1. Светът Маяковски – "Любовта архангел е"

(сайтов роман)

Начало на основната работа по III част – 2.01.2024

Край – 7.06.2025

                                                      Пясък, сияещ на речното дъно –

                                                      времето тича, реката тече.

                                                      Миг е животът – проблясва и тъне,

                                                      в струи обточен. Бог нов миг тъче.

Мария Димитрова

„Светът Маяковски е един от Световете Под нулата. Характерно за него е наличието на абстрактни и човешки форми на живот, изпаднали от преводни текстове на класически творби, засега предимно руски. Има още спорадични форми с английски, немски, унгарски и гръцки произход (напоследък и китайски), поради ограниченото количество езици, които владее авторката и преводачка Мирабела Йорданова. Наречен е така в чест на руския писател Владимир Маяковски, представител на литературното течение футуризъм от началото на 20-ти век в Земните Светове (а не на едноименната попгрупа „Маяковски“, както би могъл да си помисли някой).

Основна част от населението на този Свят се състои от лисици, пишещи с краката си по безкрайните полета от сняг. В превода на Мирабела на знаковото стихотворение на Вл. Маяковски „Изчерпателна картина на пролетта“ лисиците изчезват безследно и са заменени с клончета.

  Освен лисици там живеят кобилките на Пушкин и неговите женски приятели, които се хранят с рибена чорба, приготвена в голям, открит съд и никога в гювече! На масата им задължително има ваза с жълти отровни рози, а дървата в камината бумтят с пукот, а не с трясък! Също, по време на буря, в небето над снежните лисичи поля препускат не коне, и то – в тръс, а съвсем и най-истински рисове!

  Въпросът за опазването на тези изключително интересни и ценни животни беше повдигнат за първи път от „Дружеството за защита на омонимите“ и прерасна в скандал, потушен едва след доброжелателното съдействие от страна на на авторката, която поправи грешката си и рисовете заеха надлежното си място в текста на превода. Друг скандал се разрази, след като някои хардлайнери подадоха петиция за нарушени авторски права, апелирайки, че идеята за Света Маяковски е открадната от многобройните приказки на тема изчезнали, изгубени и избягали играчки, а също така изпарили се в небитието единични чорапи и обувки в световната литература и филмография. Протестът беше намерен за неоснователен поради факта, че идеи не подлежат на авторско право, освен ако не бъдат патентовани.

                                               Из Първа Книга „СО-вид“ на Мирабела Йорданова

  Владимир Маяковски (1893-1930). Роден в днешна Грузия в град Багдати. След смъртта на бащата, лесничей и дребен дворянин с украински произход, семейството се премества в Москва. По-късно Маяковски сам се определя като грузинец и пише за себе си:“ Баща ми беше казак, майка ми – украинка. Първи език – грузински. Така да се каже, между три култури.“

  1908 – постъпва в болшевишката фракция на Руската социалдемократическа партия, РСДРП(б).

  1909 – арестуван е за подривна дейност. В затвора прописва поезия.

  1911 – започва да учи в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура.

  1912 – влиза в групата на кубофутуристите – изявите му с тях водят до изключване от училището. По това време се сближава с критика Осип Брик, става любовник на жена му Лиля Брик и тримата живеят заедно от 1918 до 1925 година. След Октомврийската революция през 1917 г. става изтъкнат представител на социалистическата литература, публикува, пътува, издава литературни списания. Самоубива се на 36 години.

  Бележка: Всички биографични справки в романа са от „Уикипедия“, „Литературен свят“ или от други източници в Интернет.

  Фактите и подробностите за живота и нравите на руското дворянство през 19-ти век са от изследването на Елена Лаврентиева „Векидневие на дворянството по времето на Пушкин“: https://www.booksite.ru/fulltext/lav/ren/tie/va/index.htm и от други източници.

1. „Любовта архангел е“

                                                         Погледи, дълбаещи на мрака филма черен.

                                                         Вести ни предават слепите души.

                                                         Любовта – архангел от икони стари, верни,

                                                         танцът ѝ вселенски фугите троши.

                                                                                                Димитрис Лендзос

    https://otkrovenia.com/bg/prevodi/lyubovta-arhangel-e-dimitris-lendzos

  Димитрис Лендзос е роден през 1960 г., израснал в село Милиес в Олимпия. Живее и работи в Атина от 1979 г.

  1986 – на 26-годишна възраст публикува първата си стихосбирка „Божествената литургия на Илианис“.

  2003 – проявява се като текстописец с албума „Пиян кон“ по музика на Михалис Терзис.

  2007 – сътрудничи си с композитора Христос Леонтис по песенния цикъл „Любовта архангел е“. По негови текстове са записани общо петнадесет песенни цикъла, заедно с известни композитори и изпълнители.

  2012 – поставена е първата му пиеса „Голямата демонстрация на един човек“, режисирана от Панайотис Спилиопулос. Много от другите му пиеси са играни на театрални сцени в Атина.

  Димитрис Лендзос пише текста на песента „Любовта архангел е“ по готовата мелодия на Христос Леонтис. Песента се изпълнява от големия гръцки певец, вече покойник, Димитрис Митропанос.

  Над зелената полянка, на която се беше приземил корабът „Психея“ с пътешествениците от Книга Втора се разля кървавочервено зарево, накъсано от разноцветни петна и ивици, които непрекъснато се меняха, преливаха се и се разделяха на цветни, сияйни островчета от искри и ослепителни пламъци. Избухналата с яркост на сто милиона Слънца звезда на Барнард се разширяваше с главоломна скорост, помитайки всичко по пътя си. Вече беше погълнала първия си спътник и сега застрашително и неотклонно се приближаваше към втората си жертва – планетата на изгубеното в превода Маяковски.

  – Спри се, скъпа, ще убиеш всички ни. Нима искаш да умра?

  Габриел, клекнал зад гърба на седящата в тревата Мирабела, беше прочел последното изречение за взрива и сега я гледаше скръбно и състрадателно със сините си, лъчисти очи.

  – Знам, че ти е трудно, но си помисли – има още малко време! Предстои ни дълъг и щастлив живот заедно. И на нас, и на бъдещите ни деца…

  Мирабела обърна към архангела тъмните си очи, плувнали в сълзи:

  – Аз все едно пак ще те изгубя – ще заминеш да търсиш оня Нероден Петко, а аз ще остана тук – отново сама!

  – Няма да си сама! В амфибията има място само за седмина. Тръгваме аз, Дун, Сивин, Златина, Джъд, Невянка и Джиа. Сивин и Джиа са бойци, ще наглеждат младите, буйни глави да не направят някоя прибързана глупост. Всички останали ще бъдат тук, с теб – Илинда и Перун ще се грижат за малката Психея, Юймин ше им помага, Сюе с Алибей младши също остават, Тай ще отговаря за всички на кораба. Струва ми се, че този път няма да се бавим много. Втората част на Книгата беше по-къса от първата, третата вероятно ще бъде още по-кратка. Не е нужно да пишеш и да четеш денонощно – имаш преводите си. Те вече са написани. Сега нямаме магия, но Светът Маяковски е част от Книгата, кой знае как оцеляла, ще можеш интуитивно да чувстваш какво се случва с нас и да пишеш нататък.

  – Като Златокоска от покрива в оная приказка… или от дървото беше. Виждам, виждааам! – проточи тъжно Мирабела. – Но аз няма да бъда в кошницата на мечките. Дори в багажника на амфибията няма да съм. Ще си стоя тук, а ти ще си там – и все ще те мисля. А време за мислене няма да имам. Ще трябва да прочета всичките си записки, за да видя какво не съм включила, а те са стотици!

  – На покрива беше Маша от приказката за мечока. А Златокоска е от друга приказка – за трите мечки. Но това няма значение.

  – Има, има! – извика Мирабела. – Дори приказките обърках. Как ще се справя с толкова много информация? Няма да успея, няма!

  – Ще успееш, ще видиш! Основната работа вече е свършена, няма да четеш непознати текстове. А пък аз няма да съм сам там. Успокой се, моля те! Стига плака!

  – Аз не плача – подсмъркна писателката. – Всъщност съм бясна! Обаче очите ми сами сълзят – това е оня старогръцки слъзен филм-екран от превода на „Любовта архангел е!“, който толкова ме изтормози! Наложи се да махна сълзите от текста и сега те текат като порой от очите ми!

  – Ето, виждаш ли! – усмихна се архангелът. – Ти вече пишеш третата част. Радвам се, че я започваш с мен!

  – Че без теб накъде? – усмихна се през сълзи Мирабела и придърпа таблета на коленете си.

  Габриел махна на останалите пътници, скупчени уплашено покрай кораба, и оттам се чуха въздишки на облекчение.

  – Сега остава само да решим на тревата ли седим или в снега – додаде архангелът, вглеждайки се в екрана.

  – Не седим – каза разсеяно Мирабела, продължавайки да пише.

  Наоколо притъмня, кървавата светлина в небето изчезна и се появиха ситните бисерни нанизи на тукашните съзвездия, леещи нежна, вълшебна светлина над притихналата планета. Поляната пред тях се превърна в огромно поле, покрито с блещукащ сняг. В единия му край минаваше малка заледена рекичка, а покрай ниския ѝ, криволичещ бряг се проточваше като сребриста нишка тесен селски път. По снега край тях личаха стъпки на дребно животно, вероятно лисица, които се губеха в заснежената смърчова горичка наблизо. Далече на югозапад, почти в края на обсега на видимост, смътно се различаваха високите осветени кули на някакъв град.

  – Така те искам, съкровище! – каза одобрително Габриел, стана и изтърси снега от крилете си, които бяха започнали да потреперват от студ.

  Мирабела вече беше облечена в топло тъмночервено шушляково яке, стигащо до коленете ѝ, и продължаваше да пише. Крилете на архангела се прибраха и той загърна плътно бялата си шуба, която се появи изневиделица върху него. Погледна с въжделение леките си, модерни летни обувки, но те се стопиха и на тяхно място се появиха водоустойчиви апрески с обли носове, ситно поръсени със сняг. Крилете му потрепнаха за последно и изчезнаха.

  – Нали сега си човек – каза извинително Мирабела.

  – Няма нищо – пак може да ме наричаш архангел, този път – в преносен смисъл! Нали съм твоята любов! – успокои я Габриел.

  – Ще свикна! – съгласи се Мирабела. – Само стой тук, дори и когато те няма!

  Габриел се засмя с мелодичния си, приличен на звън на камбанки смях.

  – Смеха поне мога да ти оставя – каза писателката и в очите ѝ вече нямаше сълзи. – Само ти умееш толкова деликатно да успокояваш изблиците ми на отчаяние – никой друг!

  Снегът беше спрял. Мирабела прибра сгъваемото столче и двамата с бившия архангел тръгнаха към кораба. Някаква сянка се метна към тях и се чу нехармонично тракане на кости.

  – Никаква звезда не е избухвала – това бяха фойерверките по случай настъпването на Новата Барнардианска година. Изстрелват ги от близкото имение Вълчотрън, което се намира на десния бряг на ей оная рекичка там, името ѝ е Тъма, което освен „мрак“, на руски означава и „много“. Тя продължава да тече и отвъд заснежената гора – приток е на голямата, покрита с лед величествена, широка и дълбока река Нав без Ду. Хич да не ви пука! Изтрий сълзите, девойко мари хубава, време е за празнуване. Макар че, ох, ах, их, ух – какво да му празнуваме, когато утре пак ще дойде делникът и пак ще ни налегнат скърби и тегобиии!

  Съществото, прилично на скелет на игуанодон, с нокът вместо нос, най-после успя да се измъкне изпод покритите със снежни шапки, провесили дълги, заледени клони крайпътни смърчове. С мъка си проправяше път в дълбокия сняг, чупейки дебелите клони, но когато стъпи на пътя, придоби увереност и разви скорост, тъй че скоро се изправи пред тях в цялата прелест на близо двуметровия си скелетов ръст, заедно с това, което беше останало от опашката му.

  – Вие натирихте Меланхоличния Вергилий, но той пак е тук! – проговори нахакано скелетът и размърда застрашително кости. Носът му закима, сякаш искаше да изкълве ситните дупчести следи по снега – Никой не може безнаказано и произволно да натиря Вергилий, ще знаете. Натирянето му винаги има последствия. Ужасяващи и непредвидими! Къде е оня с ряпата? Оня с млякото и с жълтото около устата, оня младия и зеления, ярето от старата коза, патето в кълчищата, телето под вола, жабата с подковата, мишката на дядовата ряпа? Къде е? Да ми се извини веднага! Иначе си тръгвам. Тоя път – окончателно!

  – Мисля, че говори за Джъд. Той нали го бъзикна малко в епилога на Втора Книга – прошепна Габриел.

  – Ти се разправяй с него, аз отивам в каюткомпанията да пиша, иначе Книгата няма да може да продължи. Не бива да се отдалечавам много от кораба, защото корабната локална мрежа няма голям обхват. Тази планета явно е примитивна и не е била свързана като другите Части на Книгата в Глобалната космическа мрежа.

  – Добре скъпа, радвам се, че пак си в настроение и ти благодаря, че не уби всички ни, заедно с тази част от Вселената. И ни остави в Зоната на Златокоска1, чу ли – няма значение от коя приказка! Нищо, че ще ни треперят мартинките от студ – планетата е в обитаемата зона – щом този смешник съществува. Изглежда студът въобще не го притеснява.

  Мирабела се усмихна измъчено, позволи на Габриел да я целуне нежно по бузата, махна на Вергилий и се затича към кораба, нарамила трикракото столче и с таблета под мишница.

  – Никой не може да бъзика Меланхоличния Вергилий – продължи кисело скелетообразното същество. – Меланхоличния Вергилий е имунизиран против бъзикане, защото е ежечасно, ежеминутно и ежесекундно обзет от дълбока и непреодолима меланхолия. То е все едно в кацата с катран да прибавиш още една лъжица от същото – нищо няма да се промени. Обаче никой не може да нарича Вергилий „смешник“ и никой не може да обижда интелектуалните му сравнения, тип разсъждение, и да ги приравнява с някаква си безмозъчна ряпа. Това е антихуманно, свръхнелицеприятно и архиневъзпитано деяние! Въпреки че не съм човек и съм анамерично-анахроничен архаизмо-алогизъм, пак не бива. Не бивааа! – разрева се за пореден път безслъзно бившият игуанодон и се заклати неистово, сякаш всеки миг се готвеше да рухне върху снега.

  Джъд се беше приближил незабелязано. Сега беше облечен в топъл кожух, на главата си носеше шапка ушанка, а на краката – валенки.

  – Ще ходим при Пушкин от „Зимно утро“ и от някои други произведения – отвърна той на въпросителния поглед на Габриел и се обърна към Вергилий.

  – Виж сега, братче, над главата ми беше увиснала оная звезда, тъй че малко си изпуснах нервите.

  – Братче?! – Вергилий шумно си пое въздух, който изсвистя свободно през ребрата му и разклати нокътоподобния му нос. Той тъкмо да избухне от гняв като звездата преди малко, но се сети за амплоато си и пак зарида и се затюхка. – Олелее, горкият аааз! Какво съм принуден да търпяяя – арогантността на едно сукалче, на едно пале, на едно… нищо! Да ме нарече „ряпа“ – мен, дето никого през живота си не съм наранил и дето и на снежната бълха път правя. Мен! Мееен!

  – Добре де, извинявай! – каза сериозно Джъд и сложи ръка на костеливото рамо на ридаещото същество. – Изтривам завинаги тази дума от речника си и никога повече няма да я употребя. Кълна се!

  Само Габриел видя сключените зад гърба му пръсти, докато произнасяше тази високопарна клетва, но той само се усмихна съзаклятнически и си замълча.

  Вергилий внезапно спря да се вайка и обърна сухото си, костеливо лице със зееща беззъба уста към младежа.

  – Извинението се приема. И щом като си позволяваш да ми говориш на „ти“ и аз няма да ти остана длъжен. В никакъв случай! Ти спомена Пушкин преди малко. Знам къде може да намерите Пушкин. Мога да ви заведа. Не е далече. Кога тръгваме?

  Габриел се поколеба:

  – Не мисля… – измърмори той.

  Погледна към кораба, а после към останалите пътешественици, които един по един прииждаха и се трупаха любопитно около чудноватия местен жител.

  – Няма какво да мислите. Направо действайте! Нямате другиго под ръка. Аз съм единственият. Вярно, имам проблем с меланхолията, но най-отговорно ви заявявам, че ще се постарая да ви водя, а не да ви подвеждам. По характер не съм много подходящ за гид – импулсивен съм и интроверт, често се затварям в себе си и тогава не съм добра компания…

  – Разбирам ви! – каза примирително Габриел, чувствайки се гузен, защото той самият не се беше стърпял преди малко да използва квалификации спрямо скелетоподобното хленчещо същество.

  – Не, не мисля, че разбирате – каза печално Вергилий М. – Като казах „затварям се в себе си“, говорех съвсем буквално. Както виждате, имам само череп, кости и нокти (да, да, именно нокти, колкото и невероятно да звучи това за един скелет). Но нямам врат, защото там няма как да има кости. Черепът ми плува над ключиците на раменете и над гръдния ми кош по незнайни гравитационни закони – както планетите се въртят около звездата си, а звездите – около черните дупки на галактиките си. Но моята глава не се върти, не. Само когато се обръщам, но… Както и да е! Щом изпадна в меланхолично настроение, първо хлътвам в черна дупка, а после се затварям – ето така! Оооо, ох, горкият аз, защо никой не ме разбирааа?

  Вергилий се залюля неистово, костите му започнаха да се удрят едни в други и да тракат оглушително, черепът му внезапно хлътна надолу, като притеглен с магнит, пропадна в гръдния му кош и се оказа затворен там. Нещастният кандидат за гид на пътешествениците се въртеше насам-натам, накланяше торса си и махаше с крайници, но черепът му продължаваше да стои сред ребрата с „озъбена“ и печална физиономия – беше се заклещил.

  – Помогнете ми! – изписка Вергилий М. – Иначе ще се наложи да се кача на някоя висока скала и да скоча оттам. По друг начин няма да излезе! Ще си счупя повечето ребра – някои пò на ситно, други пò на едро, а ако има прекалено малки парченца, после няма да се снадят добре. Винаги се губи по някое. Спомнете си носа и нокътя ми, на които археолозите размениха местата! Скоро няма да мога да се движа. Вече целият съм в несъответствия!!!

  – Какво да правим? Не виждам скали наоколо – защура се Габриел.

  Останалите също започнаха да се оглеждат и групичката беше завладяна от тиха паника.

  – Не ви трябват скали! Просто ме обърнете с главата… пфу! С краката нагоре. Изтръскайте ме! Черепът ми е здрав, няма да се натроши. Ей там, в оная пряспа. Бързо!

  – Сигурен ли си, че това не е нашият Вергилий? – прошепна Сюе на Дун. – Приликата е удивителна!

  – Грешите! – изстена Вергилий, наострил несъществуващите си уши и на лицето, надничащо между ребрата на гръдния му кош се изписа неимоверно напрежение и вселенска печал. – Не съм вашият Вергилий! Много по-нисък и по-компактен съм от него, с по-малка телесна маса и с по-горещо липсващо сърце. И много по-човекоподобен. Ходя на два крака, подпирам се на опашката си, която почти не се забелязва и не се изправям, само когато ми скимне, а през цялото време съм прав!

  В гласа на скелетоподобния звучеше неподправена гордост, той се изпъна по войнишки и сега изглеждаше, въпреки хлътналия си череп, висок малко над два метра, а прешлените на опашката му изчезнаха, подпъхнати между костите на извитите му като дъги задни крака.

  – Не мисля, че оригиналът с нокът на носа е бил толкова нисък, толкова кривокрак и толкова човекоподобен. Защо Мирабела… – обади се Джъд и веднага млъкна, видял празните игуанодонски орбити, в които се зараждаха пламъци от гняв.

  – Защото ти си прекалено малък! – избухна той. – Ако съм четири метра на височина и десетина на дължина като оригинала, няма да можеш да направиш това, което ще направиш след малко. А трябва да го направиш, защото само ти знаеш как! И без туй Мирабела сега се чуди как да ме напъха в амфибията – при двуметров ръст! Ами ако бях още по-висок? Нямате представа на какво съм подложен! Всеки момент може да отпадна. Всеки миг има вероятност да се проваля в себе си и да изчезна и да няма да има кой да ме изтръска. Знаете ли какво преживявам?!

  Той млъкна обидено и се извърна настрани, а раменете му започнаха да се тресат.

  – Да няма да има си е страшна работа – каза иронично Джъд, но после се смили над ридаещия несретник. – Виж, и мен така един дангалак ме тръскаше в предишната Книга – той се намръщи от неприятния спомен за унизителната случка с великана Сабазий. – Хич не ми хареса! Много добре те разбирам. Аз сега съм по-висок. Ако трябва някой да ме изтръска…

  – Ето, казах ли ти? – извика зарадван Вергилий и несъществуващите му сълзи моментално пресъхнаха. – Чуй сега, ние имахме малко разногласие, но вече всичко е наред, нали? Ти се извини, аз ти простих. Ти си единственият, който е наясно с нещата. Имаш възможност да загладиш вината си. Няма да ме дърпаш и изтупваш като торба с кокали. Не че не съм де! Можеш да ме тръснеш така, че да свършиш работата, без да пресолиш манджата. Хем да върнеш скъпоценния ми череп на място, хем да не ми разпилееш чарковете наоколо, че да се чудя после как да ги събирам. Мярката е важна, а ти я знаеш. От опит! Нали?

  Джъд мълчаливо кимна, наведе се и хвана Вергилий за краката. След малко нещастният скелет, придържайки с костелива ръка извадения си развинтен череп, лазеше из снега и търсеше дребни костици. След като не намери нищо, седна направо в пряспата и въздъхна с огромно облекчение!

  – Нито една! – каза той плачешком, но сега това беше радостен плач. – Приятели мои! Не можете да си си представите колко щастлив ме направихте. Ще ви бъда благодарен до… Вечно! Вечно ще ви бъда благодарен!

  Той се задави от преизпълнилите го емоции и махна с ръка, която изтрака зловещо. После ги погледна пак със сухи, съвсем спокойни очи и се поинтересува делово:

  – Кога тръгваме?

  – Ако престанеш непрекъснато да се вайкаш, може и да тръгнем още сега – и с теб! Трябва да умееш да овладяваш импулсите си. Да се контролираш по-добре. Защото иначе затрудняваш перцепцията – каза строго Дун.

  – Пер-ка…-кво?

  – Не перка, перцепция! Възприемането на смисъла на това, което някой казва. Вайканията ти отвличат вниманието и никой не зацепва какво всъщност имаш предвид.

  – Ай-й-й! – писна с удвоена сила Вергилий. – Никой не ме слушааа! Горкият ааааз! Никой не зацепвааа, само цепяяяят! Станах на парчетааа! Малки, жалки парченцааа! Тоя мой окаян живоооот! Мъка и теглоооо – всеки миг, всеки миииг!

  – Ето, нали ти казах! Ако намалиш децибелите и възклицанията, читателската перцепция ще бъде по-качествена. Пък и тази на другите герои. Ще те чуват, а може и някой да ти отговори…

  Вергилий внезапно млъкна и се замисли. Черепът му се удължи, а костите на ръцете (условно казано) и на краката му затракаха печално. После отвори несъществуващата си уста и оттам се откъсна кратък хрип. Той с мъка го сподави и изрече с нисък, почти спокоен глас:

  – Ще ме вземете ли за водач? Моля?!

  Онова, което трябваше да бъде лицето му, се изкриви в гримаса, той без малко да започне пак да се вайка, но се овладя и продължи:

  – Никой не познава пътя толкова добре като меее… мен. Ще ви бъда от полза. И без това отивам в Седмовръх.

  Изтощен от огромното усилие, той въздъхна дълбоко и притвори липсващите клепачи на липсващите си очни ябълки. След кратка възстановителна пауза протегна костелива, дълга и почти прозрачна от слабост десница към лицето си. Долната му челюст се прибра и липсващите му зъби изтракаха заключителен акорд:

  – Моля ви! Аз съм само кожа и кости – няма да заемам много място.

  – Кожа и кости е доста преувеличено – измърмори Джъд. – Само кости, бих казал аз, защото скелетите…

  – Качвай се! – взе внезапно решение Габриел и се обърна към останалите – Трябва ни някой местен, който познава околността. И понеже не разполагаме засега с друг…

  – Можем по пътя да го сменим, ако се раздрънка прекалено… с кости – съгласи се неуверено Дун – Ако обещае да не се вайка толкова…

  – Обещавам! – побърза да се намеси съществото. – Да бих пукнал, ако вече не бях! Няма да се вайкам… много. Ще огранича вайкането си до минимум. Ще бъда тих като тревата, на която седеше високото (но не по-високо от мен) момче с ряпата, която изчезна после и беше заменена от сняг. И аз ще съм като изчезнал. Все едно ме няма. Ще говоря, само когато трябва да кажа нещо важно. Ще ви осведомявам за околността, за обитателите на земите, през които минаваме, за опасностите и предимствата, ще бъда ваши очи, уши, нос и кости. Ще…

  – Достатъчно, разбрахме! – прекъсна го Джиа.

  – Но аз не съм казал още всичко! – възпротиви се Вергилий. – Не съм изразил предаността и благодарността си, че ме вземате. Има едно стихотворение…

  – Не! – викнаха в хор всички.

  – Само не стихотворения – каза бързо Дун. – А си проговорил в рими, а сме те изхвърлили като мръсно…

Той се поколеба за миг, поглеждайки раздрънканите, излъскани до блясък стави на Вергилиевите крайници.

  – Ние имаме котета – подсказа вежливо съществото. – Наричаме ги примък-отмъкчета, защото обичат да стоят край огъня – нито много далече, нито много близко. Живеят в блатистата страна Гуролен1, осеяна с мочурища, над които прелитат беланчета. Дивите примък-отмъкчета обичат да си играят с тях. Те са едни бели, кръгли и леки Същества, подобни на кълбета прежда, но са целите от лед. Някои от нас ловуват край блатата, хващат примък-отмъкчета и ги опитомяват. Тези животинки обичат подсладено прясно мляко, когато не ловят хамелнски плъхове, по цял ден мъркат и се изтягат край огнищата също като вашите котки. А по-големите някои ги използват и като домашни помощници. Тъй че разбрах чудесно сравнението ви. Дадено – никакви стихове повече! Безкрайно съм разочарован от условието, но го приемам безпрекословно и ненарушимо.

  – Не можеш да му затвориш устата – въздъхна примирено Джиа. – Няма да млъкне толкова лесно.

  – Някои печелят от мълчанието си, други губят. Зависи дали имат какво да кажат – отбеляза философски Габриел.

  – Той има. Има да ни разказва историята и географията на цяла една планета, че и още. Няма как да стане, ако само мълчи.

  – Поне спря да се вайка. Сега говори почти нормално. А това е огромен прогрес.

  – Засега се сдържа – отбеляза Джиа. – Но при екстрени ситуации задръжките му неминуемо ще паднат и тогава…

  – Да се надяваме, че няма да се стигне до екстрени ситуации – в гласа на Габриел се прокрадна съмнение.

  – Няма как да не се стигне – пътуваме из непозната, по-често враждебна земя, претъпкана с отхвърлени от другите Книги чудовища. Те ще са ядосани и отмъстителни. И гладни.

  – Вергилий изглежда безобиден. Ужасно е досаден, но все пак – полезен.

  – Прилича ни на нашия Вергилий. Пренасяме отношението си от него върху това същество, което всъщност въобще не познаваме. Това може да ни изиграе лоша шега.

  – Името задължава все пак. Дано да се окаже добър водач.

  – Да, из ада. Перспективата не ми харесва особено.

  – На мен също, но не разполагаме с нищо друго.

  – Пак си имаме Вергилий, макар и джобен размер, а това е плюс. Някак разчупва повествованието, прави го не толкова монотонно и праволинейно.

  – Дано обаче не прекали с разчупването!

  – Няма! – каза уверено Джиа. – Няма да му позволим – ще го държим изкъсо, ще му хвърляме по едно око – поотделно и всички заедно, каквото и да прави. Няма да му позволим да си разиграва коня!

  – Като заговорихме за коне, сетих се пак за Пушкин – прошепна Габриел.

  – Утре за Пушкин, утре! Главата се проточи – напомни Джиа.

  – Добре, утре – съгласи се Габриел.

                                                                                                                                                            (Следва)

  Неформален разговор на критиците Тютюлка и Лъчезор

  – Опала-тралала, ето ни и нас пак в кюпа!

  – Абе то не сме в кюпа, ами под чертата, ама нейсе. Такава ни била орисията.

  – Плюй като Яворов в тая орисия и точка!

  – Не мога, ангел съм. На нас не ни е дадено да плюем, а само да пеем дитирамби. „Осанна, Вишни!“ и прочее. Дори тук, на Маяковски. За разлика от всички пътешественици, ние си запазихме магиите.

  – Защото не сме пътували с кораба. Отпаднали сме от текста – като другите Същества тук.

  – Доколкото ми е известно, само ти си отпаднал – от небесата. А аз съвсем не съм отпаднал, ами съм си даже много бодър и в отлична кондиция.

  – Нещо бъркаш понятията, ама нейсе. Не бил отпаднал! Ами що щеш под чертата тогава? Хвъркай си по небесата! Ама ядец – не можеш.

  – То в небесата на Маяковски не е много за хвъркане – доскоро там хвъркаха разни зъбати и опашати рисове – Конници на Апокалипсиса, и други отпаднали чудесии.

  – À тъй, ще дойдеш на мойто ти! Стой си Под чертата, че да ти е мирна главата.

  – Шшт! Никакви рими, никакви стихове тоя път!

  – Да бе! Мирабела няма да се сдържи.

  – Ще се сдържи! Епиграфите към главите са ѝ абсолютно достатъчни. Няма нужда да пише песни като Вергилий У, заклинания и пророчества в стихотворна форма. Беше тая, дотук!

  – Ще видим. Та като заговорихме за Мирабела – тя пак оплела конците.

  – Не думай! Ти ме удивляваш като Удивителния, който сега е скелет и е Меланхоличен и Възклицателен.

  – Тоя е друг.

  – И къде е оплела конците тоя път нашата Авторка?

  – Първо, забравила що е то ентропия и ги изпонаписала едни, та чак да те хване срам да ги четеш. Домързяло я пак да си прегледа чаршафите и написала – „за доуточняване“. Какво ще доуточняваш, ма? Сядай да четеш наново цялата физика, че и отгоре! Може и в седми клас да се върнеш, че да се пообразоваш малко. Дилетанти!

  – Е, ти пък – изпонаписала! Един абзац само. Тя ще го преработи, може и съвсем да го махне. Това е чернова, има време още много до ентропията. Ще стигне и до нея.

  – Нищо, което напише Мирабела, не трябва да се трие, колкото и абсурдно да звучи.

  – Тъй ли? И защо? Може да трие, каквото си поиска, тя си го е писала, тя си го маха. Как беше онова там с Тарас Булба – "я тебя породил, я тебя и убью". Ти хем я хулиш, хем викаш – не трябва!

  – Защото изтритото ще се прехвърли автоматично на Маяковски и може да стане голяма беля, затуй! За ентропията било още рано! Ами температурата? За нея също ли е още рано? А?

  – Каква температура? Да не се е разболяла?

  – Стига си се правил на хахо! За температурата на Маяковски говоря. Писала „студено“. И „навсякъде – лед“. Ама не писала – колко студено. Щото има разлика от минус 10 до минус 50. Трябват ѝ повече детайли. Да чете чаршафи, какво се офлянква! Това не е стихотворение – тинтири-минтири, раз-два, тук-там кучешки студени метафори и манджата готова! Трябват данни, подробности, описания и научни факти. Като ще измисля „замръзналото кралство“, както се измисля топлата вода, трябва да е по-конкретна.

  – Ще бъде. Ти не я припирай много – всяко нещо с времето си!

  – Ама време няма, времето цъка и разни кучешки студове се вихрят вече насам-натам.

  – Мирабела няма да претупва нещата, само защото някой може да я изпревари. Книгата ни си има един Автор и той си я пише, тъй както умее – повече не ни трябват. Другите Автори да си гледат техните писания и да не се бъркат много.

  – Не се усещаш, ама наливаш вода в мелницата на мълчаливците.

  – Тия пък кои са?

  – Несъществуващите Читатели. Дето не коментират в белите полета под нас. Ще кажат – тя не иска да ѝ се бъркаме и затова мълчим.

  – Ама чакай сега – аз говорех за Авторите, не за Читателите.

  – Ами всички Автори са и Читатели.

  – Но не всички Читатели стават за Автори. Но някои не го знаят и пишат ли пишат. На парадокс ми замирисва нещо, ама нейсе.

  – Шшт!

  – Добре де, добре. Дърпам ципа и тегля чертата. Който свàрил, той изпреварил. Който сварѝл, да се вари на бавен огън, тоест – на ниска температура! Закъде да бърза? Хи-хи!

  – А тъй!

  – Ами тия Златовласки, Златокоски, Златни Къдрички и Мàши (не машѝ за къдрене) какви са?

  – Изгубени в превода, какво друго могат да бъдат на Маяковски! Странстващи приказни сюжети – вариации. Като паралелните светове. Първите три са от приказката за русокосото момиче, което се вмъкнало в къщичката на трите мечки, яло, пило и се веселило, легнало да спи на най-малкото легло и там го сгащили мечките. То скочило през прозореца и избягало. Маша е от приказката за мечока, който я ползвал като слугиня – там е кошницата с питките, в която се скрила, а казала на мечока, че ще го наблюдава от едно дърво или от покрива, в зависимост от варианта. Мечокът я занесъл с кошницата в родната ѝ къща и така Маша се спасила. Това име се прехвърлило в другата приказка на руска почва, казано на наш език – получило статут на бежанец и си останало и в тази приказка.

  – Ами Габриел за каква Зона говореше?

  – Зоната на Златокоска е зоната около всяка звезда, в която има условия за възникване на живот – в нея се намират планети от земен тип, на които има вода в течна форма, атмосфера, магнитосфера и разни други неща. Наречена е така заради ястията, които опитвало момиченцето в къщата на мечките – едното било прекалено горещо, другото – прекалено студено, а средното – точно колкото трябва. Всъщност това е идеята за златната среда. Маяковски все още се намира в тази зона, но след като избухването на звездата се отмени, планетата леекичко се отмести навън и сега е почти на границата – отвъд нея звездата грее прекалено слабо и температурите стават толкова ниски, че животът е невъзможен. Сега са достатъчни, за да има тук вечна зима. Оста на планетата също се измести и изчезнаха сезоните. Хладничко е, но се търпи, казано по дилетантски. Вода има, но дълбоко под леда на реките и моретата. Има и геотермални кладенци, които се използват за оранжериите и за отоплението на градовете и селата. Местните са намерили начини да оцеляват. Те ти тебе и температурата на Мирабела!

  – Нали не говориш пак за телесната ѝ температура? Щото за възникването на живот в индивидуален план и тя е важна. Габриел спомена някакви техни бъдещи деца и тям подобни… Хи-хи!

  – Ами те са свързани. Температурата в зоната трябва да бъде близка до телесната температура на човека, за да може той да оцелее на съответната планета.

  – Ако е човек.

  – Да, това беше важно уточнение. Алибей и Дун са доказателството. Те могат да оцелеят при екстремални температури, защото са касиопеяни.

  – И Сюе. Забрави за ледената драконка.

  – Тя пък е митично същество, а в митологията всичко е възможно. Но да не разказваме наново целите предишни Книги. Който иска да си ги припомни, да си ги прочете!

  – Тя самата Мирабела не иска да си ги чете пак, пък ти – „който иска“…

  – Стига си се бъзикал с Мирабела!

  – Никой не може да се бъзика с нея, дори и аз. Хи-хи!

  – Хубаво е, че го отбелязваш. Затваряме ли седенката?

  – „Закриваме ли“ искаше да кажеш.

  – Закриваме, затваряме, все тая.

  – Не е все тая – „закриване“ значи…

  – Шшт!

  – Добре де. Хи-хи!