Всеки за себе си

            Гардия бе пренаселена – неоспорим факт. Когато крепостта бе създадена от онези братя Ибис и Малек Таус, извадили подземните изчадия на повърхността, размерите й бяха напълно достатъчни, за да поберат всички, но сега расата се състоеше от десеторно повече демони, тъй като старите рядко умираха, при това не заради възрастта си, а всеки ден се появяваха някакви нови слабаци, току що превърнати, които искаха свой дом и дял от всичко, което можеше да им предложи вулканичната крепост. И така от задружно общество, търсещо разруха сред глупавите хора, демоните се бяха превърнали в сган. При тях властваше само едно правило: „Всеки за себе си.”

            Току-що отблъснал поредния желаещ да завземе къщата му, достолепният Таурус можеше да си поеме глътка наситен с отровни изпарения въздух само за няколко минути. Той знаеше, че нови и нови тълпи прииждат към Гардия. Една група млади лекомислени демони преди седмица бе тръгнала на лов за хора в Холанар. Сигурно но новаците им се струваше забавно да превръщат човешките същества в слуги на отвъдното и затова не ги изяждаха до край, а само задоволяваха малка част от глада си с телата им, оставяйки ги дни по-късно да възкръснат като живи чудовища и да се запътят към вулкана, викани от инстинктите и новите си богове. „Още отрепки.” – Мислеше си той.

            Улиците бяха задръстени с трупове, а сякаш бройката на демоните не намаляваше. Колкото и жестоки да бяха битките, новите не се отказваха и продължаваха да искат сила, власт, още и още сила. Затова и ставаха привърженици на Малек Таус – низвергнатия бог. Гардия имаше една официална религия и това личеше по наличието само на един храм – този на Ибис, на силният бог, на победителя, изградил високите крепостни стени на Гардия, истинският повелител на демоните. Или поне в това вярваше Таурус. Той бе от старото поколение. Родил се бе за тъмния свят преди цели 3000 години, когато великите елфически герои са били още повити в пелени. Той помнеше как за пръв път бе стъпил на истинска земя, постлана с трева (която веднага бе изгорил), как слънцето го бе объркало със странното си сияние. Сега всичко бе различно. Дори и той бе станал апатичен към случващото се около него. Това може би се дължеше на факта, че бе практически безсмъртен – качество на тези, които имаха неограничения демонски жизнен потенциал и достатъчната сила, за да отблъснат всеки желаещ да заеме мястото им в обществото.

            Всъщност за какво общество може да се говори изобщо, след като демоните дори си нямаха управляващ. Не, всъщност имаха – върховният им властелин беше силата. За кратко всички можеха да се обединят в някаква обща кауза – поне това им бе останало от древните времена, но след това отново се разделяха и продължаваха вътрешната си борба за надмощие. Таурус сега прекарваше по-голямата част от времето си вкъщи, за да може да защитава бараката, наричана от него дом, или в кръчмата, където можеше да наблюдава какво се случва с красивия сукубус зад бара – неговата единствена дъщеря, или поне единствената, за чието съществуване знаеше. Още един недостатък на демонското общество – рядко може да видиш поколението си. Колкото и да бе безсърдечен всеки един представител на расата би защитил ако не други, поне своите деца. Само че в града всяка жена преспиваше с толкова много мъже само за една седмица, че никога не можеше да каже със сигурност чие е малкото изчадие, а и бащата рядко проявяваше някакъв интерес. Таурус бе разбрал за съществуването на сукубуската Мелина едва преди няколко месеца, когато по някаква случайност майка ù отново бе попаднала в ръцете му – изключително красива демонка, която дори и след още 3000 години Таурус нямаше да забрави. Не че беше влюбен, просто инстинктите му щяха да го отведат при най-качественото.

***

            Таурус влезе в кръчмата и седна на първата свободна маса, която видя. Тук рядко се намираха такива и той беше доволен, че си е намерил поне един сол, бил той и полусчупен в последното махленско сбиване. Такива тук ставаха често, а и в интерес на истината бяха интересни, дори и достолепният демон, който трябваше да гледа отвисоко на нещата, се включваше в тях. Първата му работа беше да се огледа и да провери дали щерка му е тук. С нотка на облекчение той забеляза, че младата сукубуската е отново на линия и флиртува с няколко демона едновременно. „Колко типично.” – Помисли си Таурус. – „Същата е като майка си и не е по-грозна. Добре, че зная, че ми е дъщеря, иначе щях да ù се нахвърля веднага.”

            Мелина притежаваше невероятната красота на майка си и за щастие не бе взела почти нищо от баща си, който беше изключително силен физически и имаше хубаво изваяно тяло – това не можеше да му се отрече, но лицето му беше повече от ужасяващо, типично за един служител на ада. Само формата на рогата ù напомняше на тези на Таурус – малко по-големи и извити назад. Кожата ù бе бледолилава – белег, считан за особено привлекателен у демоните, които имаха или катранено черни или съвсем обикновени човешки тела.

            Барманката вече канеше един от клиентите да отиде с нея за малко зад тезгяха. Поне имаше благоприличието да се скрие от погледите на другите, докато голяма част от посетителите на кръчмата предпочитаха показността и ако не се случеше някой масов бой (предизвикан от желанието на няколко демона да си тръгнат с една и съща жена и голямо количество 100% спирт в кръвта), кръчмата заприличваше по-скоро на публичен дом, отколкото на питейно заведение.

            Приликите между Таурус и истинските човешки бащи спираше с това, че искаше да се увери, че детето му е в безопасност и все още живо. Когато видя, че Мелина ще бъде просната на пода зад бара, той дори не реагира отрицателно. За него това бе съвсем в реда на нещата и бащата беше спокоен, че дъщеря му няма да бъде убита и тази нощ, поне ако този, който ù се наслаждаваше сега, беше по-силничък и можеше да отблъсне набезите на дежурните ù кандидати-отрепки.

            Към два-три часа след полунощ вече всички посетители се бяха почерпили с достатъчно количество етилов и метилов спирт, изяли бяха вече вътрешностите на десетина човека и може би няколко горна – екзотична пратка отвъд планината, и сега беше време за дежурното сбиване. Някои посетители идваха само заради тази част от нощта – в трезво състояние не се чувстваха толкова уверени в себе си и не тръгваха да нападат никого, но градусът на изпитото им даваше смелост и сега се чувстваха като истински Херкулесовци, способни да станат владетели на Гардия само с един замах на ръката. Таурус тъкмо щеше да си тръгва – беше му омръзнало да се бие. Днес бе наказал поне четирима младоци, които скоро нямаше да припарят до паянтовата му колиба. Колкото и да обичаше да се бие – от всичко омръзва. Но днес той остана малко по-дълго. Вниманието му беше привлечено от един тип с доста човешки черти, не, не, просто човешки черти, а цялата му фигура беше като на човек. Само демоничните му очи показваха, че е представител на расата, а не някой смелчага, тръгнал да се прави на агент под прикритие. Можеше да се каже, че младежът дори беше красив. Повечето демони бяха толкова патологично отблъскващи, че всеки, имащ истинско лице, покрито с кожа с човешки оттенъци, можеше да се счита за хубавец.

            Новодошлият сякаш не се поинтересува от боя, оформящ се на една от масите. Някакъв пияница беше започнал свада за пари, изгубени на комар. Покерът и игрите на карти като цяло бяха много лоша идея за занимание сред демоните, тъй като никой не играеше четно и в тестетата никога нямаше само четири аса. Барманката, току-що освободила се от третия за тази вечер партньор, се запъти лично да вземе поръчката на човекоподобния. Такова явление рядко се случваше – Мелина обикновено си седеше зад бара, а очарованието ù си работеше само за нея и всички се тълпяха, дори само за да си вземат едно питие от нея, без да има нужда тя да отива при тях. Таурус следеше всичко много внимателно. Младежът му беше направил силно впечатление, впечатление на ерудиран демон с не много големи физически или магически способности, но не и самочувствие до небесата. Може би щяха да станат добър екип...

            Таурус отиде на неговата маса и го заговори. За много кратко време доверието на стария беше спечелено. Младокът явно можеше да затвърждава доброто първо впечатление. След няколко чашки двамата си тръгнаха към дома на Таурус – един от малкото екипи в Гардия се беше сформирал. Всеки може да се бие за себе си, но щом двама се борят срещу един, тогава да оцелеят бе по-вероятно, а в света на Гардия това бе най-важното – да продължаваш да съществуваш.