“So let it be written
So let it be done…”
Metallica

Моузес дишаше прахта, а плътта му гореше в огнена баня. Слънцето бе превзело небосклона и лъчите му раздираха всеки зараждащ се облак. Пирамидата се разстилаше изпод нозете му, незавършена, ала вече страшна.
Дебелият дървен прът се завъртя в ръцете му, увисна за миг, а сетне се насочи в основата на двадесет килограмов каменен блок. Вмъкна се в процепа, който го отделяше от блока в съседство и с умело движение го намести в равната каменна редица, която се ширеше навред. Стотици мъже влачеха, повдигаха и подреждаха камъни, пирамидата растеше изпод кървавите им ръце.
Моузес изтри потта от брадата си и пое отново дъх. Сто и петдесети ден усилието го превиваше. Сега плъзна длан изпод мишницата си и я спря на корема, наклони глава и подуши мястото. Плътта бе мека, мускулите сякаш липсваха, миризма на тлен се носеше оттам. Проказата се появи на третия ден, пирамидата тогава още я нямаше, първият ред каменни блокове още не бе готов.
Десетима мъже в две колони издърпваха с въже нов каменен блок, други пет го бяха наобиколили и с прътове го насочваха по напречно разположените греди. Моузес чакаше, изправен едно ниво над тях. Грозният надзирател стоеше истукан и фанатично се взираше в робите.
Масела бе в умът му. Не бе я виждал толкова време. Очите, страните, меката устна.
- Ще ида и ще издигна храма на нашия Бог, Масела.
- Иди, Моузес. Любовта ни не може да съществува без силата, която слънцето ни дава.
- След това ще се завърна, Масела. При теб.
- Знам, Моузес. Бог ще стори това за нас.
Каменният блок се тътри още малко и се спря в краката на Моузес. Мъжете изправиха гърбове, надзирателят пуфтеше, както винаги не беше доволен. Основата на пирамидата се губеше далеч долу, върхът скоро щеше да възцарува тук, горе.
Моузес вярваше във фараона, той беше живият Бог явил се на земята. Утрото идеше по негова воля, звездите се крепяха от неизмеримата му сила. Дори смъртта свеждаше очи пред светлината на величието му.
Довлаченият каменен блок се наклони. За миг балансира на ръба. Но не се задържа и полетя. Не бе поставен точно? Зла мисъл го отмести? Или някой надигаше духът си в бунт? Не се разбра. Едно ниво под Моузес каменният блок блъсна приведен мъж, смаза друг и отнесе трети. Викове огласиха висината на пирамидата. Блокът тупна тежко, отново се наклони и пак за миг утихна върху ръба едно ниво по-долу.
Моузес хвърли дървения прът, с който от дни не се бе отделял. Направи крачка и се отдели от пирамидата. Прелетя три метра и стъпи на по-долното ниво. И преди каменният блок да се стовари върху нов ред мъже, Моузес го сграбчи за двете гладки страни с голите си длани. Камъкът замря! Пирамидата ахна!
Тялото на роба крещеше без глас и без дъх, умът на Моузес щеше да се пръсне, сърцето щеше да отлети. Ала камъкът спеше в двете му ръце. Робите не вършеха нищо, надзирателят зяпаше диво.
Мястото на проказата се разкъса, гной, разкашкана тъкан и малко кръв се стекоха оттам. Дланите на Моузес държаха здраво и дори сантиметър от каменния блок не се изплъзваше под тях. Но камъкът дърпаше Моузес и искаше да го повлече.  “Пусни го – извика някой – ще те убие.” “Спасявай се, глупако – ревна надзирателят.” Сто и петдесет дни Моузес градеше пирамидата, от десет секунди сякаш я носеше на плещите си. Тогава попита своя Бог какво да стори. Ала тишина се стовари в ушите му. На мястото на проказата зееше черна дупка.  Последен опит, сетен въпрос: Амон, съвет ми дай, как плътта ти да спася? Нова тишина.
Тогава дойде гласът, най-нежен, най-желан. Масела в сърцето му ясно рече:
- Моузес, смело! Направи го!
Робът се изви с нечовешка сила, камъкът извистя и остърга ръба на пирамидата. И след миг, блокът стоеше на равна и стабилна плоскост, а Моузес висеше отвъд ръба. Робът бе сменил своето място с това на камъка. Отново тишина, отново секунда на баланс.
В сърцето на Моузес имаше страх, вихър и дивни чувства. А духът вливаше в ръцете могъща сила. Ако се държа, рече си той, ще повлека камъка с мен. Ако ли не…
Тялото полетя, блъсна се по своя път два пъти в пирамидата и се понесе без препятствия към далечната земя. Някъде в корема се бе отворила бездна и докато робът падаше, тя свистеше с безумна мощ. В умиращото съзнание на Моузес не се водеше битка от мисли и скъпи спомени. Там имаше една жена и един Бог. И зачатък на бунт, който може би щеше да се надигне в един следващ живот.
Ала днес камъкът стоеше непокътнат и високо спеше своя сън. Слънцето жулеше плътта му. Пирамидата обещаваше да съществува вечно.