“1… 2... 3… – преброяват дните, които ми остават след бялата тишина към забравата. Отключете вратата искам да изляза! Искам да погледна в тишината сред звездите, в двора на мечтите. Не ми остава много време в заблудата на суетата. Моля отворете да изляза и да вдишам малко въздух от реката.”
“Мило момче, твоето сърце принадлежи ни и твоят свят в едно с теб сме го затворили в ковчег и не можем да отворим вратата, защото всякоя твоя мечта вече е в забвение. Ти пътуваш… ти пътуваш далеч от слънчеви лъчи, ти пътуваш далеч от морски вълни, далеч от небесни хоризонти, от всякоя хорска суета.”
“Това значи ли, че вече съм безплътен и че тъканта ми се е сляла с почвата към кръговрата на природата?”
“Не знаем момче, ние не познаваме плътта, ние нямаме и определения за нещата, които се случват.”
“Тогава откъде ми говорите такива? Как всъщност успявате да ми говорите, нима думите не са материя?”
“Това е плод на твоята отлитаща в забравата поезия. Няма нищо по-хубаво от това да разсъждаваш по време ...