3

Бокете се оказа малко градче сгушено в джунглата и насред нищото на няколко часа път от столицата. Инспектор Ромеро беше имала достатъчно време да размисли, докато шофираше по безкрайните завои, но не можеше да си обясни какво би накарало две момичета просто да изчезнат в популярен туристически район без никой нито да е чул, нито да е разбрал нещо. В градчета като това всички се познаваха и не можеше някой да не е забелязал нещо необичайно. Обаче общността си оставаше мълчалива по случая, като изключим петимата души, които ги бяха видели за последно в онзи ден. 

На пръв поглед мястото носеше белезите на нов туристически район – малки, но поддържани къщи, които да привличат туристи, липса на боклуци по улиците в ярък контраст с бедните колиби в покрайнините. Къщите нямаха дворове, освен няколко квадратни метра за паркинг на колата или мотора и едно-две бананови растения пред входа. 

Личеше си, че тук господства джунглата и на фона на широките улици на столицата, инпектор Ромеро се почувства дребна и нищожна. Човекът не беше постигнал нищо ако се съдеше по това градче. Точно обратното – все едно дори и няколкото квадратни метра отвоювани от джунглата за строежа на къща, са получени не завинаги, а под наем. Мястото беше някак натрапчиво приветливо и именно затова ти навяваше смътното усещане, че си тук на гости и за малко. 

Полицейският участък се намираше в центъра на градчето, но дори с ниските си очаквания, Ромеро беше разочарована от вида му. Ако не беше сверила адреса с GPS-а в колата, не би помислила ниската постройка за нещо различно от мизерния дом на някой собственик-параноик. Дори нямаше полицейски коли пред него – само един раздрънкан пикап, паркиран на верев. Районът пък беше пълен с ниски постройки като тази и дори нямаше смислен площад. Не си беше представяла центъра на градчето по този начин. 

Тя паркира до пикапа и звънна на дадения й номер. Трябваше да я посрещнат, поне тази информация беше получила от началника си и главен прокурор Мендоса. Нямаше да ходи да търси този някой си инспектор Делгадо в тази дупка. Не й вдигнаха. Тя изруга под нос и набра телефона отново. Този път откровено й затвориха. Мелинда изръмжа и излезе от колата. Опря се на още топлия капак и реши да звъни, докато не й отговорят. Или докато не й падне батерията. 

-    Кой се е раззвънял като ненормален? – дочу зад гърба си мъжки глас. 
-    Инспектор Мелинда Ромеро – каза тя и се обърна да подаде ръка за поздрав. 
-    Значи ти си кучката от столицата, която е дошла да ми се прави на шеф? – каза мъжът и изплю клечката, която дъвчеше. 

Мелинда се изправи в целия си ръст от метър шейсет и осем и си наложи да му отговори подобаващо:

-    Аз съм кучката, която пратиха от Прокуратурата да ти избърше задника... голямо момче! 

Инспектор Делгадо наистина изглеждаше като планина от мускули и Мелинда отбеляза на ум, че такива обикновено не се славят с академични постижения. Мъжът пред нея приличаше повече на фермер, отколкото на полицай. Изсечени като с брадва черти в криво и чворесто дърво, което не се поддава на обработка. Сега я гледаше с видимо презрение. Не че я интересуваше. Обикновено започваше така с хората. После, когато видеха, че наистина си върши работата добре, си променяха мнението за нея. 

-    Да те видя как ще се справиш с нещо, което го няма! – каза й мъжът с ехидна усмивка. 

Тя също реши да го измери с възможно най-презрителния си поглед. 

-    На улицата ли ще обсъждаме случая или смяташ да оставиш пещерните си обноски и да ме поканиш да видя с какво разполагаме? 

Усмивката на Делгадо стана още по-широка и той удари токовете си. 

-    След Вас, сеньорита! 

Вътре в сградата не беше особено подредено, но поне имаше климатик, за учудване на Мелинда. Делгадо я поведе по единствения коридор, покрай множество широко отворени врати. В дъното на коридора беше единствената заключена. Той измъкна ключа от джоба си и отключи, докато си свирукаше някаква мелодия. Когато влязоха, Мелинда огледа кабинета му. Вътре беше пълно с разнородни хартии, които покриваха всичко от пода до тавана, с изключение на една тясна пътечка покрай стената и две-три места на оръфания диван. 

-    Настанявайте се, сеньорита! – махна Делгадо към дивана. 

Мелинда го погледна криво, но после реши да го послуша. Делгадо издърпа от някъде папка с документи с вид и цвят като на многократно заливана с кафе и придърпа един стол срещу нея. 

-    Кристина Веер и Жулиета Ван дер Брет – каза той и й подаде две снимки.

Приличаха на увеличени паспортни снимки, на които се виждаха две млади русокоси и синеоки момичета. Изглеждаха даже малолетни и крехки с тази бяла прозрачна кожа. Нищо общо с вида на местните. Дори с нейния собствен и този на мъжа срещу не. Мелинда ги остави най-отгоре върху купчините хартии на масичката пред тях. 

-    Набиват се на очи, нали? – отбеляза Делгадо. – От далече си личи, че са от другия край на света. 
-    Откъде са тези снимки? 
-    Родителите им ги донесоха, веднага щом дойдоха тук. 
-    Те са тук? 
-    Все още, за съжаление. Тъпи гринговци! – изсумтя Делгадо. 
-    Покажи малко уважение към родителите на изчезналите! – сопна му се тя.

Той й хвърли раздразнен поглед.

-    Както и да е! Та, тези двечките – Делгадо почука по снимките, - дошли в Панама да се правят на големите самарянки. Тази тук е на двайсет и две, а другата на двайсет и една. Колежки в университета, приложна психология в Холандия. Те са от там, между другото, не че някой би ги сбъркал за местни. Според родителите им, решили да дойдат в Панама, за да направят някое и дру го добро дело. Според мен, са решили да видят как живеят бедните и да се правят на баровки с малко пари. 

Мелинда се намръщи. Тя самата не харесваше богатите европейци, които идваха в Панама само за да погледат как живеят в другите части на света и да „оценят онова, което имат у дома“. Но чак такива крайни мнения и то от служител на реда, който трябва да е обективен. Недопустимо! 

-    Няма как да си сигурен  - каза тя на глас и си наложи да не се кара с него от първия ден. - Може просто да са искали да направят нещо добро! 

Делгадо се изсмя. 

-    Да, бе, сигурно! Затова са дошли три седмици по-рано и са правели добро по барове, дискотеки и плажове със свои себеподобни! 
-    Тоест? 
-    Запознали се с някакви западняци като тях. Имаме го доказано. Техните ни показаха профилите им в социалните мрежи. Снимки от къде ли не. 
-    Обаче как са изчезнали ? Ако имаме хора, които са били с тях, че дори и снимки са си правили?

Мъжът поклати глава и я изгледа със съжаление. 

-    Май не знаеш какво са ти натресли, а? На първи април са тръгнали уж по пътеката „ел пианиста“, тя е наблизо, има красиви гледки на джунглата и повече никой нищо не е чул за тях. Техните се довлякоха тук на четвърти с една камара познати, кучета и какво ли още не. Преравяме джунглата за осемнайсти път, но няма абсолютно нищо. 

Мелинда се наведе напред. 

-    Как така две момичета изчезват в джунглата и никой не намира нищо, не знае нищо и не е чул нищо един месец? 

Делгадо сви рамене и вместо отговор, издърпа някаква карта и я разстла върху останалите хартии. Оказа се топографска карта на района. 

-    Това е пътеката – проследи той тънка червена линия, - минава през джунглата, после върви през тези два хълма и накрая, хайкърите би трябвало да се върнат обратно в началната точка по същия път. Добре маркирана е и е страшно популярна. Само идиот може да се изгуби там и то с много, много старание. 

Инспектор Ромеро проследи с поглед линията по картата. Наистина не изглеждаше труден маршрут – права почти линия в една контретна посока. 

-    Обаче те не са се върнали, нали така? 
-    Именно. Вероятно са се загубили някъде. Тъпи гринги. 

Тя се втренчи отново в тънката линийка и потисна порива си отново да каже на инспектор Делгадо, че не бива да се отнася така с изчезналите. Изглеждаше доста къса и относително лесна за следване. Поне на картата. 

-    Колко време би трябвало да отнеме отиване и връщане? 
-    Казват, че е към пет-шест часа – сви рамене Делгадо. 
-    Казват? Не си ли ходил? 
-    За какво? Гидове и кучета там колкото щеш, не ми е мястото да газя из джунглата. Те разбират как и какво търсят по-добре от мен. 
-    Ако е трябвало да се върнат по същия път, как точно са успели да се отклонят?
-    Където искат! – изсумтя Делгадо и сгъна отново картата. – Те са двойка грингас, които са си мислили, че разходката в джунглата им е като разходка в парка или по улицата. Вероятно са свърнали някъде и са си счупили главите. А ние тук трябва да изорем цялата джунгла, за да докажем на западняците, че децата им са били пълни идиотки и са се претрепали. 

Мелинда се намръщи. Прокурор Мендоса беше споменала нещо за това, че им трябва някой с чиста статистика, на когото може да се вярва. Обаче не можеше да пропусне една подробност. 

-    Тогава защо никой не ги е намерил? – попита тя. - Ако наистина са паднали някъде там, защо досега никой нищо не знае?

Делгадо сви рамене, давайки да се разбере, че отдавна вече не се ангажира толкова с този случай. 

-    Ти си шефът и важната клечка от столицата, ти ми кажи! Аз съм специалист по спасителни акции и мога да ти кажа, че там няма нищо за спасяване. Омръзна ми да ровя в това. Защото няма какво повече да се направи. 
-    Твоята работа е да намериш какво е станало! 
-    Моята работа БЕШЕ да ги намеря живи, драга – каза той горчиво и прибра картата и снимките обратно в мърлявата папка. – Вече няма какво да спасявам. Не може да са още живи. Обаче иди го кажи на родителите им! 
-    А ти какво предлагаш? Да стоим и да чакаме?
-    Само това мога да правя, откакто започна този проклет случай. Така че ти предлагам да впрегнеш столичния си задник в работа и да видим какво ще сътвори гения ти по случая. Наистина съм дяволски любопитен. 

Инспектор Ромеро извъртя очи. Изглеждаше добре, но не можеше да разбере защо щом като е влязла в полицията, автоматично трябва да прилича на леличка от столова? Сега се намръщи и наистина реши да свърши нещо. Настаняването в квартирата щеше да почака. Тя стана и го прескочи с усилие в тясното пространство. Повече от ясно беше, че със седене в задушната стаичка нямаше да постигнат нищо. 

-    Точно това смятам да направя, но първо искам да изслушам лично абсолютно всички, които някога са ги видели до датата първи април. И ти идваш с мен! 

Делгадо извъртя очи, но все пак стана. 

-    Както искаш, обаче отсега ти казвам, смисъл ня-ма! 

Мелинда измърмори нещо под нос и тръгна пред него по тесния коридор. 

***

Бокете е малко градче в Панама, близо до границата с Коста Рика., а пътеката "ел пианиста" е една от най-популярните и до днес. Пътеката е кратка, теренът не е много труден и е ясно обозначена. По нея всеки ден има хайкъри. 

Крис Кремерс (21) и Лизан Фроон (22) изчезват на 01 04 2014 г след като тръгват по "ел пианиста" и не се връщат. Двете са студентки по психология в Холандия, които идват в Панама като доброволци, за да преподават в училището в Бокете. Само че заради несъответствие в програмите, започването на работа се измества с една седмица във времето, което ги оставя с време за разходка. Тук двете присъстват като Кристина (Крис) и Жулиета (Лизан), техните имена, както и тези на всички останали замесени в случая, са променени в този разказ. 

Веднага след обявяването им за изчезнали (на 02 04 2021 в късния следобед), се организира мащабно претърсване на джунглата. То продължава седмици наред, но не откриват нищо. Има само няколко свидетели, които са ги виждали преди това и е ясно, че момичетата знаят само няколко думи на испански и не са били подготвени за дълъг преход. Нямали са дори връхни дрехи. 

Разследването първоначално се води от мъж, специалист по организиране на спасителни операции (в историята това е инспектор Хавиер Делгадо), който с напредването на времето е сменен от жена, специалист по разследване на престъпления (инспектор Мелинда Ромеро в историята). Изчезването на двете момичета предизвиква сериозен световен отзвук и влияе негативно на туризма в Панама, така че към онзи момент всички искат обяснение какво се е случило. 

Описаното в следващите части се базира на доказателствата открити по случая (всички доказателства описани по-нататък са истински). В следващите части ще ви дам още информация.