeli na pola

a mostovi spajaju u nedjeljivo:

          Mostovi su ljudi

          koji vide san,

          a san je ta srebrna rijeka

          koja otiče a uvijek je tu,

          kao građanin kome struktura svijesti

          odjelo mijenja

          a isti mu ostaje u pogledu znak iskričav

          u laganom ritmu koraka

          popločenog stoljećima

          ulicom svanuća.

Tražeći san nalaze se putevi

koji vode uz grebene oštre

pod stopalima šušte simboli

nudi se poniženje upakovano u blještavilo

sa svakim narednim korakom istrajnosti

elastičnost značenja i poimanja narasta

produžavajući liniju horizonta jasnoće

riječima se izdužuju sjenke

događaji govore jezikom drame

oduzeti faktori negdje se sabiraju.

Ulovljeni smo u mreže vremena

iz kojih se ispetljati ne može

bačeni na pozornicu – gdje smo u fokusu.

Nijema publika prati fabulu

Jedno mjesto je prazno u dubini

i neko nedostaje

i kao da nešto bitno fali

što može osmijeh da izmami.

Mi smo mali

a tako velikog sjaja

dok igramo svoj komad pod reflektorima nadzora:

          Promatranjem sebe iz gledališta,

          dok predstava traje,

          perceptivnim periskopom predodžbe,

          premošćava se ambis logike,

          u trenu – u trenutku zbog trenutka!

          zbog iskre –

          za iskru

          što se ne gasi

          a život što je

Nešto –

samo od sebe nije – to čemu teži

a može postati, kroz proces,

i nešto drugo i drugačije

što je tajna

i ne da se objasniti

jer ne bi bilo više to što jeste.

 

Blago rasterećenje kroz shvatanje

Mostovi na rijeci moga grada

blistaju

spajajući zapadnu rumen sa istočnim svitanjem.