Sulle strade del mio vivere non e stato sempre facile , ma dal dolore si impara un po’ di piu ….Тя стоеше в тази стая и слушаше тази отровна песен (по улицие на моя живот не е било винаги лесно, но от болката се научава повече), която я извисяваше в самотата й и бавно, но сигурно я връщаше назад, към времето, когато единственият начин да се предпази от хората беше да страда, да драматизира и после да придава на илюзиите си героичен характер. Тя имаше хронична нужда да бъде различна, защото още от самото начало знаеше, че не може да бъде като другите... Болката стана нейният печат и като в древна гръцка трагедия, тя я прие и обрече за своя съдба, защото наистина само болката стигаше за секунди до самата сърцевина на сърцето й, само тя можеше да бъде достатъчно силна, за да заличи нуждата от радост, от любов, от къща, където „да можеш да запалиш, а после угасиш една свещ”.
Това беше миналато и тя всъщност можеше и никога да не се върне там, ако не беше старанието, с което го беше създала ...