Баба казваше, че когато човек има тежък и труден живот, Господ му подарява лека смърт.
Беше студена ноемврийска нощ.
Вятърът извиваше снага и пъчеше гърди, като ги опираше в стъклата, сякаш правеше опит да влезе вътре у дома, да се настани удобно до печката, и да си кротне нрава, макар и за малко. Къщичката беше стара, с дървени прозорци, които отдавна бяха изгубили сила да се съпротивляват и често пропускаха неканени гости като дъжд или вятър, особено когато те се заинатят, че непременно трябва да нахлуят с взлом. И многократно са успявали.
Но баба не искаше и да чува за ремонт. Трудно свикваше с промените, а дума не даваше да се продума, да замениш нещо старо, с ново, практично и твърде по-удобно.
„След мен правете каквото решите, аз няма да векувам на тази земя.“ – с това изречение, слагаше точката на такива разговори.
Зареяла поглед в танца на огъня, баба тихо подхвана:
Нощеска сънувах дядо ти. Ама един млад, хубав, спретнат. С бяла риза и черни лъскави ботуши. Широко усмихнат. Вик ...