4.11.2020 г., 22:56 ч.  

Проект - Безсмъртие_Будимир_Глава 4 

  Преводи » Проза, от Руски
952 0 0
76 мин за четене

Глава 4

АННА

 

Почти целият следващ ден Майкъл беше зает с работа. Той устрои в гостната стая работен кът, и това стана лесно, необходимо беше само да премести масичката и креслото, и също да включи смартфона, таблета и лаптопа към мрежата чрез wi-fi. До вечерта Майкъл писа писма и провеждаше разговори с колеги, договаряше се да му изпратят определени материали за писане на статиите. По-късно Майкъл излезе на разходка, да си почине от работата. Бос, без да бърза крачеше по брега, в очакване на живописния залез, държейки сандалите в ръце. 

 

Плажът беше в чисто състояние, неголяма уместна небрежност придаваха кокосовите орехи, тук-таме изнесени от вълните на берега. Пеенето на птиците към вечерта стихна, но се  появи тракането на цикадите, беше на тях ред да изнасят концерт, под акомпанимента на налитащите вълни. Майкъл обходи носа, и се оказа в неголямо заливче. Там той видя Анна, жената, с която го запозна Боб в деня на пристигането. Тогава още, тя му се стори странна, малко дива, но в същото време безобидна, блаженна. У него се беше създало впечатление, че тя избягва хората и самотата е нейна стихия. Сега, като видя Анна, Майкъл малко се смути и понечи да тръгне обратно, за да не пречи на жената в нейното уединение, но след малко реши друго. Не знаеше нищо за Анна, у него се появи любопитство, какво я бе довело на този остров. На вид жената изглеждаше на малко повече от четиридесет години. Свободните сиви шорти и полупрозрачна бяла риза, завързана на възел на корема, хармонично я вписваха в пейзажа на плажа. Светлата ѝ коса беше завързана на опашка. Седеше, облегната с гръб на палмата и гледаше в океанската далечина.

 

Без да бърза, като че се разхожда, Майкъл се приближи до Анна и, за да не я изплаши, лекичко се прокашля в юмрук, и попита:

- Ако нямате нещо против, ще поседна до вас?

Анна повдигна погледа си и, усмихвайки се, отговори:

- Сядайте, не ми пречите.

Майкъл седна, и опря гръб на същата палма.

- Аз познавам ли ви? - попита тя.

- Предполагам..., във всеки случай, Боб ни запозна, - отговори Майкъл.

- Значи, Вие сте ме виждал?

Вопрос ли беше това, или извод Майкъл не разбра, затова отговори:

- Знам само това, че сте психолог и се казвате Анна. За всеки случай, ако не ме помните, казвам се Майкъл.

- О... Майкъл, приятно ми е да се запознаем, - тя явно не го помнеше!

За да ѝ припомни, Майкъл рече:

- Боб ни запозна преди два дена, когато обядвахме.

Анна се усмихна. Тя бавно и замислено произнесе:

- Това е било толкова отдавна, че аз вече не помня, - после бързо добавила, - извинете ме моля!

- Случва се, - прие извинението Майкъл, - за всекиго времето тече различно. Тук съм едва от два дена, а ми се струва, че е изминала цяла седмица! Времето все едно е спряло.

Анна с въздишка повтори:

- Една сед-ми-ца...

Погледът ѝ отново бе насочен към океанските далечини, към мястото, където слънцето щеше да се срещне с горизонта.

Те дълго седяха в мълчание.

Майкъл реши да прекъсне молчанието все пак, и попита:

- Извинете, а с какво се занимавате Вие тук? Ако, разбира се, това, не е тайна.

- А Боб не Ви ли е казал?

- Само това, че Вие сте психолог.

- Може и така да се каже, - Анна се замисли, после произнесле, - мисля, че бих могла да Ви разкажа, с какво се занимавам аз тук. Още повече, че точно това не съм забравила...

 

Анна отново замълча за известно време, навярно мислейки откъде да започне. И продължи:

- А за мен са изминали сто и тридесет години!

Тя завъртя глава и погледна Майкъл, очаквайки неговата реакция.

Като видя неговият неразбиращ поглед, поясни:

- Сто и тридесет години откакто Боб ни е запознал! Не една седмица, както на Вас ви се сторило, а сто и тридесет години! Затова не Ви помня.

 

Майкъл си помисли, сред какви хора всъщност се е оказал той: «Жената явно не в ред. Трябва да каже довиждане, и да си тръгва спешно». Но неизвестно защо Майкъл не побърза да направи това. Макар тя и да беше странна, но явно, не беше агресивна. «Навярно се е напушила, или е приемала гъби» - си помисли той.

Анна добре разбираше, че е създала объркване у Майкъл, но не бързаше да му изяснява нещата.

Тя направи неголяма пауза, като че наслаждавайки се на неговото състояние. После продължи:

- Всички, които тук живеят - работят върху проекта «безсмъртие».

- Проекта «безсмъртие»? – попита Майкъл, не разбирайки за какво става дума.

- Да! Казано накратко, същността на проекта се заключава в следното:

„Забелязано е, че под въздействието на психоделици* (*психотропни вещества, бел. прев.) времето за съзнанието се забавя, и ако в обикновено състояние человек възприема продължителността на една минута относително однакво, то в состояние на изменено съзнание, при употреба на психоделици, да речем канабис, една минута може да продължи цял час, или цял ден, в зависимост от дозата, от сорта на тревата, от състоянието на психиката на человека и от други фактори. Във връзка с това е възникнала идеята: а какво ще стане, ако използвайки психоделици човек бъде въведен в состояние, когато се променя времето, и времето да бъде максимално разтегнато?“.

На основата на тази идея, нашата група започна да провежда опити, в резултат на които дойдохме до изводи, които надминаха всички наши очаквания.

Анна въздъхна тежко и, гледайки в далечината, продължи:

- Сега ми е трудно да кажа, благо ли е това или проклятие! На теб ти е известно, Майкъл, такъв род експерименти са забранени във всички страни. Тук, на този остров, нашата група може безопасно да провежда своите опити. Ние експериментирахме с псилоцибин и канабиноидите, тъй като смятахме, че те не са вредоносни за физическото състояние на човека. Аз, като психолог, реших да играя ролята на подопитно зайче, за мен беше много важно да изпитам всичко това върху себе си. Използвахме различни режими за поемане на голямо разнообразие от психоделици. Случваше се да вземам много големи дози. С времето, изследвайки по този начин въздействието на психоделиците, групата ни получаваше обнадеждаващи промеждутъчни резултати. Така, например, можех в течение один сеанс, по усещане, да изживявам години, но проблемът беше, че всички тези години носеха хаотичен характер, те не бяха структурирани, с други думи, това беше само изменено възприятие на времето. Мозъкът работеше бързо, но му липсваха външни импулси за да придобият смисъл моите преживявания, и моите усещания. Един път Питър, нашият математик и компютърен гений, който дълго време изучаваше възможността за връзка между мозъка на човека и компютъра, предложи решение на нашия проблем под формата на програма, която да извлича от базата данни на жизнените собития информация по зададени алгоритми, и с помощта на интерфейса  да се предава в мозъка. Понеже в състояние на променено съзнание мозъкът работи бързо, той може да приема огромно количество информация. Проблемът беше, че интерфейсът, чрез които аз трябваше да получавам информация, работеше тогава некоректно. Ние проверихме много варианти за връзка и, в края на краищата, се спрякме на аудио канал. Беше ми необходимо да се науча да осмислям аудио поток с висока скорост и нещо повече, да го разбирам на съвсем нов език, който бяхме създали, позволяващ да се предават мегабитове* (*- милиони битове, бел. прев.) информация за една минута. Изглеждаше като че такава задача е неразрешима, но се изясни, че в състояние на изменено съзнание мозъкът е бързо обучаем. Първоначално се учех да разбирам смисъла на аудио потока на пределно ниски скорости. Оказа се, че това не е по-трудно от изучаването на чужд язик. И сега,  по-нататък е вече интересно. Под въздействието на психоактивните вещества, когато времето течеше бавно, Питър увеличаваше скоростта на аудио-потока до момента, до който можех да го възприемам и разбирам. И тогава ние достигнахме победа! За един час състояние на променено сознание изживявах цял един осмислен живот! Да, този живот не беше от рождението до смъртта, но той беше напълнен с най-различни събития, беше изпълнен с такива цветове, с такива емоции, които в обикновения живот аз никога не съм изпитвала!

 

Аудио-потокът не можеше да передава много информация. Питър създаде алгоритъм, който в компактни фрази максимално концентрираше смисъла на предаваните ми съобщения, моят мозък от тези фрази разгръщаше визуални динамични образи, формирани от моето съзнание. Затова, не може да се каже, че в мен са внасяни тези сценарий от живота. Аудио-потокът, чрез който восприемах фразите, работеше като нишка в концентриран солен разтвор, върху която се събират хиляди кристали сол, нишката за тях представлява основа, но целият спектър от цветове и форми се появява от разтвора, или в моя случай - от моето съзнание. На този етап решихме да създадем виртуален живот, в който човек да се ражда, да живее като в реалния живот, да старее и да умре. Този живот ние можем да го направим щастлив, в него ще има само радост, любов и наслаждение. Ще напишем нещо като сценарий за него, ще го включим в програма, и чрез аудио интерфейс тя ще се транслира в разума. Но и елементи на непредсказуемост трябва да присъстват в този живот, и программата ще ги извлича тези елементи също от базата данни с различни жизнени ситуации. Когато Питър завърши работата си над програмата, проведохме поредния експеримент. Тогава аз изживях своя първи живот!“

 

Анна замълча. Слънчевите лъчи докоснаха канта на водата, и се образува огнена лента, или ярко-оранжева пътечка по вълнистата повърхност на океана, която се прекъсваше от линията на прибоя. Майкъл не се осмели да прекъсне мълчанието. Той разбираше, че Анна му дава време да помисли върху чутото. След минута Анна продължи: «Когато умрях, и отворих очи, видях, че над мен са се навели непознати хора, двама мъже и една жена. Те разбраха, че аз не съм на себе си, че не ги познавам и, че съм загубила памет. Беше ми нужна една седмица, за да мога да им повярвам, че ние сме работили заедно върху проекта «безсмъртие», и този живот, който съм изживяла и където съм умряла, е само един виртуален живот. Те ме загубиха като учен, като сътрудник, а аз така и не можах да си ги спомня напълно до ден днешен. Но този първи живот, който изживях, беше изключително наситен, той реално беше щастлив и радостен, именно в този живот познах истинската любов. Този първи живот затъмни нашата реальност. Минах през смъртта, изживявайки я истински драматично. Сега пък, и него съм вече забравила. Останаха само някакви емоционални проблясъци, които, както спомените за първата любов се крият в дълбините на съзнанието. Това, което сега ви разсказвам, всичко това не е моята памет, това е само реконструкция на реалния живот, с която ме зареждат чрез програмата на изхода от състоянието на изменено съзнание. Питер, Джесика, Боб, Мари или Стив, ще Ви разкажат моята история по-достоверно, те я помнят в най-малки подробности. Аз мога да ви я предам далеч не напълно, това е само този минимум, без който не бих могла тук да живея, в текущата реалност. Там, в моята памет, също така няма място и за Вас! - Анна въздъхна тежко, и продължи: - след този първи живот и първата смърт, дълго време беше нужно за да ме приведат в адекватно състояние. Такива навици като: говорене, четене, извършване на обикновени действия, бяха нормални, но аз не помнех себе си и своя реален живот, от него бяха останали само далечни спомени, и само няколко епизода, които поради силни емоционални преживявания, бяха се запечатали дълбоко в моето съзнание. Бяха изминали цели седемдесет години!

 

Благодарение на активната рехабилитация, след два месеца, започнах да се нормализирам, във всеки случай, можех да живея, и да вземам решения самостоятелно. Във връзка с преживяния виртуален живот и това, че аз почти напълно бях забравила своя реален живот, пред нашата група беше възникнал поредния въпрос: «какво да правим по-нататък с нашия проект?» Беше решено да внесем корекции в програмата, която преди изхода от състояние на изменено съзнание да внася в паметта спомени от реалния живот. Проблем беше, че бързият аудио-поток не можеше да предава визуални образи. Информацията, която се получаваше в това състояние чрез потока беше лимитирана от скоростта. И така, при изхода от поредния изживян живот, бях вече минимално ориентирана къде се връщам, и това ми даваше възможност бързо да преминавам рехабилитацията на изхода от поредния живот, и за кратко време да се адаптирам към реалния живот. Решихме да продължим изследването. В резултат на това, изживях още, общо, повече от дванадесет хиляди години».

 

Слънцето се беше вече скрило зад хоризонта. Майкл не разбра: «дали Анна го взема за малоумен, или действително говори истината?» Той погледа жената, и разбра, че на нея й е напълно безразлично, какво впечатление е оставил нейния разсказ върху него. И Майкъл реши: «Жената е очевидно под въздействие на силни психоделици!» След като поседя още около пет минути, предложи на Анна да я изпрати до вкъщи. 

 

- Добре! - съгласи се тя. 

- Ще ме помните ли утре? - попита той. 

- Едва ли! Ние се научихме да използваме съня за вход в изменено състояние на съзнанието, а използването на психоделиците сведохме до минимум. Сега почти всяка нощ за мен е нов живот.

 

 - А това не е ли вредно? - Попита Майкъл, и веднага разбра, че въпросът му е глупавичък. На което Анна се разсмя: 

- Трудно ми е да отговоря. Да, за живота, в който ние с Вас се срещнахме сега аз, фактически, съм безполезна, освен да представляван някакъв интерес за науката, как опитна мишка. Аз съм практически безпомощна. Мога да бъда отнесена к хората с болна психика. Имам нужда някой да се грижи за мен. Но... Аз съм изживяла повече от двеста щастливи живота! Може да се каже, аз съм достигнала безсмъртие, след като изживях дванадесет хиляди години, и в тях познах истинската любов!

 

- Какво, безсмъртието ли Ви даде щастие? – поинтересува се Майкъл.

- Щастие дава не безсмъртието, - отговори Анна.

- А какво, програмата, или психоделиците?

- Разбира се, нито едното и нито другото. Няма формула за щастието!

- Но Вие сте щастливи? - не се успокояваше Майкъл.

- Аз, да!

Те стигнаха до бунгалото ѝ.

- Ето ме в къщи, - произнесе Анна, - лека нощ, Майкъл!

- Лека нощ, Анна, - отговори Майкъл.

 

Оригинален текст

 

Глава 4

АННА

Почти весь следующий день Майкл посвятил работе. Он оборудовал часть гостиной под кабинет, это оказалось не сложно, нужно было лишь переставить столик и кресло, а также подключить смартфон, планшет и ноутбук к сети wi-fi. До самого вечера Майкл писал письма и связывался со своими коллегами чтобы те переслали данные для написания статей.

Позже Майкл вышел прогуляться, отдохнуть от работы. Босиком, он не спеша шагал по береговой линии, в ожидании живописного заката держа свои сандалии в руках.

Пляж находился в чистом состоянии, небольшую уместную небрежность придавали плоды кокосов, тут и там вынесенные волнами на берег. Пение птиц под вечер стихло, на смену им пришли цикады, настала их очередь давать концерт, под аккомпанемент накатывающихся волн. Майкл обогнул мыс и оказался в небольшой бухте. Там он увидел Анну, это та женщина, с которой познакомил его Боб в день прилёта. Уже тогда она показалась Майклу странной, несколько диковатой, но в тоже время безобидной, блаженной. У него сложилось впечатление, что она сторониться людей и одиночество — это её стихия. Сейчас, увидев Анну, Майкл немного смутился и захотел повернуть назад, чтобы не мешать женщине в её уединении, но потом передумал. Он об Анне ничего не знал, и ему стало любопытно, что привело её на этот остров.

Женщине на вид было чуть более сорока лет. Свободные серые шорты и полупрозрачная белая рубашка, завязанная узлом на животе, гармонично вписывали её в пейзаж пляжа. Светлые волосы были собраны в хвост. Она сидела, облокотившись спиной о пальму и смотрела вдаль океана.

Майкл неторопливым прогулочным шагом приблизился к Анне и, чтобы не напугать, тихонько кашлянув в кулак, спросил:

- Не возражаете если я рядом присяду?

Анна подняла на него взгляд и, улыбнувшись, ответила:

- Садитесь, я не возражаю.

Майкл сел, прислонившись спиной к той же пальме, что и Анна.

- Я Вас знаю? - поинтересовалась она.

- Наверное..., по крайней мере, Боб нас представлял, - ответил Майкл.

- Значит, Вы меня знаете?

Вопрос это был или вывод, Майкл не понял, поэтому ответил:

- Я знаю лишь то, что Вы психолог и зовут Анной. На всякий случай, если Вы не помните, меня зовут Майкл.

- О... Майкл, приятно познакомится, - она явно не помнила его!

Дабы освежить её память, Майкл сказал:

- Боб нас познакомил пару дней назад, во время обеда.

Анна улыбнулась. Она медленно и задумчиво произнесла:

- Это было так давно, что я уже и не помню, - затем быстро добавила, - извините пожалуйста!

- Бывает, - принял извинения Майкл, - для каждого по-разному течёт время. Я здесь всего пару дней, а кажется, что прошла уже целая неделя! Время словно остановилось.

Анна с выдохом повторила за Майклом:

- Не-де-ля...

Её взгляд вновь устремился вдаль океана к тому месту, где солнце должно встретиться с горизонтом.

Они долго сидели молча.

Майкл всё же решил прервать молчание, он спросил:

- Извините, а чем Вы здесь занимаетесь? Если это, конечно, не секрет.

- А Боб Вам не рассказал?

- Только то, что Вы психолог.

- Это можно и так назвать, - Анна задумалась, затем произнесла, - думаю, что я могу рассказать, что я тут делаю. Тем более, что я это помню...

Анна вновь выдержала паузу, видимо думая с чего начать. Затем продолжила:

- А для меня прошло сто тридцать лет!

Она повернула голову и посмотрела на Майкла, ожидая его реакции.

Встретив его недоумённый взгляд, пояснила:

- Сто тридцать лет с тех пор, как Боб нас познакомил! Не неделя, как Вам показалось, а сто тридцать лет! Поэтому я Вас не помню.

Майкл подумал, что он попал: «Женщина явно не в себе. Надо прощаться и валить». Но почему-то Майкл не спешил этого делать. Хоть она и была странной, но явно, не агрессивной. «Видимо обкуренная или под грибами» - подумал он.

Анна хорошо понимала, что смутила Майкла, но не спешила развеять его смятение.

Она выждала некоторое время, словно смакуя его состояние, но недолго. Анна продолжила:

- Все, кто здесь живёт - работает над проектом «бессмертия».

- Проект «бессмертия»? – переспросил Майкл, не понимая о чём речь.

- Да! Если кратко, то суть проекта заключается в следующем:

«Замечено, что под воздействием психоделиков время для сознания замедляется, и если в обычном состоянии человек воспринимает длительность минут относительно одинаково, то в состоянии изменённого сознания, под действием психоделиков, скажем каннабиса, минута может длиться и час, и день, в зависимости от дозы, от сорта травы, от состояния психики человека и от других факторов. В связи с этим пришла идея: «а что, если с помощью психоделиков ввести человека в состояние, где можно контролировать время, где его можно максимально растянуть?». На основе этой идеи, наша группа стала проводить опыты, в результате мы пришли к выводам, которые превзошли все наши ожидания.

Анна тяжело вздохнула и, глядя вдаль океана, продолжила: «Сейчас мне сложно сказать, благо это или проклятие! Знаешь, Майкл, такого рода эксперименты запрещены во всех странах. Здесь, на этом острове, наша группа может в безопасности проводить свои опыты. Мы экспериментировали с псилоцибином и каннабиноидами, так как считали, что они не сказываются отрицательно на физическом состоянии человека. Я, как психолог, взяла на себя роль подопытного кролика, мне было очень важно испытать всё на себе. Мы использовали различные режимы приёма всевозможных психоделиков. Бывало, что я принимала очень высокие дозы. По мере продвижения исследования наша группа получала обнадёживающие промежуточные результаты. Так, например, я могла в течение одного сеанса, по ощущениям, проживать годы, но проблема состояла в том, что все эти годы носили сумбурный характер, они не были структурированы, иными словами, это было лишь изменённое восприятие времени. Мозг работал быстро, но ему не хватало внешних импульсов, чтобы внести смысл в мои переживания, в мои ощущения. Однажды Питер, наш математик и компьютерный гений, который долгое время изучал возможности связи между мозгом человека и компьютером, предложил решение нашей проблемы в виде программы, которая будет извлекать из базы данных жизненных событий информацию по заданным алгоритмам и с помощью интерфейса загружать её в мозг. Так как в состоянии изменённого сознания мозг работает на высоких скоростях, он может воспринимать огромное количество информации.

Проблема состояла в том, что интерфейс, через который я должна была получать информацию, работал на тот момент некорректно. Мы перебирали множество вариантов связи и, в конце концов, остановились на аудио канале. Мне необходимо было научиться осмысливать высокоскоростной аудио поток и более того, понимать его на совершенно новом языке, который мы разработали, позволяющем передавать мегабиты информации в минуту.

Казалось бы, задача неразрешимая, но выяснилось, что в состоянии изменённого сознания мозг быстро обучаем. Сначала я училась понимать смысл аудио потока на предельно низких скоростях. Оказалось, это не сложнее, чем выучить иностранный язык. А вот дальше уже интереснее. Под воздействием психоактивных веществ, когда время текло медленно, Питер увеличивал скорость аудио потока до тех пор, пока я могла его воспринимать и понимать. И тут мы достигли прорыва! За час состояния изменённого сознания я проживала целую осмысленную жизнь! Да, она не была от рождения до смерти, но она была наполнена всевозможными событиями, была насыщена такими красками, такими эмоциями, которые в обычной жизни я никогда не испытывала!

Аудио поток не мог передавать много информации. Питер создавал алгоритм, который максимально сжимал смысл передаваемых мне сообщений в компактные фразы, мой мозг из этих фраз разворачивал визуальные динамические образы, сформированные моим же сознанием. Поэтому, сказать, что в меня загружали подробный сценарий жизни - нельзя. Аудио поток, через который я воспринимаю фразы, работает словно нить, в концентрированном солевом растворе на ней образуются тысячи кристаллов соли, нить для них является основой, но весь спектр красок и форм появляется из раствора или в моём случае из моего сознания.

На том этапе мы приняли решение - создать виртуальную жизнь, в которой человек рождается, живёт как в реальной жизни, стареет и умирает. Эту жизнь мы сможем сделать счастливой, в ней будет только радость, любовь и наслаждение. Мы напишем, что-то вроде сценария такой жизни и введём его в программу, где через аудио интерфейс она будет транслироваться в разум. Но и элементы непредсказуемости должны будут присутствовать, и эти элементы, программа, так же извлекает из базы данных различных жизненных ситуаций. Когда Питер завершил работу над программой, мы провели очередной эксперимент. В этот раз я прожила свою первую жизнь!»

Анна замолчала. Солнце коснулось кромки воды, и огненная полоса от него пробегала ярко-оранжевой дорожкой по волнистой глади океана обрываясь линией прибоя.

Майкл не осмелился прервать молчание. Он понимал, что Анна даёт время ему осознать услышанное.

Через минуту Анна продолжила: «Кода я умерла и открыла глаза, то увидела, что надо мной склонились незнакомые люди, двое мужчин и женщина. Они поняли, что я не в себе, что я их не узнаю и, что я потеряла память. Мне понадобилась неделя, для того, чтобы я смогла им поверить, что мы работали вместе над проектом «бессмертия», и та жизнь, которую я прожила и где я умерла, была лишь виртуальной. Они потеряли меня как учёного, как сотрудника, а я так до конца не вспомнила их до сих пор.

Но та первая жизнь, которую я прожила, была чрезвычайно насыщена, она реально была счастливой и радостной, именно в ней я познала настоящую любовь. Та, первая жизнь, затмила эту реальность. Я прошла через смерть, ощущая её по-настоящему драматично. Сейчас, и та жизнь уже стёрлась из моей памяти. Остались лишь эмоциональные всплески, которые, как воспоминания о первой любви таятся в глубинах сознания. То, что я Вам сейчас рассказываю, всё это не моя память, это лишь реконструкция реальной жизни, которую мне загружают программой при выходе из состояния изменённого сознания. Питер, Джессика, Боб, Мари или Стив, Вам мою историю расскажут более достоверно, у них в памяти она сохранилась в мельчайших подробностях. Я же Вам её донесу далеко не полностью, только лишь тот минимум, без которого мне здесь не прожить, в текущей реальности. Там, в моей памяти, даже нет места для Вас! - Анна тяжело вздохнула и продолжила: - после той первой жизни и первой смерти, меня долго приводили в адекватное состояние. Такие навыки: как говорить, читать, совершать привычные действия, были в норме, но я не помнила себя и свою реальную жизнь, от неё остались лишь далёкие воспоминания, и только несколько эпизодов, которые в силу эмоциональных переживаний, отпечатались глубоко в моём сознании. Ведь прошло целых семьдесят лет!

Благодаря активной реабилитации, я через пару месяцев, стала приходить в норму, по крайней мере, могла жить и принимать решения самостоятельно. В связи с прожитой виртуальной жизнью и тем, что я почти полностью забыла свою реальную жизнь, перед нашей группой возник очередной вопрос: «что делать дальше с нашим проектом?»

 Было решено внести коррективы в программу, которая будет перед выходом из состояния изменённого сознания загружать в память воспоминания реальной жизни. Проблема заключалась в том, что скоростной аудио-поток не мог передавать визуальные образы. Информация, получаемая в этом состоянии через поток лимитирована скоростью. Поэтому, при выходе из очередной прожитой жизни, я была уже минимально ориентирована о том, куда я возвращаюсь, это давало мне возможность быстро проходить реабилитацию при выходе из очередной жизни, и в течение короткого времени адаптироваться к реальной обстановке.

Нами было принято решение продолжить исследование. В результате, я прожила ещё в общей сложности боле двенадцати тысяч лет».

Солнце уже зашло за линию горизонта. Майкл не понимал: «то ли Анна держит его за идиота, то ли действительно говорит правду?» Он посмотрел на женщину и понял, что ей глубоко безразлично, какое впечатление произвёл её рассказ на него. И Майкл решил: «Женщина явно под сильными психоделиками!» Посидев ещё минут пять, он предложил Анне проводить её домой.

- Хорошо! - согласилась она.

- Вы меня завтра вспомните? - спросил он.

- Вряд ли! Мы научились использовать сон для входа в изменённое состояние сознания, а применение психоделиков при этом свелось к минимуму. Сейчас, почти каждая ночь для меня это - новая жизнь.

- А это не вредно? - Задал вопрос Майкл и тут же понял, что вопрос несколько глуп.

На что Анна рассмеялась:

- Я даже затрудняюсь ответить. Да, для той жизни, в которой мы с Вами встретились сейчас, я, по сути, бесполезна, разве что представляю интерес для науки, как лабораторная мышь. Я практически беспомощна. Меня можно отнести к человеку с больной психикой. За мной необходим уход. Но... Я прожила более двух сотен счастливых жизней! Можно сказать, я обрела бессмертие, прожив двенадцать тысяч лет, и в них я познала настоящую любовь!

- Так бессмертие дало Вам счастье? - поинтересовался Майкл.

- Счастье даёт не бессмертие, - ответила Анна.

- А что, программа, или психоделики?

- Конечно, не то и не другое. Нет формулы счастья!

- Но Вы счастливы? - не успокаивался Майкл.

- Я, да!

Они подошли к её бунгало.

- Вот я и дома, - произнесла Анна, - добрый ночи, Майкл!

- Добрый ночи, Анна, - ответил Майкл.

 

© Леснич Велесов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??