14. Светът Маяковски – „С хода монотонен, хладен на часовника“

  Не заспивам, няма зрак –

  само мрак и сън досаден

  с хода монотонен, хладен

  на часовника: тик-так!

  Парка, бъбреща неясно,

  в нощ заспала, с плам угаснал…

            А. Пушкин, „Стихове, съчинени нощем, по време на безсъница“

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/stihove-sychineni-noshtem-po-vreme-na-bezsynica-al-pushkin

  След закуската се събраха отново в Малката зала пред часовника, като тоя път и Маша беше с тях.

  Пушкин пак се качи на стола и нагласи стрелките на втория циферблат. Отново на вратата се появи познатият надпис.

  – Къде отиваме? – попита поетът, преди да завърти гайката за регулиране хода на часовника. – Пак ли да избера   последния период?

– Давай последния! – извика хазартно Пашка.

  Пушкин врътна гайката. Под надписа се появиха цифрите 2010 – 2027.

  – Този е най-късният – каза тихо поетът. – Малко по-дълъг е от другите. След това…

  Той мъчително преглътна.

  – След това там вече няма нищо – каза Дун и потръпна.

  – Трябва да има! – не се съгласи Джъд. – Нали на Мадара останаха хората-слънца?

  – Но музеят не е останал – каза Дун. – Нищо, което познаваме, не е останало. Моля за извинение, Александър Сергевич, не исках…

  – Няма нищо! – каза нехайно поетът. – Явно тези ваши хора-слънца не четат поезия, нито проза. Сигурно имат други забавления.

  – Такива, каквито ние не бихме могли да разберем – предположи Габриел. – Явно затова от техния Свят нищо не идва на Маяковски. Или там нищо не отпада. Усвояват всичко до последния квант, така да се каже.

  – Не бихме могли да знаем… – започна Джиа.

  – Е, ще разглеждаме ли или ще строим хипотези? – попита Пушкин.

  – Ще разглеждаме! – извика Пашка. – Стига сте се туткали! Изнервих се ужасно!

  Джиа мълчаливо кимна и поетът слезе от стола. Отвори вратата към кабинета си и прекрачи прага. Всички го последваха.

  – Не е много по-различно от вашето време – каза Джъд. – Само пердетата са други и цветът на стените. Като в Малката зала.

  – Това е музей, все пак. Би трябвало всичко да е запазено – като по времето на нашия домакин – отбеляза Джиа.

  – Болдино е принадлежало на рода Пушкини в продължение на повече от три столетия – каза Габриел. – Едва в началото на 20-ти век е станало собственост на държавата. Музеят е бил основан през 1949 година. Затова вероятно 1950 е първата година на вратата. „Назад“ се отнася за тези, които са „пътували“ от ескейп стаята след създаването ѝ. За тях 1950 година е „минало“. Но за нас, които сме в 1830 година, е „бъдеще“.

  – А в коя точно година от периода сме сега? – попита Невянка.

  – Вероятно няма значение – реши Габриел. – Периодите са условни. Колекцията на музея с времето се е обогатявала, строило се е. Когато ние бяхме там например, освен старата Конюшня, имаше и нова – даваха коне под наем за обиколки на имението – индивидуални и с впряг. Били са построени павилиони за сувенири, а и селото се е развивало. Всичко това е 3d анимация – ще можем да разглеждаме, но не и да докосваме.

  – Съвсем се обърках! – каза Дун. – Нека по-малко говорим, така ще видим повече!

  Пушкин се приближи до прозореца и погледна навън.

  – Лято! – извика той. – Навън е слънчево, прекрасно лято! Няма сняг, няма пара, няма горещи и ледени езера. Мили Боже!

  Всички се струпаха на прозореца и впериха погледи в невъзможния на Маяковски летен, потънал в пищна зеленина пейзаж.

  – Не може да бъде! – възкликна след малко поетът. – Лиственицата ми! Няма я.

  – Отсекли ли са я? – попита Дун.

  – Не мисля – каза озадачено Пушкин. – Не виждам нито пън, нито бялата оградка с градинката около нея. Просто се е изпарила.

  – Аз знам къде е – каза важно Пашка. – При нас, на Маяковски. Пренесла се е.

  – Ето защо във Вълчотрън е толкова пораснала! – плесна се по челото Пушкин. – А аз се чудех! Издълбах на кората ѝ инициалите си, когато беше още малко дръвче, и те си стояха там – но дървото беше вече над стогодишно.

  – Но нали Габриел каза, че това навън е само анимация? – зачуди се Невянка.

  – Истинската лиственица от музея се е пренесла – обясни Габриел. – Анимацията е отражение на действителността там.

  – Да излезем навън, Саша! – предложи Маша. – Къщата си е почти същата, видях и другите стаи. Навън ще има повече промени.

  Групичката излезе през верандата на Малката зала. Лиственицата наистина я нямаше, но до входа беше пристроена будка, в която възрастен, мустакат чичко в униформа на пазач продаваше билети. А отвъд оградата, по цялото протежение на улицата имаше хора. Мъже, жени, деца – по двама, по трима и на по-големи групи, стояха и чакаха търпеливо да им дойде редът.

  – Стоят на опашка, за да влязат в музея – обясни Габриел. – Потокът от хора тук никога на пресеква – точно както сте го предвидили в стихотворението си, Александър Сергеевич. Позволете ми да отбележа, че за нас е чест и невероятно щастие да общуваме лично с вас!

  Гърбатото мостче си беше същото, но по повърхността на Горното езеро нямаше ледени цветя, а пробягваха само леките сенки на сребристите върби, с провесени от брега тънки клони, поклащани от лекия ветрец. По-навътре плуваха ладии с туристи. По алеите се разхождаха хора, пред паметника в западната част на парка имаше група от десетина младежи, а една приветлива девойка, явно екскурзовод, стоеше пред тях и изнасяше беседа.

  – Когато говорех за паметника, имах предвид творчеството си. Помолих Мирабела да го махне от Вълчотрън – каза смутен поетът. – Не говорех буквално. Не съм някой самонадеян бездарник!

  – Не му се връзвайте много на Дун, Александър Сергеевич – каза тихо Златина. – Знаете го какъв е – все се заяжда! Оня път явно му се искаше да ви намери кусур. Вижте го големия поет – не може да се изразява! Той не го прави от зло сърце. На него винаги може да се разчита, независимо какви ги приказва. Що се отнася до паметника, вие имате такъв – съвсем буквално! И не един. Цяла Русия е осеяна с ваши паметници, и не само Русия. А този тук явно са го построили пак. Не е изчезнал като лиственицата. Защото го заслужавате. Може и да е нескромно да си строите сам паметник, но други са ви отдали почит. Ето ги там – благодарните поколения!

  – Пресъздали са чамовата пейка в западната част на парка – каза Пушкин. – Оттам се вижда реката. Доста е усамотена. Обичах да сядам на нея и да се любувам на залеза. Идваха ми наум най-хубавите стихове. Дали е запазена?   Искам да кажа – истинската, не тази, бронзовата, на която седя на постамента.

  – Това може лесно да се провери – каза Дун, приближил се към тях. – Пейката трябва да е след параклиса.

  Той тръгна покрай паметника по алеята към извисяващата се в далечината дървена постройка, която приличаше на островръх черен кораб.

  – Аз пък искам да мина пак по Гърбатото мостче – каза Джъд и тръгна в противоположна посока.

  – Моля! – каза Пушкин. – Наистина е по-добре да се разделим. Заедно ще обикаляме цял ден. А така всеки ще види някоя част от парка и после ще разкаже на останалите. Среща – след два часа пред верандата.

Той хвана Маша под ръка и двамата тръгнаха към Малкото езеро в Долния парк. Останалите се пръснаха в различни посоки.

  – Пушкин ще може да види всичко още хиляда пъти – каза Невянка на Златина. – А ние едва ли ще имаме друга възможност. Ще трябва да тичаме, за да обиколим целия парк за два часа.

  – Аз нямам намерение да тичам – каза с достойнство Златина. – Пък и какво толкова да му гледаме на парка? Вода и дървета, чудо голямо! Предлагам ти да отидем да разгледаме конюшните и Къщата на слугите. Там трябва да е интересно.

  Двете се отправиха към Каретника, бавиха се там известно време, а после свиха по алеята покрай голямата ела към Къщата на прислугата – умалено копие на Господарския дом – също със стълбище и портик, но без мазилка по стените и без мансарда.

  – Аз пък ще отида да видя Кантората – каза Сивин на Габриел. – Не знам защо никой не прояви интерес към нея. Идваш ли?

  Вергилий се почуди, очаквайки някой да го покани, но след като всички явно го бяха забравили, се присламчи към Сивин и Габриел.

  След малко повече от два часа всички се бяха събрали пред Господарския дом и оживено обсъждаха видяното. Само Дун и Джъд още ги нямаше. Джиа всяка минута се вглеждаше през гъстите дървета към дъното на парка.

  – Да не са се загубили? – питаше разтревожено тя.

  След петнайсетина минути откъм параклиса се зададе Дун, а веднага след него откъм езерото дойде и Джъд.

  – Къде скитате? Трябва да се връщаме вече! – скара им се Габриел.

  – Ходих чак до западната част на оградата. Исках да видя дали чамовата пейка е още там – каза Дун.

  – Е?

  – Там си е. Обаче отвъд оградата видях нещо на изток. Нещо бяло и голямо. не знам какво беше, но в пушкинското време го няма. Има го само тук.

  – Аз пък ходих в източната част и видях Голямото езеро – каза Джъд. – И то си е там. Но и аз зърнах нещо – на запад. Голямо и синьо. И четвъртито – подчерта той.

  – Малко преди входната арка? – попита с интерес Дун.

  – Точно там!

  – Същото е, но беше бяло, не синьо.

  – Грешиш, синьо е!

  Двамата се спогледаха и преди някой да успее да каже нещо, се втурнаха към входната арка. Върнаха се след малко, оклюмали и разочаровани.

  – Е, кой беше прав? – попита Габриел.

  – И двамата! – казаха едновременно те и пак се спогледаха.

  – От едната страна е бяло, а от другата – синьо. Зависи откъде го гледаш – от запад или от изток. От две части е – съединени. Като ябълката на Снежанка, но в други цветове – обясни Дун.

  – Но какво беше?

  – Нищо особено – интерактивно рекламно табло – махна с ръка Дун. – Огромно – нещо като входен билет за имението. На бялата страна пише за Болдино, а на синята – за Пушкин. „Пушкин без граници“ или нещо такова.

Гостите и семейство Пушкини се върнаха във Вълчотрън по същия начин, както бяха дошли – с помощта на часовника.

(Следва)

  Критиците

  – Тая Мирабела много курназ бе!

  – Щоо?

  – Щото решила да преведе най-големите виртуози на формата в руската литература. Ама голям залък са те за нейната уста, голяям! Няма да го преглътне. Нацъфкала цялата азбука отстрани на стиховете и брои ли брои… То с броене не става, мацеее, мен ако питаш. Трябва да ти идва отвътрее!

  – Изяснява си римната схема, ама тя пък една римна схема!

  – Щоо?

  – Щото първо Пушкин написал сложно стихотворение за ония римски парки, дето си играят със съдбините на хората и дето също са връхни дрехи, той нали си е шегобиец! После пък, няколко десетилетия по-късно, Инокентий Аненски му взел заглавието и написал пак за парките като използвал някои негови рими – реплика на стихотворението му, демек. Ама тоя път – сонет. А петнайсетина години по-късно Валерий Брюсов написал трето стихотворение – пак за парките и пак използвайки рими на Пушкин, ама тоя път не сонет, ами в четири децими1, демек – десетостишия, с едни рими… Не е за разправяне! Сложно та сложно!

  – И други „парки“ има в руската поезия, освен тия! Преписвачи! И Мирабела тръгнала да ги превежда. Къде летиш, ма? Както казва тя самата в едно свое произведение.

  – На една от римските парки името е Децима, което на латински значи „десета“. Тя определя дължината на нишката на живота. На оная пък, дето реже нишката, името е Морта, което ще рече „мъртва“.

  – Е, и?

  – Нищо, само отбелязвам!

  – Отбелязвай си ти, пък Мирабела да си гризе бодливия таралежов залък, дето…

  – Ей, ти съвсем изгрубя!

  – Добре де. Малко ѝ завиждам.

  – Не думай!

  – Първо измисли Маяковски, после сложи за заглавия на всяка глава заглавията или стихове от преводните стихотворения, сега пък изрови отнякъде тия парки. Как ѝ идват тия идеи, не знам! На мен защо не ми идват?

  – Сигурно затова тя е преводачката, а не ти. Това е парката ѝ. Ха-ха!

  – Има и още нещо. Като го знам Пушкин какъв е масон, тука попресметнах нещо.

  – За кое това?

  – Ами дето Децима значело „десета“.

  – Е?

  – Пушкиновото стихотворение за парката e от 15 стиха.

  – Е?

  – Ами хвърлих един поглед на оня списък – донжуанския.

  – Е?

  – Ама ти пак взе да екаш!

  – Екам си аз. И?

  – Ей!

  – Хи-хи!

  – Та в оня списък знаеш ли коя мадама е петнадесета?

  – Не знам. Коя е?

  – Олга.

  – Е?

  – Оная Олга, с ключа и с калашника. Майката на Пашка.

  – Съвпадък!

  – Не е съвпъдък. Олга е парката! Сигурно е носила парка като Лиса Контошанска и е шумоляла с нея под прозореца му. Може и да му е бъбрила. Демек, спомнѝ си старите времена, как ни беше добре заедно, да използваме на макс карантината, нищо, че ще се жениш скоро и т.н. Хванахме го!

  – Не сме го хванали. Той се оплаква, че тя го тревожила. Сигурно му е досаждала под прозореца. Ама и аз защо ти се връзвам с тоя прозорец! Никъде не пише за прозорци. Имаш развинтено въображение. Правиш си обобщаващи заключения само от едно число 15!

  – Ами и на мен ми хрумват разни работи. Една жена каза, че Мирабела го била написала в черновата си, аз пък го казвам сега на читателите и на Мирабела и ето ти – преписвачка! Или трябва да се откаже от идеята и да измисли нещо друго или – в редиците на плагиаторите. Хак ѝ е! Аз пък няма да кажа, че го знам от оная жена, която го знае от Мирабела – нека всички си мислят, че е крадла. Така ѝ помагам, чаткаш ли? Достойнството ѝ трябва да бъде тотално сринато. Вдъхновението при нея трябва да идва по сложен и извратен начин, та даже да я е срам да си признае, че идеята е нейна. Ей тъй!

  – Спекулации!

  – Ти си спекулации! Айде, закриваме седенката!

  – Ама не се сърди де!

  – Хи-хи!

  – За парка нещо ще казваме ли?

  – Ами нали за нея говорихме досега!

  – Не, не за парката, дето е съдба и дреха, а за парка, дето е парк – с дървета и тям подобни.

  – Никой от многобройните интерпретатори на темата не говори за парка в мъжки род.

  – Ами и ние да не говорим, а? Да пазим гробно мълчание. Даже и глас в пустиня да няма под произведенията ѝ. Хак ѝ е!

  – Ами да не говорим като не иска! Хи-хи!

  – Обаче…

  – Шшт!

1. Децима – строфа от десет стиха в испанската поезия, създадена от поета Висенте Еспинел. Най-често е в четиристъпен хорей с редуване на мъжки и женски рими по схемата: AbbAAccDDc. Срещат се и децими в ямб с римуване aBaBccDeeD и aa BcBc DeeD.