29.04.2008 г., 21:25 ч.

21 часа 

  Проза » Разкази
1065 0 1
4 мин за четене

"Трябва да започнеш да губиш спомените си, малко по малко, парче по парче, за да осъзнаеш, че споменът е това, което прави целия ни живот. Нашата памет е нашия разум, чувства, дори действия. Без нея сме нищо. Мога само да  очаквам окончателната амнезия, тази, която може да изтрие цял един живот".

 

21 часа.

Теб.

Зеленина, топъл вятър, слънце.

Високо.

Събраните в шепата ми малки цветчета.

Очите ти...

Усмивката и удивлението в тях.

Горещината в тялото ми.

Времето, което си обещахме да не говорим за нищо сериозно.

Времето, което се изпарява адски бързо.

И с него се стопявам и аз.

Времето, което ми даде и ми взе.

Взе ми, защото песъчинките на часовника натежаха.

Мирът в душата ми.

И изчезналата паника.

Изчезнала за малко и връхлетяла ме отново.

Бясно, бързо.

Че си отивам.

Че си отиваш.

Че си отиваме в посоките, предопределени от... кого?

Аз към моя студен и празен свят.

Монитора.

Работата.

Милионите цигари...

Милионите неща, които ни карат да живеем като хора, но не ни правят хора.

Милионите лица, които не понасям сега.

Болнавото отчаяние в смеха ми...

Склонността ми да произнасям повече гласни, че с пистолет в гърлото си можел да казваш само тях. 
Към лимонената ми усмивка.
Към ягодовата ми алергия.
Неизмитете съдове.

Ти... не зная къде.

... към своето желано бягство.

"Remember, eberything's gonna be ok. Trust me. I met you in a very strange time of my life"

 

Има логика в нещата. Един миг може да е цял живот и цял живот да няма нито един миг. И малките неща, малки като цветчетата на овчарската торбичка може би са това, което трябва да приберем грижовно като скъпоценна вещ в някоя гънка... някъде, да не ги употребяваме много често, за да не ги хабим и да посягаме към тях, когато няма за какво да се хванем. 
Или да ги изтрием. 
Да развием амнезия точно към тези неща, които са ни направили каквито сме. 
Или някой най-накрая да измисли това копче “delete” за тази цел, за да караме някак си докато времето ни спре. 
Или може би не.
Да, по-добре не.   

 

Колко банално звучат тези неща, когато на човек всичко му е наред и как те изгарят като шишове от шиш кебаб, когато светът ти пропадне...

© Гергана Дечева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Именно, когато нямам за какво да се хвана, се вкопчвам в спомените...
    ..."Защото там няма страх от разминаване. А свеж дъх от очертани със пръсти мечтани светове."

    Това е част от една моя нагласа - http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=95709

    Харесва ми изказа ти!Поздрав

Предложения
: ??:??