Moira (Мойра)
88 1259
1.06.2006 г., 10:24 ч.

01.Юни.2004 

  Проза
1036 0 7
24 мин за четене
 
01.Юни.2004<?xml:namespace prefix = o />

Няма такова нещо, като “след депресията”... Това са само малки проблясъци в състоянието, но ти си в нея или по-скоро тя е в теб и то повече от всеки друг път.

Защото...

...тихо в недрата на твоята същност тя дреме...                      

        ...малка, но плътна е скрита и чака...

            еуфорията ти да отмине и тогава...

             ...идва нежна, като меланхолия...

                  ...погалва те мило като..

                      ...малка играчка...     

            И първо си тъжен, но силен...

                а после само силен...

                  а Тя тъй без сила...

                       те смачква...

Здравей мамо, изненадах ли те? Знам, знам. Аз прекрасно умея това... не знам от кого го наследих. Мисля, че го развих в последствие. Имам предвид в ембрионалния стадии, но не като резултат от твоето ДНК, разбира се! Това си е авторско творение... в зародиша на жалкото оплождане, в последващия процес на деление на клетките, в нежеланото раждане и няма да продължавам... Не искам да те натъжавам. Имаш нужда от мен? Кога? Сега?! Е ли не е това досадно?

Знам, че страдаш, сама си, а хората не са създадени да бъдат сами, но в крайна сметка човек е винаги сам на този свят, ти си ми го казвала? А аз съм го запомнила прекрасно, 

Боли те много! Ти страдаш от сърце, сериозно е, всъщност това е вроден порок. И за теб всеки ден е като подарен. Помня какво каза лекарят веднъж, бях много мъничка, но го помня “Ти миличка, трябва много да щадиш мама, защото тя е много болна... и няма да е дълго с нас, нали разбираш?”

Ти си почивай, a аз ще поседя малко и ще ти разкажа нещичко.

За едно момиче или по-скоро момиченце. И не е странно. Странното е, че те бяха странно семейство, всичките. Да, наистина. Спомням си онзи следобед малката Нора в детската градина. Беше един от всичките дни на седмицата. За Нора те нямаха имена, защото бяха прекалено еднакви за да ги подрежда и помни. Пък и беше малка само на... първо тя вдигаше слабата си ръчичка и показваше четири от своите пръстчета, след, което казваше “Аз съм на четели години, а пък...” Тук обикновено някоя от учителките я прекъсваше “Отивай да си играеш, Нора! И престани да досаждаш!” и това изречение си оставаше просто ей така, недовършено. Този ден беше хубав, а единствения хубав ден според Нора беше петък. Петък - тя познаваше добре,  защото тогава идваше дядо й да я вземе. Той беше много възрастен и вървеше бавно, за това ставаше толкова късно докато дойде. Нора здраво стискаше оградата и подскачаше весело всеки път, когато някой се зададеше по улицата. “Чао, Нола!” – викаше някое от децата хванало майка си или баща си за ръка. “Чао!” – викаше момиченцето и махаше по детски ”И мен ше ме земат сет мауко.” Тя стоеше там подскачайки, облечена в червената си престилчица на бели точици, а лицето й светеше сякаш всеки миг щеше да й се случи нещо необичайно вълшебно. А всъщност някой – дядо й просто щеше да дойде и да я прибере след дългия 5-дневен престой в детския интернат. “Дядо! Тука съм!” – викаше тя щом го видеше да се задава и се спускаше лудо напред. Дядо й никога не закъсняваше толкова, че Нора да остане последна и тя по някакъв неин си детски начин мислено му благодареше и го обичаше още повече заради това.

Хубавото на този следобед беше, че беше много слънчев и топъл, а това все по-рядко се случваше защото беше есен. Учителките изведоха децата на двора да си играят, а те седнаха на пейките под дърветата да си говорят на Възрастни теми. В двора нямаше много забавления, но никое от децата не беше сигурно в това, защото не знаеше какво значи много забавления. Нора се нареди заедно с другите деца, за да се спусне по пързалката както обикновено. Много обичаше да се пързаля. Докато се пързаляше обаче се сети, че оня ден, когато си беше вкъщи, гледа по телевизията нещо много интересно. Някакви хора скачаха от нещо като пързалка и падаха право в един басейн. И аз го мога помисли си Нора. “Ей, ше ви покажа нещо! – извика тя и избърза по стълбичката за да се качи първа на пързалката. – Вижте!” Тя постоя само за миг горе и изпълнена с онази преливаща гордост, която прави детето “голямо”,  скочи...

...обаче... забрави за бордюра...

Дори не извика, стана толкова бързо... Децата продължаваха да играят... Люлките издаваха онзи типичен монотонен звук... Детското телце помръдна конвулсивно на цимента. Някой видя кръвта... и денят стана по-есенен...

“Диша! Жива е бързо...”

Викове, суматоха, линейки, бягащи улици, бързащи бели престилки, миризма на болнични препарати...

Първото нещо, което успя да различи, когато се събуди беше спалнята в детската градина. Едва след известно време видя и следобедната учителка. Тя разговаряше с една от лелките. Нора не ги разбираше много добре, долавяше само откъслечни фрази. Говореше учителката.

-  Загубено!... да ме вкара в затвора... казаха само леко сътресение.

-  Тука ли ще го държим? – попита другия глас. - Майката?...
- Майката?! – презрителен смях. - ...идвала, изобщо... в чужбина, нещо със сърцето... Утре... лелята или дядото... Мърда нещо... – стъпки. - Нора, събуди ли се? Не ставай! Бъди послушна!

-          ...искам да ме земат – пророни гласчето едва чуто. – Боли ме тука. – детето бавно и с вяло движение повдигна ръката си нагоре.

-   Не пипай! Няма страшно – каза учителката, а после добави по-меко. – Ако не мърдаш и не ставаш, скоро ще ти мине и ще дойдат да те вземат. Чу ли?

Чуваше, да, ама нали, когато някой го боли нещо идват и го взимат...

Главичката послушно кимна, а после се обърна на една страна и малките сълзи потекоха. Ей така, от само себе си, без обяснение. По-късно й поставиха инжекция, необходимите пропорции аналгин и луминал срещу евентуални болки и за спокоен сън. Нора не усещаше болка, поне главата не я болеше. Там усещаше само лека тежест и то, когато се обръщаше към прозореца, а иначе се чувстваше някак лека. Беше й замаяно и сънливо. Сякаш ту изплуваше, ту потъваше, като игра на русалки...

Нямаше представа от колко дълго лежи така. Децата не идваха до нея понеже им бяха забранили. Креватчето й беше издърпано в най-отдалечения ъгъл. Видя ги само веднъж за много малко преди да заспи. А и май беше вече петък и ги бяха взели. Нора се надигна леко... ах как се въртеше СИЧКО... Беше тихо и самотно, слънчевите сенките се смрачаваха. Защо никой не ме “зема”, мислеше си тя, къде са “сички”? Дали знаеха, че е тук самичка? Или я бяха забравили?

-    Лельо Цеци! – събра сили да извика. – Лельо Цеци! Ехо!    

Заплака, тихо, но неудържимо. Усети нещо, непознато. Беше странно свиване вляво. Сякаш нещо стисна сърцето й. Тя плака толкова много и толкова тихо, че това я изтощи и тя задряма.

-  Плачеш ли, моето момиче? – дочу тя гласа на дежурната сестра, след неопределено време.

-  Ами да, пиша ми се – изхлипа детето и се разсъни, – а тука, няма никой...

Не беше ставала отдавна... Вървеше полека, държейки ръката на възрастната жена.

-    Лельо Цеци, ше ме земат ли?

-    Ако слушаш, да.

-    Аз слушам много... даже!

-    Добре, значи ще те вземат. Я да видим, някой май идва. Това не е ли леля ти?

-   Да! Лельо!! – ръката придържаше здраво малкото телце. – Това е моята леля.

-    Добре, иди при нея, но внимателно, Не бързай!

Красива млада жена се приближи и поздрави учтиво. После се наведе към облеченото в избеляла пижамка момиченце:

-    Нори, как си пиленце? Ела!

Малките ръчички обвиха врата й.

-    Лельо, така исках да дойдеш. Ше ме земеш ли? Искам да видя бебето.

Пръстите на младата жена погалиха русите косички.

-   Ще те взема, миличка. Но сега чичо доктор каза, че Нори е паднала много лошо и се е ударила, и за това трябва много да си почива, нали? Знаеш ли кой доведох с мен? Мама. Тя ти е купила подарък, ей сега ще дойде.

-    Наистина ли?

-    Да, обаче ще я изчакаме в стаята. Хайде!

Тя беше толкова щастлива. Дори и световъртежите изчезнаха изведнъж, ей така от само себе си. Майка й беше дошла отдалеч, само за да я види. Сигурно й бяха казали, че е паднала... Нора седеше облегната на възглавницата си. В ръцете си държеше подарената от скъпите гости играчка, а сърцето й преливаше от особена радост. Майка й през цялото време говореше нещо и почти не й обръщаха внимание. Но Нора си каза “Нищо от това”. И без това не разбираше за какво си говорят, как да си приказва с тях. Хубаво й беше просто да ги гледа, пък и сега устата й беше пълна с шоколад. Играчката издаваше някакви звуци, като я стиснеш и детето се разсмя. Толкова беше щастлива.

Малко след това те си тръгнаха. Нора не знаеше колко време бяха седяли, но й се стори, че изобщо не бяха идвали.

-  Не искам да плачеш, нали? – усмихна се майка й – Ти си моето голямо момиче. Обещаваш ли ми?

-    Да - едва чуто промълвиха устничките.

Гледа ги докато се скриха зад завоя, опряла глава на стъклото, въпреки, че й казаха бързо да си ляга. Защо не ме зеха, защо? Въпроса замря в нея. Наказваха я, за това, че скочи от пързалката ли? Тя щеше да обещае и повече никога, никога нямаше да прави така! Колко хубаво беше докато бяха тук... само допреди малко. Дали наистина бяха тук? Тя погледна играчката на леглото и я притисна до себе си. Носеше парфюма на майка й. Никой на света нямаше такива хубави парфюми. Наистина бяха тук, но само за малко. Добре, че й донесоха това мече, как иначе щеше да се убеди, че майка й е била тук? Стъмняваше се и ставаше още по-тъжно. Защо не можеше винаги да е ден? Защо трябваше да пада? Мамо! Ела! Нора опря глава в дървената табла и прегърна малките си колене...и в този момент изглеждаше още по-малка отколкото беше... и тогава пак усети онова свиване вляво. Този път сякаш някой насила искаше да вземе нещо от нея. Тя стисна мечето и й се прииска да умре, но понеже не знаеше как, само заплака.

Нора... ако се произнесеше бавно, името й звучеше прекрасно... Имаше някакъв особен чар у нея. Беше усмихната и общителна, а прозрачно-сините й очи все още криеха онзи магнетизъм на очакващото вълшебство. Мъжете се влюбваха в нея, а тя просто имаше нужда от тях. Майка й отдавна беше заминала някъде, но и Нора също отдавна беше спряла да си задава въпроси. Не я беше виждала откакто... но това беше друга история. Една от Другите истории. Наскоро обаче се бе върнала да я търси и Нора потърси мен. Дойде за да ме попита... 

Живота може да бъде прекрасен, Нора, но зависи от теб. Ако успееш да се пребориш със спомените. Ако преодолееш себе си, гнева си... не Я обвинявай!

Аз не Я обвинявам и не бих могла. Та тя е направила своя избор, Разбираш ли, аз обвинявам себе си... че не успях да направя своя? Избор. Не съм толкова силна и устойчива. А света е създаден безпристрастен. И оцеляват само силните. А всичко това ме направи слаба и неуверена. Знаеш ли колко ми коства да се преструвам? Ами, че от целия този театър, вече не знам коя съм? Аз не съм това, което виждаш, дори и това, което говоря не е мое... боя се, че не мога да обясня, коя съм аз, защото това не съм аз, разбираш ли?

Гледах Нора и се питах. Как порастват децата? Какво беше станало с онова малко момиченце? Ако човешкия живот представляваше движение по някаква крива, то тогава момиченцето последователно беше извървяло своя път и беше стигнало до тук, и може би в хода на времето щеше да получи липсващата ласка, като втори шанс. Но ако живота всъщност е поредица от снимки на проявен вече филм, свързани по някакъв начин, но и отделени със своите граници, тогава всяка снимка беше статична точка в кривата и тя завинаги щеше да изживява отново и отново онзи момент. А това означаваше, че за малката Нора няма да има спасение.

Всичко е загубено, безвъзвратно, каза тя. Как исках да съм друга... да бъда красива...

Ти си красива, Нора. Красотата е собственото ти състояние, а не нечие впечатление.. Aко само се опиташ да забравиш...

Да забравя? Как става това? Как да изпитвам обич, а не жал към онова момиченце, кажи ми! Как да върна онези дни и да го измъкна от онзи интернат? Да му дам малкото любов, която отчаяно търсеше? А онази болка отляво?

И нея ли си спомняш, Нора? Та ти беше толкова малка..

Как да я изтрия, а? Как да я накарам да повярва, че не е необходимо да прави нищо, че ще я обичат просто заради самата нея? Презирам, не хората, не това, което ми сториха, а това, в което аз се превърнах, понеже лабилната ми психика не издържа. Ненавиждам вечния страх, че ще загубя, че всичко ще изчезне, въпреки моето “съвършенство” и аз ще го гледам как си отива, без да мога да направя нищо за да го спра. Не виждаш ли, че с маниакалния си стремеж да задържа нещо - то, аз го унищожавам? Аз го смачквам, само за да не може да се изправи и да си тръгне, или дори да се отдалечи? Как да престана да си внушавам, че трябва да обсебвам всичко и всички? Аз не мога да имам нормална връзка с мъж, защото нуждата ми от него е по-голяма от любовта ми към него. А нуждата е даденост и трябва да се задоволява, докато любовта е избор... Това са две различни неща, а аз се измъчвам, че не мога да ги превърна в едно...

Толкова ми е мъчно за теб, Нора, наистина... но може би все още, не всичко е загубено.

Само ме виж, как се изтезавам. Непрестанно “да бъда перфектна”, от това завися, като от нищо друго. Аз трябва да мога да забавлявам, да изненадвам, да утешавам, да спасявам, да съсипвам, да издигам, да и да.... само за да се превърна във всичко, в единствено и САМО... и за какво е всичко? За да си тръгна първа, разбила на малки парченца собствените си, но най-вече неговите илюзии и изпитала горещата наслада от оцеляването. Видовете трябва да изяждат, за да не бъдат изядени от другите видове, това е естествения подбор. Но това, то е нормално при животните... уморена съм...

Къде ще отидем сега? Къде, мое малко дете?
Аз ще тръгвам, мамо. Не ставай! Сама ще намеря изхода. Това Го МОГА. Да, разбира се, че пак ще дойда. Скоро.

Надявам се, че живота е движение и ще успея да получа своя шанс... както и да е, да не се повтарям. Всъщност, днес е Първи Юни и дойдох да...получа своето цвете. Днес цветя подаряват майките.

 

 

© Мойра Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Няма да комантирам

    Боли
  • Невероятно е написано!
  • Много вълнуващо е написано! Впечатли ме!
  • SteLiTa, Романтик и Just`Ju - благодаря Ви! Правите ме много щастлива.
  • Честно казано.... и аз нямам думи... Толкова реално е описано.. Докато четях просто картините изникваха пред очите ми и... болката и тъгата я виждах в очите на малкото момиченце... И толкова мъдри мисли има вплетени... Изобщо е разхошен разказ!
  • Мойра, какво да кажа освен - Страхотно!!!
  • Освен да кажа че съм го чела със затаен дъх и че е невероятно красиво написано....просто нямам други думи.....всичко ще е прекалено малко за този разказ.
Предложения
: ??:??