10. Светът Маяковски – „Караконджули“

  Ходят, бродят нощем подивели

  караконджулите – грозни, зли.

  Ходят, бродят и по наше село,

  стряскат хората с безброй бели.

                               София Паниду

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/karakondjuli-grycka-detska-pesen

  София Паниду – съвременна гръцка поетеса. Учила в катедра „Начално образование“ на Педагогическия факултет на Университета „Аристотел“ в Солун и завършила следдипломна квалификация по образователни науки със специалност „Творческо писане и издателска продукция за деца“. Участвала е в изследователски проекти, свързани с езика и литературата. Пише поезия и книги за деца. Живее в Солун и работи в областта на държавното образование.

  Снеговей пристигна в имението на другия ден след закуска и веднага се оттегли в Кантората да чародейства над сметките си. С него дойде и Чун Ван, когото Пушкин беше извикал за подробен доклад.

  Повелителят на насекомите беше приет в Кабинета, докато гостите пиеха чай пакула от корени на ангелика в Малката зала и до тях достигаше гневният глас на Пушкин, който разпитваше Чун Ван как се е стигнало до пробива в отбраната, довел до огнения дъжд над Вълчотрън и защо Полуда е закъсняла толкова много. Чуваше се как тесноокият охранител на Сурата примка се оправдава, повтаряйки непрекъснато: “Никой не е минавал! Не знам как са влезли!“ и тревогата му някак се предаде и на пътешествениците и те притихнаха омърлушени.

  После Чун Ван излезе забързано, мина покрай гостите, без да ги поздрави, а видът му беше разстроен и объркан. Пушкин се показа след него. В ръката си държеше Жезъла на желанията, който стражът беше забравил в Кабинета. Пушкин понечи да позвъни на Лаврентий, но в Залата влезе Пашка и видът му беше толкова променен, че поетът остана със зяпнала уста. Той подпря разсеяно жезъла в единия ъгъл на стаята, приближи се до хлапака, хвана го за раменете и го завъртя няколко пъти, оглеждайки го от всички страни.

  Чу се звън на шпори и потропване на кавалерийски ботуши. Нагоре Пашка беше стегнат в прилепнал бял панталон, в син мундир от тънко синьо сукно с червена висока яка със сребърни петлици, а на гладко причесаната му коса се мъдреше триъгълна шапка. На няколко метра около него се носеше ухание на пудра и одеколон „Йерихонска роза“, който също се произвеждаше в имението.

  – Сега остава да ми подариш враното жребче със златни копита Зверобой и съм готов! – каза гордо момчето.

  – Ще има да чакаш! – поклати глава Пушкин. – Зверобой ще се обучава да замести Дива жарава. Няма да го давам на някакъв си сополанко, при това – Чумниче.

  Пашка се намръщи и в стаята сякаш притъмня.

  – Ако щеш! – каза нахакано той. – Само да поискам и Косила ще ми намери десет такива. И по-хубави даже. А аз още днес ще ти уморя половината Вълчотрън, така да знаеш! И тия парцали не ги искам!

  Той дръпна ядосано яката на мундира си и няколко посребрени копчета изхвърчаха. После захвърли луксозната дреха на пода и изхвърча от стаята само по риза и снежнобяла релефна жилетка.

  – Саша! – каза умолително Маша. – Не го дразни, моля те! Толкова беше щастлив сутринта.

  Тя се втурна след момчето.

  – Нямам време за детски глезотии! – измърмори поетът, но се виждаше, че вече съжалява за избухването си. – Имам имение за спасяване.

  – Не би могъл да го спасиш, ако не си в добри отношения със сина си – каза назидателно Черната жлъчка, която тъкмо влизаше в Залата. – Най-добронамерено ти препоръчвам да вземеш пример от жена си. Ако се държиш покровителствено с Пашка, той ще ти го върне тъпкано и дори аз няма да съм в състояние да го спра. Не че бих искала, ха-ха-ха!

  Пушкин не отговори, само кимна към голямото кресло до дивана. Фрау Шарлоте се отпусна лениво и извади малка златна табакерка, пълна с първокачествен тютюн от екваториалните оранжерии на Маяковски. Протегна я към   Пушкин, той поклати отрицателно глава и позвъни със звънчето. След малко в Залата влезе Алевтина с две чаши с димящ пунш и чинийка с бадемови сладки на подноса.

  Габриел погледна въпросително поета, но той махна с ръка и каза:

  – Можете да останете да си допиете чая, няма да ни пречите – разговорът ще бъде кратък.

  – Фрау Шарлоте! – започна сериозно Пушкин, обръщайки се към дамата в черно. – Не искам да го приемате като липса на уважение и негостоприемство от моя страна, но напоследък ми се струпаха толкова неприятности на главата, че наистина нямам време за излишни формалности. След малко тук ще нахлуе тълпа озверели вълци да искат повишение на надниците си. Няма да мога да ги върна – правил съм го вече хиляда пъти и този път ще го приемат като знак за бунт. Можехме да говорим още снощи, но вие най-безгрижно заспахте на масата и Лаврентий трябваше да ви пренесе на ръце до Къщата за гости – спяхте, моля да ме извините за грубия израз – като заклана! Дори когато майордомът ми се препъна в тъмното и падна насред Брезовата алея, все още държейки ви геройски на ръце, вие не се събудихте, а продължихте най-безочливо да хъркате. Затова нека хванем направо бика за рогата. Кажете ми защо ви праща Косила?

  Тъкмо Черната вдовица да отвори уста и отвън се чу тропот, виещи гласове и внимателният, школуван тембър на Лаврентий, който обясняваше нещо. После вратата на Залата се отвори и майордомът поиска разрешение да влезе. Но не успя да направи и крачка, когато беше пометен от тълпа едри, сиви животни със святкащи очи и зинали зъбати пасти, които нахлуха в стаята и се наредиха в полукръг пред разтревожения господар на имението и гостите му.

  – Ето я и делегацията! – каза Пушкин и се изправи. – Предупредих ви!

  – Искаме си парите! – излезе напред Вълчо. – Няма да търпим повече никакво отлагане. Сега или никога!

  – Сега или никога! – разнесоха се свирепи гласове.

  – Моля ви, господа! Имаме гости – опита се да надвика шумотевицата Пушкин. – Както виждате, в момента водя важен разговор. Снеговей е в Кантората и преглежда документацията. Изчакайте навън да приключа и ще ви обърна внимание.

  – Не мърдаме от тук! – провикна се Щърбавия. – Иначе пак ще намерите предлог да ни отпратите.

  – Да! Да! – чуха се отново гласове.

  – Но аз не съм подготвен! Трябва да отидем при Снеговей – той е в течение.

  – Не мърдаме! Нека Снеговей да дойде при нас! – каза Вълчо. – Даваме ви още десет минути. Водете си разговора, ние ще изчакаме. Тук!

  Пушкин погледна въпросително към фрау Шарлоте, а тя само измърмори:

  – Тая седенка все повече започна да заприличва на панаир. Но, да – това засяга и тях. Нека останат! Все едно, рано или късно ще разберат.

  Пушкин кимна.

  – И така, фрау Шарлоте – каза остро той. – Ако някой бърза, трябва да си съкрати пътя. Да я караме направо през просото! Какво иска Косила?

  Черната жлъчка се изправи бавно и всички видяха, колко висока е всъщност. Протягаше се нагоре, приличаща отново на син вихър и стигна почти до тавана. Оттам изгледа насъбралите се вълци със смразяващ кривоглед поглед, толкова студен и далечен, че някои от тях се разтрепериха, а други непроизволно заскимтяха. След малко високата фигура на старицата се люшна като пламък на свещ и започна да си възвръща нормалните размери.

  – Хм-м! – прокашля се тя. – Малко сценични ефекти няма да навредят. За да си знае всеки мястото! – и пак погледна към притихналите вълци.

  После се изпъна и изграчи:

  – Цитирам: „Дай ми вълка! Той е най-близкият приятел на Контошанската кокетка и е последният, който я е виждал. При моите сатрапи ще си каже не само всичко, което знае за съкровището, но дори и това, което не знае. Вече си преизпълних нормата с жертвите по границата. Ако се съгласиш, пускам Пашка в отпуска за две седмици – може да остане във Вълчотрън. През това време няма да има право да убива когото и да било от имението, както винаги, когато е в отпуска. Но ми дай вълка – без условие за връщане!“ Край на цитата.

Вълчо се разтрепери и погледна умолително към Пушкин.

  – Не, не и не! – каза твърдо поетът. – Обещал съм му закрила в замяна на това, че е лишен от имението. Навън няма да оцелее. Косила ще го убие, щом узнае това, което ѝ трябва. И дори да не го узнае, пак ще го убие. Кажи ѝ да поиска друго!

  Старицата се прокашля:

  – Цитирам: „Или вълкът, или имението с всичките му обитатели! Имам болести за всеки поотделно и за всички заедно, включително и за теб, мижитурко състрадателна!“ Край на цитата. Толкова си предвидим, поете! Това вече е от мен – додаде насмешливо тя.

  – Преди да сте казали още нещо, което да ви унижи и да застраши живота ви… – обади се от дъното на стаята Щърбавия. – Имам предложение!

  – Да? – каза с облекчение Пушкин, сякаш един огромен горещ картоф току-що се беше търкулнал изпод фините му ръце с добре отглеждани нокти към престарелия вълк в дъното на стаята – въобще не му бяха харесали заплахите на фрау Шарлоте и забележката ѝ, че е предвидим.

  – Аз съм стар и болен – продължи вълкът с немощен глас. – Зъбите ми опадаха, опашката ми има ревматизъм и скоро няма да мога да ловя риба, нито да я ям. Ще стана безполезен товар и посмешище за малките вълчета. Не искам такъв недостоен живот! Позволете ми да направя нещо, което ще увенчае достойно живота ми и ще остави у поколенията спомен за саможертвата ми. Нека отида аз при Косила!

  – Няма да стане – възрази колебливо Пушкин. – Веднага ще разбере за подмяната.

  – Ако не разбере, аз ще ѝ кажа! – изтъпани се предизвикателно Черната жлъчка. – Вие да не си мислите, че ще си мълча? Аз не съм на ваша страна!

  – Е, тогава… – каза унило вълкът, като подмигваше странно на Пушкин и сочеше нещо с опашката си. После се сви обратно на мястото си.

  Пушкин погледна накъдето сочеше вълчата опашка и видя жезъла на Чун Ван, опрян на стената.

  – Ами значи, решено? – каза той и фрау Шарлота, която очакваше по-продължителна и яростна съпротива, го погледна учудено.

  Пушкин стана, сякаш да се разтъпче и да помисли, направи няколко крачки към стената, протегна се нехайно към жезъла, взе го в ръце, повъртя го малко като си мърмореше нещо под нос, а после го остави пак в ъгъла.

  – Вземайте го! Като размислих, реших, че Вълчо въобще не ми трябва. И съкровището не ми трябва. Преотстъпвам го на Косила. Стига да го намери, нека прави с него, каквото поиска. В замяна обаче да не е посмяла да пипне имението ми! Разбрано? Прибирайте си вълка и се пръждосвайте! Повече очите ми да не ви видят тук без покана!

  Черната жлъчка кимна величествено, хвана нещастния Вълчо за ухото и го повлече към вратата.

  – Защо го пуснахте? – извика Невянка, когато вратата зад тях се хлопна. – Тя ще го убие!

  – Всъщност не съм! – каза спокойно Пушкин.

  – Аз съм тук! – обади се вълкът от ъгъла. – Щърбавия отиде с нея. Да се надяваме, че няма да разбере за подмяната, иначе лошо ни се пише.

  – Но как? – не повярва Невянка. – С очите си видях как тя…

  – Жезълът – каза Пушкин. – Добре че Ван Чун го забрави тук сутринта. Щях да го мъмря, но сега май ще трябва да го наградя за разсеяността му. Както и майордома Лаврентий, че не го е прибрал.

  – Понякога разсеяността и съобразителността са едно и също нещо – каза философски Дун. – Не е важно какво проявяваш, а кога. В подходящия момент и най-големият гаф може да се обърне в хеттрик.

  – Всичко е относително – додаде Джъд. – Малко хаос може да послужи на реда. Браво и на Лаврентий!

  – Господарю, хиляди извинения! Заслужавам три часа удари с пръчка през ръцете и по глупавата старческа глава!

  Лаврентий влетя в стаята и застана на колене пред Пушкин като клатеше съкрушено глава.

  – Говорим за вълка… – засмя се Дун.

  – Няма нищо, Лаврентий! – каза Пушкин, хвана разтреперания старец под мишниците и му помогна да се изправи. – Добре си направил, че не си прибрал жезъла. Ти си прав, дори и когато сгрешиш. Само гледай да не ти стане навик!

  – Наистина ли ми прощавате, господарю? – извика с насълзени очи Лаврентий и започна да се кланя неистово и да отстъпва към вратата. – Благодаря ви! Много ви благодаря! Толкова сте добър!

  – Жезълът! – извика Пушкин и хвърли вълшебния артефакт към старшия лакей. – Занеси го на Чун Ван и му кажи, ако види пак Черната жлъчка, да използва жезъла, разбра ли? В никакъв случай да не я пуска в имението!

  – Тъй вярно, господарю. Да не я пуска! В никакъв случай. Ще бъде сторено!

  Лаврентий се скри зад вратата, но известно време продължаваше да се чува как си мърмори: „В никакъв случай! Да не я пуска!“

  Вратата пак се отвори и в стаята влезе Снеговей с куп книжа под мишница. Вълците се разшумяха.

  – Е, дойде най-после и вашият ред – каза Пушкин.

  – Не съвсем, господарю – каза Снеговей. – Преди да се заемем с нашите приятели вълците, трябва да ви съобщя нещо.

  Сред вълчата делегация се надигна ропот, подобен на гъргорене на готвещ се да изригне вулкан, но Вълчо с едно кратко изръмжаване пресече зараждащия се ураган.

  – Нека и Снеговей си каже приказката – обърна се той към Пушкин. – Вие днес ми спасихте живота, дължа ви поне това. Чакали сме толкова дълго, ще почакаме още малко.

  Снеговей се приближи до поета и каза тихо:

  – Снощи, след нападението на хрътките, се разходих до скалите. Каните са добри бойци, но нападателите са били прекалено много и те не са успели да ги спрат. Има и още нещо – под една от скалите, там, където вчера караконджулчетата от езерото заораваха срещу Чумата, видях доста голяма дупка, която я нямаше преди. Снощи беше тъмно и реших да се спусна в нея днес сутринта да видя докъде продължава. И знаете ли какво открих? Минава под скалите. Мисля, че Триумвиратът не е виновен за нахлуването на Черната жлъчка и Чумничето вчера. Минали са през прохода, прокопан от караконджулите.

  – Но близнаците вчера ме предупредиха за Чумата. Защо ще го правят, ако са имали намерение да я пуснат в имението?

  – Вие казахте, че са ви осведомили, че ще дойде най-рано днес. А тя се появи още вчера и ви свари неподготвен. Ако не беше заспала, кой знае какви бели щеше да направи. Видях браздата от „заораването“ – започва при дупката и продължава едва няколко метра. Нататък се губи в скалите. Сякаш е прокарана, само за да замаже нечии очи. И още нещо – потърсих снощи караконджулчетата в езерото и днес сутринта отново – изчезнали са! И следа няма от тях!

  – Излъгали са ме значи! – изсумтя Пушкин. – Преди да станат езерни обитатели, живееха под земята. Аз ги приютих и им позволих да се заселят в имението. Ето каква е благодарността им! Предали са ме на Косила.

  – Никога нямайте вяра на подземните създания, господарю! – намеси се сивият предводител на вълците. – Те са замесени от по-друго тесто. Караконджулите там всяка година по Коледа излизаха на повърхността и се опитваха да прегризат Коледното дърво и да унищожат Света. Всяка година Иисус се раждаше, въпреки козните им, и те се озоваваха на Маяковски. На следващата година историята продължаваше. Но Светът там наистина беше унищожен и те останаха завинаги на Маяковски. И явно искат да съсипят и нашата планета – последния остатък от Книгата. Въобще не са променили навиците си. И тук служат на Смъртта, а не на Живота. А уж нашият нрав не можел да се промени. За всичко набеждават нас, вълците!

  – Право е! Право е! – завиха възмутено вълците.

  – Тишина! – извика Пушкин и всички веднага млъкнаха – толкова яростен и измъчен беше тоя вик, че успя да докосне дори закоравелите вълчи сърца и да ги стресне. – Сега всички, които нямат отношение към вълчите дела, ще излязат от тази стая – веднага! Снеговей и вълците ще останат. Обещах им разговор и ще го имат. Гостите ми са свободни за няколко часа. Можете да разгледате имението, но не се отдалечавайте много – Лаврентий е инструктиран и ще ви придружава. След като приключа тук, ще се присъединя към вас. Извинете ме, че все си изпускам нервите напоследък, но обстоятелствата са форсмажорни.

  – Разбираме ви – каза Габриел. – И ние молим за извинение, че усложняваме допълнително и без това трудното ви положение. Ако беше възможно, веднага щяхме да напуснем.

  – Засега това не е възможно – каза вече по-спокойно Пушкин, възвърнал самообладанието си. – Карантината още не е отменена. Изпратих пощенски гълъб в Двореца, за да уведомя за вас – че сте ваксинирани и искате среща с Негово Президентско Величество Нероден Петко, но все още нямам отговор. При първа възможност ще продължите пътешествието си. Но смятам, че засега е разумно да останете известно време в имението – по-безопасно е.

Габриел кимна и пътешествениците мълком започнаха да напускат стаята един след друг. Щом и последният излезе, Пушкин се обърна към Снеговей:

– И така, Михайло Иванович – дайте най-после да видим скъпоценните ви книжа!

(Следва)