Настъпи и жътвата. Туй време, когато маранята се спусна по равното златно поле, а слънцето забиваше иглите си в класовете и ранените селски души. Полето сякаш нямаше край и бедните селяни седяха като малки мравчици, хванали сърп в ръка... изгорели от жарта, която се сипеше от небето. Пот капеше от челата им, кръв от сърцата.
Дядо Матей беше пръв там с цялата си челяд. И сякаш с последни сили се опитваше да оре, ръцете му вече обелени, кръвта засъхнала по пръстите му, напукани и загорели с годините. От време на време въздишаше тежко, а сърцето му изнемогваше - ту спираше да тупти за миг... , ту като полудяло животно изпращаше кръвта в главата му, която пулсираше от болка заради жегата. Белите му коси бяха спластени и пожълтяли с времето но сините му очи все още издаваха кой бе Дядо Матей на времето. Велик юнак, безстрашен! Турчин не можа да припари на двора му, пиле да прехвръкне през портите... И още носеше калпака си, не се отказа от него.... не можа да сложи чалмата.
''Каква полза от ...