ПО ИСТИНСКИ СЛУЧАЙ

1

Слънцето припичаше безмилостно дори в априлската сутрин и инспектор Ромеро оправи гънките на сакото си. Беше й топло, но главният прокурор не те вика на лична среща всеки ден, така че тя се беше постарала да изглежда възможно най-представително. Едва беше успяла да намери място за паркиране – служебният паркинг беше пълен, а по двете страни на иначе широката улица бяха напаркирани разнородни возила. Затова й се беше наложило да върви петнайсет минути пеша, докато стигне до бялата сграда в колониален стил, където – ако се вярваше на прекия й началник – я чакаше ново поръчение. 

Тя спря за момент преди да влезе вътре и да въздъхне с облекчение. Климатиците поне тук работеха както трябва, за разлика от тези в нейния участък. Вече я чакаха и я въведоха без проверки направо в кабинета на главния прокурор. 

Ромеро очакваше да види мъж в строг костюм, но вместо това стисна ръката на усмихната достолепна дама в пъстра рокля и с венец от бръчки около очите. Би била много по на място като домакинята на някоя плантация. Жената явно забеляза объркването й и обясни:

-    Здравей Мелинда! Аз съм прокурор Мендоса. Лейла Мендоса. Заповядай, седни! - тя й посочи едниния от плетените столове до прозореца. – Така ми се иска да те виках тук за да те наградя за дългогодишния труд, но вместо това ти давам случай, който е от огромна важност за реномето на държавата. 

Инспектор Ромеро се облегна назад и кръстоса крак върху крак. Кабинетът също приличаше по-скоро на богата къща в някоя плантация, отколкото на обиталище на главния обвинител на републиката. Плетени столове, саксии с пъстри цветя. Единствено бюрото отрупано с папки издаваше, че тук все пак се върши канцеларска работа. 

-    Началник Санчес спомена, че е важно, госпожо – каза тя. - Обаче аз не се плаша от сложните случаи. 

Дамата срещу нея кимна и усмивка започна да играе в ъгълчетата на устата й. 

-    Затова и избрах теб. Трябва ни някой с чиста статистика, някой който вдъхва доверие. 

Прокурор Мендоса взе една папка от ниската масичка до себе си и я подаде на Мелинда. Отне й само един поглед да разбере защо са я повикали. 

-    Това е стопроцентово висящо дело. 
-    Твоята работа е да го разкриеш. 

Инспектор Ромеро остави папката в скута си и погледна по-възрастната жена изпитателно. 

-    Не може да бъде разкрито. Нямаме никакви доказателства! Имаме само дати и имена. Но нищо друго. 
-    Затова пращаме теб, а не някой друг – каза Лейла, пресегна се и стисна ръката й. - Началникът ти каза, че можеш да намериш онова, което другите не виждат. Тук имаме нужда от точно такъв човек.

По-младата жена отвори папката отново и зачете за момент. После прехвърли единствената страница в нея и погледна събеседничката си учудено:

-    Повтарям Ви, тук няма почти нищо освен имена, пол и възраст. Едва ли имаме само това за толкова време!
-    Останалото ще ти бъде съобщено, когато отидеш на място – каза по-възрастната дама. – Да разбирам ли, че поемаш случая?

Инспектор Ромеро стана и взе папката със себе си. Не беше от хората, които се отказват просто защото е трудно. Ако беше такава, никога не би влязла в полицията и никога не би се прочула като един от най-добрите инспектори в страната. Беше свикнала да действа въпреки всичко и всички.

 
-    Да речем, че приемам предизвикателството! Къде мога да намеря останалите доказателства? 
-    Инспектор Хавиер Делгадо, твоят предшественик, е предупреден да ти даде всички подробности по случая. Той ще бъде твой партньор, докато работите заедно по него. 

Мелинда сви рамене и се ръкува с дамата. Нямаше значение кой ще бъде неин партньор. Тя работеше сама и именно затова не се проваляше. 

2

-    Още много ли има? – измърмори Кристина и спря да си почине отново. 
-    Малко остана – каза Жулиета и спря, за да може приятелката й да я настигне. 

Междувременно, тя извади апаратчето и започна да щрака. Джунглата беше прекрасна, само да не беше постоянната жега. Обаче пък от друга страна, щяха да хванат хубав тен. Обожаваше слънцето и природата. 

Няколко минути по-късно, Кристина се довлече пръхтейки до нея. Тя пък обичаше да се излежава, да си хапва хубави неща и да не се напряга много. Обаче пък обичаше и приключенията, така че се беше съгласила да дойде. 

-    Май не беше добра идея да избираме точно този маршрут – каза тя, като едва си поемаше дъх. 
-    Лусия каза, че отгоре има супер гледка – каза Жулиета отегчено. – Нали и ти беше там като проверявахме откъде трябва да минем, защо мрънкаш на всяка крачка? 

Кристина извъртя очи. 

-    ТИ беше тази, която искаше да види гледките. Аз исках просто да се разходим и да пием коктейли! 

Жулиета въздъхна. Недоумяваше как приятелката й беше влязла в един от най-престижните университети в Холандия с този мързел. Обаче беше факт, Кристина беше невероятно интелигентна и също толкова мързелива. 

-    И ще пием! – обеща Жулиета. - Когато се върнем. Стигаме горе и после в онова ресторантче, нали? 

Обещанието накара иначе зачервеното от усилие лице на Кристина да светне. 

-    Обещаваш? 
-    Лъгала ли съм те? – каза Жулиета и щракна една снимка на приятелката си, как се опитва да си поеме дъх с ръце на коленете. 
-    Излъга, много ясно. Когато ми обеща лесна разходка днес – ухили се Кристина. – Я ме снимай хубаво, това не става за Фейсбук! 

Жулиета извъртя очи и извади телефона си. Кристина и нейната мания по Фейсбук... Всеки ден нова профилна. Ако имаха обхват сега, сигурно нямаше да спре да пуска нови статуси! Щом ставаше дума за нещо подобно обаче, приятелката й застана почти на ръба на пътеката и започна да прави стойки за пред камерата. 

-    Хубава ли съм? 
-    Вече дори не си червена! Прекрасна, невероятна! 

Жулиета прибра телефона и отново хвана камерата. Трябваше да имат и нормални снимки, не само щраканици. 

-    Недоумявам защо мъкнем това с нас – измрънка Кристина, виждайки промяната в снимачната техника. – Телефонът ми прави по-хубави снимки! 
-    И с него ще те снимам, спокойно, госпожице кипра! 

Жулиета търпеливо извади айфона на Кристина и наистина започна да я снима. Трябваше да признае, снимките наистина бяха добри. Колко точно добри обаче, можеше да се каже само след като ги сваляха на компютъра. Кристина й дължеше такос за цял месец, ако спечелеше баса, че апаратчето й прави по-добри снимки от нейния телефон. 

-    Хайде, че се напекох вече! – обади се Кристина след малко и демонстративно се нацупи. 
-    Ами ти беше тази, която настояваше, че няма защо да взимаме много багаж, нали помниш? – попита Жулиета и посочи раницата на гърба си.

В нея бяха събрали всичките си вещи. Решиха да не взимат нищо излишно, предвид че ги чакаха няколко часа катерене. А по техните критерии, връхните дрехи и слънчевите шапки щяха да са излишни. Все пак отиваха в джунглата, където е топло и влажно. 

-    Обаче бях права да се облечем като за плаж, нали? – ухили се Кристина и демонстративно свали презрамката на потника си. 

Яркото панамско слънце вече беше оставило своя отпечатък там. 

-    За няколко месеца тук, ще станем шоколадови! – сръчка я Жулиета. 
-    Нашите направо няма да ни познаят на летището! – ухили се Кристина и я прегърна през кръста. 

Двете постояха така няколко минути, загледани в хоризонта. В краката им се простираше зелено море. Миришеше на зелено, влажно и на гниещи листа. 

-    Да вървим! – каза Жулиета по някое време. – Нали искаш да пиеш маргарита в онова заведение? 
-    Искам! – плесна с ръце Кристина и двете тръгнаха нагоре по склона. 

Върхът вече изглеждаше на една ръка разстояние. Не направили и няколко крачки обаче, момичетата чуха стъпки зад гърба си. Двете се обърнаха рязко, но там нямаше никого.

-    Хей, дами, не искате ли компания за разходката си в джунглата? – дочу се вик някъде под тях, изпод короните на дърветата. 

* Това е тип история, която не сте виждали от мен преди. Защо - ще разберете в следващите части... Текстът е новела, поне за момента. 

UPDATE - историята си намери издател, който иска да си купи книгата - може за го направи от линка по-долу:

https://книги.ею/заглавия/бистра-стоименова-112/