17.09.2004 г., 9:05 ч.
24 часа
7 мин за четене
Тъмно. И тихо. Нощ, осветявана само от бледото сияние на луната.
Бетонна приумица на велик архитект. Мазилка, отдавна излющена. Тераса. И куче – на терасата. Не спи. Взира се. В луната? Или в бетона наоколо?
* * *
12.00
Ден като вчера. Даже малко по – зле. Вчера поне имаше хляб. Макар и мухлясал. Днес – само вкус на пластмаса в устата ми. Сега дори и да искат да ме нахранят, няма да има в какво да ми сложат храната.
Вече е обед. А той хърка. Хърка. Хърка. Като дъскорезница е. Искам да го захапя леко за крака. Така сигурно ще успея да го събудя. А той, ако е в добро настроение, най – вероятно ще ме изведе навън. А ако се ядоса, че съм го захапал и пак ме заключи цял ден вкъщи? Ще почакам, дано се събуди.
13.00
Не е спрял да хърка. Трябва да отида навън. Все пак има неща, които вкъщи не мога да свърша.
Иска ми се да имах играчка, с която да прогоня малко скуката. Едно време някой ми беше подарил гумено пате. Обаче го изядох. Преди месеци. Като чинията, в която понякога ми слагат храна.
14.00
Не издържам повече. Ще пишкам тук. Пък каквото ще да става. Може и да не ме усетят. Навсякъде е такава воня. Забравих какъв беше истинският цвят на стените в стаята.
Дали някога пак ще ме изкъпят? Защото сега идеално се вписвам в мизерията. Какво говоря, та аз съм част от нея.
15.00
Хъркането спря. Я, той се размърда. Повдига ръката си. Слава богу! Най – сетне се събуди. Ура!!! О,не! Просто изгони една муха от носа си. Даже и не отвори очи.
Ще подръпна едната му обувка. Пак не е успял да ги събуе.
16.00
Когато бях малко кутре, се грижеше за мен. Разхождаше ме сутрин и вечер. Хранеше ме по три пъти на ден. И месо ми даваше. За него можеше и да няма, но за мен – винаги. Потупваше ме леко, галеше с ръка гладката ми козина и казваше: “Боец ще станеш ти, боец! Какъв си силен и красив! Всички ще се страхуват от теб!”. А аз го гледах с обожание, готов да му бъда предан цял живот.
17.00
Вече умирам от глад. Виждам нещо. Бяло е, прилича на хляб. Дано наистина е хляб! Сапун е... Не знам кой и защо го е захвърлил точно тук, обаче така е залепнал за пода, че по никакъв начин не мога да го отлепя. Спънах се в една бутилка. Празна. А до нея... Коркова тапа! Поне е мека, става за дъвчене.
18.00
Свалих му едната обувка. После и другата. Не се събуди. А това хъркане – подлудява ме! Дробовете му са задръстени от цигарите. А вместо кръв сърцето му сигурно изпомпва алкохол.
Виждам хлебарка. И още една. И още. И още...Десетки! Глупави са. Та тук няма нищо за ядене. Да се оправят както могат. Не искам да се занимавам с тях.
19.00
Някой звъни на вратата. Естествено, няма кой да отвори. На мен ми е физически невъзможно. Обаче ще умра от любопитство да разбера кой е. Ха, отключва се. Значи все пак този отвън има ключ. Защо тогава звъни? О, не! Пак приятелите му! Всичките до един с крива от алкохола походка и блуждаещ поглед. Сигурно е заради онзи белия прах, който виждам понякога по ноздрите им. Обикновено тогава изпадат в едно такова особено състояние..
Влизат при нас. Дразнят ме! Крещат като луди, а един дори ритна хъркащия ми стопанин. Поне успя да го събуди!
20.00
Познайте къде съм. Под леглото. Никой не ми обръща внимание. Всички са пияни до безумие. Дойдоха и някакви момичета. Не знам какво правят, ама е отвратително. Особено за тези, които се намират под леглото. Имам чувството, че пружината всеки момент ще се стовари отгоре ми.
И все пак, не бих излязъл от скривалището си.
21.00
Омръзна ми да стоя под това легло. Навсякъде е пълно със стъкла и мръсни дрехи. Излизам. Пък и вече освирепявам от глад.
Страхотно, точно до онези съм, а никой не ме забелязва. Само че аз забелязвам нещо. И то какво! Салам и сирене! Оставени на масата! И точно в момента никой, ама наистина никой, не гледа към тях! Какъв късмет! Не мога да повярвам на късмета си! Нищо, че са просто някакви си остатъци. Първо сиренето. Че е по – близо до мен. Успях! Щях да се задавя, ама го глътнах наведнъж. А сега салама. Почти стигнах до него. Отварям си устата и го захапвам, но вместо да усетя вкуса на месото в устата си, усещам силен ритник в задницата.
22.00
Кучетата могат ли да плачат? Би трябвало да знам, нали съм куче. Странно! Но не знам... Какво е тогава това мокрото, дето се стича под очите и около муцунката ми? Сърцето ми защо се е свило на топка, а в гърлото ми сякаш е заседнала буца...? Сълзи са. Сигурен съм. Не трябва да плача. Нали съм силен. Силните не плачат! ...бях... Вече съм стар...
23.00
А душа? Душа имат ли кучетата? Сигурно. Щом могат и да плачат. Моята душа страда. Не просто съм изоставен за момента. И не просто ме изритаха. Аз всъщност отдавна не правя впечатление на никого. Никой не ме е забелязвал с месеци. Даже като се замисля, това с ритника не беше чак толкова лошо. Все пак ми обърнаха някакво внимание. И то стопанинът ми! Да де, ама тогава защо ми е тъй болно? И защо тези сълзи не спират да текат от очите ми?
00.00
Най – сетне всички си отидоха. Преди това обаче, ме заключиха на терасата. Сигурно ме наказват за това, че им изядох сиренето. Заради едно сирене! Че то е срамно и унизително – куче да яде сирене! Това е храна за котки. Понякога обаче гладът е по – силен от гордостта.
Хъркащият... Изпрати приятелите си и пак се стовари като труп върху леглото. Събори с ръката си няколко чаши и бутилки и даде днешния си принос към всеобщата мизерия.
Е, аз пък ще спя на терасата. Поне не усещам вонята.
01.00
Глупаво е, но не мога да заспя. Мисля си за живота. Моят живот, кучешкия. Нищо не смущава мислите ми. Да можех да сложа точка на всичко веднъж завинаги! Татко ме учеше да се защитавам още преди да са ме нападнали. Да предугаждам действията на противника ми и да ги предотвратявам още преди да са се случили...
02.00
Тъмно е. И е тихо. Даже не чувам хъркане. Наистина.
А луната е толкова хубава! Кара ме да мечтая. Искам да полетя към нея. Като онова куче, което летяло в Космоса... Знам, че фантазирам много, но и аз имам нужда да избягам от реалността.
03.00
Не мога да откъсна очи от луната. Никога не бях се вглеждал в сиянието, което излъчва. Толкова е красиво! Вълшебно е! И сякаш ме зове. А аз потъвам в това безкрайно сияние. Все повече. И повече. И повече...
- - -
11.00
Изглежда съм заспал. Помня само сиянието.
Нещо ме събуди. Какво обаче? Ох, тези от снощи пак са тук. Само че...нещо става, изглеждат ми разтревожени. И някакви други хора има. С бели престилки. Тях никога не бях ги виждал.
Хей, чакайте, какво става? Защо покривате стопанина ми с чаршафа? Хей, пуснете ме вътре! Искам да вляза в стаята!
* * *
Драскам по стъклото. Някой отваря, но не знам кой.
Втурвам се към стопанина ми. Близвам го по ръката. Не е като друг път. Сега е все едно ближа лед. Изнасят го навън. Качват го в една странна кола. Без никой да ме види, аз се качвам и се сгушвам до него.
След около час някой се опитва да ме изгони. Аз се озъбвам, за да сплаша нахалника, а една сълза пак се стича от окото ми.
Оставете ме с него!
Аз съм неговото куче, а той е моят стопанин.
Не мога без него! И той не може без мен! Питайте го, ако не вярвате.
Оставете ме! Аз съм с него!
Не помня друг да ме е обичал през целия ми живот...
Бетонна приумица на велик архитект. Мазилка, отдавна излющена. Тераса. И куче – на терасата. Не спи. Взира се. В луната? Или в бетона наоколо?
* * *
12.00
Ден като вчера. Даже малко по – зле. Вчера поне имаше хляб. Макар и мухлясал. Днес – само вкус на пластмаса в устата ми. Сега дори и да искат да ме нахранят, няма да има в какво да ми сложат храната.
Вече е обед. А той хърка. Хърка. Хърка. Като дъскорезница е. Искам да го захапя леко за крака. Така сигурно ще успея да го събудя. А той, ако е в добро настроение, най – вероятно ще ме изведе навън. А ако се ядоса, че съм го захапал и пак ме заключи цял ден вкъщи? Ще почакам, дано се събуди.
13.00
Не е спрял да хърка. Трябва да отида навън. Все пак има неща, които вкъщи не мога да свърша.
Иска ми се да имах играчка, с която да прогоня малко скуката. Едно време някой ми беше подарил гумено пате. Обаче го изядох. Преди месеци. Като чинията, в която понякога ми слагат храна.
14.00
Не издържам повече. Ще пишкам тук. Пък каквото ще да става. Може и да не ме усетят. Навсякъде е такава воня. Забравих какъв беше истинският цвят на стените в стаята.
Дали някога пак ще ме изкъпят? Защото сега идеално се вписвам в мизерията. Какво говоря, та аз съм част от нея.
15.00
Хъркането спря. Я, той се размърда. Повдига ръката си. Слава богу! Най – сетне се събуди. Ура!!! О,не! Просто изгони една муха от носа си. Даже и не отвори очи.
Ще подръпна едната му обувка. Пак не е успял да ги събуе.
16.00
Когато бях малко кутре, се грижеше за мен. Разхождаше ме сутрин и вечер. Хранеше ме по три пъти на ден. И месо ми даваше. За него можеше и да няма, но за мен – винаги. Потупваше ме леко, галеше с ръка гладката ми козина и казваше: “Боец ще станеш ти, боец! Какъв си силен и красив! Всички ще се страхуват от теб!”. А аз го гледах с обожание, готов да му бъда предан цял живот.
17.00
Вече умирам от глад. Виждам нещо. Бяло е, прилича на хляб. Дано наистина е хляб! Сапун е... Не знам кой и защо го е захвърлил точно тук, обаче така е залепнал за пода, че по никакъв начин не мога да го отлепя. Спънах се в една бутилка. Празна. А до нея... Коркова тапа! Поне е мека, става за дъвчене.
18.00
Свалих му едната обувка. После и другата. Не се събуди. А това хъркане – подлудява ме! Дробовете му са задръстени от цигарите. А вместо кръв сърцето му сигурно изпомпва алкохол.
Виждам хлебарка. И още една. И още. И още...Десетки! Глупави са. Та тук няма нищо за ядене. Да се оправят както могат. Не искам да се занимавам с тях.
19.00
Някой звъни на вратата. Естествено, няма кой да отвори. На мен ми е физически невъзможно. Обаче ще умра от любопитство да разбера кой е. Ха, отключва се. Значи все пак този отвън има ключ. Защо тогава звъни? О, не! Пак приятелите му! Всичките до един с крива от алкохола походка и блуждаещ поглед. Сигурно е заради онзи белия прах, който виждам понякога по ноздрите им. Обикновено тогава изпадат в едно такова особено състояние..
Влизат при нас. Дразнят ме! Крещат като луди, а един дори ритна хъркащия ми стопанин. Поне успя да го събуди!
20.00
Познайте къде съм. Под леглото. Никой не ми обръща внимание. Всички са пияни до безумие. Дойдоха и някакви момичета. Не знам какво правят, ама е отвратително. Особено за тези, които се намират под леглото. Имам чувството, че пружината всеки момент ще се стовари отгоре ми.
И все пак, не бих излязъл от скривалището си.
21.00
Омръзна ми да стоя под това легло. Навсякъде е пълно със стъкла и мръсни дрехи. Излизам. Пък и вече освирепявам от глад.
Страхотно, точно до онези съм, а никой не ме забелязва. Само че аз забелязвам нещо. И то какво! Салам и сирене! Оставени на масата! И точно в момента никой, ама наистина никой, не гледа към тях! Какъв късмет! Не мога да повярвам на късмета си! Нищо, че са просто някакви си остатъци. Първо сиренето. Че е по – близо до мен. Успях! Щях да се задавя, ама го глътнах наведнъж. А сега салама. Почти стигнах до него. Отварям си устата и го захапвам, но вместо да усетя вкуса на месото в устата си, усещам силен ритник в задницата.
22.00
Кучетата могат ли да плачат? Би трябвало да знам, нали съм куче. Странно! Но не знам... Какво е тогава това мокрото, дето се стича под очите и около муцунката ми? Сърцето ми защо се е свило на топка, а в гърлото ми сякаш е заседнала буца...? Сълзи са. Сигурен съм. Не трябва да плача. Нали съм силен. Силните не плачат! ...бях... Вече съм стар...
23.00
А душа? Душа имат ли кучетата? Сигурно. Щом могат и да плачат. Моята душа страда. Не просто съм изоставен за момента. И не просто ме изритаха. Аз всъщност отдавна не правя впечатление на никого. Никой не ме е забелязвал с месеци. Даже като се замисля, това с ритника не беше чак толкова лошо. Все пак ми обърнаха някакво внимание. И то стопанинът ми! Да де, ама тогава защо ми е тъй болно? И защо тези сълзи не спират да текат от очите ми?
00.00
Най – сетне всички си отидоха. Преди това обаче, ме заключиха на терасата. Сигурно ме наказват за това, че им изядох сиренето. Заради едно сирене! Че то е срамно и унизително – куче да яде сирене! Това е храна за котки. Понякога обаче гладът е по – силен от гордостта.
Хъркащият... Изпрати приятелите си и пак се стовари като труп върху леглото. Събори с ръката си няколко чаши и бутилки и даде днешния си принос към всеобщата мизерия.
Е, аз пък ще спя на терасата. Поне не усещам вонята.
01.00
Глупаво е, но не мога да заспя. Мисля си за живота. Моят живот, кучешкия. Нищо не смущава мислите ми. Да можех да сложа точка на всичко веднъж завинаги! Татко ме учеше да се защитавам още преди да са ме нападнали. Да предугаждам действията на противника ми и да ги предотвратявам още преди да са се случили...
02.00
Тъмно е. И е тихо. Даже не чувам хъркане. Наистина.
А луната е толкова хубава! Кара ме да мечтая. Искам да полетя към нея. Като онова куче, което летяло в Космоса... Знам, че фантазирам много, но и аз имам нужда да избягам от реалността.
03.00
Не мога да откъсна очи от луната. Никога не бях се вглеждал в сиянието, което излъчва. Толкова е красиво! Вълшебно е! И сякаш ме зове. А аз потъвам в това безкрайно сияние. Все повече. И повече. И повече...
- - -
11.00
Изглежда съм заспал. Помня само сиянието.
Нещо ме събуди. Какво обаче? Ох, тези от снощи пак са тук. Само че...нещо става, изглеждат ми разтревожени. И някакви други хора има. С бели престилки. Тях никога не бях ги виждал.
Хей, чакайте, какво става? Защо покривате стопанина ми с чаршафа? Хей, пуснете ме вътре! Искам да вляза в стаята!
* * *
Драскам по стъклото. Някой отваря, но не знам кой.
Втурвам се към стопанина ми. Близвам го по ръката. Не е като друг път. Сега е все едно ближа лед. Изнасят го навън. Качват го в една странна кола. Без никой да ме види, аз се качвам и се сгушвам до него.
След около час някой се опитва да ме изгони. Аз се озъбвам, за да сплаша нахалника, а една сълза пак се стича от окото ми.
Оставете ме с него!
Аз съм неговото куче, а той е моят стопанин.
Не мога без него! И той не може без мен! Питайте го, ако не вярвате.
Оставете ме! Аз съм с него!
Не помня друг да ме е обичал през целия ми живот...
© Далия Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Много истинско!!!! Колко хубаво си го разказала......
-
Браво! Браво! Браво!
-
Ето един разказ с невероятно въздействие
Няма как де не бъде оценен по достоен начин -
Направо ми падна шапката! Браво, само така! 6 и от мен Просто нямам думи !
-
Разказът е наистина много въздействащ, определено е едно от най-хубавите неща тук. Прекрасен е!
-
ВЪЛНУВАЩО-ПРАВДИВ РАЗКАЗ. БРАВО.
-
Днес явно ми е ден за срещи А ЕТО И НАЙ-ХУБАВИЯТ ИЗМЕЖДУ РАЗКАЗИТЕ!
Поклон! -
Както винаги последен узнавам за хубавите неща.
-
Далия -нежероятно е наистина!
-
Възхищавам се на таланта ти, както винаги!
-
Края е невероятен.
Тъжен. Сълзлив..
-
супер е!трогва с истината която казва!6!
-
Регнах се специално за да ти кажа, че досега такова нещо не бях чел.
Яд ме е само че толкова малко хора са го чели. 6 кво може друго да се пише. !!! -
Ние всички сме кучета нали?И от мен 6 !
-
Никога не съм чела пройзведение, което да ме расчувства повече!
-
Благодаря за милите думи!!!
-
Боже, страхотно е !!! Имаш искреното ми, безрезервно възхищение заради това произведение !!!
-
Благодаря ви на всички!!! Не е важно каква оценка са писали на разказа ми, важното е, че съм успяла да ви развълнувам. Слънчев ден ви пожелавам
-
Невероятен е. Чак ме разплака.
Незнам кой му е писал по малко от 6, но той със сигурност не рабира
Пишеш наистина страхотно -
Не ми остава нищо друго освен да се присъединя към всички останали. Разказът ти наистина трогва и е толкова истински...
-
Браво и от мен! Прекрасен разказ!
-
Чудесен разказ! Браво!
-
Щеше ми се да можех и аз да пиша.... Супер е!Но поне мога да чета
-
А аз нямам какво да кажа, освен че наистина се радвам, че ви харесва!
-
Пак го прочетох. Няма какво да се добави, няма какво да се махне. Просто е съвършенно.
-
Страхотно е! 6 и от мен
-
Това е просто невероиатно. Не мога да повярвам, най-хубавото което съм чел скоро време.6!
-
До сега не бях попадала на ништо твое, но прочетох Цветно и сега ги почвам и останалите Е, нямам думи. Блажени са посещаваните от Музата, дано да не звуча съвсем библейски.
-
Благодаря ви, приятели!
-
Мъчно ми е за кучето...В продължението някой ще го осинови, нали?
-
Момент, да си избърша сълзите...На този разказ бих писала 7!!
-
С поучителен финал, и най-важното - добре написано. Аз също бих го оценил с отличен.
-
Не мога да дам друго, освен 6. Браво!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
