3.1 Светът Маяковски – „Бесове“

Бягат облаци в небето

и невидима луна

през снега прелитащ свети –

мътна нощна пелена.

  А. С. Пушкин „Бесове“

https://otkrovenia.com/bg/prevodi/besove-aleksandyr-pushkin

  „Бесове“ – първото стихотворение от т.нар. Болдинска есен на Пушкин. Завършено на 7.09.1830 г., когато поетът, дошъл в Болдино, за да уреди имуществени дела преди женитбата си с Наталия Гончарова, се оказва затворен в имението поради избухналата холера и обявената карантина. От Болдино Пушкин пише трогателни писма на Гончарова и на два пъти се опитва да се измъкне от карантинния кордон, но не успява. Бъдещата му съпруга го ревнува, вероятно от старата му любов – крепостната селянка Олга Калашникова, която той среща отново в имението и с която е живял на семейни начала в продължение на две години във фамилното имение на майка му в село Михайловское, преди да срещне бъдещата си съпруга. Той се разделя с Олга, когато тя забременява. Ражда се момче, което кръщават Павел и което умира на двумесечна възраст. Калашникова получава свободата си, омъжва се за статския съветник Павел Ключарьов и става дворянка. Твърди се, че това не е първото дете на Пушкин и че той за първи път става баща едва на 19-годишна възраст. Детето му било момиче – София, от Елизавета Воронцова, омъжена дама, с която той се запознал в Одеса през 1823 г. Друга версия приписва София като дете на Александър Раевски, приятел на Пушкин, с когото заедно ухажват красивата дворянка. Твърди се и за още един син на Пушкин – Леонтий, от полякинята Анжелика Дембинска.

  От Наталия Гончарова Пушкин има четири законни деца – Мария, Александър, Григорий и Наталия.

  През 1829 г. в албума на Елизавета Ушакова поетът собственоръчно прави списък от две колонки с имената на жените, в които е бил влюбен някога. В писмо до Вера Фьодоровна Вяземская през 1830 г. той нарича Наталия Гончарова 113-тата си любов, съобщавайки, че женитбата им вече е решена.

  Всъщност не беше тишината нещото, което се сгъстяваше заплашително около тях и накрая стана толкова видимо и осезаемо, че пътешествениците имаха чувството, че ледени пръсти докосват лицата им, въпреки че се намираха зад дебелите стъкла на прозорците на амфибията. Мракът наоколо се беше смесил със снега и беше образувал плътна тъмносива завеса, която беше започнала да се накъсва, да се завихря и да се мята насам-натам, сякаш я духаше силен разнопосочен вятър. После в тъмата се появиха малки светли островчета парцалива пяна, които започнаха да се усукват едно около друго, сливаха се и нарастваха все повече и повече. Някакви черни фунии се образуваха в пространството между тях и те също се въртяха с неимоверна скорост. После фуниите се прилепиха към долната част на пенестите струпвания и пред очите на пътешествениците изникнаха черни кучешки глави с дълги муцуни и рошави уши, без тела и с рунтави, сякаш съшити от жълти, оранжеви и кафяви мъхнати парцалчета опашки, започващи направо от късите им, нагънати като кожа на булдог вратове.

  – Парцалените хрътки на Зида! – извика Пушкин. – Втасахме я!

  Мракът се сгъсти още повече, а хрътките се обвиха в кърваво сияние и се струпаха около амфибията, която забави ход. Габриел криволичеше, опитвайки се да избягва мятащите се пред колата същества.

  – Карай! – извика Вергилий. – Не могат да ни направят нищо. Те са само въздух под налягане. Опасни са, ако си навън – на кон или пеша. На метала не могат да причинят нищо. Но тя може!

  – Коя тя? – попита Габриел, който инстинктивно продължаваше да отклонява колата от вихрушките и сега тя се мяташе като пияна по пътя наляво-надясно.

  – Тя! – посочи скелетът бледото петно в небето вдясно от тях, което се наливаше с цвят и нарастваше със застрашителна скорост.

  Не след дълго яркожълтият облак придоби сърцевидна форма, заблестя като лъскаво бижу и в него се оформиха две тъмни цепки – очи, и една кръгла, огромна уста, която зави гръмогласно. Сред фученето на появилия се от незнайно къде невидим леден вятър се различаваха откъслечни ечащи думи:

  – Пеперудата на хаоса размаха крилеее, -леее, -леее – виеше вихърът, а устата на огромната маска се отваряше и затваряше в синхрон, макар и с известно закъснение. – Жънѐте буриии, -иии, -иии!

  – Супер бурята Зида Снежна – прошепна с ужас и благоговение Пушкин. – Никога не съм я виждал толкова отблизо.

  – Защо е жълта? – заинтересува се ученият у Габриел.

  – Била е пясъчна. Някога. Сега е снежна виелица. Най-голямата на Маяковски. Нещо като Червеното петно на Юпитер, само че тя е жълта. Снежинките ѝ са заледени живи песъчинки – ухапванията им са смъртоносни. След време образуват клъстери – хрътки. Тя и те са съставната част на прословутата Египетска тъма.

  – Оная същата? От Библията? – възкликна Невянка.

  – Същата – една от десетте напасти, изпратени от Бог, за да вразуми фараона и той да пусне евреите от Египет. Десет напасти – десет Божии заповеди. По една напаст за всяка заповед. Или изпълняваш, или страдаш от нашествия на скакалци, жаби, градушки, пясъчни бури и какво ли още не!

  – Но египтяните не са вярвали в еврейския Бог – затова не са спазвали заповедите – възрази Дун.

  – Точно затова са били изпратени напастите. Това било доказателство за истинността на думите на Моисей. Но тук Тъмата е станала Същество и живее по собствени закони. По-добре да не ѝ се изпречваш на пътя – било с жезъл като Моисей или без.

  – Ние нямаме жезъл – каза Сивин. – Имаме разни други неща, но жезъл – не.

  – И тя има разни неща – каза Вергилий и сгуши страхливо череп в костеливите си рамене. – Ооох, какво ще правим сегааа! Нямаме жезъъъл!

  Жълтата маска се разтегли, очите ѝ лумнаха със зеленикава светлина, а от темето ѝ се проточиха искрящи ледено-пясъчни струйки, подобни на антени, които се обръщаха на всички страни, сякаш търсеха нещо. В пространството под маската клъстерите се завихряха и постепенно образуваха три чифта дълги и тънки крайници, разчленени на сегменти, които се сгъваха и разгъваха непрекъснато и мърдаха застрашително. Зад гърба на Съществото се надиплиха нови струи, които се съчетаха в някакво подобие на криле – златисти и нагънати като хармоника. Зида беше висока около пет метра, а разперените ѝ криле – двойно по-големи. Тялото ѝ отдолу беше с форма на амфора и нелишено от грация, но внушаваше страх. Около врата си носеше черно-златна широка яка-пелерина, стигаща до раменете ѝ, а около това, което можеше да се нарече кръст, беше намотан златен пояс, обсипан със скъпоценни камъни.

  – И какво Същество е тя сега? Прилича ми на насекомо – продължи Дун, без да обръща внимание на вайканията на скелета.

  – По произход е емпус, по природа – богомолка емпуза – каза Пушкин. – Явно тя самата се мисли за пеперуда, защото има крила. На всички им се иска да изглеждат красиви и добрички като пеперуди, ама ядец! Тя е всичко друго, но не и добричка. Красотата ѝ също е спорна. Вкусове всякакви!

  – Но нали емпусите изчезнаха?

  – Изчезнаха там. Тук станаха Зида и парцалените хрътки. Изменили са се. Пак са колективни същества, но са хибридни облаци-кучета, а Зида е насекомо. Най-опасното!

  Сякаш в отговор навън се чу свистящ звук, който завибрира като опната до скъсване струна, а после стана оглушителен. Хрътките се скупчиха около господарката си, а тя вдигна предните си крайници-ръце с остри щипки вместо пръсти, сгъваше и разгъваше длани, събираше го като за молитва, после ги разперваше и ги обръщаше нагоре, въртеше лакти и коленни стави, разтваряше и прибираше криле и пак започваше да върти ръце. Имаше нещо хипнотизиращо в тези движения. Сега цепките на очите ѝ светеха в кехлибарено жълто, а на широкото ѝ чело проблясваше черен скъпоценен камък, лъскав и непрогледен като мрака наоколо.

  Звукът, който богомолката издаваше, постепенно се снижи, сърцевидната ѝ глава се завъртя на 180 градуса, после обратно – и пак, и пак… Отзад на главата си имаше завита на спирала и заплетена с разноцветни копринени ширити черна плитка. Хрътките ѝ пригласяха със зловещ вой. Накрая спря за миг и впери смразяващ поглед в амфибията. После внезапно запя с глух, съскаш глас:

  Вземам, вземам песъчинки

  и превръщам ги в снежинки,

  от снега кроя парцали,

  с тях съшивам ловни хали,

  с тези хрътки хващам в клопка

  Маяковски – снежна топка.

  Хрътките се завъртяха около нея. Тя спря да пее, вдигна ръце и извика високо:

  – Слуги мои верни! Хрътки мои ненаситни! Настъпи часът! Нареченият е тук. Той е наша жертва и наш любим. Отговорете ми – кога прахът, вдигнат от вятър, е мокър?

  – Когато е сняяяг! – завиха хрътките и започнаха да се разпадат на едри жълтеникави парцали.

  Зида ги събираше с горния си чифт крайници, покрити с остри бодли, и ги тъпчеше лакомо в зеещата си уста. С всяка хапка тялото ѝ наедряваше и сега тя заемаше почти целия хоризонт пред амфибията. След като унищожи парцалите, чудовището започна пак да се поклаща, да сгъва и разгъва крайниците си в ужасяваш и хипнотизиращ ритъм.

  – Какво прави? – попита Дун. – Изглежда като че ли…

  – Танцува – каза Вергилий. – Винаги го върши, преди да нападне. Хрътките бяха само ордьовър. Трябват ѝ, за да набере сили. После ще ги изплюе обратно. Поне така се говори. Никой не е оцелял след срещата с нея, за да разкаже. Никой човек. За Същество не мога да твърдя със сигурност.

  – Все някой трябва да е останал. След като се говори… – усъмни се Дун.

  Зида се беше приближила на няколко метра от амфибията и се движеше над пътя отстрани. После наведе надолу блестящото си, хищно лице и се вгледа в прозорците, където се различаваха пребледнелите лица на пътешествениците.

  Богомолката отново вдигна хитинови длани към лицето си и запя с висок, вибриращ глас:

  Той е уморен, заспива,

  хладна нежност го опива.

  Буря снежна с ласкав глас

  мами го: „Поспри в тоз час!

  Няма закъде да бързаш,

  първом малко ще помръзнеш,

  но си струва – ще си мой!

  След целувки бели рой,

  ще поискаш да останеш,

  други с тебе ще поканиш.

  В доброволен плен, без бой

  ще намерите покой.

  Той е уморен, заспива,

  с него – свита търпелива.

  Под снежинки хладни, леки

  всички ще заспят – навеки.

  Габриел инстинктивно натисна клаксона и даде газ. Амфибията дръпна напред, но за кратко. Това само ядоса гигантската богомолка. Тя зави, засъска, захриптя и се метна светкавично към пътя. Скоро беше пак редом с всъдехода.

  – Стой, страхливец! – извика тя и замахна с пипало, от което изскочи остър и дълъг жълт нокът, извит като ятаган. – Думите страст и страдание са от един корен! За да заличиш страданието, трябва да се освободиш от страстта. А смъртта е най-прекият път към свободата. И към безсмъртието!

  – Тълкува доста свободно конфуцианството – прошепна Дун.

  – И доктрината на нашите борци за свобода, питай Левски – додаде Златина с треперещ глас.

  – Ами Левски е още на кораба – мога да го питам, ако искам – каза Дун.

  – Нашите революционери съзнателно са се жертвали – продължи Златина. – Искали са да привлекат вниманието на Великите сили. Опасявали са се, че може да пренебрегнат България и тя да остане в пределите на Османската империя при едно ново разпределение на света. Не са били луди наивници, които да смятат, че с няколко чети отвън могат да освободят България. Искали са османците да покажат истинското си лице. Но не са очаквали, че ще се стигне чак до такива жестокости – като Баташкото клане. Османската империя е била подобна на смъртно ранена змия, която хапе, без да мисли за това какво впечатление ще направи на света. Революционерите са постигнали целта си. България е била освободена, заедно с другите балкански държави.

  – Левски е отишъл по-далеч. С мрежата от тайни революционни комитети вътре в страната той е смятал, че България може да се освободи сама. Но са го предали – каза Габриел.

  – Мирабела хубаво направи, като махна робството във втората част – намеси се Джъд. – Добре си ми беше в двореца!

  – Аз съм имал крепостни селяни – обади се и Пушкин. – Винаги съм се държал добре с тях. И те бяха доволни.

  – Особено жените! – изкиска се Дун.

  – Напада! Чудовището напада! – изписка внезапно Вергилий. – А вие тук си философствате!

  Той се сви така плътно, че костите му се долепиха едни до други и изтракаха. После се смъкна от седалката и се опита да се скрие под таблото за управление, но пирамидката, която сега представляваше, беше прекалено масивна за малкото пространство отдолу и се наложи отново да изпълзи на седалката.

  – Сложете си коланите! – изкомандва Габриел. – Ще се опитам да ни измъкна.

  Но късно! Зида, която вече беше до амфибията, извика пронизително, хвана я с мощните си предни крайници и се завъртя с нея във вихрен танц, пускайки я периодически и подхващайки я наново, ту с първия, ту с втория си чифт крака в неистова, смъртоносна прегръдка.

  Щом колата докоснеше дори и за миг пътя, Габриел отново даваше газ, но гигантската богомолка беше по-бърза от вихър и само подмяташе безконтролното возило нагоре-надолу.

  – Какво прави? – извика Дун, а зъбите му изчаткаха от поредното сътресение и той едва не си прехапа езика. – Защо ту ни пуска, ту ни сграбчва? Играе ли си си нас?

  – По-лошо! – изсумтя Пушкин. – Не знам кой е измислил каретата ви да е с този външен вид и в този сребрист цвят, но явно ѝ приличаме на мъжка богомолка. Не си играе – опитва се да се съеши с нас. Мисли ни за емпус с колективно съдържание. В известен смисъл е права. За съдържанието, не за емпуса!

  – Но ние не можем… – измънка Дун.

  – Тя не го знае – каза Пушкин, хванал се за една от ръкохватките над главата си и опитващ се да не си разбие главата в стъклото на прозореца или в тавана при неистовите подмятания и подскачания на амфибията.

  – И какво ще направи?

  – Каквото прави всеки път, когато се съешва – ще ни отреже това, което мисли за глава, и ще се чифтоса с нас. А после ще ни изяде, защото има нужда от протеини.

  – Обратно – поправи го Джъд. – Първо ще се чифтоса, а после…

  – Не! Това е редът! Главата на самеца пречи при съвкуплението, затова женската първо я откъсва, а после се съешва с него, докато е още жив.

  – Съвкупление с жив труп без глава? Бррр! – потръпна с отвращение Джиа.

  – Не е труп! – възрази Вергилий. – Щом още е жив…

  – Това сега не е важно! – каза Дун. – Какво да правим?

  – Трябва ни жезъл – обясни Пушкин. – Само така може да бъде отблъсната. Ще си помисли, че съвкуплението е завършило и ще ни остави на мира.

  – Да не искате да кажете, че трябва да се чифтосаме с нея, за да ни остави на мира? С помощта на жезъл? За нищо на света! – изпръхтя Дун.

  – Не искам да кажа това, оставете ме да обясня! – разсърди се Пушкин. – И без туй в главата ми мозъкът вече порядъчно се разбърка от тия подмятания, не утежнявайте положението, моля! Обикновен жезъл няма да свърши работа. Трябва ни специален жезъл. Има такъв – нарича се Жуи и изпълнява желания. Ако бъде докосната с него по която и да е част от тялото по време на танца си, той ще направи така, че тя да повярва, че се е чифтосала с нас и да ни остави. Защото това е сега нейното единствено желание. Жезълът показва това, което искаш да видиш и да повярваш в него, а не това, което е в действителност. Но този жезъл...

  – Жезъъл! Нямаме жезъъъл! – писна пак Вергилий и се затресе на седалката.

  – Кой е казал, че нямаме? – сопна се Пушкин. – Вие може да нямате, но има един, който има. Само че може да се забави. Чакам го отдавна, но йерихонските скални рози в подножието на платото Междутъмие още мълчат. Той се появява, когато затръбят розите. Те са специален сорт – кръстоска между скална и йерихонска роза. Засадили сме ги около платото под скалите като допълнителен защитен вал. Венчелистчетата им са свити на фунийки и могат при нужда да издават специфичен звук с трептящите си тичинки. Също притежават способността да се самозапалват при опасност и така дават и светлинен сигнал. Огънят разпуква семената им, които се образуват целогодишно и това, което изгори, се възстановява много бързо – още на другия ден, защото имат ускорен растеж. Обаче сигнализацията им се включва само на определено разстояние. Още сме прекалено далече.

  – А не може ли да се приближим?

  – Как? Тя не ни пуска. Само ни подмята.

  – Габриел, можеш ли превключиш на къси светлини? – попита Сивин. – Или изцяло да угасиш осветлението? Това няма ли да свърши работа?

  – Може да опитам, но тогава ще трябва да се движим слепешком.

  Габриел се пресегна към таблото и изключи външните фарове, габаритите и осветлението вътре в амфибията. Изненаданата богомолка изгуби от полезрението си колата, която беше „кацнала“ на пътя – замряла и с изгасени светлини, и се заозърта безпомощно, махайки комично с трите си чифта крайници.

Габриел потегли внимателно, но чудовището явно усети движението и се втурна отново по петите им като бързо скъсяваше разстоянието.

  Изминаха така няколкостотин метра в пълно мълчание. Златина, която ровичкаше в телефона си, притулила го с ръка, за да не свети, извика тихо от радост.

  – Намерих! Добре че амфибията е оборудвана с най-модерна локална мрежа с автономен източник. Габриел, тук пише, че богомолките не виждат движещи се обекти. Ако спрем, няма да ни вижда. Сега явно още ни усеща, защото не изостава. Вероятно също чува звука от движението – тези антени на главата ѝ са всъщност уши, тя улавя с тях звуците. Скоро ще ни настигне и ще продължи да ни подмята.

  – Предполагах нещо подобно, но не бях сигурен – каза Габриел. – Не можем да спрем точно сега. Освен това богомолките са изключително упорити. Способни са да дебнат плячката си в продължение на часове от засада. Тя няма да се откаже лесно. Все някога ще се наложи да потеглим пак и ще ни види. По-добре е да се опитаме да се приближим до зоната на действие на йерихонските рози сега, когато сме под закрилата на нощта. Щом нашият любезен домакин казва, че има охрана, която може да се справи с нея, това е по-добрият вариант.

  Силен тръбен звук прекъсна думите му. После далечните скали на платото, където се намираше имението Вълчотрън се озариха с ярко, сякаш слънчево сияние, а след няколко мига едно огнено кълбо се откъсна оттам и се понесе като искрящ вихър към мястото, където бяха пътешествениците и преследващата ги гигантска богомолка.

  Огненото кълбо се приближи до амфибията и увисна над нея като огромна сияеща, прозрачна топка, а вътре се виждаше висок старец с козя бяла брадичка и мустаци, с лорнет на едното око, облечен в черен фрак, закопчан догоре с два реда златисти копчета, в широки шалвари от червена коприна, гарнирана с везани сребърни звездички и полумесеци, с малко червено фесче на главата и с жезъл от червено дърво в ръка.

  Сферата бавно се завъртя, а с нея и човешката фигура вътре, но не се видя гърбът на стареца, а ново лице – този път на старица – в рокля роброн1 от вишневочервен атлаз със стегнат корсет и пола – камбана, с вдигната на кок сребриста коса, прихваната с диадема от скъпоценни камъни, с брилянтени обеци на ушите и с рамене, обвити в шал-боа от разноцветни пера. Тя носеше в ръце малък керамичен съд, подобен на стомна, но с три дръжки – две хоризонтални и една вертикална. Още едно завъртане и още едно лице – също на старец, в бяла перука с къдрици на слепоочията, облечен в дълъг розов кафтан, обшит с пайети, в светлосини кадифени панталони и обут в черни лачени обувки с червени ниски токове. Той държеше подобен съд, но неговият не беше празен като на старицата, а пълен с тъмна, мазна течност.

(Следва)

1. Роброн – официална женска рокля с камбановидна форма – кринолин. Роброните били от плътен, здрав плат: кадифе, дамаска, атлаз в различни разцветки, носели се продължително време и преминавали от майка на дъщеря.