Sulle strade del mio vivere non e stato sempre facile , ma dal dolore si impara un po’ di piu ….Тя стоеше в тази стая и слушаше тази отровна песен (по улицие на моя живот не е било винаги лесно, но от болката се научава повече), която я извисяваше в самотата й и бавно, но сигурно я връщаше назад, към времето, когато единственият начин да се предпази от хората беше да страда, да драматизира и после да придава на илюзиите си героичен характер. Тя  имаше хронична нужда да бъде различна, защото още от самото начало знаеше, че не може да бъде като другите... Болката стана нейният печат и като в древна гръцка трагедия, тя я прие и обрече за своя съдба, защото наистина само болката стигаше за секунди до самата сърцевина на сърцето й, само тя можеше да бъде достатъчно силна, за да заличи нуждата от радост, от любов, от къща, където „да можеш да запалиш, а после угасиш една свещ”.
Това беше миналато и тя всъщност можеше и никога да не се върне там, ако не беше старанието, с което го беше създала, устойчивостта на стената, с която се беше оградила. Всичко това я беляза... дълбоко, а  може би не достатъчно, защото дори в моментите, когато беше здраво заключена, тя гледаше навън, откъдето идваха нейните болки в разликата между нейната кула и кулите на останалите. Тя се отделяше от света, за да избяга, а бягаше като се обръщаше назад, за да провери дали някой тича след нея и винаги страдаше, че никой не се опитва да я догони.
Това беше миналото и тя стоеше в тази стая, различна, слушайки друга отровна песен...
Ci nascondiamo in quel che adesso chiamiamo maturita (Крием се в това, което днес наричаме зрялост). Не, в тази всъщност тя спря дя вижда  своята отрова и затова излезе. С плътен шал и  меки ръкавици – защитена. Излизаше.
Мисълта й се съживи от влажния, студен и пронизващ въздух, само преди час непроницаем в своята мъглива обвивка и когато застана на стъпалата към двора, вдиша облекчено. На улицата ставаше по-лесно, все повече път, открит пред нея и тя се почувства облекчена... и вървеше по него, а не към нещо.
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
Защо никога не писа, докато той беше тук, защо не писа за щастието. Сега се чувстваше сякаш тези дни са нямали значение, защото тя пишеше за всяка дребна и незначителна емоция, понечила да се вкорени в нея, но не и за това. Оправдаваше се пред себе си - беше прекалено щастлива, искаше всичко тогава, нямаше време да седне пред лист хартия и да пише както когато... но ето, точно затова! Листът хатия за нея се беше превърнал в символ, в огледало на един свят, пропит с болка и нарочно наложени трагедии, това беше изкривило мисълта й, нагласата й към писането изобщо... Тя стигна да спирката, автобусът не се виждаше... А дали не беше и нагласата й към света? Беше. Първото нещо, което си каза, когато усети, че щастието в нея ставаше по-силно от другите чувства, беше: това ще отмине и ще свърши. Една убийствена нагласа... докато изграждаше своята специална кула, тя всъщност всеки ден си казваше: ти не заслужаваш нещата от живота, ти заслужаваш нещо по-добро. А всъщост нещата от живота са и малко и много, и всичко и нищо – обикновени и много повече от това...
Стоеше на спирката, автобусът пъплеше бавно по дългата улица към нея и времето не съществуваше. Къде беше тръгнала, вече бе тъмно, къде можеше да се намери топлина в града, към който се беше запътила? Това не бяха въпроси, които си задаваше... ако беше оптимист, тя бе си казала сега, че е намерила нов път, по нов коловоз, може би към същите стремежи, но гледката щеше да е различна. А в този град, който след минути отново щеше да бъде обвит в мъгла и разчленен от хиляди светофари нямаше никого... Там бяха всички, решили да я изпратят по новия път.
Тя всъщност можеше и никога да не се върне в миналато, но пак да загуби себе си в бъдещето, защото „от хората, които те прегръщат и ти отнемат радостта в очите, не можеш да избягаш”.