7.09.2021 г., 9:42 ч.  

Призраци на зеления ад. А. Шляхтински. Глава трета 

  Преводи » Проза, от Руски
855 0 0
39 мин за четене
Призраците на зеления ад
 
Глава трета
    Змиите пеят през нощта
 
  «Етнологът рядко е безразличен към к собствената си етническа група.»
    Клод Леви- Строс, изследовател
 
   Точно преди една седмица, ние - старецът, двама мъже и две момчета, - лежейки в тъмнината под навесите от палмови листа в горната част на рекичката Уируяку, слушахме, как като сребърно звънче тихо плаче много малкото, колкото нокът на малкото пръстче, смолено- черно жабче с ярко- жълти ивички. Нейното име е кануа мама, което от езика на индианците кичуа се превежда като «стопанка, дух на дървото кануа». Дребосъчето ридаеше, оплаквайки смъртта на своя брат - отсечения от нас горски гигант кануа каспи (дървото седро, както го наричат на испански). Ето вече една седмица моите приятели - индианците кичуа от река Бобонас - и аз строим новото каное. И през цялото това време жабчицата тихичко плаче. Какво ѝ остава, когато ние, освен всичко друго, разрушихме домът ѝ? Та нали по- рано тя спокойно живееше високо в короната на падналия горски гигант. А сега? Ние не знаем, какво ще стане с нея. Но на семейството на моя добър приятел е нужно ново каное, така че избора падна не в полза на дребосъчето. Старците казват, че жабчето ще крещи всяка нощ докато дървото не се превърне напълно в каное и не бъде изнесено от дълбоката джунгла към реката.
   И днес цялото семейство се е събрало. Двете индиански семейства са се събрали в неголямата, изградена върху колове, хижа на брега на реката Бобонаса. Небето е покрито с облаци, и звезди не се виждат. Въобще нищо не се вижда. Само джунглата си живее своя живот, за чието присъствие може да се досети човек само по гласовете, които изхождат от нея. От тези гласове по гръбначния ми стълб пробягва хладинка и въобще някакси не съм на себе си. Това вече не са невинните крясъци на възбудените кестеново-жълти кълвачи куту тсуан, клинчещи порция тютюн: «Тауаку ку- уай, тауаку ку- уай…» («тютюн ми дай, тютюн ми дай.») Това е съвсем друго нещо, нещо много старо и тревожно. Бързо лазещите «мравки» около гръбначния ми стълб са се появили не толкова от самите звуци, колкото от осъзнаването на това, чий са тези звуци.
   - Мутулю пее на другия бряг, - коментира индианецът.
   Точно тези думи ме карат да потрепервам. Това, което бях сметнал за повтарящ се на всеки пет минути силен шум от птиче пърхане, се оказа вик на триметровата мутулю - зла отровна змия, имаща навик да се нахвърля внезапно на човека и да го преследва. А сега тази гадина, дебела колкото глезен на зрял човек «пее» на отсрещния бряг почти срещу нашата къща.
   - Тук, в монте, има много мутулю, - «успокоява» ме приятеля. - Там, около Канелоса (селището, откъдето дойдохме, спускайки се по реката), ги няма.
   - А на Ятапи има ли ги?
   - Да, на Ятапи са също много, Андрес. В тази посока са предостаточно.
   - Знаеш ли, аз никога по-рано не съм слушал песента на мутулю. Казват, че анакондите също пеят, но не ми се е случвало да ги слушам. А това наистина ли е змия? - Плахата надежда, че моят приятел се е пошегувал, все още е останала в мене.
   - Да, змия е. Ако не вярваш, попитай баща ми.
   В отговор старецът кимва.
   - А често ли пеят те? Защо не съм ги чувал нито на Ятапи, нито на други места?
   - Често. Просто не си имал късмет, уауки - брат. Колко пъти съм ти казвал, че нощем е малко опасно да се ходи из гората, трябва да се внимава.
Моят стар приятел ме упреква по този начин. Честно казано, има за какво. До сега не съм вярвал много на страховете на индианците-горяни от змиите, особено през тъмното време на денонощието, и съм бил доста нехаен, бродейки през нощта из селвата и катерейки се по дърветата. Но сега не е така вече. Не е исключено скоро да ме хване параноята.
 
   Подобна ситуация се появи тия и дни, когато случайно научих, че в Бобонас, в устието на Уируяку и по-надолу, имало много гадни рибички, сомчета-карниру. Тези малки, дълги и, изглежда, без кости създания предпочитат спокойните води, избягвайки горните части на реките с тяхното бурно течение и прагове. Карниру са паразити. Често може да бъдат намерени в хрилете на по-големи риби, например, в един и половина метровите сомове-гаф. Те проникват под хрилните капаци и се заселват там, ровят с бодливите си перки в тялото на гостоприемника и пият кръвта му. Всичко би било наред, но „касапите“ влизат не само в рибите, но и в къпещи се животни, включително и в хората. И премахването им от ректума или уретрата не е лесна задача. Ето защо индианците никога не уринират и не отиват "по нужда" в реката на дълбоките места: амонякът, съдържащ се в урината, привлича карниру както светлината на нощните молци и те се стремят да проникнат през съответните дупки на човешкото тяло.
 
   Песента на мутулю действа на всички подтискащо. Ние сме петнадесет човека, като по-голямата част са деца на възраст от пет месеца до девет години. Те се страхуват. Дойдоха в хижата заедно със старците.
   - Ачи, качута куиндай, расскажи ни приказка, - моля аз бащата на моя приятел, опрял се с цигарата до бамбуковата стена.
   Старецът, от който се виждат проблясъците на запалената цигара, мълчи, но децата започват да настояват, вдигайки шум около дядото:
   - Апайяйя, дядо разкажи ни за совичката-булюкуку, разкажи ни за булюкуку!
   И старецът се съгласява. Щом започва да говори децата мигновено утихват. Говори на язика кичуа. В тъмнината, при слабата светлина на лампадката, старият ловец живо и образно разсказва древна приказка, която е чул от дядо си, а в прохладния въздух сладко мирише на цигарен дим:
  - Един път един знахар-йячах отишъл на лов в гората. Жена му си останала вкъщи с двамата им сина. Вървял-вървял и се заблудил. Лутал се така два месеца. Жена му, като видяла, че мъжът ѝ не се връща, заживяла с друг мъж. Много дни бродил знахарят, докато не се срещнал с малкия булюкуку. Той го поканил да се изкачи при него на гости. Там те разговаряли и пили чичу. След това знахарът се върнал у дома и донесъл много месо. Попитал децата си: «Къде е майка ви?»
   «На сечището е, с друг мъж». «Сгответе месото и яжте», - рекъл бащата. Като се върнала майка им, децата започнали да викат: «Татко дойде и донесе това месо». «Как така е дошъл? Вие лъжете!» -отговорила жената. Тогава синовете ѝ показали месото, но майка им се разгневила, взела го и го изхвърлила. Но момчетата го върнали и го изяли. Отново дошъл баща им, и рекъл:
   «Не спете тази нощ. Аз ще се върна като сова булюкуку. Ето така ще викам: „Булю-ку-ку-ку!“»
   Настъпила ноща, децата лежали, и се вслушвали. Долетял булюкуку, четири пъти прелетял около хижата и извикал: «Булю-ку-ку-ку!»
   «Мама още не е заспала», - отговорили децата.
   Отново се върнал булюкуку, обиколил хижата четири пъти и извикал:
   «Булю-ку-ку-ку!»
   «Мама още не спи», - рекли децата. Отново долетял булюкуку и викнал: «Булю-ку-ку-ку!» Децата отговорили: «Мама вече спи».
   В този момент бащата-булюкуку залетял в къщата и с нокътчето си извадил очите на жената и ги изсмукал. И с мъжа постъпил така. Събуждайки се сутринта, жената и мъжа разбрали, че нямат очи, и попитали децата: «Имате ли очи?» «Да», - отговорили те. «А ние защо нямаме?» Жената се замислила, и накрая рекла: «Какво да правя? Ако стана дърво, ще умра. Ако стана анаконда-амарун, също ще умра. Ще стана делфин-бугю». «На мен ми се струва, че това е добре», - отговорил мъжа. И тръгнали те към реката. Жената скочила във водата и се превърнала на делфин. После тя три пъти изскочила от водата и изфучала. Мъжът скочил във водата и също станал делфин. После три пъти подскочил и изфучал.
   Ето защо сега делфините-бугю имат такива малки очички. А знахарът взел синовете си и ги отвел в джунглата, за да се превърнат и те в булюкуку.
   -Уауки, помоли баща си да ни разкаже още една приказка, - обръщам се към приятеля, и той уговаря стареца в съпровод с радостните възклицания на децата. Двете жени – майката на приятеля и неговата жена - също седят до нас и внимателно слушат. Изведнъж едно от момчетата отваря уста, опитвайки се да каже нещо, но веднага притихва, спрян от баща му.
   -Много отдавна живял мъж, който  имал славата на шаман, - заговори старецът. – Един път той сварил голямо гърне с айяхуаска и, като го сложил зад гърба си, отишъл в джунглата. Там той бродил цяла седмица. През последния ден човекът дошъл до едно огромно дърво пасу, на клоните на което висяли много плодове. А тъй като бил много изгладнял, започнал да яде. Изведнъж на най-горните клони се появила жена с малко дете. Мъжът я гледал, но самият той не се качвал на дървото. Тогава тя и детето слезли на земята.
«Хиии… хиии… хиии!» - започнала да се смее жената.
   Рекла:
   «Накъсай плодове и ми дай да ям!»
   Жената била супаи, дяволица. Мъжът се качил на дървото и откъснал цял куп плодове, които после хвърлил на земята. Тя ги събирала с такава скорост, че човек по никакъв начин не би могъл да събере колкото му е нужно. Тогава той, седейки на дървото, рекъл на жената:
   «Сестричке, сложи детето по-близо до дървото».
   Тя го пренесла до дървото, и тук детето заспало. Като видяла че мъжа се е спуснал до долните клони и нарочно затрупал малкия с цял куп плодове, жената започнала да вика:
   «Внимавай! Ще го убиеш!»
   И отнесла детето далеч от дървото. Мъжът отново се заел да бере плодове. След известно време казал на жената:
   «Сестричке, сложи детето под дървото».
   Тя отново го пренесла до дънера. Тогава мъжът откъснал най-големите плодове и убил детето. Като видяла това, жената освирепела:
   «Ще те изям! Слизай!»
   Но човекът не се спускал. Тогава жената отишла в джунглата и се върнала с огромно количество зли мравки - лютури, тилии и анаянгу - и ги пуснала на дървото, за да пълзят нагоре. Мъжът насекъл клони и изчетквал мравките докато не ги прогонил съвсем. Това разгневило жената още по-силно, и тя извикала Тикан Учу, да донесе той секирата си. Но секирата, която била наполовината гъба, се разпаднала.
   Тогава жената извикала броненосеца-качикамбу. Той подкопавал корените докато дървото рухнало. Но човекът ловко прескочил на съседното дърво. Жената в отчаяние започнала да ридае:
   «Няма да мога да те изям вече! Брат, защо уби сина ми?»
   А мъжът през това време бързо избягал вкъщи. По пътя срещнал един елен-таруга, той го чакал в средата на пътя. Този таруга бил облечен в кушма* (*наметало, бел. прев.), дълга почти до петите, торба - риза без ръкави. Той попитал човека:
   «Къде си тръгнал?»
   «В къщи, да пия айяхуаска».
   А после мъжът му разказал какво се е случило с него и предложил:
   «Ела да поменем детето, което убих».
   «Не! -отговорил еленът. - Не искам неговата майка да ни изяде. Но аз внимателно ще те пренеса под кушмата ми. А сега затвори за малко очи».
   Човекът затворил очи, а когато ги отворил видял, че се е оказал на планината Супаи Урку. Там имало къща, от която се чувал шум. Около мъртвото тяло на детето се събрали много демони -супаи, а майка му ридаела в ъгъла. Демоните, като видяли елена, завикали:
   «Курака, вождът е дошъл! Ела тук, ела при нас, ела при нас, ела при нас!»
   Te го поканили да седне на едно дървено трупче. Човекът, който се криел под кушмата, бил доста изплашен. Супаите дали на елена да пие бира от царевица, предлагали му отвара  и див мед. Сложили пред него много гърнета. Еленът успял незабележимо да даде и на човека под наметалото да хапне и да пийне.
   А жената все плакала и плакала:
   «Сине, сине… братче мое… - И изведнъж усетила че тук има човек. Поела въздух през носа и рекла: - Този човек е тук!»
   Но демоните не ѝ обърнали никакво внимание:
   «На тебе все ти се привижда мирис на мъже! Хайде стига! Ще вземем и теб да те закопаем жива!»
   Жената отново започнала да ридае. И, като се ядосала на своите братя-демони, започнала да вика, да зове любовниците си. Тя имала много любовници: на всяка планина по двама. И ето как тя пеела високо и ги зовяла:
     Викам тези, които са на Уагра Урку.
     Викам тези, които са на Юнщи Урку.
     Викам тези, които са на Кастаньяс Урку. 
     Викам тези, които са на Сумаку Урку.
     Викам тези, които са на Дила Уайя Урку.
     Елате, елате, ой, ой!..
   Дошли тези, които живяли на Уагра Урку, духнали на главата на детето и рекли:
   «Мъртво е!»
   Дошли тези, които живяли на Юнщи Урку, духнали на главата на детето и рекли:
   «Мъртво е!»
   Дошли тези, които живяли на Кастаньяс Урку, духнали на главата на детето и рекли:
   «Мъртво е!»
   Дошли тези, които живяли на Дила Уайя Урку, духнали на главата на детето и рекли:
   «Мъртво е!»
   Когато сутринта изкукуригал петела дошли тези, които живеели на Сумаку Урку, духнали на главата на детето и го накарали да оживее.
   Майка му веднага го взела и го сложила на гръдта си, но детето повърнало, и умряло вече завинаги. Тогава жената побесняла и запяла на любовниците си:
   «Ляуща улю тсауата, калюлю рака тсауата!.. Лепкави костенуркови членове! От вас ползата е по-малка, отколкото от влагалището на костенурката!..»
   Любовниците, като чули тези обидни думи, изрили дупка и закопали жената жива заедно с мъртвия ѝ син.
Старецът допуши цигарата си. Малките деца са заспали на коленете на по-големите си братя и сестри. Индианецът решава да разкаже още една, последна приказка. Този път за пекарите с белите муцуни, които индианците кичуа наричат уагра уан-гана. Огромни стада от тези големи животни, приличащи на диви свине, неспрестанно бродят из джунглата.
   - Един път, един ловец отишъл в гората и срещнал стадо уан-гана. Стрелял в тях, но не убил нито едно животно. И така, ден след ден. Жена му плакала вече от глад. В края на краищата мъжът се въодушевил и рекъл:
   «Тръгвам, и ще преследвам тези уан-гани до самия край».
   Когато животните заспали, той се приближил тихо до тях:
        Една нощ спал, две спал; три спал… десет спал.  
   Свинете разбрали, че има човек наблизо, и му рекли:
   «Братко, ти си човек. Защо ходиш подир нас? Качи се на това дърво усауа - спокойно да се наядем».
   Мъжът дал на животните много плодове усауа, и те му рекли:
   «Ако тази нощ спиш сред нас, ягуарът няма да те изяде».
   От Канелоса те го отнесли на реката Мараньон. Там те се къпали и преплували на другия бряг. Мъжът плувал сред тях:
     Тук уангана, там уангана, тук погледне - уангана, там погледне - уангана.
   «Може да те изяде анакондата», - рекли на ловеца животните.
Тези уангана в действителност били много красиви дългокоси жени. Когато стигали до дърво с множество плодове, мъжът се качвал на него и им хвърлял - да ядат. Уан-гана на свой ред намирали за него раци в ручейте.
   Един път ловецът рекъл:
   «Хайде да отидем при хората».
   Уангана му дали курмита - кратка тръба-рог от изпечена глина, за да ги предупреждава в джунглата. Когато се приближавали до някоя къща, човекът започвал да свири, но хората и кучетата обкръжавали уангана, така че само малка част от тях можели да се  спасят.
   Сега те вървяли много дни наред. Една жена-уангана била бременна от човека и скоро родила дете, също уан-гана. Ходели те по ручеи и блата, докато не стигнали до къщата, където живеел ловецът.
   «Сега сме близо до къщата ти, - рекли уангана. - Не ти ли е жал за жената?»
   «Да, жал ми е. Трябва да се прибирам».
   «Добре. Но ти беше много добър с нас, затова ти подаряваме тази курмита».
   Същата нощ, когато се приближили до дома на ловеца, уангана попитали човека:
   «Какво носиш на ръката?»
   «Това са гривни от семена», - отговорил той.
   «И ние искаме такива», - рекли уангана.
   «Добре».
   Човекът отсекъл няколко лиани тямщи и им вързал лапите, казвайки:
   «Връзваме така, тук и тук, а когато изгрее слънцето, на тях ще се появят същите клъбца, като моите».
   Той вързал най-угоените уангана. Когато изгряло слънцето, рекъл:
   «Скоро ще ги видите, чакайте».
   В същото време мъжът влязъл вкъщи и разказал на своята жена всичко, което се е случило с него.
   «Хайде да убием тези уангана», - рекла тя.
   «Отиди ти. Вързал съм най-дебелите».
   Жената отишла в джунглата и убила толкова от тях, колкото пожелала. Малко по-късно, когато жената отишла да даде месо на родителите си, мъжът се върнал в джунглата и изсвирил с курмитата. Скоро дошли уанганите, и ловецът ги отпратил по пътека, където хората да не могат да ги убият.
   По-късно този човек ще стане Уангана Курака – господар на всички свине-уангана.
   Същият ловец имал навик да слага гърнетата горе под покрива. Роднините му мажели с отрова стреличките- вирути за духащите се тръби, а после мъжът свирел с рога- курмита. Незабавно идвали уангана, всичките много тлъсти. Много: една, две, три, сто, хиляди.
   Един път той излязъл по работа и оставил глинения рог на брат си, предупреждавайки го:
   «Когато огладнееш, свирни с рога един път, не повече».
   Но той изсвирил обаче няколко пъти. И дошли от недрата на земята много уангана и взели курмита-та. Мъжът се върнал и като научил за станалото, разгневен убил брат си. А после оттичал при уанганите.
   «Защо си взехте рога?» - извикал им той.
   Те отговорили:
   «А защо ти изсвири няколко пъти? Няма да ти го дадем вече».
   И макар да ги молел, животните не му върнали рога- курмита. Вместо него уангана подарили на човека копие.
   «С него ще ловуваш. С едно хвърляне ще убиваш уангана».
   Така и станало. Уанганата умирала, а копието отново се връщало при човека.
Един път мъжът отишъл да лови риба, и неговият по-млад брат го помолил:
   «Ще донеса храна на жена ти и децата. Само ми дай копието си».
   «Добре, - рекъл мъжът. – Хвърляш го само един път, и то само се връща при тебе».
   «Добре, не се безпокой», - отговорил брат му.
   Когато се появили уанганите, хвърлил копието в първата. После човекът го хвърлил във втората уангана, но копието се върнало и пронизало сърцето на ловеца.
   Като се прибрал и разбрал за случилото се, Уангана Курака тръгнал бързо там, където били уанганите, и ги помолил да му върнат копието. Но те рекли:
   «Късно е! Няма да ти дадем вече нищо!»
   Поради това мъжът, ридаейки, се върнал вкъщи, без рога- курмита и без вълшебното копие.
   … Налягали едно до друго, спят дълбоко малките деца. А и по-големите клюмат с глави. Духаме лампадката. Цикади и скакалци почти няма, почти не се чуват. Затова пък призрачно трептят зелените искрици на светулките: навярно утре ще вали. И в тази нощна тишина от другия бряг през всеки пет минути се чува смразяващата песен на горската гадина.
 
Продължение следва
 
 
Оригинален текст

 

 

Глава третья

    Змеи поют по ночам

  

 

  

    Этнолог редко остается нейтральным по отношению к собственной группе.

    Клод Леви-Стросс, исследователь

  

  

 

  

   Ровно сутки назад мы — старик, двое мужчин и два мальчика, — лежа в темноте под навесами из пальмовых листьев в верховьях речушки Уируяку, слушали, как серебряным колокольчиком тихонько плачет крошечная, с ноготь мизинца, смоляно-черная лягушечка в ярко-желтых полосках. Ее имя — кануа мама, что с языка индейцев кичуа можно перевести как «хозяйка, дух дерева кануа». Кроха рыдала, оплакивая смерть своего брата — поверженного нами лесного гиганта кануа каспи (дерева седро, как зовут его по-испански). В течение вот уже недели мои друзья — лесные индейцы кичуа с реки Бобонаса — и я строим новое каноэ. И все это время лягушечка тихонько плачет. Что еще остается ей делать, когда мы, в довершение ко всему, разрушили ее дом? Ведь прежде она спокойно жила высоко в кроне рухнувшего лесного гиганта. А теперь? Мы не знаем, что станется с ней. Но семье моего хорошего друга нужно новое каноэ, так что выбор пал не в пользу крошки. Старики говорят, что лягушечка будет кричать каждую ночь до тех пор, пока дерево окончательно не превратится в каноэ и не будет вынесено из глубин джунглей к реке.

   А сегодня вся семья в сборе. Точнее, две индейские семьи собрались в небольшой свайной хижине на берегу реки Бобонаса. Небо заволочено тучами, и звезд не видно. Вообще ничего не видно. Только джунгли живут своей жизнью, догадаться о присутствии которой можно лишь по доносящимся из них голосам. От таких голосов у меня вдоль позвоночника пробегает холодок и вообще как-то не по себе. Это тебе не невинные крики взбалмошных каштаново-рыжих дятлов куту тсуан, выпрашивающих порцию табака: «Тауаку ку-уай, тауаку ку-уай…» («табаку дай, табаку дай.») Это совсем другое, что-то очень древнее и тревожное. Гонки мурашек вдоль позвоночника у меня даже не столько от собственно звуков, сколько от осознания того, кому они принадлежат.

   — Мутулю поет на том берегу, — комментирует индеец.

   От таких слов меня и пробрала дрожь. То, что я принял за повторяющийся каждые пять минут громкий шорох трепыхающейся птицы, оказалось криком трехметровой мутулю — злой ядовитой змеи, имеющей обыкновение ни с того ни с сего набрасываться на человека и преследовать его. А сейчас эта тварюга толщиной с голень взрослого человека «поет» на противоположном берегу почти напротив нашего дома.

   — Здесь, в монте, много мутулю, — «успокаивает» меня друг. — Там, возле Канелоса (селение, откуда мы прибыли, спустившись по реке), их нет.

   — А на Ятапи есть?

   — Да, на Ятапи их тоже много, Андрес. В той стороне их предостаточно.

   — Знаешь, я никогда прежде не слышал песню мутулю. Говорят, анаконды тоже поют, но и их мне не доводилось слышать. А это точно змея? — Робкая надежда, что мой друг пошутил, еще слабо теплится во мне.

   — Да, змея. Если не веришь, спроси у моего отца.

   В ответ старик кивает головой.

   — И часто они так поют? Почему же я не слышал их ни на Ятапи, ни в других местах?

   — Часто. Тебе просто не везло, уауки — брат. Сколько раз я говорил тебе, что по ночам немного опасно ходить по лесу, надо быть осторожным.

   Это мой старый товарищ так упрекает меня. По правде говоря, есть за что. До сих пор я не особо внимал страхам лесных индейцев перед змеями, особенно в темное время суток, и вел себя достаточно беспечно, бродя ночью в сельве и лазая по деревьям. Но теперь это в прошлом. Не исключено, что скоро я стану параноиком.

   Похожая ситуация сложилась на днях, когда я случайно узнал, что в Бобонасе, как раз начиная от устья Уируяку и ниже, живут прегадкие рыбки, сомики-карниру. Эти маленькие, длинные и, кажется, лишенные костей создания предпочитают спокойные воды, избегая верховьев рек с их бурным течением и порогами. Карниру — паразиты. Частенько их можно найти в жабрах более крупных рыб, например полутораметровых сомов-багре. Они проникают под жаберные крышки и обосновываются там, впившись шипастыми плавниками в тело хозяина и попивая его кровь. Все бы ничего, но карниру — «мясники» залезают не только в рыб, но еще и в купающихся животных, включая людей. И извлечь их из прямой кишки или уретры задача не из простых. Вот почему индейцы никогда не мочатся и не ходят «по большому» в реку на глубоких местах: аммиак, содержащийся в моче, привлекает карниру как свет ночных мотыльков, и те стремятся пролезть в соответствующие дырки на теле человека.

   Песня мутулю действует на всех угнетающе. Нас пятнадцать человек, причем большая часть дети в возрасте от пяти месяцев до девяти лет. Им не по себе. Они поднимаются в свайную хижину вслед за стариками.

   — Ачи, качута куиндай, расскажи сказку, — прошу я отца моего друга, прислонившегося с сигаретой к бамбуковой стене.

   Старик, мерцая огоньком сигареты, отмалчивается, но дети подхватывают, устраивая возню вокруг деда:

   — Апайяйя, дедушка, расскажи про совку-бульюкуку, расскажи про бульюкуку!

   И старик сдается. Едва он начинает говорить, как дети мгновенно затихают. Он говорит на языке кичуа. В темноте при неверном свете коптелки старый охотник живо, в лицах рассказывает древнюю сказку, которую слышал от своего деда, а в прохладном воздухе сладко пахнет табачным дымом:

   — Как-то раз один знахарь-йячах отправился охотиться в лес. Дома у него осталась жена и двое сыновей. Он шел-шел и заблудился. Плутал так два месяца. Жена, видя, что ее муж не возвращается, стала жить с другим мужчиной. Много дней бродил знахарь, пока не встретился с маленьким бульюкуку. Тот пригласил его подняться к себе в гости. Там они разговаривали и пили чичу. После этого знахарь вернулся домой и принес много мяса. Он спросил своих детей: «Где ваша мать?»

   «Она на расчистке с другим мужчиной». «Приготовьте это мясо и поешьте», — сказал отец. Когда вернулась мать, дети закричали ей: «Наш отец пришел и принес вот это мясо». «Какой еще отец? Вы врете!» — ответила женщина. Тогда сыновья показали ей мясо, но мать, разозлившись, схватила его и вышвырнула прочь. Мальчики принесли его назад и съели. Снова пришел их отец и сказал:

   «Не спите этой ночью. Я вернусь как сова бульюкуку. Вот так я буду кричать: „Булью-ку-ку-ку!“»

   Настала ночь, и дети лежали, прислушиваясь. Прилетел бу-льюкуку, четыре раза облетел вокруг хижины и прокричал: «Булью-ку-ку-ку!»

   «Мама еще не уснула», — ответили дети.

   Снова вернулся бульюкуку, облетел хижину четыре раза и прокричал:

   «Булью-ку-ку-ку!»

   «Мама еще не уснула», — сказали дети. Снова прилетел бульюкуку и крикнул: «Булью-ку-ку-ку!» И дети ответили: «Мама уже спит».

   Тут отец-бульюкуку залетел в дом и коготком вырвал глаза у женщины и высосал их. И с мужчиной он поступил так же. Проснувшись утром, женщина и мужчина поняли, что у них нет глаз, и спросили детей: «У вас есть глаза?» «Да», — сказали те. «А почему же у нас нет?» Задумавшись, женщина наконец сказала: «Как мне быть? Если я стану деревом, то умру. Если стану анакондой-амарун, тоже умру. Буду я дельфином-бугью». «Мне кажется, что это хорошо», — ответил мужчина. И они отправились к реке. Женщина прыгнула в воду и превратилась в дельфина. Затем она три раза выпрыгнула и фыркнула. Мужчина прыгнул в воду и тоже стал дельфином. Затем он три раза выпрыгнул и фыркнул.

   Вот почему сегодня у дельфинов-бугью такие маленькие глазки. А знахарь забрал своих сыновей и увел их в джунгли, чтобы и они превратились в бульюкуку.

   — Уауки, попроси своего отца рассказать еще сказку, — обращаюсь я к другу, и тот уговаривает старика под радостные восклицания детей. Две женщины — мать приятеля и его жена — тоже сидят подле нас и внимательно слушают. Вдруг кто-то из мальчишек открывает рот, пытаясь что-то сказать, но тут же притихает, одернутый отцом.

   — Давным-давно жил мужчина, который пользовался славой шамана, — говорил старик. — Как-то раз он сварил большой горшок айягуаски и, пристроив его за спиной, отправился в джунгли. Там он бродил целую неделю. В последний день человек пришел к огромному дереву пасу, на ветвях которого висело множество плодов. А так как он сильно проголодался, то принялся кушать их. Вдруг на самых верхних ветвях появилась женщина с маленьким ребенком. Мужчина смотрел на нее, но сам не поднимался. Тогда она и ребенок спустились на землю.

   «Хиии… хиии… хиии!» — смеялась женщина.

   Она сказала:

   «Нарви плодов и дай мне поесть!»

   Та женщина была супаи, дьяволицей. Мужчина забрался на дерево и нарвал целую кучу плодов, которые потом сбросил вниз. Она их подбирала с такой скоростью, что человек все никак не мог собрать необходимое количество. Тогда он, сидя на дереве, сказал женщине:

   «Сестренка, положи ребенка поближе к дереву».

   Та перенесла его к стволу, и здесь ребенок уснул. Видя это, мужчина спустился до нижних ветвей и со злостью вывалил целую кучу плодов прямо на малыша. Женщина закричала:

   «Осторожно! Ты же убьешь его!»

   И унесла ребенка прочь от дерева. Мужчина же снова принялся рвать плоды. Через какое-то время он сказал женщине:

   «Сестренка, положи ребенка под дерево».

   Та снова перенесла его к комлю. Тогда мужчина сорвал самые крупные плоды и убил ребенка. Увидев это, женщина рассвирепела:

   «Я съем тебя! Спускайся!»

   Но человек не спускался. Тогда женщина ушла в джунгли и вернулась с огромным количеством злых муравьев — льютури, тильи и аньянгу — и выпустила их на ствол, чтобы они ползли вверх. Мужчина нарубил веток и смахивал муравьев до тех пор, пока всех не прогнал. Это разозлило женщину еще сильнее, и она позвала Тикан Учу, чтобы тот принес свой топор. Но топор, который был наполовину грибом, развалился.

   Тогда женщина позвала броненосца-качикамбу. Этот подкапывал корни до тех пор, пока дерево не рухнуло. Но человек ловко перескочил на соседнее. Женщина в отчаянии принялась рыдать:

   «Я больше не смогу съесть тебя! Брат, зачем ты убил моего сына?»

   А мужчина тем временем быстренько убежал домой. По пути ему встретился олень-таруга, поджидавший его на полпути. Этот таруга был одет в кушму — длинную, почти до пяток, мешок-рубаху без рукавов. Он спросил человека:

   «Ты куда идешь?»

   «Домой, пить айягуаску».

   А потом мужчина рассказал ему, что с ним произошло, и предложил:

   «Пойдем помянем ребенка, которого я убил».

   «Нет! — ответил олень. — Не хочу, чтобы его мать нас съела. Но я осторожно перенесу тебя под своей кушмой. А теперь закрой-ка на мгновение глаза».

   Человек закрыл глаза, а когда открыл их, то увидел, что оказался на горе Супаи Урку. Там стоял дом, из которого доносился шум. Возле тела мертвого ребенка собралось много демонов-супаи, а его мать рыдала в углу. Демоны, увидев оленя, закричали:

   «Курака, вождь пришел! Иди сюда, иди к нам, иди к нам, иди к нам!»

   Они пригласили его и предложили сесть на чурбачок. Человек, который прятался под кушмой, сильно перепугался. Супаи поили оленя пивом из маиса, предлагали бражку и дикий мед. Они поставили перед ним множество горшков. Олень так, чтобы никто не заметил, угостил человека, прятавшегося под одеждой.

   А женщина все плакала и плакала:

   «Мой сынок, мой сынок… братец… — И вдруг она почуяла человека. Женщина втянула носом воздух и сказала: — Этот человек здесь!»

   Но демоны не обратили на нее никакого внимания:

   «Тебе всегда чудится запах мужчин! Заканчивай! А то мы тебя живьем закопаем!»

   Женщина снова принялась рыдать. И, разозлившись на своих братьев-демонов, стала кричать, звать любовников. У нее было много любовников: на каждой горе по двое. И вот как она громко пела, звала их:

  

   

     Я зову тех, кто на Уагра Урку.

 

     Я зову тех, кто на Юнщи Урку.

 

     Я зову тех, кто на Кастаньяс Урку.

 

     Я зову тех, кто на Сумаку Урку.

 

     Я зову тех, кто на Дила Уайя Урку.

 

     Придите, придите, ай, ай!..

 

   

 

  

   Пришли те, кто жил на Уагра Урку, подули на голову ребенка и сказали:

   «Он мертв!»

   Пришли те, кто жил на Юнщи Урку, подули на голову ребенка и сказали:

   «Он мертв!»

   Пришли те, кто жил на Кастаньяс Урку, подули на голову ребенка и сказали:

   «Он мертв!»

   Пришли те, кто жил на Дила Уайя Урку, подули на голову ребенка и сказали:

   «Он мертв!»

   Когда уже пропел петух, пришли те, кто жили на Сумаку Урку, подули на голову ребенка и заставили его ожить.

   Мать тут же схватила его и приложила к груди, но ребенка вырвало, и он умер уже навсегда. Тут женщина впала в бешенство и запела своим любовникам:

   «Льяуща улью тсауата, кальюлью рака тсауата!.. Склизкие черепашьи члены! От вас проку меньше, чем от влагалища черепахи!..»

   Любовники, услышав такие оскорбления, вырыли яму и закопали женщину заживо вместе с ее мертвым сыном.

   Старик докурил сигарету. Самые маленькие, пристроившись на коленях у старших братьев и сестер, уже спят. Но индеец решает рассказать еще одну, последнюю сказку. На сей раз про белогубых пекари, которых индейцы кичуа зовут уагра уан-гана. Эти крупные животные, похожие на диких свиней, беспрестанно бродят по джунглям огромными стадами.

   — Как-то раз охотник отправился в лес и встретил стадо уан-гана. Он выстрелил в них, но не убил ни одно животное. Так повторялось из разу в раз. Его жена уже плакала от голода. В конце концов мужчина воодушевился и сказал:

   «Я пойду и буду до конца преследовать этих уангана».

   Когда животные заснули, он потихоньку подобрался к ним:

  

   

     Одну ночь спал, две спал;

 

     Три спал… десять спал.

 

   

 

  

   Свиньи поняли, что рядом человек, и сказали:

   «Брат, ты человек. Зачем ты ходишь за нами? Залезь на это дерево усауа и дай нам поесть».

   Мужчина дал животным много плодов усауа, и те сказали ему:

   «Если этой ночью ты будешь спать среди нас, то ягуар не съест тебя».

   От Канелоса они отнесли его к реке Мараньон. Там они купались и переплыли на другой берег. Мужчина плыл среди них:

  

   

     Здесь уангана, там уангана,

 

     Сюда погляжу — уангана, туда погляжу — уангана.

 

   

 

  

   «Тебя может съесть анаконда», — сказали охотнику звери.

   Эти уангана на самом деле были очень красивыми длинноволосыми женщинами. Когда они находили дерево с множеством плодов, мужчина забирался наверх и сбрасывал им поесть. Уан-гана в свою очередь отыскивали для него крабов в ручьях.

   Однажды охотник сказал:

   «Давайте сходим туда, где живут люди».

   Уангана дали ему курмита — короткую трубу-рог из обожженной глины, чтобы он мог предупреждать их в джунглях. Когда они приблизились к какому-то дому, человек принялся трубить, но люди и собаки окружали уангана, так что лишь немногим удалось спастись.

   Теперь они шли много дней подряд. Одна женщина-уангана была беременна от человека и вскоре родила ребенка, тоже уан-гана. Они брели по ручьям и болотам, пока не добрались до того дома, где жил охотник.

   «Теперь мы рядом с твоим домом, — сказали уангана. — Тебе не жалко свою жену?»

   «Да, мне ее жалко. Я должен уйти от вас».

   «Хорошо. Но ты очень хорошо обошелся с нами, поэтому мы подарим тебе эту курмита».

   Той ночью, когда они подошли к дому охотника, уангана спросили у человека:

   «Что у тебя на запястьях?»

   «Это браслеты из семян», — ответит тот.

   «Мы тоже хотим такие», — сказали уангана.

   «Ладно».

   Человек срубил несколько лиан тьямщи и связал им лапы, говоря:

   «Это привязываем сюда и сюда, а когда взойдет солнце, на них появятся такие же шарики, как те, что я ношу на запястьях».

   Он связал самых жирных уангана. Когда взошло солнце, он сказал:

   «Скоро уже появятся, ждите».

   Между тем мужчина пошел домой и рассказал своей жене о том, что с ним произошло.

   «Давай убьем этих уангана», — сказала та.

   «Ты ступай. Я связал самых жирных».

   Женщина пошла в джунгли и убила столько, сколько хотела. Чуть позже, когда жена отправилась угостить мясом своих родителей, муж вернулся в джунгли и протрубил в курмита. Скоро появились уангана, и охотник отправил их по той тропе, где люди больше не могли бы убить их.

   Позже этот человек станет Уангана Курака — хозяином всех свиней-уангана.

   Этот самый охотник имел обыкновение хранить горшки наверху под крышей. Его родственники смазывали ядом стрелки-вирути для духовых трубок, а затем мужчина дул в рог-курмита. Незамедлительно приходили уангана, все очень жирные. Много: одна, две, три, сто, тысяча.

   Как-то раз, уходя по делам, мужчина оставил глиняный рог своему брату, предупредив:

   «Когда проголодаешься, подуй в рог один раз, не больше».

   Но тот подул несколько раз подряд. И вот из-под земли пришло множество уангана и забрали курмита с собой. Когда мужчина вернулся и узнал о том, что произошло, то в ярости убил своего брата. А затем побежал к уангана.

   «Почему вы отобрали рог?» — крикнул он им.

   Те ответили:

   «А зачем ты трубил в него столько раз? Больше мы не отдадим его тебе».

   И хотя он упрашивал их, но животные так и не вернули ему рог-курмита. Вместо него уангана подарили человеку копье.

   «С ним ты будешь охотиться. Метнешь его только один раз и добудешь уангана».

   Так и получилось. Уангана умирала, а копье снова возвращалось к человеку.

   Как-то раз мужчина отправился ловить рыбу, и его младший брат попросил его:

   «Я принесу поесть твоей жене и детям. Только одолжи мне копье».

   «Хорошо, — сказал мужчина. — Ты должен метнуть его всего лишь раз, и оно само вернется к тебе».

   «Ладно, не беспокойся», — ответил брат.

   Когда появились уангана, он метнул копье в первую. Затем человек бросил его во вторую уангана, но копье, вернувшись, пронзило охотнику сердце.

   Возвратившись и узнав о случившемся, Уангана Курака поспешил туда, где были уангана, и попросил их вернуть копье. Но те сказали:

   «Слишком поздно! Больше мы тебе ничего не дадим!»

   Поэтому мужчина, рыдая, возвратился к себе, уже без рога-курмита и без волшебного копья.

   … Малыши, вповалку, сопят без задних ног. Да и те, кто постарше, откровенно клюют носами. Задуваем коптелку. Цикад и кузнечиков на редкость мало, почти не слышно. Зато призрачно мерцают зеленые искорки жуков-светлячков: видно, быть завтра дождю. И в этой ночной тиши с противоположного берега каждые пять минут долетает леденящая душу песня лесного гада.

 

© Леснич Велесов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??