******

"Знаеш ли..., когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези..."                                                                                   А.С.Екзюпери, „Малкият принц"

Помислих си, а ако „няма" залези, а ти е тъжно... Може би трябва да приседнеш  на любимото си столче, и като затвориш очите си да ги рисуваш такива, каквито искаш. С голя-я-мо Слънце, което всеки миг ще се отпусне назад и ще отплува в сънищата свои... Или това: такива цветове обгръщат към заник ореолът слънчев, че може би художник само би ги назовал... А може и така: студено, зимно Слънце, блести снега на хоризонта, за последно, в този кратък ден и радва се на галещи лъчи, които ще запази в себе си и щом Луната дойде, ще й изпрати поздрав-лъч от него, любимия, с когото пак не срещна се... А ето го и твоят залез, може би - започва хоризонта от вълната, която току-що близна пръстите ти и понесе тази топлината към края, там, където Слънцето се къпе и разпръсква безброй дъги от пръските вода солена... А този залез не е ли твой и той?... От билото на планината, където отдъхваш в блаженството си на покорител, изпращаш Слънцето, което цял ден придружава ти по пътя му и най-накрая, приседнал на скала, призна, че то е победител; помаха му, та да те види преди да скрие и последния си лъч зад зъберите на върха, до който ти не стигна!... Помаха му с усмивка, в която скрита е надеждата ти, цялата, че утре го очакваш пак да поведе отрано към нови върхове...
... На залеза се връщам пак, на истинския, днешния: зад облаци-воали скрито хвърля цвят след цвят, сякаш бори се със сивотата не само на огромния, задал се облак. Раздава цветовете си за през нощта, облича сетивата ни за после, ако случайно Луната не може да изгрее... Красиво е да гледаш Слънцето, притиснато от две страни от облаци, остава му да бяга само в две посоки - да се превърне в златна тел и после, вече вкъщи, зад хоризонта, да се намотае пак на огнено кълбо... А, ето, показа се отново - победител, сияе и разпръсква златен прах и всичко се променя -отсреща хълма, тротоара, панелната стена на блока и въздухът... тежат... от гордост, златни... нищо, че за кратко... Зад Слънцето тълпят се нови облаци, приличат на високи върхове, които то преваля, протяга ми последен лъч, придърпва си завивка облачна и ляга, денят привършва, вече сипе сумрак лек из-зад гората... Останала е само мантия оранжево-червена по небето - тя последна се прибира като завършък царски ...

... В един миг се усещаш, че ти е леко, тъгата си свалил от себе си като ненужно дреха и... остава само чувството за залез...