Ode to a Nightingale

                                                               I

                 My heart aches, and a drowsy numbness pains

O, for a draught of vintage! that hath been

Cool'd a long age in the deep-delved earth,

Tasting of Flora and the country green,

Dance, and Provençal song, and sunburnt mirth!

O for a beaker full of the warm South,

Full of the true, the blushful Hippocrene,

    With beaded bubbles winking at the brim,

             And purple-stained mouth;

That I might drink, and leave the world unseen,

    And with thee fade away into the forest dim:

 

                   III

Fade far away, dissolve, and quite forget

What thou among the leaves hast never known,

The weariness, the fever, and the fret

Here, where men sit and hear each other groan;

Where palsy shakes a few, sad, last gray hairs,

Where youth grows pale, and spectre-thin, and dies;

    Where but to think is to be full of sorrow

            And leaden-eyed despairs,

Where Beauty cannot keep her lustrous eyes,

    Or new Love pine at them beyond to-morrow.

 

                      IV

Away! away! for I will fly to thee,

Not charioted by Bacchus and his pards,

But on the viewless wings of Poesy,

Though the dull brain perplexes and retards:

Already with thee! tender is the night,

And haply the Queen-Moon is on her throne,

    Cluster'd around by all her starry Fays;

            But here there is no light,

Save what from heaven is with the breezes blown

    Through verdurous glooms and winding mossy ways.

 

                          V

I cannot see what flowers are at my feet,

Nor what soft incense hangs upon the boughs,

But, in embalmed darkness, guess each sweet

Wherewith the seasonable month endows

The grass, the thicket, and the fruit-tree wild;

White hawthorn, and the pastoral eglantine;

    Fast fading violets cover'd up in leaves;

             And mid-May's eldest child,

The coming musk-rose, full of dewy wine,

     The murmurous haunt of flies on summer eves.

 

                            VI

Darkling I listen; and, for many a time

I have been half in love with easeful Death,

Call'd him soft names in many a mused rhyme,

To take into the air my quiet breath;

Now more than ever seems it rich to die,

To cease upon the midnight with no pain,

    While thou art pouring forth thy soul abroad

             In such an ecstasy!

Still wouldst thou sing, and I have ears in vain--

     To thy high requiem become a sod.

                                

              

    VII

     

Thou wast not born for death, immortal Bird!

No hungry generations tread thee down;

The voice I hear this passing night was heard

In ancient days by emperor and clown:

Perhaps the self-same song that found a path

Through the sad heart of Ruth, when, sick for home,

    She stood in tears amid the alien corn;

            The same that oft-times hath

Charm'd magic casements, opening on the foam

    Of perilous seas, in faery lands forlorn.

                               VIII

Forlorn! the very word is like a bell

To toll me back from thee to my sole self!

Adieu! the fancy cannot cheat so well

As she is fam'd to do, deceiving elf.

Adieu! adieu! thy plaintive anthem fades

Past the near meadows, over the still stream,

    Up the hill-side; and now 'tis buried deep

            In the next valley-glades:

Was it a vision, or a waking dream?

Fled is that music:--Do I wake or sleep?

                                ***

John Keats

                      Ода за славея

                         Джон Кийтс

                                    Превод: Чавдар Бозаджиев

                           I

Боли сърцето, тлеят сетивата,

попили бучиниша тръпнат;

изпила опиат, сега душата

тъне във забрава, сляпа и сломена…

Щастлива си - и как да те ревнувам,

щом щастието ти във мен прелива, -

затуй че ти, Дриада лекокрила,

в кой ли мелодичен кът 

на сенчесто зелено-буково усое

лятото възпяваш с безгранична сила.

                           II

О, глътка упоителна от вино,

лежало дълго във дълбока хладина,

с вкуса на Флора, с аромата на сено

и танц на провансалка загоряла!

O, стъкленица пълна с топъл Юг,

ти - руменобуза Хипокрена,

с пенест низ мъниста по ръба,

с устни - теменуги влажни.

Пиян съм и светът незрим за мен е,

с тебе чезна в мрак разлистен.

                           III

Изгубен и погълнат, аз не зная онова,

което сред листата, ти не помниш:

умора, треска, гняв и суета –

там: където хора лазят с тежък стон,

където младостта е призрак блед, с коси печално посивели,

където млади раснат, и линеещи в злощастие умират,

където мислите са пълни със тъга,

очи оловни със покруса,

където Красота е тъй безпътна,

и Любов не крее – като семе съхне.

                            IV

Далеч! Далеч ще полетя към теб,

но не с каляската и свитата на Бакхус,

а с крилата бързокрили на Поезия.

Макар че моят мозък, бавен и объркан

вече с теб е! Толкоз нежна е нощта,

и кралицата Луна на своя трон е,

сред сребърните свои звездни Феи,

но долу няма светлина -

небесен бриз, в треви и мъх оплетен,

неясен мрак едва довея.

                              V

Не виждам аз в нозете си цветята

ни мекия тамян по клоните накичен,

гадая само в тъмнина уханна,

с какво сезонът месеца дарил е,

треви, шубраци, плодните дървета диви,

глогина бяла и пастирска шипка млада,

нетрайни теменужки със листа последни,

и първородното дете на Май,

мускусната роза, пълна с росно вино,

свърталище жужащо на мушиците в нощтa.

                             VI

Стаен, аз слушам дълги нощи

Смъртта, почти във нея влюбен,

наричах я със нежни имена

и умолявах я за отдих в рими,

дъха ми да проводи тихо към небето.

Но изглежда че сега, по-дивна смърт е тази,

да спра след полунощ, пречистен и без болка,

докле душата си от звуци ти изливаш във екстаз!

Да пееш ти, а аз да бъда твоят

възвишен реквием, надгробен чим.

                              VII

Не си родена да умреш, безсмъртна птичко,

стъпкана от поколенията жадни!

Под твойта ария в нощта

и императори и шутове са равни.

Навярно с тази песен,

спасила си изгубената Рут,

скърбяща в чуждите нивя.

Същите магически прозорци,

неведнъж отваряла си в пенестия скут

на опасните морета, в край забравен.

                              VIII

Забравен! Самата дума е като камбана -

за своя дан при теб се връщам с нея!

Сбогом! Фантазията ни не може тъй да мами,

както може елф да лъже.

Прощавай! Сбогом! Твоят жален химн замира

покрай ливадите, над тихия поток,

нагоре след хълма, погребан дълбоко

нейде нататък в долини и поля.

Видение ли бе, или от сън се будя?

Няма музика. Да се прoбудя, или да заспя?

                                ***