1… 2… 3…
“Мило момче, твоето сърце принадлежи ни и твоят свят в едно с теб сме го затворили в ковчег и не можем да отворим вратата, защото всякоя твоя мечта вече е в забвение. Ти пътуваш… ти пътуваш далеч от слънчеви лъчи, ти пътуваш далеч от морски вълни, далеч от небесни хоризонти, от всякоя хорска суета.”
“Това значи ли, че вече съм безплътен и че тъканта ми се е сляла с почвата към кръговрата на природата?”
“Не знаем момче, ние не познаваме плътта, ние нямаме и определения за нещата, които се случват.”
“Тогава откъде ми говорите такива? Как всъщност успявате да ми говорите, нима думите не са материя?”
“Това е плод на твоята отлитаща в забравата поезия. Няма нищо по-хубаво от това да разсъждаваш по време на смъртта. Да чуваш гласове, да виждаш хора пристигащи в безплътните си сенки. Няма нищо по-хубаво от това. Има една врата, която все още не сме ти затворили и тя ти помага за визуализацията и за лъжата на сетивата, които все още усещаш, долавяш с част от мозъчните си клетки.”
“Но нали аз вече нямам материя? Тогава защо ми говорите за мозъчни клетки? Вие будалкате ли ме. Но всъщност аз какво ви обяснявам, нали аз не мисля, нямам и сетива, дори не ми отваряте вратата да изляза преди смъртта.”
“Момче, откажи се да разсъждаваш, откажи се, откажи се, откажи се , откажи се, отпусни се, забрави, пътувай…”
“Да пътувам? Но къде? Аз нямам път, аз съм затворен сред стените на смъртта. По-голяма безпътие не съм срещал в живота си като скитник.”
“Грешка! Грешка, в която хората неистово вярват, която жадуват, в която страдат и пак жадуват и тръпнат и мечтаят, а застоят? Застоят и той грешка сред пътя на вашата въртележка…”
“Обърквам се. Говорете по-разбрано,моля.”
“Ти чуваш ли звуците въобще, ти виждаш ли ни? Ние вече ти взехме сетивата още преди полета на Слънцето, но ти оставихме чувството за тях. Заради това сега си мислиш, че ние ти говорим…”
“Няма връзка нещо?”
“Защо ти е? Всичко е толкова чисто и подредено, даже леко ухае на пролетни цветя от градината на белите хризантеми.”
“Сега пък хризантеми. Какво ми говорите? Къде искате да ме отведете? Отворете вратата искам да изляза пак на припек!!!”
“Момче, успокой се! Часовниковият механизъм на живота ти и без това е бил развален още в самото начало на светлите ти дни. Ти знаеш ли колко си живял…”
“Аз въобще живял ли съм? Не си спомням нищо. Имам едни малък спомен за живота, но и имам много други преплетени мисли за други неща. Не мога точно да формулирам нещо като живот. А времево пространство абсурд. Защо тия работи са останали скрити за мен, а за вас са толкова подредени и ясни. Какво сте вие, кои сте вие? Всеки управлява собственото си съзнание. Това означава, че вие сте отново плод на моите фантазии и аз може дори въобще да не съм в ковчег и да не съм в рамката на смъртта, поне за сега…”
“1… 2... 3…” – те броят дните, часовете, минутите, секундите…
Часовников механизъм. Тик.так.тик.так.
Облачета бели закриваха небето. Вратата се отвори… Ръката се движеше бавно по белия лист със здраво стиснат син химикал. Листове разпилени, очила захвърлени. Дъждът валеше и отвън…
13.06.2006 г
София
© Мария Русева All rights reserved.
