1861, Панагюрище

Настъпи и жътвата. Туй време, когато маранята се спусна по равното златно поле, а слънцето забиваше иглите си в класовете и ранените селски души. Полето сякаш нямаше край и бедните селяни седяха като малки мравчици, хванали сърп в ръка... изгорели от жарта, която се сипеше от небето. Пот капеше от челата им, кръв от сърцата.

   Дядо Матей беше пръв там с цялата си челяд. И сякаш с последни сили се опитваше да оре, ръцете му вече обелени, кръвта засъхнала по пръстите му, напукани и загорели с годините. От време на време въздишаше тежко, а сърцето му изнемогваше - ту спираше да тупти за миг... , ту като полудяло животно изпращаше кръвта в главата му, която пулсираше от болка заради жегата. Белите му коси бяха спластени и пожълтяли с времето но сините му очи все още издаваха кой бе Дядо Матей на времето. Велик юнак, безстрашен! Турчин не можа да припари на двора му, пиле да прехвръкне през портите...  И още носеше калпака си, не се отказа от него.... не можа да сложи чалмата.

 ''Каква полза от туй..'' - си казваше сега. Каква полза имаше от калпака му, щом роб бе се родил, роб щеше да си отиде. Щом ореше земята си, за да  дава на турците. 

Загледа се в дъщерите си, а после и във внуците. И те щяха да си отидат потурчени. Нямаше да целуват Кръста, а да се кланят на спахиите.

  Дядо Матей изтри сълзите си и продължи да оре с последни сили. Тежко му беше! А как любеше МАЙКАТА ЗЕМЯ БЪЛГАРСКА!! Тачеше всичко дето бе създал Аспаруха! От Дунава до Златна Тракия, но сега душмани бяха осквернили дома му... та само калпакът му си остана все на мястото.... без полза. 

   Изведнъж женски писък проряза цялото небе:

- Майко, време е.... - внучката на Дядо Матей, Неда падна на колене и захвърли сърпа си.

- Недо, по жътва ли, дъще? - изкрещя Гина.

Ризата на Неда бе станала цялата кървава, тя държеше корема си и се превиваше от болка. Катранените и плитки падаха чак до гърдите, пот изби по челото и... едва дишаше.

- Да бъде момиче, майко! МОМА да родя!

- Напъвай, чедо, не бой се....

А от там... от високо... гледаше слънцето. Пращаше огън право към Неденото сърце, изгаряше го. Мама Гина вдигна детето на ръце... и то изрева с все сила, проплака тъй жално сякаш знаеше що го чака.

Някъде от страни наблюдаваше Дядо Матей. Видя внука си.

'' Момче е...'' - прошепна Матей.

Един ден и той щеше да стане еничар....