22 май

Пиша ти, защото само така мога отново да почувствам присъствието ти. Разделихме се така внезапно и крайно безнадеждно, че чак не знам, не съм сигурна дали въобще някога те е имало. Толкова далече, и в същото време така близко си, че на моменти мисля, че ако протегнa ръка, ще докосна лицето ти - усмихнато, уморено и весело, както го видях за пръв път; а когато заплача имам чуството, че сълзите ще отмият образа ти и той ще се стопи като сън... Затова всячески се опитвам да не плача, но с времето става все по-трудно...
Откакто се преместихме тук, дните станаха по-къси и безнадеждни. Сивотата и забързания пулс на града са единственото нещо, което виждам през прозореца си. Нищо тук не може да докосне душата ми по начина, по който бих искала. И това ме натъжава повече от всичко. Безизходицата, обречеността, липсата на надежда. Ти знаеш, винаги съм имала надежда, дори и за глупавите неща. Но сега просто съм изгубена. Не мога да се зарадвам на нищо. И това ме плаши. Нито ме разбират, нито ме слушат какво им говоря. За всички у дома аз съм просто една вещ, вещ, която вместо да събира прах там, където вече беше, сега ще го прави тук. Купуват ми дрехи, водят ме на разходки и посещения из малкото интересни места в града, а аз оставам сляпа за всичко и всички. Защото сърцето ми е другаде.
Понякога забравям, че съм тук. Това са редки моменти на фалшиво щастие. С дни не излизам от стаята си (ако не броим посещенията до тоалетната), но тези краткотрайни моменти на блажена самота са прекъсвани от камериерката ни. Тя е четиресет и няколко годишна жена и е един от най-ужасните хора, които някога съм срещала. Има гарваново-черна коса, въпреки възрастта си, която предвижда поне един-два бели кичура, ала тя няма нито един; очите й са сякаш от стъкло. Всеки път, когато ме погледне, се сковавам на място, излъчва такава студенина и отблъскваща безразличност. Когато влиза в стаята ми, за да ме извади от вълшебния транс, в който обичам да изпадам, усещам някаква нотка на презрение и подигравка в гласа й. В нейно присъствие се чувствам като че не аз, ами тя е господарят, който говори с прислугата. Чувството е непоносимо.
Физически се чувствам здрава (за съжаление. Бих предпочела цялото ми тяло да гори в треска; така умът ми няма да мисли за нищо). Всеки вторник и петък ни посещава един любезен възрастен лекар. Винаги е мил и търпелив с мен, макар че може би е такъв с всичките си пациенти. Има също като твоите вежди. На моменти дяволски ми напомня за теб, но може и да си въобразявам - толкова силно да съм искала да те взема със себе си, или поне част от теб, та да те въплащавам във всичко наоколо. Възможно е.
Също така чета много. Какво да ти кажа, самотата и безделието предразполагат към това. Цялата ни класика, която може да събере скромната ни библиотека, вече е на малкия ми пръст. Чудно! За миг книгите те откъсват от действителността, карат те да се чувстваш като времето - неспиращо и всемогъщо... Но, уви, само за миг. Не ми се беше налагало да чета толкова много, даже в училище. От време на време ме боли глава от взирането в ситните редове, сякаш танцуващи по бялата хартия. Може да сложа очила някой ден. Кой знае?!...

Дълго се чудя как да свърша. И все още се чудя. Като малка много странно ми беше как така хората могат да започват писмата си така лесно, а да не могат да сложат край - толкова ужасно трудно. Сега разбирам.
Но въпреки всичко аз не казвам сбогом. Само до "скоро виждане". Или "до следващото писмо". Защото с цялата си душа се надявам това да не бъде последното.

П.С. Няма да спирам да се моля на Бог безсърдечната ни камериерка, въпреки всичко, да прояви малко човечност и разбиране и да не унищожи или изхвърли това писмо!!!!