24.04.2011 г., 20:24 ч.

••• 

  Проза
704 0 0
1 мин за четене

Разделих на две най-малкия град на света. Една половина за мен, една за него. Изпреварих случайността с крачка, уговореността - с две. В момент на дълбоко колебание не биваше да го виждам, да чувам гласа му, да докосвам ръката му, докато слушам как ме поздравява. В момент на тотална деориентация последното нещо, от което имах нужда, беше да се изгубя в нечии безизразни очи.
Спомените са коварни, защото съхраняват във времето всякакви образи с различни доизмислени украски, лица неизменени, чувства, уж съхранени за безкраен период от време. Уви, спомените ме срещаха с него във всеки сън, всяка нощ, всеки път. Помнех го свит и влюбен, престорен и все пак малко открит, и винаги, винаги съвсем леко усмихнат. Помнех го сам или до мен, винаги подранил заради изостаналия меден часовник, все смутен от някоя скрита целувка. Помнех тялото му - цял друг свят, където управлявах само аз, само с допир. Спомени, все украсявани с времето, спомени, несъвместими с никоя възможна реалност, спомени твърде тежки.
Най-трудно е да искаш да видиш някой, който не искаш да виждаш. Да гледаш във всички страни едновременно и да се взираш във всяко лице. Не беше любов. Не. Познавах любовта и я бях скрила на друго място. Това беше разлистена надежда, че споменът може да е съхранен и непокътнат, че в паралелна реалност силното привличане не се губи между две голи тела, а се напоява между всички взаимоотношения във всички времеви пространства. Пъпчица надежда - цвят, че влюбеният бил е друг, че е бил, е, и ще бъде.
Разделих на две най-малкото сърце на света. Една половина за спомените, една за когото трябва. Останах с крачка назад от приключението, от реалността - с две.

© Лили Б Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??